Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Пенсионери от Германия искаха мечтаната къща в България, но ето какво получиха
  • Новини

Пенсионери от Германия искаха мечтаната къща в България, но ето какво получиха

Иван Димитров Пешев май 15, 2022
pensisinogermaniq.jpg

В България им обещали нова къща под наем, която щяла да бъде готова до есента на 2018. Но тя така и не е построена.

Инвеститорът, германски предприемач, е неоткриваем.

„Шпигел онлайн“, цитиран от „Дойче веле“, разказва за неволите на двама германци.

За онези германски пенсионери, чиито пенсии не са особено високи, тази оферта звучи повече от примамливо: къща в България в специално селище за германци, швейцарци и австрийци, предлагащо всички удобства като ресторант, супермаркет, басейн, система за споделено ползване на автомобили (т.нар. каршеринг) и пълно медицинско обслужване 24 часа в денонощието. За не повече от 170 души.

И всичко това само срещу 88 000 евро. Или пък срещу 300 евро месечен наем. А най-важното: всичките 27 едноетажни къщички тип бунгало с площ от 80 кв. м. са ново строителство и подходящи за възрастни и трудноподвижни хора.

Когато 84-годишният германец Петер Фром и 79-годишната му съпруга Кити научили за офертата, бързо решили да наемат една от къщите под наем. Преценили, че с техните не особено високи пенсии в България биха могли да живеят добре.

А и техният хазяин, в чието жилище в Баден-Вюртемберг живеели от 11 години, изненадващо прекратил договора им. Тъй като двамата не могли да намерят ново жилище на нормална цена, решили да се отправят към България. Селището все още не било готово, но инвеститорът обещавал да приключи със строежа до есента на 2018.

Въпросното селище за немскоговорящи пенсионери се намирало в най-североизточния край на България, северно от Шабла, в село Езерец. Инвеститорът, 64-годишният германец Инго Холке, живеел в Испания, където бил построил вече едно подобно селище. Но ако го попитате къде точно се намира то, кой живее в него и дали може да го покаже в интернет, ще получите или никакъв, или много уклончив отговор, пише „Шпигел онлайн“.

Журналисти от изданието са се срещнали с инвеститора преди близо година – през март 2018. Тогава Холке ги уверил, че първите обитатели ще могат да се нанесат още през „следващата есен“, а до март 2020 година всичко щяло да бъде готово.

Семейство Фром пристигнало в България през март 2018. И тъй като селището не било готово, инвеститорът временно ги настанил в една 3-етажна сграда в Балчик с гледка към морето, която обаче била непригодена за трудноподвижни хора. Месечен наем: 300 евро.

През август 2018 в село Езерец били построени само две къщички, но в тях нито имало ток, нито вода. Не бил изграден и път до селището. И никакъв работник не се мяркал наоколо – само бурени и строителни отпадъци.

Къде е Инго Холке?

Явно средствата на инвеститора били изчерпани, четем по-нататък в репортажа на „Шпигел онлайн“. Във всеки случай той отдавна не се бил мяркал в България, нито пък отговарял на запитванията на журналисти от изданието. Въпреки това Петер Фром продължавал да вярва, че съвсем скоро всичко ще се нареди и че идната пролет ще може да се нанесе със съпругата си в новото жилище. Германският пенсионер бил убеден, че не му трябва план „Б“, но все пак било добре, че със съпругата му не се решили на варианта да закупят къщата.

Януари 2019. Строежът не е помръднал. Така прехваленото селище все още се състои от две къщички и никаква инфраструктура. Трудно е да повярваме, че до няколко месеца в Езерец ще се нанесат германски пенсионери, които да заживеят щастливо, доволно и евтино, пише „Шпигел онлайн“. Същевременно здравословното състояние на Кити Фром се е влошило. Тя рядко излиза от жилището в Балчик. Оплаква се от силни болки. И взима Ибупрофен – често много повече таблетки от препоръчителната доза. А съпругът ѝ Петер все така се надява, че скоро ще могат да се нанесат в тъй мечтаната къща в село Езерец.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разузнавач на Украйна разкри кога ще свалят от власт болния Путин и как ще свърши войната
Next: Лично Лена Бориславова съобщи съседите са бесни: Леден душ за Европа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.