Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Очевидец: Бай Георги умря в Спешното, след 4 минути изхрипа, надигна се и слезе от носилката
  • Новини

Очевидец: Бай Георги умря в Спешното, след 4 минути изхрипа, надигна се и слезе от носилката

Иван Димитров Пешев март 11, 2023
baaasigasigasoriasrk.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Бившият работник в ТЕЦ „Бобов дол“ Георги Чорбаджийски от Големо село живее втори живот, след като през януари 2022 г. изпада в клинична смърт на входа на общинската болница в Дупница, пише struma.bg.

Г. Чорбаджийски е работил на площадката за въглища в ТЕЦ „Бобов дол“. Има син и дъщеря. Радва се на две внучета. В двора на къщата му има добре подредена цветна градина, за която той се грижи.

Чорбаджийски се върна назад във времето и разказа за инцидента:

„На 4 януари 2022 г. към 3 часа сутринта получих задушаване от здравословен проблем в белия ми дроб, причерня ми и повече не си спомням какво се е случило с мен. Събудих се в болничната стая в бившата Транспортна болница в Дупница. Около мен лекари и медицински сестри се суетят. Казаха ми, че съм бил отишъл на оня свят, но съм се върнал отново.

 

След няколко месеца се озовах отново в същата болница. Тогава охранителят Валентин от с. Бистрица ми разказа какво се е случило с мен и как съм се върнал от оня свят: „Докараха те с линейката от Спешен център в Бобов дол.

 

Оставиха те във фоайето на болницата и си тръгнаха. Дотича дежурната лекарка от вътрешно отделение и започна да те реанимира с електрошок, прави ти изкуствено дишане, а ти не трепваше.

 

Изведнъж апаратът изписука и изписа права линия. Лекарката ти провери пулса, но такъв нямаше, беше си заминал от този свят. След няма и три-четири минути обаче, ти изхрипа силно и след малко леко започна да се надигаш от носилката, върху която те бяха оставили.

 

Вдигна се и тръгна да се движиш бавно назад. Тогава извиках отново лекарката и на носилката те качихме в реанимация. Веднага започнаха да ти слагат инжекции, системи… и оцеля“, разказа ми охранителят.

Прескочил съм трапа. Благодаря на охранителя и на лекарите, че съм още жив, така е била решила съдбата. Оттогава се страхувам за живота си.

 

Мисълта за случилото се ежедневно ми се върти в главата. Живея с кислородна бутилка и апаратче до леглото, ако се наложи, съпругата ми или синът включват бутилката да ми подпомага дишането“, разказа Георги Чорбаджийски.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Щипка сол и захар под езика преди лягане и спинкаш цяла нощ като бебче!
Next: Магазинерка от Варна уж да стори добро, а си навлече голямо главоболие

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.