Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Очевидец: Бай Георги умря в Спешното, след 4 минути изхрипа, надигна се и слезе от носилката
  • Новини

Очевидец: Бай Георги умря в Спешното, след 4 минути изхрипа, надигна се и слезе от носилката

Иван Димитров Пешев март 11, 2023
baaasigasigasoriasrk.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Бившият работник в ТЕЦ „Бобов дол“ Георги Чорбаджийски от Големо село живее втори живот, след като през януари 2022 г. изпада в клинична смърт на входа на общинската болница в Дупница, пише struma.bg.

Г. Чорбаджийски е работил на площадката за въглища в ТЕЦ „Бобов дол“. Има син и дъщеря. Радва се на две внучета. В двора на къщата му има добре подредена цветна градина, за която той се грижи.

Чорбаджийски се върна назад във времето и разказа за инцидента:

„На 4 януари 2022 г. към 3 часа сутринта получих задушаване от здравословен проблем в белия ми дроб, причерня ми и повече не си спомням какво се е случило с мен. Събудих се в болничната стая в бившата Транспортна болница в Дупница. Около мен лекари и медицински сестри се суетят. Казаха ми, че съм бил отишъл на оня свят, но съм се върнал отново.

 

След няколко месеца се озовах отново в същата болница. Тогава охранителят Валентин от с. Бистрица ми разказа какво се е случило с мен и как съм се върнал от оня свят: „Докараха те с линейката от Спешен център в Бобов дол.

 

Оставиха те във фоайето на болницата и си тръгнаха. Дотича дежурната лекарка от вътрешно отделение и започна да те реанимира с електрошок, прави ти изкуствено дишане, а ти не трепваше.

 

Изведнъж апаратът изписука и изписа права линия. Лекарката ти провери пулса, но такъв нямаше, беше си заминал от този свят. След няма и три-четири минути обаче, ти изхрипа силно и след малко леко започна да се надигаш от носилката, върху която те бяха оставили.

 

Вдигна се и тръгна да се движиш бавно назад. Тогава извиках отново лекарката и на носилката те качихме в реанимация. Веднага започнаха да ти слагат инжекции, системи… и оцеля“, разказа ми охранителят.

Прескочил съм трапа. Благодаря на охранителя и на лекарите, че съм още жив, така е била решила съдбата. Оттогава се страхувам за живота си.

 

Мисълта за случилото се ежедневно ми се върти в главата. Живея с кислородна бутилка и апаратче до леглото, ако се наложи, съпругата ми или синът включват бутилката да ми подпомага дишането“, разказа Георги Чорбаджийски.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Щипка сол и захар под езика преди лягане и спинкаш цяла нощ като бебче!
Next: Магазинерка от Варна уж да стори добро, а си навлече голямо главоболие

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.