## Глава първа
Отидох на гробището с двете си дъщери, за да изпълня едно обещание. Обещание, дадено на баща им, Тома, преди да си отиде.
В онзи ден той хвана ръката ми и ми каза:
— За рождения ми ден искам моите момичета да бъдат най-красивите. Дори и да ме няма… обещай ми, че ще дойдат при мен в красивите си рокли.
В онзи момент не можах да кажа нищо. Гърлото ми беше стегнато. След смъртта му всичко се срина.
Домът ни стана мълчалив.
Ема, на шест години, и Лила, на осем, се промениха. Вече не крадяха бисквити през нощта, не искаха тайно сладолед, не се смееха както преди.
Аз също.
Без Тома нищо вече не беше същото. 😔
Често си спомнях за нашите нежни закачки:
— Твърде много ги глезиш, Тома! — му казвах.
— И ще продължавам да ги глезя цял живот! — отговаряше той със смях. — Те са всичко за мен. Знаеш колко много ви обичам… и теб също.
Такъв беше той. Присъстващ баща, забавен, грижовен. Надежден съпруг.
А после дойде болестта.
Рак.
Бърз, жесток.
Бореше се, но загубихме. 😔
Дълго време нямах сили да се изправя пред това обещание. Докато дъщерите ми не ми го припомниха с онзи сериозен тон, който не подхождаше на децата им:
— Мамо, той го каза, докато ни държеше за ръка. Това беше важно за него.
И тогава подготвих роклите.
Сресах момичетата.
Помогнах им да обуят обувките си.
Без думи.
Със свито сърце, но изправена.
В онзи ден тръгнахме трите, хванати за ръце, към гробището.
И там, пред гроба на Тома… нещо ни очакваше. 😯
Не бях готова за това, което щяхме да открием.
На мрамора имаше свежи цветя. Не обикновени. Бели, подредени като венец, а между тях — червена панделка, вързана с такава прецизност, сякаш някой е тренирал това цял живот.
Лила се наведе и прошепна:
— Мамо… ние не сме ги донесли.
Ема стисна пръстите ми, толкова силно, че усетих болка.
Стомахът ми се сви.
Огледах се. Наоколо — тишина. Само сухото шумолене на листата, които се търкаляха по алеята. Никой не се виждаше.
Пристъпих напред. В цветята имаше плик.
Не беше подпъхнат небрежно. Беше оставен внимателно, сякаш се страхуват да не го наранят.
На него имаше написано с ясен почерк:
„За тях. Само когато са с роклите.“
Пребледнях.
Това беше точно обещанието.
Тома… не можеше да знае, че днес ще дойдем, освен ако…
Не. Няма „освен ако“. Той беше мъртъв.
Лила издаде тих звук, като въздишка, която се опитва да не излезе.
— Мамо, отвори го.
Ръцете ми трепереха. Сякаш пликът беше жив. Сякаш вътре имаше нещо, което ще изскочи и ще промени въздуха.
Разкъсах го внимателно.
Вътре имаше сгънат лист и малък метален ключ. Тежък. Студен.
Погледнах листа.
„Мили мои момичета,
ако четете това, значи сте тук. Значи сте изпълнили обещанието ни.
Аз също го изпълних.
Под камъка има кутия. Вземете я. Моля ви, не се плашете.
И още нещо: не вярвайте на първия човек, който ще каже, че ме е познавал най-добре.
Обичам ви.
Татко.“
Светът се наклони.
Кутия под камъка.
Лила коленичи първа, без да чака. Пръстите ѝ трепереха, но погледът ѝ беше твърд. Тя беше дете, но в онзи миг изглеждаше като човек, който е преживял прекалено много.
— Мамо… тук има нещо.
Ема се прилепи към мен. Дишането ѝ стана накъсано.
Приклекнах.
Под мраморната плоча, на място, където обикновено има само пръст и камъни, имаше малка железна кутия, плътно прилепнала, сякаш някой я е натиснал с цялата си сила.
Опитах да я издърпам. Не помръдна.
Лила ме погледна, сякаш ми казваше без думи: „Ти можеш“.
Стиснах зъби.
Натиснах с пръсти в калта и дръпнах отново.
Кутията излезе с неприятен звук, като въздишка на стар метал.
Вдигнах я.
Тежеше повече, отколкото трябваше.
Ема прошепна:
— Това от татко ли е?
Не можах да отговоря.
Нямах глас.
Ключът беше в ръката ми. Погледнах го. Той пасваше точно на ключалката.
Треперех.
Пъхнах го.
Завъртях.
Щрак.
Звукът беше толкова силен в тишината, че се стреснах.
Отворих.
Вътре имаше писма. Няколко. Всяко в отделен плик. На единия пишеше „Ема“, на другия „Лила“, а на третия…
На третия пишеше моето име.
Сърцето ми се разби на две.
И там, под пликовете, имаше още нещо.
Снимка.
Тома стоеше до жена, която не познавах.
И държеше бебе.
Погледът му не беше случаен. Не беше „поздрав от улицата“. Беше поглед на мъж, който пази тайна и се усмихва, защото вярва, че тайните са безопасни.
В главата ми звънна.
Лила видя снимката и очите ѝ се разшириха.
— Мамо… това не сме ние.
Ема започна да диша още по-бързо.
— Защо татко държи бебе?
Стиснах снимката така силно, че краищата ѝ се огънаха.
В онзи миг разбрах нещо, което не исках да разбера.
Тома ми беше оставил подарък.
И присъда.
И предупреждение.
„Не вярвайте на първия човек, който ще каже, че ме е познавал най-добре.“
Кой беше този човек?
И защо Тома се страхуваше от него, дори след смъртта си?
## Глава втора
Не отворих писмата на гробището.
Не можех.
Мястото беше свято. А в мен вече се надигаше нещо, което не беше молитва.
Прибрах пликовете в чантата си. Кутията също.
Снимката оставих отгоре, но я обърнах надолу, сякаш така можех да я направя да не съществува.
Тръгнахме обратно.
Лила не ме пускаше. Вървеше плътно до мен, като страж.
Ема се спъваше и подсмърчаше, но се стараеше да е тиха, сякаш плачът ще разгневи татко.
Когато се прибрахме, заключих вратата два пъти. После седнах на пода в коридора, без да сваля палтото си.
Момичетата стояха срещу мен, в роклите, които трябваше да са празник.
Бяха като две малки свещи, които треперят, докато някой реши дали ще ги угаси.
— Мамо — каза Лила. — Ти ще отвориш ли писмата?
Погледнах пликовете.
Единият беше с гладка хартия, като за официални документи. Другият — с детски рисунки по краищата, сякаш Тома е рисувал нарочно, за да ги разсмее.
Не издържах.
Отворих първо писмото за Ема.
Тя се приближи и седна в скута ми, като че ли се връщаше в по-ранно време, когато всичко беше ясно.
Четох на глас.
„Ема,
ако четеш това, значи си била много смела.
Знам, че понякога се страхуваш от тъмното. Но ти си по-силна от тъмното.
Слушай мама. Понякога тя ще изглежда уморена. Понякога ще плаче. Ти можеш да я прегърнеш, без да казваш нищо.
И помни: ти имаш смях, който лекува.
Пази го.
Татко.“
Ема се разрида. Притисна лицето си в гърдите ми.
После отворих писмото за Лила.
Лила не плака веднага. Тя се напрегна. Очите ѝ се движеха, сякаш търсеха скрити думи между редовете.
„Лила,
ти винаги си била най-смелата. Ти винаги си знаела кога нещо не е честно.
Моля те, пази сестра си.
Пази мама.
И още нещо: ако някой каже, че съм бил безгрешен, не му вярвай.
Аз направих избори, които изглеждаха правилни тогава. Някои от тях бяха страхливи.
Но ти, Лила, не бъди страхлива.
Ако дойде момент да кажеш истината, кажи я.
Татко.“
Лила преглътна.
— Значи татко е имал тайна — прошепна тя.
Не отговорих.
Не можех.
Ръцете ми трепереха, когато хванах третия плик. Той беше най-тежък, сякаш съдържаше не само хартия.
Отворих го.
„Знам, че ще ме намразиш.
И знам, че ще се опиташ да ме оправдаеш.
Не прави нито едното.
Просто чуй.
И ако можеш, избери да останеш майка, преди да станеш съдия.
Ключът е за място, където държах доказателства.
Ако се появи човек на име Виктор, не му вярвай.
Той ще дойде усмихнат. Ще говори за приятелство. Ще говори за дългове. Ще говори така, сякаш има право върху живота ти.
Няма.
Неда ще ти помогне. Потърси я.
В кутията има още. Снимката е истинска.
Не ме мрази. Не се моля за прошка. Моля те само да спасиш момичетата.
Тома.“
Когато прочетох името „Виктор“, сякаш въздухът в стаята се разцепи.
Лила стисна юмруци.
— Кой е Виктор?
Ема вдигна глава с мокри бузи.
— Той ли е взел татко?
Сърцето ми се разби отново, по различен начин. Вече не от болка, а от страх.
Погледнах кутията. Под писмата имаше тънка папка, увита в найлон. Вътре — документи. Разписки. Договори.
Най-отгоре беше лист с големи букви:
„Кредит за жилище. Просрочие.“
Погледът ми замъгли.
Ние имахме кредит. Да. Тома настоя да вземем жилище, „за момичетата“. Аз се бях доверила. Беше общо решение. Или поне така си мислех.
Но тук имаше нещо друго.
Имаше втори лист:
„Заем. Частен. Възстановяване до…“
Дата.
Сума.
Сума, която не можех да произнеса дори наум. Не защото беше невъзможна, а защото беше чудовище.
И долу — подпис.
Тома.
И още един подпис.
Виктор.
Лила се приближи и зяпна документите.
— Мамо… това значи ли, че сме длъжници?
Ема се сви в мен.
— Ще ни вземат ли дома?
Думите „ще ни вземат“ се забиха в главата ми като пирон.
Преди да успея да отговоря, телефонът ми иззвъня.
Не обикновен звън. Този, който кара човек да се стресне, сякаш някой удря по стъкло.
Погледнах екрана.
Непознат номер.
Стиснах телефона, но не отговорих веднага.
Лила прошепна:
— Това той ли е?
Преглътнах и вдигнах.
— Ало?
От другата страна се чу топъл, уверен глас. Прекалено уверен.
— Здравей. Търся… теб.
Изговори името ми правилно. Без да се представи.
Космите на ръцете ми настръхнаха.
— Кой се обажда?
Пауза. Къса. Изчислена.
После:
— Виктор съм. Приятел на Тома.
В гърлото ми се изсипа лед.
Виктор.
Точно както в писмото.
Гласът му беше мек, почти мил.
— Чух, че си била на гробището.
Сърцето ми спря.
— Откъде…?
— Тома и аз имахме уговорки — продължи той, сякаш говори за среща за кафе. — Време е да поговорим за тях. Няма нужда да се плашиш. Аз съм човек на честта.
Погледнах Лила.
Тя слушаше, без да диша.
Ема се беше скрила зад мен.
Виктор добави:
— Ще мина утре. Искам да ти обясня всичко. Не е хубаво децата да са наоколо, когато се говори за… дългове.
И затвори.
Не ме попита. Не изчака.
Каза го като заповед.
Седях на пода, с телефон в ръка, и разбирах, че Тома не само е оставил писма.
Оставил е война.
И тя вече чукаше на вратата ни.
## Глава трета
Не спах.
Гледах тавана, а в главата ми се въртяха три неща: бебето на снимката, думата „дългове“, и името „Неда“.
Коя беше Неда?
Тома никога не беше споменавал Неда. Или ако е, беше между другото, а аз не съм запомнила. Как можах да не запомня?
На разсъмване седнах в кухнята и отворих папката от кутията отново.
Имаше списък с имена. Някои не познавах. Други бяха зачеркнати.
И сред тях — „Неда“.
До името имаше телефонен номер и кратка бележка:
„Само тя. Не се колебай.“
Ръката ми трепереше, когато набрах.
Отговори жена с глас, който не се опитва да бъде мил, но не е и жесток. Глас на човек, който е виждал много.
— Неда.
— Аз… търся… Неда — започнах несигурно.
— Аз съм. Коя си ти?
— Аз съм… жена му. На Тома.
От другата страна настъпи тишина. Не тишина от изненада, а от внимателно подреждане на мисли.
— Да — каза тя накрая. — Значи е станало. Значи е дошъл денят.
Седнах по-право.
— Той… ми остави писмо. Каза да се обърна към вас. И… предупреди ме за Виктор.
— Виктор вече се е появил, нали?
Сякаш ме видя през телефона.
— Да.
— Добре. Слушай ме внимателно. Не подписвай нищо. Не давай никакви документи. Не го пускай в дома си, ако си сама.
В гърлото ми заседна въздух.
— Той каза, че ще дойде.
— Нека дойде. Но нека говори с мен. Ела при мен днес. Веднага.
— Аз… имам деца.
— Вземи ги. По-добре да са с теб, отколкото да ги оставиш сама у дома, ако някой реши да играе мръсно.
Тези думи ме удариха като шамар.
— Кой би…?
— Има хора, които не се спират пред нищо, когато миришат пари — каза Неда спокойно. — Тома знаеше това. Затова ме предупреди.
Преглътнах.
— За снимката… за бебето…
— Донеси всичко. Кутията. Писмата. Документите. Снимката.
— А кредитът за жилище? Има лист… за просрочие.
— Знам. Ще говорим. Но първо — ще си поемеш въздух. И ще разбереш, че не си сама. Тома ти е оставил повече защита, отколкото мислиш.
„Повече защита…“ Звучеше като утеха, но не вярвах.
Затворих телефона и започнах да събирам документите, когато Лила се появи на прага.
Очите ѝ бяха подути от недоспиване.
— Мамо… няма да ни кажеш ли истината?
Погледнах я. Детето ми гледаше като възрастен.
— Истината е… — започнах, но гласът ми се счупи.
Лила пристъпи напред.
— Татко ни обичаше. Това е истина. Но има и други истини. Нали?
Погалих косата ѝ.
— Да. И ще ги разберем. Но ще ги разберем заедно.
Ема се появи след нея, прегръщайки любимата си играчка.
— Ще ходим ли пак при татко?
— Не днес — прошепнах. — Днес ще ходим при човек, който ще ни помогне.
Тръгнахме.
Не знаех накъде отивам, но усещах, че ако остана у дома, стените ще се стеснят и ще ме смачкат.
Когато стигнахме до Неда, тя ни посрещна на вратата без усмивка, но с поглед, който веднага огледа Лила и Ема, после мен, после чантата ми.
— Влизайте.
Стаята беше подредена строго. Нямаше нищо излишно. Само документи, книги, и онази тишина, която хората създават, когато са свикнали да слушат чуждите тайни.
Неда седна срещу мен и каза:
— Сега. Покажи ми какво ти остави.
Извадих кутията.
Извадих писмата.
Извадих снимката.
Неда взе снимката и я погледна дълго. Лицето ѝ не се промени, но очите ѝ станаха по-тъмни.
— Да — каза тя накрая. — Значи Виктор е стигнал до това.
— Какво означава?
Неда постави снимката на масата, сякаш поставя нож.
— Означава, че Тома е живял два живота.
Лила се сви.
Ема се разплака тихо.
Аз не плаках. Аз замръзнах отвътре, но без да използвам дума, която звучи като край. Това не беше край. Това беше начало.
Неда отвори документите и започна да ги разглежда с бързи движения.
— Кредитът за жилище е реален. Просрочието също. Но това… — тя почука с пръст по договора за частен заем. — Това може да е капан. И ако е капан, ще го счупим.
— Как?
Неда вдигна поглед към мен.
— С истината. И с доказателства.
Сърцето ми се сви.
— А ако истината… ни унищожи?
Неда не мигна.
— Истината не унищожава. Лъжата унищожава. Истината само показва какво вече е било разрушено.
Лила прошепна:
— Значи татко е лъгал.
Неда се обърна към нея, този път с мекота.
— Понякога хората лъжат, защото мислят, че така пазят. Но когато лъжата стане по-голяма от любовта, започва да хапе.
Ема подсмърча:
— Аз не искам да ме хапе.
Неда се наведе към нея.
— Няма да позволя.
После погледна към мен.
— Слушай. Виктор ще дойде. Той ще играе ролята на приятел. Ще ти говори за „чест“. Ще ти размахва листове. И ще иска бързи решения.
— Какво да направя?
— Ще направиш най-важното — ще си тръгнеш от ролята на уплашена вдовица. Ще станеш майка, която защитава.
Думите ѝ се забиха в мен.
Неда извади телефон и набра номер.
— Калин? — каза тя. — Не, не искам да говоря с теб. Искам да знаеш, че ако се появиш в този случай, ще те разплета конец по конец.
Пауза.
— Да, точно така. И поздрави Виктор. Кажи му, че ако прекрачи прага на дома ѝ, без да ме уведоми, ще подам жалба за тормоз.
Затвори и ме погледна.
— Той има адвокат. Казва се Калин. Не е човек, който играе чисто.
Стомахът ми се сви.
— Значи това ще стане съд?
Неда кимна.
— Може. Но преди това — ще намерим какво е скрил Тома. Ключът, който ти е оставил, не е случаен. Той е за „мястото с доказателствата“. Трябва да разберем кое е това място.
Погледнах ключа. Малък. Метален. Тежък като съдба.
— Нямам представа.
Неда прелисти още документи и извади лист с бележки на Тома.
Там имаше една дума, написана два пъти, подчертана:
„Клетка.“
— Клетка? — прошепнах.
Неда вдигна вежди.
— Клетка за съхранение. Клетка в банка. Или място за вещи. Тома е мислил като човек, който знае, че ще го преследват.
Лила се намеси:
— Татко имаше едно място, където винаги ме водеше да гледаме стари неща. Там имаше редици от врати… и миришеше на прах.
Застинах.
— Кога?
— Преди да се разболее много — каза Лила. — Каза ми да помня. И ми даде една шоколадова вафла, за да не се плаша.
Неда се усмихна едва забележимо.
— Добре, Лила. Това е важно.
Погледна към мен.
— Ще отидем там. Днес. Преди Виктор да разбере, че ти вече не си сама.
Сърцето ми блъсна ребрата.
— А ако Виктор вече знае?
Неда прибра документите обратно в папката, като човек, който прибира оръжие.
— Тогава ще бързаме още повече.
## Глава четвърта
Мястото беше с редици врати, както беше казала Лила. Всяка врата имаше номер, но аз не гледах номерата. Не исках числа пред очите си. Исках само да намеря правилната врата, преди животът ми да се разпадне напълно.
Неда вървеше пред нас.
Движеше се уверено, сякаш е в собствен дом.
Аз стисках ключа.
Лила държеше Ема за ръка и се опитваше да изглежда спокойна, но очите ѝ се стрелкаха навсякъде.
Стигнахме до една врата, която беше по-надраскана от другите. Като че ли някой е опитвал да я отвори грубо, но не е успял.
Неда се спря.
— Тук.
— Как знаете?
Тя погледна надолу към ключалката.
— Виждаш ли следите? Някой е бъркал. Но не е имал ключ.
Усетих как гърлото ми се свива.
— Значи Виктор…
— Или някой за него — довърши Неда.
Погледнах децата.
— Застанете зад мен.
Ема се залепи за Лила.
Пъхнах ключа. Завъртях.
Отвори се.
Вътре имаше кашони и една малка метална кутия, подобна на тази от гроба, но по-голяма.
Имаше и кафяв плик, залепен върху кутията.
На него пишеше:
„За Неда.“
Неда го откъсна, отвори го и прочете мълчаливо. Лицето ѝ се промени.
— Какво? — прошепнах.
Тя вдигна поглед към мен.
— Тома е знаел, че ще го убият… не физически. Ще убият името му. Ще го превърнат в чудовище, за да те принудят да се предадеш.
Лила изохка тихо.
Ема прошепна:
— Татко не е чудовище.
Неда се наведе към нея.
— Не. Но някой ще иска да го направи такъв.
Неда извади съдържанието на плика: няколко листа и малък запис на хартия, с една фраза:
„Ако ме няма, следвай парите назад.“
— Парите назад… — повторих като човек в сън.
Неда се обърна към металната кутия и я отвори.
Вътре имаше договори за участие в фирма. Имаше преводи. Имаше разписки за големи суми.
И имаше една папка с надпис „Виктор“.
Неда я отвори и извади лист.
На него имаше подпис на Виктор и подпис на Тома, но почеркът на Тома беше… странен. Накъсан. Не като неговия.
— Това е фалшиво — каза Неда тихо.
— Как може да сте сигурна?
— Защото съм виждала подписа му много пъти. И защото този лист мирише на отчаяние. А Тома не подписваше в отчаяние.
Тя извади още един документ.
— Ето. Тук е истинският договор. А това, което Виктор ще ти покаже, е друг лист. Същата дата, друга сума. Ще се опита да докаже, че Тома му е дължал двойно.
Краката ми омекнаха.
— Значи ще ни ограбят?
Неда затвори папката и каза:
— Ще опитат.
И в този миг телефонът ми иззвъня отново.
Неда вдигна ръка.
— Дай ми го.
Погледнах екрана.
Същият непознат номер.
Неда взе телефона и отговори, преди аз да успея да се съвзема.
— Ало.
Гласът на Виктор се чу дори през разстоянието между нас, толкова силно и самоуверено говореше.
— Е, как си? Надявам се да си си починала. Идвам след час.
Неда се усмихна, но без топлина.
— Виктор. Неда е. Тя няма да те приеме сама.
Пауза. После смях. Изкуствен.
— А, Неда. Ти пак ли се намесваш? Това е семейна работа.
— Не — каза Неда. — Това е наказателна работа, ако продължиш да я тормозиш.
— Тормозя? Аз само си търся парите. Дългът си е дълг.
Неда погледна към мен и кимна, сякаш ми казваше „слушай“.
— Ако имаш претенции, подай ги по реда. Иначе ще говорим с полиция.
Виктор изсумтя.
— Полиция? Ти знаеш ли кого познавам?
Неда се облегна назад.
— Познавай когото искаш. Идвам при теб в съда, ако трябва. Но в дома ѝ няма да стъпиш без мое присъствие.
Виктор замълча. После каза, този път по-тихо:
— Добре. Ще играем по твоите правила. Засега.
Затвори.
В стаята настъпи тишина, но не спокойна. Това беше тишина преди буря.
Лила прошепна:
— Мамо… той е лош човек.
Не можех да я лъжа.
— Да.
Ема се разплака.
— Защо татко има лоши хора?
Този въпрос ме удари по-силно от всичко друго.
Неда затвори кутията и каза:
— Има още. Тома е оставил и нещо друго. Вътре има списък с плащания към банка и към… частен заемодател.
— Частен заемодател? — повторих.
Неда кимна.
— Човек, който не е банка. Човек, който дава пари бързо. И взема после още по-бързо.
Почувствах как в гърдите ми се отваря дупка.
— Тома е взел от такъв човек?
Неда ме погледна.
— Или Виктор е взел на негово име.
Лила стисна устни.
— Значи някой е крал от татко?
Неда отговори:
— Някой е крал. Но Тома е разбрал. И е започнал да събира доказателства. И точно тогава се е разболял.
Стиснах ключа в шепата си, сякаш можех да смачкам съдбата.
— Какво ще правим?
Неда се изправи.
— Първо — ще се погрижим за кредита за жилище. Ако банката види просрочие, ще натисне. А Виктор ще се опита да използва това. Второ — ще подадем молба за защита от тормоз. Трето — ще започнем да търсим този „частен заемодател“. Защото ако той влезе в картината, Виктор няма да е най-големият ти проблем.
Сърцето ми се разби отново.
Но този път, в разбиването имаше искра.
Поне вече знаех, че не съм сама.
И че войната има правила.
Въпросът беше: кой ги нарушава първи?
## Глава пета
Банката не беше чудовище, но беше машина.
Гласът от отсрещната страна говореше любезно, но студено.
„Просрочието трябва да се покрие.“
„Иначе ще се пристъпи към процедура.“
„Разбирате, нали.“
Разбирах.
Разбирах твърде добре.
Тома винаги казваше, че кредитът за жилище е „стъпка към сигурност“. Че ще се справим. Че двамата сме екип.
Но ако сега не платя, домът ни можеше да изчезне. Не защото сме лоши, а защото машината не знае какво е скръб.
Неда седеше до мен, когато говорих по телефона.
Тя ми подаваше бележки какво да кажа, какво да поискам, какво да не обещавам.
— Кажете, че искате предоговаряне — прошепна тя. — Кажете, че има наследствено дело. Поискайте гратисен период.
Аз повторих думите ѝ като ученичка.
След разговора затворих телефона и почувствах как съм се състарила с години.
Лила седеше на стола, с кръстосани ръце.
— Значи те могат да ни изгонят.
— Могат да опитат — каза Неда. — Но има начини.
Ема рисуваше на лист. Нарисува три човечета, държащи се за ръце, и едно четвърто човече, нарисувано с облаче над главата.
— Това е татко — каза тя и посочи облачето. — Той ни гледа.
Стиснах очи.
— Ема…
— Мамо, татко ни обича — настоя тя. — Значи няма да ни вземат дома.
Исках да кажа „да“, но не можех да лъжа. Не и пред детето, което току-що беше научило, че светът може да хапе.
Неда ме спаси.
— Любовта не плаща сметки, Ема — каза тя тихо. — Но любовта те кара да се бориш. А мама ще се бори.
Ема погледна Неда с доверие, което ме изненада. Децата усещат силата. Усещат кой стои стабилно.
Вратата иззвъня.
Всички се стреснахме.
Неда не помръдна. Само погледна към мен и прошепна:
— Не отваряй.
Звънецът иззвъня пак.
После се чу почукване.
Тежко. Настойчиво.
Лила скочи.
— Това е той.
Ема се сви под масата.
Неда се изправи и отиде към вратата, но не я отвори. Говори през нея, спокойно, ясно:
— Виктор. Знам, че си ти. Нямаш работа тук.
Отвън се чу смях.
— Неда, не се дръж като пазач. Дошъл съм да изкажа съболезнования.
— Съболезнованията не се носят с папка и претенции.
Пауза.
После гласът му стана по-нисък, по-опасен.
— Ти ми пречиш. А аз не обичам хора, които ми пречат.
Неда отвърна:
— И аз не обичам хора, които мислят, че имат право да заплашват вдовици.
Тишина.
После се чу звук, сякаш нещо се плъзга под вратата.
Неда се наведе, взе листа и го погледна.
— Покана за среща в кантората на Калин — каза тя. — Чудесно. Ще отидем. И ще му носим подарък.
— Какъв? — попитах с пресъхнало гърло.
Неда ме погледна, и за първи път в очите ѝ видях нещо като гняв.
— Истината.
Виктор извън вратата каза, сякаш на шега:
— Утре. И не закъснявай. Времето е пари.
И си тръгна.
Стъпките му отекнаха по стълбището като удар.
Ема излезе изпод масата и прошепна:
— Той мирише на лошо.
Лила пристъпи до мен и хвана ръката ми.
— Мамо, няма да се предадеш, нали?
Погледнах дъщерите си.
Тома беше прав.
Преди да стана съдия, трябваше да остана майка.
— Няма — казах. — Няма да се предам.
И в този миг телефонът ми изписка с ново съобщение от непознат номер.
Отворих.
„Видях те с децата. Можем да решим всичко тихо. Ако си разумна.“
Ръцете ми изстинаха.
Неда се наведе над рамото ми и прочете.
— Това вече е тормоз — каза тя. — Има още нещо, което трябва да знаеш.
— Какво?
Неда пое въздух.
— В документите от клетката има плащания към човек, който не е Виктор и не е банка. Това име се повтаря.
Погледнах листа, който ми подаде.
Името беше написано ясно:
„Джак.“
Лила сбърчи чело.
— Това име не е като нашите.
Неда кимна.
— Тома се е движил в среди, където има и такива имена. И ако Джак е този, който мисля, той не пише заплашителни съобщения. Той идва лично.
Сърцето ми пропадна.
— Значи ще се появи още някой?
Неда каза тихо, но без колебание:
— Да. И той ще бъде по-страшен от Виктор.
Тишината се сгъсти.
И аз разбрах, че снимката с бебето е само първата врата към нещо много по-голямо.
## Глава шеста
На следващия ден влязохме в кантората на Калин.
Калин беше мъж с усмивка, която не стига до очите. Усмивка на човек, който знае къде са слабостите и как да ги натисне, без да остави следи.
Виктор седеше до него, като цар на собствена сцена.
Когато ме видя, се изправи и се приближи с разперени ръце.
— Съболезнования — каза той.
Не го прегърнах.
Стоях като камък.
Неда се приближи до масата и остави папката си с лек удар.
— Да започваме — каза тя.
Калин се усмихна още по-широко.
— Неда, ти винаги влизаш като буря.
— А ти винаги излизаш като мъгла — отвърна тя. — Нищо ясно, нищо чисто.
Виктор се засмя.
— Хайде, без театър. Аз съм тук за едно просто нещо. Тома ми дължеше.
Той извади лист и го плъзна към мен.
— Ето. Договор. Подпис.
Погледнах листа. Почеркът на Тома… беше като онзи фалшивият.
Неда не го докосна. Само погледна и каза:
— Това е подправено.
Калин повдигна вежди.
— Тежко обвинение.
Неда извади друг документ.
— Това е истинският договор. И е за друга сума. И тук има свидетели.
Виктор се наведе напред, усмивката му се сви.
— Ти откъде го имаш?
Неда го погледна.
— От място, където ти си се опитал да влезеш без ключ.
Виктор пребледня за миг, после се овладя.
— Какви глупости.
Калин се намеси:
— Нека говорим разумно. Вие сте в тежко положение. Имате кредит за жилище. Имате две деца. Виктор е готов да ви даде време.
— Време срещу какво? — попитах.
Калин се усмихна.
— Срещу част от имуществото. Нищо лично. Просто бизнес.
Думата „бизнес“ прозвуча като студено острие.
Виктор кимна, сякаш е великодушен.
— Не искам да ви взимам дома — каза той. — Искам само да си получа парите. И… — той направи пауза. — Искам да защитя паметта на Тома. Той беше мой приятел.
Неда изсумтя.
— Приятелите не заплашват вдовици.
Виктор се облегна назад.
— Никой не заплашва. Само животът е такъв. Дългът си е дълг.
Лила беше с нас, защото не исках да я оставям сама. Тя стоеше до мен, мълчалива, но очите ѝ горяха.
Изведнъж тя каза:
— Ако ви е бил приятел, защо татко ви е написал, че да не ви вярваме?
Тишина.
Калин се усмихна неловко, но Виктор не.
Виктор погледна Лила с онзи поглед, който възрастните използват, когато искат дете да се почувства малко.
— Татко ти е бил болен — каза той. — Болестта променя хората. Те започват да се страхуват. Да си въобразяват.
Лила не отстъпи.
— Татко не си въобразяваше. Той знаеше какво говори.
Виктор се усмихна, но този път усмивката му беше жестока.
— Мило дете. Светът е по-сложен, отколкото ти мислиш.
Неда се наведе напред.
— Светът е прост за такива като теб. Пари, натиск, лъжа. Но има проблем. Тук има следи, които водят към престъпление.
Калин се изсмя тихо.
— Неда, да не плашиш хората.
Неда извади друг лист.
— Това е списък с преводи към Джак.
Виктор се стегна.
Калин за миг изгуби усмивката си.
Аз усетих как в корема ми се завърта страх.
— Значи знаете кой е Джак — прошепнах.
Калин се върна към усмивката си, но тя вече беше принудена.
— Не знам за какво говорите.
Неда се изправи.
— Добре. Ще разберем в съда. А до тогава — никакъв контакт с нея. Никакви съобщения. Никакви посещения. Ако има още едно, ще подам жалба.
Виктор се усмихна.
— Подавай.
Неда хвана папката си и ме погледна.
— Тръгваме.
Станах, но когато се обърнах, Виктор каза тихо, така че само аз да чуя:
— Има още една жена, която ще дойде. И тя няма да бъде толкова… защитена като теб.
Сърцето ми спря.
— Каква жена?
Виктор само се усмихна.
— Ще видиш.
Излязохме.
На улицата въздухът беше остър.
Лила ме хвана за ръка.
— Той знае нещо.
Неда кимна.
— Да. И аз мисля, че знам какво.
Погледна ме.
— Снимката. Бебето. Тази жена… ще се появи. Тя ще твърди, че има право над нещо. И Виктор ще я използва.
Светът се завъртя.
— Значи Тома…
Неда каза тихо:
— Тома е имал връзка. И дете. Или поне така ще изглежда.
Лила прошепна:
— Това ще ни убие.
Погледнах дъщеря си.
— Няма да ни убие — казах, но гласът ми трепереше. — Ще ни боли. Но няма да ни убие.
Неда отвърна:
— Болката е неизбежна. Въпросът е дали ще позволиш болката да те направи лесна плячка.
Тази вечер, когато се прибрахме, намерих бележка пъхната под вратата.
Без подпис.
Само две изречения:
„Не си единствената, която е загубила Тома.
Не си единствената, която има право да плаче.“
Пребледнях.
Лила прочете през рамото ми и прошепна:
— Тя идва.
## Глава седма
Тя дойде на следващия ден.
Беше жена с тъмна коса и лице, в което имаше умора, но и твърдост. Не изглеждаше като човек, който идва да моли. Изглеждаше като човек, който идва да вземе.
Държеше за ръка момче на около три години. Бузите му бяха кръгли, очите — големи. И когато се усмихна за миг, видях в тази усмивка нещо познато.
Сякаш Тома беше оставил отпечатък в света, който не мога да изтрия.
Лила стоеше до мен, напрегната като струна.
Ема се криеше зад полата ми.
Жената каза:
— Аз съм Линда.
Името ѝ прозвуча странно, но изписано с нашите букви, не беше чуждо. Беше просто име.
— Какво искате? — попитах.
Линда погледна към момчето.
— Това е Ник.
И после, без да ми даде време да дишам:
— Тома е неговият баща.
Всичко в мен се разпадна, но не паднах. Стоях.
Ник ме погледна с любопитство, сякаш съм нова играчка.
Лила прошепна:
— Не.
Ема изхлипа.
Линда пристъпи леко напред.
— Не съм дошла да ви унищожа. Дойдох, защото… — тя преглътна. — Защото ми казаха, че има завещание. И защото се появи човек… Виктор. Той ме намери. И каза, че ако не дойда първа, вие ще ме изкарате лъжкиня.
Стиснах зъби.
— Виктор ви е намерил.
Линда кимна.
— Да. И каза, че Тома ви е крил от мен.
Лила се разтрепери.
— Татко не би…
Линда я погледна и в очите ѝ за миг проблесна болка.
— Той беше добър към Ник. Добър беше и към мен. Но… — тя замълча. — Но аз знаех, че има семейство.
Тези думи ме удариха по-силно от признанието за детето.
— Знаехте… — прошепнах. — И пак…
Линда сведе поглед.
— Аз не се гордея. Но и аз бях човек, който имаше нужда. Тома… той беше като светлина. И когато се хванеш за светлина, не мислиш, че ще изгори други.
Лила изкрещя:
— Той изгори мама!
Ема започна да плаче силно.
Ник се стресна и се притисна към Линда.
Аз не можех да говоря. В гърдите ми имаше камък.
В този миг Неда влезе. Беше дошла по-рано да ни донесе документи, и сега видя сцената и разбра всичко без думи.
— Линда — каза тя. — Очаквах те.
Линда се стресна.
— Вие сте…?
— Неда — отвърна тя. — И ако си дошла по идея на Виктор, значи си в опасност.
Линда пребледня.
— Той каза, че…
— Той лъже — прекъсна я Неда. — Въпросът е: ти лъжеш ли?
Линда погледна Ник. После мен.
— Не — каза тихо. — Ник е негов син.
Неда кимна.
— Добре. Значи ще го докажем по реда. Но слушай внимателно: Виктор не те иска тук, за да получиш права. Той те иска тук, за да създаде хаос. За да разкъса семейството. За да я направи слаба.
Линда започна да трепери.
— Аз не искам да съм оръжие.
Лила избухна:
— Вече си!
Ема крещеше:
— Татко е наш! Наш!
Взех Ема в ръце и я притиснах.
— Ема, дишай. Моля те.
Тя плачеше, но се опитваше да слуша.
Лила гледаше Линда с омраза, която не ѝ отиваше. Омраза, която не беше нейна. Беше омраза на възрастен, залепена върху детско лице.
Линда прошепна:
— Съжалявам.
Думата „съжалявам“ беше празна. Не защото не беше искрена, а защото нямаше сила да върне времето.
Неда извади телефон.
— Линда, ще седнеш. Ще ми кажеш всичко. Кога си го срещнала. Какво ти е обещал. И най-важното: как Виктор те е намерил.
Линда седна, сякаш краката ѝ не я държат.
— Той ми се обади… каза, че е приятел на Тома. Че има документи. Че ако не защитя Ник, ще останем на улицата. Аз… аз се уплаших.
Погледнах я.
— И ти си сама?
Линда кимна.
— Да. Нямам никого тук. И… — тя замълча. — И имам заем. Взех пари, когато Ник се разболя. Тома помогна с част, но после… после се разболя той.
Сърцето ми се сви. Болката се смесваше с гняв, а гневът се смесваше с нещо, което не исках да призная: състрадание.
Лила прошепна:
— Значи и тя има дългове.
Ема ме погледна през сълзи:
— Татко е помогнал на бебето?
— На Ник — поправи я Лила рязко, но после замълча.
Неда се облегна назад.
— Виктор е свързан с тези заеми. И с този Джак. Ще ви използват и двете.
Линда вдигна поглед към мен.
— Аз не искам да ви взема дома. Аз… искам само Ник да има шанс. Аз не знам какво е правил Тома, не знам защо има толкова документи… знам само, че когато беше с Ник, изглеждаше щастлив.
Тези думи ме убиха бавно.
Щастлив.
Аз мислех, че неговото щастие е в нашата кухня, в шумните ни вечери, в ръцете на децата.
А той е имал още една сцена.
Лила се изправи.
— Мамо, аз искам да го попитам. Искам да го попитам защо.
Нямаше кого да питаме.
Но аз разбрах, че ще има друг начин да получим отговор.
Тома беше оставил доказателства.
И ако те са достатъчни, ще разбера не само „защо“, а и „кой“ го е натискал да живее така.
Неда каза:
— Има още един човек, който трябва да видите. Той е стажант при мен. Учи в университет. Умен е. И има талант да вижда връзки между неща, които изглеждат отделни.
Лила избърса сълзите си с яд.
— Как се казва?
— Мартин — отвърна Неда. — И ако искаме да победим Виктор, ще ни трябва някой, който мисли бързо. А Мартин мисли като човек, който не се страхува да рови в калта.
Аз погледнах към Ник.
Той се беше успокоил и гледаше към Ема, сякаш иска да се приближи.
Ема, въпреки сълзите, го погледна обратно.
И за миг, само за миг, между две деца се появи нещо чисто. Любопитство. Не омраза.
Това ме разби още повече.
Защото ако децата могат да не мразят, аз също трябваше да намеря начин.
Но първо трябваше да оцелеем.
И да спасим дома.
И да разберем какво точно Тома е оставил зад себе си.
## Глава осма
Мартин беше млад, с онези уморени очи на човек, който учи много и спи малко. Носеше раница, пълна с книги и листове, сякаш всеки миг може да бъде изпит.
Когато Неда ни представи, той кимна учтиво, но погледът му веднага падна върху документите.
— Това е… — започна той и спря. — Това е много.
— Да — казах. — И аз така се чувствам.
Мартин се усмихна леко.
— Понякога много е просто… подредено лошо.
Лила го изгледа подозрително.
— Ти можеш ли да подредиш лошо?
— Мога да опитам — каза той. — Ако ми дадете време и истината.
Неда му подаде папката „Виктор“.
— Започни оттук.
Мартин разтвори документите и за миг забрави, че сме хора. Очите му станаха остри, движенията — точни.
— Вижте това — каза той след малко. — Тук има разминаване. Датата на подписа и датата на заверката не съвпадат. Това може да значи подправка.
Неда кимна.
— Точно. А сега виж онова с Джак.
Мартин прелисти.
— Преводите са разделени. Малки суми, често. Това прилича на… — той се спря, сякаш търси дума. — Прилича на схема. Някой е искал да не се забележи.
Лила прошепна:
— Като крадец.
Мартин погледна към нея.
— Да. Но не като обикновен. Като такъв, който знае правилата.
Аз седях и слушах, и в мен се появяваше нещо като надежда. Не силна, не сигурна. Но поне не бях сама срещу чудовището.
— А снимката? — попитах.
Мартин я погледна и очите му за миг омекнаха.
— Това… това не е документ. Това е нож.
Линда, която беше останала, за да говори с Неда, се сви.
— Аз не искам да нараня никого — повтори тя.
Мартин вдигна поглед към нея.
— Тогава не прави това, което Виктор ти казва.
Линда кимна, но в очите ѝ имаше страх.
— Той… каза, че има хора.
Неда се намеси:
— Има. Но и ние имаме.
Мартин се наведе към мен.
— Искам да ви попитам нещо. Тома… имал ли е фирма? Или участие?
— Имаше някакви разговори за „партньорство“ — казах. — Но аз мислех, че е нещо малко. Той не ми говореше много за работа.
Мартин кимна.
— В документите има участие. Има и… гаранции. Той е подписвал като поръчител. Това означава, че ако фирмата е задлъжняла, може да са се опитали да прехвърлят дълга върху него. А после — върху вас.
Сърцето ми се сви.
— Значи всичко е било капан?
— Не всичко — каза Мартин. — Но някой е видял възможност.
Неда добави:
— И когато Тома се е разболял, те са решили, че е идеалният момент.
Лила прошепна:
— Като чакали да е слаб.
Мартин погледна към нея.
— Точно така. А най-страшното е, че такива хора не се спират. Те не уважават болест, не уважават смърт. Те уважават само печалба.
Ема, която досега мълчеше, каза тихо:
— А татко уважавал ли е печалба?
Всички замлъкнахме.
Линда погледна надолу.
Аз усетих как в гърлото ми се надига плач, но го преглътнах.
Неда каза:
— Тома уважаваше сигурността. И затова се е хванал в чужда мрежа.
Мартин вдигна една разписка.
— Тук има нещо странно. Плащане към „Калин“. Не като адвокатски хонорар, а като… — той присви очи. — Като заем.
Неда се усмихна мрачно.
— Значи Калин не е само адвокат. Той е част от схемата.
Лила стисна ръцете си.
— Значи има предателства.
— Да — каза Неда. — И ще ги покажем.
Мартин се изправи.
— Трябва ми време. Но и трябва да видя още нещо. Тома в писмото ви е казал „следвай парите назад“. Това означава, че някъде има начална точка. Някой е получил първата сума. И оттам е тръгнало всичко.
— Как ще го намерим? — попитах.
Мартин се усмихна, този път по-уверено.
— С търпение. И с една проста истина: хората могат да лъжат, но цифрите в документите рядко лъжат. Те просто крещят по-тихо.
Неда добави:
— А ние ще ги накараме да крещят.
В този момент телефонът на Линда иззвъня.
Тя погледна екрана и пребледня.
— Това е той.
— Виктор? — попита Неда.
Линда кимна, устните ѝ трепереха.
Неда взе телефона от ръката ѝ и отговори без колебание.
— Виктор.
От другата страна се чу гласът му, весел, сякаш говори за празник.
— Линда, скъпа, готова ли си? Дойде време да направим правилното.
Неда каза спокойно:
— Линда е с мен. И няма да прави нищо без мен.
Виктор замълча за миг, после се изсмя.
— О, каква хубава компания. Неда и вдовицата. И детето на любовта. Всички на едно място.
Стомахът ми се обърна.
— Какво искаш? — попита Неда.
Виктор отговори с онзи мек тон, който прикрива острието.
— Искам да ви кажа, че Джак вече знае. И когато Джак знае, никой не спи спокойно.
Неда не се стресна.
— Заплахите ти са записани.
Виктор се засмя още по-силно.
— Записани? Добре. Запиши и това: тази вечер ще ти липсват някои документи.
И затвори.
Тишината се сгъсти.
Мартин каза тихо:
— Той ще се опита да влезе.
Неда кимна.
— Да. И трябва да го изпреварим.
Лила се изправи.
— Как?
Неда погледна към мен.
— Ще преместим всичко на безопасно място. И тази вечер никой няма да е сам.
Сърцето ми се блъсна в ребрата.
— А ако дойдат?
Неда отвърна:
— Тогава ще видят, че вече не си уплашена вдовица. И че има свидетели.
Ема се приближи до мен и прошепна:
— Мамо… ще ни пазиш, нали?
Прегърнах я.
— Да — казах. — Ще ви пазя.
И докато го казвах, усетих как страхът се превръща в нещо друго.
В решимост.
В онова, което Тома беше написал: да остана майка.
Защото тази нощ някой щеше да дойде да вземе не само документи.
Щеше да дойде да вземе дъха ни.
И аз нямаше да го позволя.
## Глава девета
Не чакахме.
Събрахме документите в две папки. Неда взе едната. Мартин — другата. Аз прибрах писмата на Тома в чантата си и ги притиснах към себе си, сякаш хартията може да ме държи жива.
Лила и Ема бяха като сенки зад мен.
Линда трепереше, но не си тръгна.
— Ако си тръгна, той ще ме намери — каза тя.
— И тук ще те намери — отвърна Неда. — Разликата е, че тук няма да си сама.
Останахме в дома ми.
Не защото беше най-сигурно, а защото Неда каза, че ако бягаме, ще изглежда като вина. А Виктор обича да превръща бягството в признание.
Вечерта падна бавно, като тежко одеяло.
Светлините в стаята бяха включени.
Чувах всеки шум отвън.
Чувах как децата дишат.
Чувах как сърцето ми бие.
Мартин седеше на масата и записваше нещо. Пишеше бързо, като човек, който се опитва да хване мисъл преди да избяга.
Неда стоеше до прозореца.
— Те ще дойдат не от входа — каза тя. — Те ще опитат през мазето или през прозореца.
Лила прошепна:
— Като крадци.
Неда кимна.
— Точно.
Ема се притисна в мен.
— Мамо, страх ме е.
— Знам — прошепнах и я целунах по челото. — И мен ме е страх. Но сме заедно.
В този миг се чу звук.
Не звънец.
Не почукване.
Леко стържене.
Като метал в метал.
Неда вдигна ръка.
Всички замръзнахме.
Стърженето се повтори.
Мартин остави химикала.
Линда покри устата си с ръка, за да не изкрещи.
Лила прошепна:
— Те са тук.
Неда се приближи към вратата на коридора и се наведе към пода.
— Мазето — каза тя.
Стомахът ми се сви.
— Какво ще правим?
Неда извади телефона си.
— Ще ги оставим да направят грешка.
Тя набра номер и прошепна:
— Илия. Сега.
Погледнах я.
— Кой е Илия?
— Полицай — каза тя. — Дължи ми услуга. И тази нощ ще я плати.
Стърженето спря.
Настъпи тишина.
После се чу тихо щракване.
Сякаш ключ се завърта.
Ема изхлипа.
Аз я притиснах по-силно.
Лила се изправи пред нас, сякаш тя беше защитата.
В този миг изведнъж светлината в кухнята примигна.
После изгасна.
Останахме в полумрак, осветени само от лампата в хола.
— Те спряха тока — прошепна Мартин.
Неда не помръдна.
— Искат да ви уплашат.
И тогава… се чу шум в коридора.
Някой беше влязъл.
Стъпките бяха тихи, внимателни. Не бързаха. Те се наслаждаваха.
Сърцето ми блъсна толкова силно, че ми се зави свят.
Неда вдигна телефона си и включи запис.
Стъпките приближаваха.
Лила беше бяла като платно, но стоеше.
Ема трепереше.
Линда плачеше без звук.
И в този момент от тъмнината се чу глас.
Не на Виктор.
По-дълбок. По-груб.
— Къде са документите? — попита гласът.
Преглътнах.
Неда отвърна, спокойно, сякаш говори на човек в магазин:
— Тук няма документи за вас.
Гласът се изсмя.
— Неда… Неда… все ти. Виктор каза, че ще си тук.
Неда не отстъпи.
— И кой си ти?
Гласът направи пауза, сякаш се наслаждава.
— Кажи на вдовицата да не се прави на смела. Иначе Джак ще се ядоса.
Джак.
Дори името му в тъмното звучеше като камък.
Лила прошепна:
— Това е той?
Не го бях виждала, но в онзи миг усетих присъствие, което не е човешко, а като натиск. Като да ти сложат ръка на гърлото и да се усмихват.
Неда каза:
— Ако Джак иска да говори, да дойде сам.
Гласът се приближи още.
— Ти не разбираш. Джак не говори. Джак взема.
И тогава нещо се раздвижи в тъмнината.
Сянка.
Ръка.
Неда направи една крачка назад.
И в същия миг се чу силен звук отвън.
Сирена.
Светлини премигнаха през прозорците.
Гласът изруга.
— По дяволите.
Стъпките се затичаха назад, този път без тишина. Паника.
Неда се хвърли към вратата и я заключи.
— Не излизайте — прошепна тя.
Сирената спря пред дома ни.
Чуха се гласове.
Команди.
Светлина заля коридора.
Неда отвори вратата и влязоха двама полицаи.
Единият беше висок, с твърд поглед. Очите му се плъзнаха по нас и после към тъмния коридор.
— Илия — каза Неда.
Той кимна.
— Къде е?
Неда посочи към мазето.
— Там. И не е сам.
Илия извади фенер и тръгна.
След секунди се чу шум. Викове. Борба.
Ема запуши ушите си.
Лила гледаше, без да мига.
После всичко утихна.
Илия се върна, зад него — другият полицай държеше мъж, закопчан.
Не беше Виктор.
Беше непознат. С грубо лице и очи, които не показват съвест.
Илия го натисна да седне.
— Кой те прати? — попита той.
Мъжът се изсмя.
— Никой.
Илия го удари по масата с папка.
— Лъжеш.
Мъжът плю на пода.
— Джак.
Тишина.
Дори въздухът се уплаши.
Неда каза тихо:
— Записахме заплахите.
Илия ме погледна.
— Вие сте вдовицата?
Кимнах.
— Имате ли представа в какво сте се забъркали?
Очите ми се напълниха със сълзи, но не паднаха.
— Имам — казах. — И няма да позволя да ми вземат децата.
Илия кимна бавно.
— Добре. Тогава ще работим бързо.
Неда се обърна към мен.
— Вече не е просто гражданско дело. Сега имаме проникване и заплахи. Това променя всичко.
Лила прошепна:
— Значи те могат да отидат в затвора?
Неда кимна.
— Ако докажем връзката.
Мартин, който досега мълчеше, вдигна глава.
— Трябва да намерим къде е Виктор тази нощ. И къде е Калин. Защото те са мозъкът. Този тук е само ръка.
Илия го погледна.
— Ти кой си?
— Мартин. Стажант. И… — той преглътна. — И студент по право.
Илия кимна.
— Добре, студенте. Значи ще учиш на живо.
Линда започна да плаче истински, шумно.
— Аз не исках… — повтаряше. — Аз не исках…
Неда се приближи към нея.
— Сега ще искаш едно: да помогнеш да ги спрем.
Линда вдигна глава.
— Как?
Неда каза тихо:
— Като ми кажеш всичко, което Виктор ти е казал. Като ми дадеш съобщенията. Като свидетелстваш.
Линда кимна отчаяно.
— Ще го направя.
Аз погледнах към децата си.
Ема беше пребледняла, но жива.
Лила беше неподвижна, но в очите ѝ гореше нещо.
— Мамо — прошепна тя. — Татко е знаел.
Стиснах ръката ѝ.
— Да — казах. — И ни е оставил път.
Неда добави:
— И оставил още нещо. Мястото на последната истина.
Погледнах я.
— Какво място?
Неда погледна към кутията, която бях донесла от гроба. После към снимката.
И каза тихо:
— Гробът.
Сърцето ми спря.
— Пак ли?
Неда кимна.
— Тома е скрил нещо там. Нещо, което Виктор не е намерил. И сега, след тази нощ, те ще направят всичко да го намерят първи.
Лила прошепна:
— Значи трябва да отидем преди тях.
Неда кимна.
— Да.
И аз разбрах, че гробището, където бях отишла за обещание, ще стане сцена на последната битка.
Не бях готова.
Но вече нямаше избор.
## Глава десета
Отидохме на гробището преди изгрев.
Този път не бяхме само аз и децата. Беше Неда. Беше Мартин. Беше и Илия, с още един полицай, защото Неда настоя.
Линда беше останала на сигурно място, с Ник, но беше изпратила всички съобщения, които имаше от Виктор.
Когато стигнахме до гроба, въздухът беше студен и тих. Тишината тук беше различна. Не човешка. Не като в дома. Тук тишината беше като обещание, че всичко, което казваш, се чува някъде.
Лила държеше Ема за ръка.
Ема носеше малка роза.
— За татко — прошепна тя.
Стиснах очи.
— Да.
Неда коленичи до мрамора и започна да оглежда.
— Тома е оставил кутията под плочата. Това е било първото ниво. Но ако е искал да скрие нещо от Виктор… ще е по-дълбоко.
Мартин се наведе и започна да оглежда камъка като човек, който чете карта.
— Вижте — каза той. — Тук има драскотина. Не е естествена. Като знак.
Неда докосна мястото с пръсти.
— Това е капаче.
Илия се приближи.
— Ако ще го отваряте, правете го внимателно. Ако има нещо вътре, може да е доказателство.
Неда кимна.
С помощта на малък инструмент, който беше донесла, тя повдигна капачето.
Отдолу имаше тясна ниша, в която беше поставен още един плик, увит в найлон.
Пликът беше дебел.
На него пишеше:
„Ако стигна дотук, значи съм бил прав.“
Ръцете ми трепереха.
Неда го извади и го подаде на мен.
— Ти трябва да го отвориш.
Погледнах плика, сякаш беше жив.
После го отворих.
Вътре имаше няколко листа, и… една малка тетрадка.
Тетрадката беше на Тома.
Познавах почерка му.
Лила ахна.
— Това е неговото писане!
Ема се усмихна през сълзи.
— Татко…
Преглътнах и започнах да чета.
Тетрадката беше дневник. Не личен, не за чувства. Беше дневник на човек, който води война.
„Виктор ми предложи сделка. Каза, че е лесно. Каза, че ще станем богати. Каза, че трябва само да подпиша. Аз подписах. Защото исках да купя време за нас. За кредита. За живота.
После разбрах, че сделката е мръсна.
Калин беше в това. Джак беше зад тях.
Когато отказах да продължа, започнаха заплахите.
Когато се разболях, те помислиха, че съм приключил. Но аз не приключих. Аз започнах да събирам.
Ако четеш това, значи ме няма. Значи те са опитали да вземат всичко.
В папката има доказателства за подправени подписи. Има доказателства за натиск. Има доказателства за пране на пари.
Но има и нещо друго.
Линда.
Да, има Линда. И Ник.
Не мога да се оправдая. Аз избрах грешно. Аз избрах да се крия. Мислех, че ще пазя теб и момичетата от болка.
Сгреших.
Истината винаги намира път.
Моля те, не наказвай Ник.
Ник не е виновен.
Аз съм.
Но Виктор ще използва Ник като нож.
Не му позволявай.
Има ключ към сейфа с доказателствата. Този ключ е в кутията под плочата, която вече си намерила. Другият ключ е…“
Сърцето ми спря.
„…в джоба на костюма ми, който никога не облече след погребението. Вътрешният джоб. Не го оставяй в чужди ръце.“
Пребледнях.
Костюмът.
Тома имаше костюм, който беше носил на сватбата на наш приятел. Беше го прибрал, и после никога не го беше обличал, защото болестта го изтощи.
Костюмът беше у дома.
В гардероба.
И аз не бях погледнала джобовете.
Неда ме погледна.
— Разбираш ли?
Кимнах, но гласът ми не излизаше.
Мартин се намеси:
— Значи има сейф. Истински. И ключът е в костюма.
Илия извади телефон.
— Тръгваме веднага.
Но преди да тръгнем, Лила се приближи до гроба и постави ръка върху камъка.
— Татко — прошепна тя. — Аз… аз съм ядосана. Много. Но ще направя каквото каза. Ще кажа истината.
Ема сложи розата.
— Татко, ние сме красиви. Както искаше.
Сълзите ми паднаха.
Първите истински сълзи от много време.
Не от слабост.
От тежест.
Неда сложи ръка на рамото ми.
— Сега трябва да бързаме.
Тръгнахме.
В колата Илия караше бързо, но внимателно.
Стомахът ми беше на възел.
— Ако Виктор е следил… — прошепнах.
Илия каза:
— Следи. Но и ние следим.
Когато стигнахме, входната врата беше затворена.
Но на стълбището имаше свежи следи от кал.
Неда се наведе.
— Не сме първи.
Сърцето ми се качи в гърлото.
— Те са вътре?
Илия извади ключ от джоба си, който не знаех, че има.
— Отворете.
Влязохме.
В коридора миришеше на чуждо. На дим и пот.
Вратата на спалнята беше открехната.
Лила се хвана за мен.
Ема заплака тихо.
Неда прошепна:
— Тихо.
Пристъпихме.
И там, пред гардероба… стоеше Виктор.
С костюма на Тома в ръце.
Той се обърна и се усмихна.
— А, ето ви. Тъкмо щях да си тръгвам.
И в очите му имаше онова удоволствие на човек, който вярва, че е победил.
Но зад него, в сянката, имаше още един мъж.
Голям.
С грубо лице.
И когато погледна към нас, разбрах, че това е истинската опасност.
Не Виктор.
Джак беше дошъл лично.
## Глава единадесета
Времето се разтегна.
Виктор държеше костюма на Тома, сякаш държи кожа на победен звяр.
Джак стоеше до него, без усмивка, без бързане. В погледа му нямаше театър. Имаше само сигурност, че светът му принадлежи.
Илия пристъпи напред, показвайки значката си.
— Полиция. Оставете това и вдигнете ръце.
Виктор се изсмя.
— Стига. Илия, нали? Неда все се хвали с теб. Какво ще направиш? Ще ме арестуваш за… костюм?
Илия не мигна.
— За проникване. За заплахи. За опит за кражба на доказателства. За съучастие.
Джак наклони глава.
— Ти много говориш — каза той на български, но с лек акцент, който не можех да определя. — Много думи. Малко сила.
Ема изхлипа.
Лила застана пред нея.
Неда пристъпи напред, очите ѝ бяха лед.
— Джак, нали? Радвам се, че най-после си показваш лицето.
Джак се усмихна едва.
— Аз не се крия. Хората се крият от мен.
Неда каза:
— Вече имаме записи. Имаме свидетели. Имаме проникване. Това приключва.
Джак я погледна като човек, който гледа насекомо.
— Нищо не приключва, докато аз не кажа.
И тогава той направи движение с ръка — не към нас, а към Виктор.
Виктор, сякаш по команда, бръкна във вътрешния джоб на костюма и извади малък ключ.
Ключът.
Сейфът.
Сърцето ми се пръсна от паника.
— Не! — изкрещях.
Джак се обърна към мен.
— О, ти говориш. Добре. Значи те боли. Болката е полезна. Кара хората да подписват.
Неда каза твърдо:
— Тя няма да подпише нищо.
Джак се засмя тихо.
— Тогава ще подпишат децата ѝ, като останат без дом.
Ема заплака силно.
Лила изкрещя:
— Остави мама!
Илия направи крачка напред.
— Джак, вдигни ръце. Последно предупреждение.
Джак не помръдна.
Виктор, с ключа в ръка, направи движение към вратата.
Илия се хвърли, но Джак го спря с тяло, като стена.
Неда извика:
— Мартин!
Мартин, който досега беше в ъгъла, бързо се хвърли към Виктор и се опита да го хване за ръката.
Виктор го блъсна.
Мартин падна, удари се, но не изпусна погледа си.
— Ключът! — извика той. — Той е при него!
Аз стоях, парализирана.
После чух гласа на Тома в главата си.
„Не оставяй в чужди ръце.“
Това беше моментът.
Майка.
Не съдия.
Скочих към Виктор.
Не мислех. Не планирах. Просто се хвърлих като животно, което защитава малките си.
Виктор се изненада. За миг.
Това ми стигна.
Хванах ръката му и я извих.
Той изкрещя.
Ключът падна на пода и изтрака.
Ема извика:
— Ключът!
Лила се хвърли и го грабна, по-бърза от всички.
Джак изръмжа.
— Дай го.
Лила отстъпи назад, притискайки ключа в юмрука си.
— Не!
Джак направи крачка към нея.
Илия се хвърли между тях.
— Назад!
Джак го удари.
Не с юмрук. С ръка, като човек, който отблъсква препятствие.
Илия залитна.
Неда извади нещо от чантата си и го вдигна.
— Джак! — извика тя.
В ръката ѝ имаше малко устройство, което издаваше силен, пронизителен звук.
Джак се стресна за миг.
Само за миг.
Но този миг беше достатъчен.
Другият полицай, който беше с Илия, се хвърли и закопча ръцете на Виктор.
Виктор започна да крещи:
— Нямате право! Аз съм бизнесмен! Аз…
Неда му отвърна:
— Ти си паразит.
Джак видя, че Виктор е хванат, и погледът му потъмня.
— Грешка — каза той тихо. — Вие направихте грешка.
Той се обърна към мен.
— Тома беше слаб. Но ти… ти си глупава, ако мислиш, че това е краят.
И тогава той направи нещо, което ме ужаси.
Извади телефон, натисна нещо и каза в слушалката:
— План Б.
Сърцето ми спря.
Неда изкрещя:
— Илия, спри го!
Но Джак вече вървеше към вратата. Бързо. Без паника. Сигурен.
Илия, пребит, се опита да го хване, но Джак го отблъсна отново.
Джак излезе.
Неда се хвърли след него, но Мартин я хвана за ръката.
— Не! — извика той. — Това е капан!
Неда се спря.
Тишина.
Само дишането на децата.
Виктор крещеше и се мяташе.
А аз стоях и усещах, че нещо още предстои.
План Б.
Какъв беше план Б?
Неда се обърна към мен и каза тихо:
— Сега трябва да отидем до сейфа. Веднага. Преди план Б да ни удари в гърба.
— Къде е сейфът? — прошепнах.
Неда вдигна документ от папката и посочи адрес.
Не град.
Не място с име.
Просто „сейфова клетка“ в банка.
— Тома е имал сейф — каза тя. — И сега ключът е при нас. Лила, дай го.
Лила подаде ключа с трепереща ръка.
Ема се вкопчи в мен.
— Мамо, Джак ще се върне.
— Знам — прошепнах. — Но няма да го чакам.
Тръгнахме.
В колата Неда говореше бързо по телефона, организирайки охрана, документи, всичко.
Мартин стискаше превързаната си ръка.
Лила гледаше ключа, сякаш държи съдбата на света.
И когато стигнахме до банката, охраната ни посрещна с внимателен поглед.
— Само с адвокат — каза човекът.
Неда кимна.
— Аз съм адвокат. И това е ключът.
Влязохме в стая с метални врати, още по-студена от гробището.
Неда постави ключа в ключалката.
Завъртя.
Отвори.
Вътре имаше папка.
И един плик, запечатан.
На плика пишеше:
„За съда. И за момичетата.“
Ръцете ми трепереха.
Отворих.
Вътре имаше снимки на документи, записи на разговори, и най-важното:
Договори, които показваха връзката между Виктор, Калин и Джак.
И още нещо.
Писмо от Тома.
Последно.
„Ако стигнете дотук, значи сте по-силни, отколкото мислех.
И значи Джак се е показал.
Тогава направете едно: извадете всичко на светло.
Светлината убива мишките.
Обичам ви.
И съжалявам.
Тома.“
Пребледнях.
Светлината.
Виктор, Калин, Джак — мишки.
Неда взе папката и каза:
— Това е. Това е оръжието.
Мартин прошепна:
— С това можем да ги смажем.
И точно тогава телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Отговорих, без да мисля.
Гласът на Джак се чу, спокоен:
— Браво. Намерихте го. Вие сте упорити. Това ми харесва.
Сърцето ми спря.
— Как…
— Не ме питай как — каза той. — Питай се колко време имаш.
Неда ми грабна телефона.
— Джак, ще те намерим.
Джак се засмя.
— Не. Аз ще намеря вас. И ще ви взема нещо, което няма да върнете.
И затвори.
Ема започна да плаче.
Лила пребледня.
Мартин каза тихо:
— План Б… може да е срещу децата.
Неда ме погледна, и в очите ѝ този път имаше тревога.
— Трябва да ги скрием. Веднага. И да започнем съдебното дело още днес.
Аз прегърнах децата си, толкова силно, че усетих как телата им треперят.
— Няма да ви вземе — прошепнах. — Няма.
Но вътре в мен, страхът се извиваше като змия.
Защото Джак не беше човек, който губи красиво.
А аз знаех, че последният удар ще бъде най-болезненият.
## Глава дванадесета
Съдът не прилича на място за справедливост.
Прилича на място за търпение.
Дълги коридори. Студени пейки. Хора с папки и уморени лица. Мирис на прах и напрежение.
Неда вървеше напред като войник.
Аз вървях след нея, държейки Лила и Ема за ръце. Линда беше с нас, бледа, но решителна. Ник беше оставен при доверен човек, защото Неда настоя.
Мартин носеше папката от сейфа като свято нещо.
Калин беше там.
Видях го веднага.
Усмивката му този път беше по-напрегната.
Виктор също беше там, но не свободен. Беше под надзор. Лицето му беше изкривено от ярост.
Когато ме видя, очите му се присвиха.
— Ти — прошепна той. — Ти ми развали всичко.
Неда го чу и се обърна.
— Не, Виктор. Ти сам си развали всичко. Като реши, че чуждата болка е валута.
Започна заседанието.
Съдията беше човек на средна възраст, с очи, които гледат през хората, сякаш търсят истината под кожата.
Името му беше Александър.
Той слушаше, без да показва емоция.
Калин говореше гладко.
— Тома е имал дълг — каза той. — И този дълг трябва да бъде изплатен. Вдовицата не може да избяга от отговорност.
Неда стана.
— Това, което наричате „дълг“, е подправен договор. И имаме доказателства.
Тя подаде папката.
Александър я прие и започна да чете.
Калин за миг се опита да се усмихне, но устните му потрепериха.
Виктор стисна зъби.
Неда каза:
— Има записи на заплахи. Има данни за проникване. Има връзка между частния заемодател, Виктор и Калин.
Калин се изправи.
— Това са клевети!
Александър вдигна ръка.
— Тишина. Ще видим.
Мартин беше извикан като свидетел за анализ на документите. Той говореше ясно, уверено, като човек, който е учил за това.
— Разминаванията в датите, разликите в заверките, несъответствията в подписите… всичко това сочи подправка — каза той.
Калин се опита да го прекъсне, но Александър го спря.
После беше ред на Линда.
Тя излезе напред с треперещи ръце, но гласът ѝ беше твърд.
— Виктор ме намери. Заплаши ме. Каза, че ако не дойда при семейството, ще останем без нищо. Каза, че Тома е оставил пари и че имаме право. Но истината е, че той искаше само да създаде раздор.
Александър я погледна.
— И Ник?
Линда пое въздух.
— Ник е син на Тома. Тома го знаеше. И… — очите ѝ се напълниха със сълзи. — И аз също знаех, че той има семейство. Аз съм виновна. Но Ник не е.
Съдът замлъкна.
Това признание беше като нож, но и като светлина.
Лила стоеше до мен, стиснала ръката ми.
Ема се притискаше, дишайки бързо.
Александър каза:
— Детето няма вина. Това е ясно.
Калин се опита да обърне всичко:
— Това е семейна трагедия. Но дългът остава.
Неда извади още един документ.
— Ето истината за „дълга“. Това е схема. Пране на пари. Подставени лица. И този „дълг“ е инструмент.
Александър прелистваше.
После вдигна поглед.
— Ще назнача експертиза. Ще уведомя прокуратура. Това дело не е само гражданско.
Калин пребледня.
Виктор изкрещя:
— Това е заговор!
Александър го погледна ледено.
— Заговор е да проникваш в дом и да заплашваш деца. Заседанието се прекъсва. Виктор остава под мярка. Калин… ще останете на разположение.
Калин се опита да се усмихне, но не успя.
Излязохме от залата.
Навън въздухът беше тежък.
Лила прошепна:
— Мамо… ние печелим ли?
Неда отговори вместо мен:
— Започваме да печелим. Но Джак още е навън.
Сърцето ми се сви.
— Как ще го спрем?
Илия се появи, с превързана ръка, но твърд поглед.
— Имаме доказателства. И имаме план.
Неда го погледна.
— План?
Илия кимна.
— Джак иска да вземе нещо, което не може да върнете. Но за да го вземе, трябва да се покаже. Ще го накараме да се покаже.
Мартин попита:
— Как?
Илия каза:
— С примамка. С пари. Или с документ, който той смята за ценен.
Неда погледна папката от сейфа.
— Той иска това.
Илия кимна.
— И ще му дадем шанс да се опита да го вземе. Но този път — ще има камери. Свидетели. Засада.
Лила преглътна.
— Ами ако ни нарани?
Илия се наведе към нея.
— Няма да го оставим. Обещавам.
Думата „обещавам“ ме удари.
Тома беше искал обещание за рокли.
Сега обещанието беше за сигурност.
Аз поех въздух.
— Добре — казах. — Ще направим каквото трябва.
Неда ме погледна, сякаш преценява дали съм готова.
— Това ще бъде опасно.
— Вече беше опасно — отвърнах.
И тогава се случи нещо, което не очаквах.
Линда се приближи до мен и прошепна:
— Ако трябва… аз ще бъда примамката.
Погледнах я.
— Какво?
Очите ѝ бяха мокри, но решителни.
— Аз го познавам вече. Аз му писах. Той вярва, че съм послушна. Ако му кажа, че имам документите… ще дойде.
Лила се разтрепери.
— Не! Той ще те нарани!
Линда се усмихна тъжно.
— Може. Но ако това спаси всички деца… моето и вашите… тогава може би за първи път ще направя правилното.
Не знаех какво да кажа.
В мен се бореха гняв, болка, и това странно чувство, че животът ни е вързал в една и съща мрежа.
Неда кимна.
— Добре. Но не сама. Ще бъде контролирано.
Планът беше ужасен.
Но понякога, за да победиш мрака, трябва да го изкараш на светло.
И аз вече знаех.
Светлината убива мишките.
## Глава тринадесета
Срещата беше уговорена за късна вечер.
Място без име. Просто голям паркинг пред празна сграда, където светлината от лампите падаше като бледи петна.
Не исках там да има деца, но планът изискваше да знаят къде сме. Илия беше организирал хора наблизо. Скрито. Неда настоя да има и втори екип.
Линда стоеше до мен, със съобщение в телефона си.
„Имам папката. Ела сам. Искам сделка.“
Илия каза:
— Ти ще я изпратиш сега. И после ще чакаме.
Линда натисна.
Съобщението замина.
Тишина.
Лила и Ема бяха при доверен човек, далеч, но аз усещах присъствието им като болка. Всяка минута без тях ми се струваше като риск.
Мартин стоеше до Неда и гледаше в тъмното, сякаш очаква да види чудовище да излезе.
Неда каза тихо:
— Джак няма да дойде сам. Дори да каже, че е сам.
Илия кимна.
— Знам.
Чакахме.
Минутите се точеха.
И после… светлините на една кола се появиха в далечината.
Колата се приближи бавно.
Спирачките изсвистяха.
Вратата се отвори.
И Джак слезе.
Сам.
Поне така изглеждаше.
Той вървеше към нас, без бързане, с ръце в джобовете, сякаш идва на вечерна разходка.
Когато стигна на няколко крачки, спря и се усмихна.
— Линда — каза той. — Браво. Знаех, че ще избереш правилното.
Линда трепереше, но стоеше.
— Имам го — каза тя, сочейки към папката, която държеше. Папката беше празна. Истинската беше при Илия, в колата, под охрана.
Джак пристъпи още една крачка.
— Дай.
Линда пое въздух.
— Първо искам гаранция. Искам Ник да бъде оставен. И искам… — гласът ѝ трепереше. — Искам тези жени да не бъдат преследвани.
Джак се засмя тихо.
— Ти поставяш условия.
Линда не отстъпи.
— Да.
Джак я погледна дълго.
После каза:
— Ти си по-смела, отколкото мислех.
Той протегна ръка.
В този миг от тъмното се чу движение.
Неда се стегна.
Илия прошепна в слушалката си:
— Сега.
Изведнъж лампите на паркинга светнаха по-силно, като че ли някой беше увеличил яркостта. От сенките излязоха полицаи.
Джак не се стресна. Само се усмихна.
— А. Засада.
Илия пристъпи напред, показвайки оръжие.
— Джак, на земята. Ръце зад главата.
Джак наклони глава.
— Не.
Една дума.
И всички разбрахме, че това няма да е лесно.
Джак направи движение с ръка. Сякаш да хвърли нещо.
Неда извика:
— Назад!
Всички отстъпиха инстинктивно.
Но Джак не хвърли нищо. Това беше само жест.
Само тест.
Той се изсмя.
— Вие се страхувате. Това е вашата слабост.
Илия не отстъпи.
— На земята!
Джак погледна към Линда.
— Ти ме предаде.
Линда се разплака.
— Аз… аз избрах децата.
Джак се приближи към нея с бързо движение, но двама полицаи го блокираха.
Той ги удари. Един падна.
Сърцето ми се качи в гърлото.
— Не! — извиках.
Неда хвана ръката ми.
— Не се намесвай!
Илия се хвърли към Джак.
Имаше борба. Кратка, жестока.
Джак беше силен.
Но този път не беше сам срещу уплашени хора.
Беше срещу държава.
Срещу светлина.
Джак се опита да избяга, но от тъмното излезе още един полицай и го повали.
Белезниците щракнаха.
Джак изръмжа, но този път не можеше да се измъкне.
Той вдигна глава и ме погледна.
Очите му бяха студени.
— Това не ви прави победители — каза той.
Неда се наведе към него.
— Не. Това ни прави свободни.
Илия издиша, сякаш беше задържал въздуха си цял живот.
— Готово — каза той.
Светът се наклони, но този път не паднах.
Линда се разплака и се свлече на земята.
Аз се наведе и я хванах, без да мисля.
Тя ме погледна през сълзи.
— Съжалявам.
И този път думата не беше празна.
Защото беше придружена от действие.
От риск.
От избор.
Мартин стоеше настрани, треперейки от адреналин.
Неда се обърна към него.
— Ето това, Мартин, е правото. Не в книгите. Тук.
Мартин кимна, гласът му беше дрезгав:
— Да.
И тогава телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
Сърцето ми спря, но Неда ми кимна да отговоря.
— Ало?
От другата страна се чу глас.
Женски.
— Аз съм… от банката — каза гласът. — Искам да ви уведомя, че молбата за предоговаряне е одобрена. Имате гратисен период. И нов план.
Седнах на земята, без да усетя.
Гратисен период.
Нов план.
Домът ни… поне за момента… беше спасен.
Сълзите ми потекоха.
Не от страх.
От облекчение.
Вдигнах поглед към нощното небе и прошепнах, без да знам защо:
— Тома… чуваш ли? Борихме се.
И за първи път от много време почувствах, че дишам.
## Глава четиринадесета
След ареста на Джак и задържането на Виктор, нещата не станаха веднага спокойни.
Съдът продължи.
Имаше експертизи.
Имаше заседания.
Имаше дни, в които пак се будех с мисълта, че някой ще почука.
Но вече не бях сама. Имаше Неда. Имаше Илия. Имаше Мартин, който ставаше все по-уверен. Имаше и Линда, която този път не бягаше.
Калин беше отстранен от случая, после разследван. Усмивката му изчезна. Остана само празно лице.
Виктор опита да се изкара жертва. Опита да плаче. Опита да се представи като „бизнесмен, подведен от други“.
Александър не се впечатли.
— Вие сте действали с умисъл — каза той. — Има доказателства.
Един ден, когато излизахме от залата, Виктор ме погледна и прошепна:
— Тома щеше да ме моли.
Погледнах го.
— Тома щеше да умре пак, само за да защити децата си — казах. — Ти не го познаваш.
Виктор пребледня.
Лила беше до мен и държеше ръката ми.
Ема вървеше от другата ми страна, по-тиха от преди, но вече не счупена. Просто… пораснала.
Линда ни чакаше отвън. Ник беше с нея. Този ден го беше довела за кратко, защото нямаше кой да го гледа.
Ник ме погледна и се усмихна.
Ема се приближи, несигурна.
— Здрасти — каза тя тихо.
Ник не отговори, но протегна ръка към нея.
Ема се поколеба, после му подаде розов бонбон.
Ник го взе и се засмя.
Лила наблюдаваше.
— Мамо — прошепна тя. — Аз… не знам как да го мразя. Той е малък.
Сърцето ми се сви.
— Не трябва да го мразиш — казах. — Мрази лъжата. Не детето.
Линда ме чу и очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Благодаря — прошепна тя.
— Не ми благодари — отвърнах. — Просто… бъди честна оттук нататък.
Линда кимна.
И в този миг усетих нещо странно.
Не приятелство.
Не прошка.
Но начало на мир.
Съдът постанови временна мярка: имуществото ни беше защитено до приключване на разследванията. Дълговете по подправените договори бяха замразени. Банката прие нов план за кредита за жилище.
Неда каза:
— Това е голямо. Но не се отпускай. Ще има опити.
Имаше.
Един ден получих писмо. Не заплашително. Просто кратко.
„Ти унищожи живота ми.“
Без подпис.
Показах го на Неда.
Тя го хвърли в коша.
— Манипулация — каза. — Хората, които разрушават чужди животи, обичат да се правят на жертви.
Лила се приближи и попита:
— А татко… какво е бил?
Седнах с нея на дивана.
— Татко беше човек — казах. — И беше баща. И беше човек, който направи грешки.
— А ние? — попита тя. — Ние какви ще бъдем?
Погалих косата ѝ.
— Ние ще бъдем хора, които не се крият.
Лила кимна, но в очите ѝ имаше страх.
— А ако истината пак боли?
— Ще боли — казах. — Но ще сме заедно.
Ема се приближи и каза:
— Аз искам пак да се смеем.
— Ще се смеем — обещах.
И този път обещанието ми не беше празно.
Защото вече знаех.
Обещанията не са думи.
Обещанията са действия.
И аз бях започнала да действам.
## Глава петнадесета
Мина време.
Не казвам колко, защото времето понякога е като вода. Тече и оставя следи, но не пита дали си готов.
Делото приключи.
Виктор беше осъден.
Калин също понесе последствия.
Джак… Джак беше най-трудният. Но доказателствата от сейфа, записите, проникването, свидетелствата — всичко го притисна. Накрая и той падна.
Не като драматичен герой.
Като човек, който е мислел, че никога няма да бъде хванат.
Кредитът за жилище беше стабилизиран. Плащахме. Трудно, но плащахме.
Аз започнах да работя повече. Не за да избягам, а за да изградя.
Неда ми помогна да подредя финансите. Да не взимам повече заеми от страх. Да не търся „лесно решение“. Да не ставам плячка на нови „приятели“.
Лила порасна.
Тя остана чувствителна, но стана по-силна. Понякога я хващах да гледа в една точка и знаех, че мисли за татко. За това кой е бил. За това кой е искала да бъде.
Ема започна да се смее отново. Не както преди, не безгрижно. Но смехът ѝ се върна.
Ник започна да идва понякога. Не всеки ден. Не без граници. Но идваше.
Първо беше странно.
После беше просто… живот.
Линда не изчезна. Не избяга. Остана. Работеше. Плащаше своя заем. Понякога идваше да говори с мен.
Не говорехме за любов. Не говорехме за прошка като приказка.
Говорехме за деца.
За умора.
За страх.
За това как понякога човек се хваща за погрешна ръка, защото е сам.
Мартин завърши университета.
Беше на церемонията си със скромна усмивка и очи, пълни с благодарност.
Неда го потупа по рамото.
— Гордея се с теб.
Мартин ме погледна.
— И аз… благодаря — каза. — Ако не беше този случай, аз щях да си мисля, че правото е само теория. Сега знам, че е… хора.
Лила го прегърна, без да се срамува.
— Ти ни помогна — каза тя. — Ти беше смел.
Мартин се усмихна.
— Ти беше по-смела.
Ема го погледна и попита:
— Ще ставаш ли адвокат като Неда?
Мартин се засмя.
— Не като Неда. Неда е единствена. Но… да. Ще опитам.
Неда се усмихна леко.
— Опитай да не заплашваш хората толкова, колкото аз.
Мартин се изсмя.
— Не обещавам.
И за миг атмосферата беше лека.
Не забравяне.
А живот след буря.
Една вечер Лила седна до мен и каза:
— Мамо… аз искам да уча в университет. Искам да стана човек, който защитава.
Сърцето ми се сви от гордост и страх.
— Това е дълъг път — казах.
— Аз съм упорита — отвърна тя. — Татко го знаеше.
— Да — прошепнах. — Знаеше.
Ема добави:
— Аз ще стана лекар. За да не умират хората като татко.
Сълзите ми потекоха.
Но този път не бяха само болка.
Бяха надежда.
И тогава Лила каза нещо, което не очаквах:
— Мамо… ти прости ли му?
Замълчах.
Вътре в мен имаше две части. Едната искаше да крещи. Другата искаше да прегърне спомена.
— Не знам дали това се нарича прошка — казах накрая. — Но знам, че вече не искам да го мразя. Не искам мразата да живее у нас.
Лила кимна.
— И аз.
Ема се притисна в мен.
— И аз.
И тогава разбрах: Тома беше направил грешки, които ме разбиха. Но той беше оставил и нещо, което ни събра.
Не парите.
Не документите.
А писмата.
И обещанието.
Да бъдем заедно.
Да бъдем красиви — не в рокли, а в сърца.
И да не позволим на тъмното да ни изяде.
## Глава шестнадесета
Дойде отново рожденият ден на Тома.
Този път не беше първият след смъртта му. Не беше и най-болезненият. Но беше специален, защото вече знаехме какво означава да отидем.
Не като жертви.
А като семейство, което е минало през огън и е останало цяло.
Подготвих роклите.
Ема вече не беше малкото момиче, което се крие под масата. Беше пораснала, но още носеше в очите си онова нежно чудо, което Тома обожаваше.
Лила беше висока, със сериозен поглед, но и с усмивка, която се появяваше по-често.
Този път с нас дойде и Ник.
Линда стоеше малко по-назад, несигурна, готова да се отдръпне при първия знак, че не е желана.
Аз я погледнах.
— Ела — казах.
Тя пребледня.
— Сигурна ли си?
— Днес е ден за истина — отвърнах. — И Ник има право да остави цвете.
Линда кимна, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
Отидохме.
Гробът беше чист. Тишината беше същата, но вече не ме плашеше. Беше тишина, в която можех да дишам.
Ема сложи цвете и прошепна:
— Татко, аз се смея пак.
Лила сложи друго цвете и каза:
— Татко, аз казвам истината. Опитвам се.
Ник, малък, пристъпи и остави своята роза. Не знаеше какво означава всичко, но усещаше важността.
Той погледна към камъка и каза:
— Татко.
Гласът му беше детски, но думата разцепи въздуха.
Линда заплака тихо.
Аз стоях и гледах.
В мен имаше болка, която никога няма да изчезне напълно.
Но имаше и мир.
Защото бяхме преминали през предателство, през тайни, през дългове, през съд, през страх.
И бяхме останали.
Не защото светът беше справедлив.
А защото ние отказахме да се разпаднем.
Погледнах момичетата.
Те бяха красиви.
Не само в роклите.
В начина, по който стояха.
В начина, по който държаха ръцете си една за друга.
В начина, по който вече не бягаха от истината.
Неда беше дошла също, но стоеше далеч. Не искаше да се намесва. Тя беше човек на битките, а това беше момент на тишина.
Мартин също беше там, за кратко, и ми кимна. Той вече беше на своя път.
Илия беше минал покрай нас по-рано, оставил беше малко цвете и беше си тръгнал. Не обичаше да го гледат, когато прави нещо добро.
Аз се наведох към камъка и прошепнах:
— Тома… обещанието е изпълнено. Те са тук. Те са красиви. И… ние сме живи.
Вятърът леко раздвижи листата.
Не като знак.
Не като чудо.
А като живот.
Върнах се към децата и ги прегърнах.
Лила прошепна:
— Мамо… мислиш ли, че татко ни вижда?
Погледнах небето.
— Не знам — казах. — Но знам, че той е в нас. В това, че сме тук. В това, че не се предадохме.
Ема се усмихна през сълзи.
— Значи татко е щастлив.
И за първи път можах да кажа, без да лъжа:
— Да. Мисля, че е.
Тръгнахме си, хванати за ръце.
Слънцето се показваше над дърветата.
И светлината падаше върху нас не като прожектор на съд, а като топлина на ново начало.
Край.