Петър работеше като шофьор на камион и често отсъстваше от дома. Вечерята беше готова, но семейството седеше и чакаше. Малката му дъщеря гледаше празния стол и прошепна:
– Мамо, защо тате винаги закъснява?
Когато най-накрая се прибра, беше уморен, мръсен и раздразнен. Прашните обувки оставиха кални следи по чистия под, а раменете му бяха превити под тежестта на невидими товари, по-тежки от всичко, което някога беше превозвал. Седна на масата и започна да яде мълчаливо. Всяко движение беше отмерено, механично, сякаш пестеше последните остатъци от енергия. Дъщерята го погледна с разочарование и каза:
– Тате, имам да ти кажа нещо много важно, но ако не обещаеш, че няма пак да заминеш…
Думите й увиснаха в натежалия от умора въздух. Петър вдигна поглед от чинията си, очите му бяха зачервени и подпухнали. Виждаше в тях отражението на хиляди километри асфалт, на безкрайни нощи под неоновата светлина на крайпътни заведения и самотата на кабината, която беше станала негов втори дом.
– Ани, не започвай пак – изръмжа той, а гласът му беше дрезгав. – Не мога да обещавам неща, които не зависят от мен. Яж си яденето.
– Но е наистина важно! – настоя тя, а в гласа й трепнаха сълзи. – Госпожата каза, че ще имаме тържество и всеки трябва да дойде с баща си, за да…
– Казах да ядеш! – прекъсна я той, този път по-високо. Удари с длан по масата и чиниите изтракаха. Малката Ани подскочи, сви се на стола си и заби поглед в чинията. Една голяма, гореща сълза капна в супата й.
Ралица, съпругата му, стоеше до печката, вкаменена. Ръцете й стискаха кърпата, с която допреди малко беше избърсала плота. Всяка вечер този ритуал се повтаряше с малки, незначителни вариации, но с един и същ болезнен край. Тишината, която последва, беше по-оглушителна от всеки крясък. Тя не беше просто липса на звук, а плътно, тежко присъствие, което задушаваше. В тази тишина се криеха всички неизказани думи, всички натрупани разочарования, всички мечти, които бяха останали да събират прах в ъглите на съзнанието им.
– Нямаше нужда да й крещиш – каза тихо Ралица, без да се обръща. Гласът й беше равен, лишен от емоция, и точно това го направи по-страшен. Беше глас на жена, която е спряла да се надява.
– А какво трябваше да направя? – сопна се Петър. – Да я излъжа ли? Да й обещая, че ще съм тук, а утре Димо да ми се обади и да каже, че трябва да карам до другия край на държавата? Уморен съм, Ралице. Уморен съм от пътя, от камиона, от всичко.
– И ние сме уморени, Петре – отвърна тя, най-накрая се обърна и го погледна. В очите й нямаше гняв, само безкрайна, сива умора. – Уморени сме да те чакаме. Уморени сме да живеем наполовина. Ани расте без баща, а аз… аз живея със сянка.
Той нямаше какво да отговори. Защото тя беше права. Парите, които изкарваше, парите за вноските по кредита за тази къща, за колата, за всичко, което трябваше да ги направи щастливи, всъщност изграждаха стена между тях. Всяка банкнота беше тухла, а хоросанът беше неговото отсъствие. Той стана, избута стола си назад с рязко движение и излезе на малката тераса. Запали цигара и вдиша дълбоко дима, сякаш можеше да запълни празнотата в гърдите му. Нощният въздух беше хладен, но не можеше да охлади огъня, който гореше в него – огънят на вината, безсилието и тихия, кипящ гняв към живота, в който се беше оказал в капан.
Не знаеше колко време е стоял там, загледан в светлините на притихналото предградие. Когато се върна вътре, Ралица раздигаше масата. Ани я нямаше, сигурно се беше затворила в стаята си. На масата, до неговата недокосната чиния, стоеше малка, нарисувана на ръка картичка. На нея непохватно бяха изобразени три фигури – мъж, жена и малко момиченце, хванати за ръце под усмихнато слънце. Под рисунката с детски, криви букви пишеше: „За най-добрия татко“.
Петър взе картичката. Ръцете му, загрубели от волана и работата по двигателя, трепереха. Той не беше най-добрият татко. Беше просто един уморен мъж, който караше камион и се прибираше твърде късно. И тази проста, детска рисунка го болеше повече от всеки скандал.
Глава 2
На следващата сутрин слънцето се процеждаше през щорите, но не носеше никаква топлина. Петър се събуди от познатата болка в гърба – спомен от хилядите часове, прекарани в една и съща позиция зад волана. Ралица вече беше станала. Чуваше я как се движи тихо из кухнята, като сянка в собствения си дом. Избягваха се. Разговорите им бяха станали минно поле, където всяка дума можеше да предизвика експлозия.
Отиде в стаята на Ани. Тя спеше, свита на кълбо, а изцапаната със сълзи картичка беше смачкана в юмручето й. Целуна я по челото, а вината отново го прободе като нагорещено желязо. Как се стигна дотук? Спомняше си времето, когато с Ралица бяха просто двама млади, влюбени хора, които мечтаеха за къща с двор и детски смях. Е, имаха къщата, имаха и детето. Но смехът беше изчезнал, заменен от напрегната тишина.
В кухнята Ралица му подаде чаша кафе без да каже дума. Ръцете им се докоснаха за миг – случаен, бегъл контакт, който обаче беше зареден с цялото напрежение на света. Той отпи от горчивата течност, а погледът му се спря на прозореца. От другата страна на улицата, в лъскавата си, модерна къща, живееше Ивайло. Бизнесмен. Винаги облечен в безупречни костюми, караше скъпа кола и изглеждаше така, сякаш никога през живота си не е сменял спукана гума. Петър го мразеше с тиха, подсъзнателна омраза. Мразеше лекотата, с която Ивайло съществуваше, аромата на скъп парфюм, който се носеше след него, самодоволната му усмивка.
Точно в този момент Ивайло излезе от къщата си. Забеляза Ралица на прозореца и й се усмихна широко, вдигайки ръка за поздрав. Ралица, почти инстинктивно, отвърна на усмивката. За части от секундата лицето й се промени. Умората изчезна, заменена от нещо друго – нещо, което Петър не беше виждал от години. Беше проблясък на кокетство, на женственост, която ежедневието и неговото отсъствие бяха почти изтрили.
Телефонът на Петър извибрира на масата. На екрана светеше името „Димо“. Сърцето му се сви.
– Да? – отговори той.
– Петре, стягай се. Има курс. Спешен е.
– Но току-що се прибрах, Димо. Обеща ми поне два дни…
– Обещанията са за децата – прекъсна го грубият глас от другата страна. – Товарът е специален. Заплащането също. Трябва да тръгнеш до час. И без номера, нали знаеш, че си ми длъжник. Камионът не се е изплатил сам.
Петър затвори. Погледна към Ралица. Проблясъкът в очите й вече го нямаше. Тя беше чула разговора.
– Тръгваш, нали? – попита тя, отново с онзи равен, безизразен глас.
Той просто кимна. Нямаше какво да каже. Думите бяха излишни. Отиде до банята, изми набързо лицето си и облече мръсните си работни дрехи. Когато излизаше, Ралица стоеше до вратата.
– Кога ще се върнеш? – попита тя.
– Не знам. Когато мога.
Тя не каза нищо повече. Не го изпрати с целувка, не му пожела лек път. Просто стоеше и го гледаше как се отдалечава, а в погледа й се четеше нещо, което го смрази. Не беше тъга, нито гняв. Беше безразличие. И това беше по-страшно от всичко.
Качи се в камиона, запали двигателя и тежката машина оживя с познатото ръмжене. Докато излизаше на улицата, погледна към къщата на Ивайло. Бизнесменът беше пред гаража си и говореше с Ралица през ниската ограда. Смееха се. Смееха се на нещо, което той, Петър, никога нямаше да разбере. Той натисна газта и камионът изрева, оставяйки след себе си облак дим и горчивия вкус на поредното предателство – предателството към дъщеря му, към жена му и най-вече към самия себе си. Пътят го зовеше отново. Пътят, който беше едновременно негово спасение и негов затвор.
Глава 3
Километрите се нижеха монотонно под гумите на камиона. Пейзажът се сменяше, но усещането за празнота в душата на Петър оставаше същото. Радиото пращеше, опитвайки се да запълни тишината в кабината, но музиката звучеше фалшиво и далечно. Мислите му бяха в дома, който току-що беше напуснал. Образът на Ралица, която се смее с Ивайло, беше запечатан в съзнанието му, повтаряше се отново и отново като развалена филмова лента.
Той се опита да се ядоса, да почувства ревност, но вместо това усети само една дълбока, изпепеляваща умора. Може би тя заслужаваше да се смее. Може би заслужаваше някой, който е там, някой, който не мирише на дизел и пот, някой, който може да говори и за нещо друго освен за повреден двигател и затворени пътища.
Телефонът иззвъня отново. Беше Димо.
– Къде си? – попита без предисловия.
– На магистралата. На около сто километра от града.
– Добре. Слушай сега внимателно. Отбий на следващата отбивка, има един изоставен паркинг за тирове. Ще те чака една сива кола. Ще прехвърлиш няколко кашона от твоя товар в тяхната кола. Ясно ли е?
Петър усети как кръвта се отдръпва от лицето му.
– Какви кашони? Димо, ти каза, че карам резервни части.
– И части са. Просто някои от тях са… по-специални. Не задавай въпроси, Петре. Просто направи каквото ти казвам. Нали не искаш да имаш проблеми? Спомни си за онзи заем, който ти уредих за първоначалната вноска на камиона. И лихвите по него. Те не чакат.
Връзката прекъсна. Петър стисна волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Знаеше. Още от самото начало знаеше, че тази работа не е чиста. Лесните пари, бързите курсове, нежеланието на Димо да подписва нормални договори. Всичко крещеше „проблем“, но той беше твърде отчаян, за да слуша. Ипотеката на къщата, сметките, растящите нужди на семейството… беше се хванал на тази въдица като последен удавник за сламка.
Намери паркинга. Беше пусто и зловещо място, обрасло с бурени и осеяно с ръждясали останки от стари автомобили. Сивата кола беше там, паркирана в най-далечния ъгъл. От нея излязоха двама мъже с мрачни лица и празни погледи. Не казаха и дума. Просто отвориха багажника.
Петър с треперещи ръце разпечата няколко от палетите в ремаркето. Под най-горния ред кутии с надпис „Авточасти“ имаше други, по-малки, без никакви обозначения. Бяха тежки. Той пренесе няколко от тях до колата. Единият от мъжете му подаде дебел плик.
– Шефът ти праща поздрави.
След това се качиха в колата и изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Петър остана сам на празния паркинг, стиснал плика с парите. Отвори го. Вътре имаше пачка банкноти, повече, отколкото изкарваше за два нормални курса. Тези пари можеха да платят вноската по кредита за няколко месеца напред. Можеха да купят на Ани онази кукла, която толкова искаше. Можеха да заведат Ралица на вечеря в онзи скъп ресторант, за който все говореше.
Но докато гледаше парите, не чувстваше облекчение, а само гадене. Тези банкноти миришеха на страх. Миришеха на компромис, на престъпена граница, от която нямаше връщане назад. Той беше преминал от другата страна. Вече не беше просто шофьор на камион. Беше станал част от нещо мръсно, нещо опасно. И всичко това в името на семейството, което бавно, но сигурно губеше.
Запали двигателя и се върна на магистралата. Слънцето вече залязваше, обагряйки небето в кървавочервени нюанси. Петър караше към неизвестна дестинация, с товар, за който не знаеше нищо, и с пари в джоба, които го изгаряха. За пръв път от много време насам той не мислеше за дома. Мислеше само как да оцелее.
Глава 4
Докато Петър потъваше все по-дълбоко в сенчестия свят на Димо, животът в тихото предградие продължаваше своя привиден ход. Ралица се опитваше да поддържа някакъв ред, някакво подобие на нормалност, най-вече заради Ани. Но празният стол на масата и тишината в къщата вечер бяха постоянно напомняне за провала.
Един следобед на вратата се позвъни. Беше по-малкият й брат, Стефан. Той беше нейната котва в този бурен океан. Студент по право в големия град, той беше умен, амбициозен и силно привързан към сестра си. Носеше дебели учебници под мишница и изглеждаше уморен от учене.
– Здравей, како. Реших да мина да видя как сте. Нося и курабийки от мама – каза той с топла усмивка и й подаде една кутия.
– Влизай, Стефчо, влизай – покани го тя, а присъствието му веднага внесе малко светлина в мрачния й ден. – Точно навреме, тъкмо сложих кафето.
Докато пиеха кафе в кухнята, Стефан я оглеждаше внимателно. Той познаваше сестра си по-добре от всеки друг. Виждаше тъмните кръгове под очите й, едва забележимото треперене на ръцете й, изкуствената бодрост в гласа й.
– Добре ли си? Изглеждаш изтощена.
– Аз ли? Не, добре съм. Просто… нали знаеш, къщна работа, грижи по Ани. Нищо особено.
– Петър пак ли го няма? – попита той, макар да знаеше отговора.
Ралица кимна мълчаливо, забила поглед в чашата си.
– Този човек ще те съсипе, Рали – каза тихо Стефан. – Не може да продължава така. Това не е живот.
– Какво да направя, Стефане? Имаме кредит за тази къща. Той работи, за да го плаща.
– Има и други начини. Има и друга работа. Аз също имам студентски заем и ипотека за гарсониерата, но не съм се превърнал в призрак. Работата не е извинение да изоставиш семейството си.
Думите му бяха истина, но бяха и като сол в раната. Точно в този момент през прозореца се видя как лъскавият черен автомобил на Ивайло спира пред съседната къща. Той излезе от колата, облечен в елегантен сив костюм, и погледна към тяхната къща. Когато видя Ралица, отново се усмихна и й махна.
Стефан проследи погледа й.
– Кой е този? – попита той, а в гласа му се долавяше нотка на подозрение.
– Съседът. Ивайло. Нанесе се преди няколко месеца.
– Изглежда прекалено любезен – отбеляза Стефан сухо. – И гледа към теб така, сякаш не си просто съседка.
– Глупости говориш – отвърна Ралица малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. Усети как бузите й пламват. – Просто е учтив. Онзи ден ми помогна с косачката, беше се развалила.
Стефан не каза нищо повече, но продължи да гледа през прозореца. Виждаше как Ивайло се приближава към оградата им, как казва нещо на Ралица, което я кара да се усмихне. Виждаше промяната в нея – как раменете й се изправят, как в очите й се появява онзи забравен блясък. И това не му хареса. Като бъдещ юрист, той беше научен да забелязва детайлите, да търси скритите мотиви, да не вярва на повърхността. А на повърхността този Ивайло изглеждаше твърде перфектен.
– И с какво се занимава този твой „учтив“ съсед? – попита той небрежно.
– Нещо със строителство, имоти. Не знам точно. Има голяма фирма. Много е успял.
– Успехът понякога идва на висока цена – промърмори Стефан, повече на себе си. – Трябва да тръгвам, имам лекции. Пази се, како. И ми се обаждай по-често.
Той я прегърна силно, сякаш искаше да я предпази от нещо невидимо. Докато си тръгваше, хвърли още един поглед към Ивайло, който все още разговаряше със сестра му през оградата. В съзнанието на младия студент по право се загнезди едно неприятно усещане. Интуицията му подсказваше, че под лъскавата фасада на това предградие се крият тайни, които могат да разрушат всичко, което сестра му се опитваше толкова отчаяно да запази. И той реши, че ще разбере какви са те.
Глава 5
Дните се превърнаха в седмици. Петър се връщаше у дома за по ден-два, колкото да смени дрехите си и да поспи в истинско легло, преди Димо отново да го изпрати на път. Всеки път носеше плик с пари, но те вече не носеха радост, а само напрежение. Той ги оставяше на кухненската маса, а Ралица ги прибираше, без да пита откъде са. И двамата знаеха, че е по-добре да не се говори за това. Парите бяха мръсни, но плащаха сметките. Това беше тяхната мълчалива сделка.
Той се опитваше да се сближи с Ани, но тя го посрещаше сдържано, почти предпазливо. Вече не тичаше да го прегърне на вратата. Гледаше го с големите си, сериозни очи, сякаш беше непознат, който от време на време преспива в къщата им. Тържеството в училище отдавна беше минало. Тя не спомена нищо за него, но един ден Петър намери смачканата картичка, която му беше нарисувала, в кошчето за боклук. Това го заболя повече от всичко друго.
Разривът между него и Ралица се задълбочаваше. Вече дори не се караха. Просто съжителстваха в една къща, като двама напълно чужди хора. Вечер той седеше пред телевизора, а тя четеше книга или говореше тихо по телефона в другата стая. Понякога, когато тя мислеше, че той спи, го чуваше да плаче. Тихо, задавено, мъжко ридание, което разтърсваше цялото му тяло. Но не отиваше при него. Не знаеше какво да му каже, а и не беше сигурна, че иска.
В един от редките му дни у дома, докато той спеше следобед, изтощен от поредния курс, на вратата се позвъни. Беше Ивайло. Носеше бутилка скъпо вино.
– Здравей, Ралице. Надявам се не преча – каза той с обезоръжаващата си усмивка. – Минавах наблизо и се сетих, че ми спомена, че харесваш точно това вино. Малък подарък от добър съсед.
– Ивайло, нямаше нужда… – започна тя, но той вече й подаваше бутилката.
– Напротив, имаше. Изглеждаш ми напрегната напоследък. Помислих, че една чаша хубаво вино ще ти се отрази добре. Може би довечера, когато си сама и искаш да се отпуснеш…
Погледът му беше настоятелен, многозначителен. В него имаше покана, обещание за нещо различно от сивото ежедневие. Ралица се поколеба за миг. Чуваше тежкото дишане на Петър от спалнята. Миризмата на дизел, която се беше просмукала в къщата. И тогава погледна към Ивайло – към неговия безупречен вид, към аромата на успех и увереност, който излъчваше.
– Благодаря ти – каза тя, взимайки бутилката. Пръстите им се докоснаха. Неговият допир беше топъл и твърд. – Много е мило от твоя страна.
– За теб винаги – отговори той тихо. – Ако някога имаш нужда от нещо… или просто искаш да поговориш с някого… знаеш къде живея.
Той се обърна и си тръгна. Ралица остана на прага, стиснала студената бутилка вино. Чувстваше се като престъпница. Но в същото време усещаше и едно вълнение, което отдавна не беше изпитвала. Чувстваше се забелязана. Пожелана.
Прибра бутилката в най-долния шкаф, зад старите буркани със зимнина. Това беше нейната малка, опасна тайна. Същата вечер, след като Петър отново замина, тя извади виното. Наля си чаша. Вкусът му беше богат, сложен, различен от всичко, което беше пила досега. С всяка глътка усещаше как напрежението я напуска. С всяка глътка се чувстваше все по-самотна, но и все по-смела.
Телефонът й извибрира. Беше съобщение от непознат номер. „Хареса ли ти виното?“.
Сърцето й подскочи. Знаеше кой е. Пръстите й трепереха над клавиатурата. Какво да отговори? Да го изтрие? Да се престори, че не го е получила?
Не.
Тя написа само една дума: „Да“. И натисна „изпрати“. В този момент тя прекрачи граница. Също като Петър на онзи изоставен паркинг, тя направи своя избор. И знаеше, че връщане назад няма.
Глава 6
Стефан не можеше да се отърси от лошото предчувствие. Образът на лъскавия бизнесмен Ивайло и промяната в очите на сестра му го преследваха. Като студент по право, той беше свикнал да проучва, да рови, да търси пукнатини в гладките повърхности. Реши да използва уменията си, за да разбере повече за този човек. Започна с нещо просто – търсене в търговския регистър.
Фирмата на Ивайло се казваше „Монолит Строй“. На хартия всичко изглеждаше перфектно. Фирмата се занимаваше с мащабни строителни проекти, печелеше обществени поръчки, имаше безупречни финансови отчети. Но Стефан знаеше, че дяволът е в детайлите. Започна да рови по-дълбоко, прекарвайки часове в библиотеката и в онлайн бази данни.
Откри нещо странно. „Монолит Строй“ често използваше едни и същи подизпълнители за транспорт на материали. Една от тези фирми беше малка, почти неизвестна компания с името „Карго Експрес“. Нейният управител беше човек на име Димо. Сърцето на Стефан подскочи. Това беше името на шефа на Петър.
Възможно ли беше да е съвпадение? В големия град имаше стотици хора с това име. Но инстинктът му казваше друго. Той продължи да копае. Откри, че „Карго Експрес“ е била обект на няколко разследвания за данъчни измами и съмнителни товари, но всички те са били прекратявани поради „липса на доказателства“. Фирмата сякаш имаше невидим чадър над себе си.
Стефан реши да отиде и да види с очите си базата на тази фирма. Намираше се в западнала индустриална зона в покрайнините на града. Беше мръсно, оградено с ръждясала телена ограда място, с няколко стари склада и паркинг, пълен с очукани камиони. Не приличаше на логистичен партньор на просперираща строителна компания като „Монолит Строй“.
Той паркира колата си на разстояние и започна да наблюдава. Видя няколко камиона да влизат и излизат. Шофьорите изглеждаха като зет му – уморени, изтормозени мъже, които носеха света на раменете си. След около час чакане, пред портала спря лъскавият черен автомобил, който познаваше толang добре. От него слезе Ивайло. Той не влезе през главния вход, а се шмугна през една малка странична врата на един от складовете. Малко след това от същата врата излезе нисък, набит мъж с неприятно изражение, който запали цигара. Стефан го снима отдалеч с телефона си. По-късно, чрез свои контакти, разбра, че това е Димо.
Картината започваше да се подрежда. Ивайло, лъскавият строителен предприемач, и Димо, сенчестият транспортен бос, бяха свързани. И зет му, Петър, беше пионка в тяхната игра. Каква точно беше играта, Стефан все още не знаеше. Но беше сигурен, че не е свързана само със строителни материали. Най-вероятно ставаше въпрос за контрабанда, прикрита зад легална дейност. Ивайло осигуряваше прикритието и политическия чадър, а Димо вършеше мръсната работа чрез своите отчаяни шофьори.
Стефан усети как го залива студена вълна. Зет му беше в опасност. Но не само той. Сестра му, Ралица, флиртуваше с човек, който беше част от същата престъпна схема, която съсипваше съпруга й. Дали тя знаеше? Най-вероятно не. Тя виждаше само чаровния, успял мъж, а не паяка, който плетеше мрежа около цялото им семейство.
Трябваше да действа, но как? Ако отидеше в полицията, най-много да вкара Петър в затвора. Ако кажеше на Ралица, тя можеше да не му повярва, да го обвини в ревност или прекалено развинтено въображение. Трябваше да събере повече доказателства. Трябваше да намери начин да измъкне Петър от тази каша, преди да е станало твърде късно.
Младият студент по право се оказа въвлечен в нещо много по-голямо и по-опасно от казусите в учебниците. Това вече не беше академично упражнение. Това беше битка за спасението на неговото семейство. И той беше готов да я води докрай.
Глава 7
Кореспонденцията между Ралица и Ивайло започна с невинни съобщения. Той я питаше как е, как е минал денят й, правеше й комплименти. Всяко негово съобщение беше като капка вода в пустинята на нейната самота. Тя чакаше с нетърпение вибрацията на телефона, малкия сигнал, че някой някъде мисли за нея.
Скоро съобщенията прераснаха в дълги нощни разговори. Ивайло беше умел събеседник. Той я караше да говори за себе си, за мечтите си, за нещата, които обича. Разказваше й за пътуванията си, за интересни книги, които е прочел, за изискани ресторанти. Създаваше в съзнанието й един свят, напълно различен от нейния – свят на лукс, спокойствие и внимание.
Една вечер, докато говореха, той каза:
– Утре имам важна бизнес вечеря в града. Но партньорите ми ме оставиха в последния момент. Масата е за двама, в най-хубавия ресторант. Не ми се ходи сам. Искаш ли да дойдеш с мен? Просто като приятел. Ще си поговорим, ще хапнем нещо вкусно.
Ралица се поколеба.
– Не мога, Ивайло. Ани…
– Аз ще се погрижа за това. Имам позната, много свястна жена, бивша детска учителка. Ще дойде да я наглежда за няколко часа. Всичко е уредено. Просто кажи „да“. Заслужаваш една вечер за себе си, Ралице.
Думите му бяха толкова изкусителни. „Заслужаваш“. Кога за последно някой й беше казвал, че заслужава нещо? Петър й носеше пари, но те бяха за къщата, за сметките. Бяха задължение. А това беше подарък. Подарък от внимание.
– Добре – прошепна тя, а сърцето й биеше лудо.
На следващата вечер тя се приготви с вълнение, каквото не беше изпитвала от сватбения си ден. Извади една рокля, която не беше обличала от години. Сложи си грим, парфюмира се. Когато се погледна в огледалото, видя една различна жена. Не уморената домакиня, а красива, желана жена.
Ивайло дойде да я вземе. Когато я видя, очите му светнаха.
– Невероятна си – каза той и целуна ръката й.
Ресторантът беше като от филм. Тиха музика, приглушена светлина, кристални чаши. Ивайло беше перфектният кавалер. Дърпаше стола й, наливаше й вино, говореше й неща, които я караха да се смее и да се изчервява. За няколко часа Ралица забрави за всичко – за празния стол у дома, за миризмата на дизел, за сълзите на дъщеря си. Тя се чувстваше жива.
След вечерята, когато я върна пред дома й, той не се опита да я целуне. Просто я погледна в очите.
– Благодаря ти за тази вечер. Беше прекрасно.
– Аз ти благодаря – отвърна тя.
– Ще го направим ли отново?
Тя кимна.
Така започна техният таен живот. Срещите им зачестиха. Бяха обеди в отдалечени заведения, разходки в парка в другия край на града, където никой не ги познаваше. Всеки път Ивайло беше безупречен. Никога не я притискаше, никога не беше вулгарен. Той я прелъстяваше бавно, методично, с внимание, подаръци и обещания за един друг, по-добър живот.
Ралица живееше в два свята. През деня беше майка и домакиня, която чака съпруга си да се прибере. А в откраднатите часове беше друга жена – обожавана, щастлива, влюбена. Вината я разяждаше. Когато говореше с Петър по телефона, гласът й трепереше. Всяка негова дума за това колко му е тежко и как всичко прави за тях, беше като удар с камшик.
Но притегателната сила на новия живот беше по-силна. Ивайло й беше обещал, че скоро всичко ще се нареди. Че ще й помогне да се разведе, ще й осигури най-добрите адвокати, ще се погрижи за нея и за Ани.
– Просто ми вярвай, Ралице. Остави всичко на мен. Скоро ще бъдеш свободна и ще бъдем заедно. Завинаги.
Тя му вярваше. Искаше да му вярва. Защото алтернативата беше да се върне към сивия, безкраен тунел на предишния си живот. И тя беше готова на всичко, за да не го направи. Дори и цената да е предателство.
Глава 8
Петър се прибра неочаквано една дъждовна сряда. Курсът му беше отменен в последния момент заради повреда в камиона. Когато влезе в къщата, го посрещна необичайна тишина. Нямаше детски глъч, нямаше включен телевизор. Ралица беше в кухнята, облечена в красива рокля, с прическа и грим, сякаш се готвеше за празник. На масата имаше две чаши и бутилка скъпо вино – същото, което той никога не можеше да си позволи.
– Какво става тук? Да не съм пропуснал някой празник? – попита той, а умората и миризмата на дъжд и път се смесиха с напрежението във въздуха.
Ралица подскочи, изтърва кърпата, с която бършеше една от чашите, и се обърна с пребледняло лице.
– Петре! Ти… ти какво правиш тук? Нали трябваше да се върнеш в петък?
– Камионът се счупи. Прибрах се. А ти май не се радваш да ме видиш. Кого чакаш?
Погледът му обходи масата, спря се на двете чаши. Всичко му стана ясно в един единствен, болезнен миг. Лъскавият съсед. Смехът през оградата. Тайнствените телефонни разговори. Всички малки парченца от пъзела се наредиха и образуваха една грозна, отблъскваща картина.
– Той ли? – попита Петър с кух, безизразен глас. – Чакаш онзи напудрен бизнесмен, нали?
– Не е това, което си мислиш… – започна да заеква тя, но лъжата прозвуча жалко дори на самата нея.
– Не ме прави на глупак, Ралице! – изрева той, а гневът, който беше потискал с месеци, избухна с пълна сила. – Аз се убивам по пътищата, карам мръсни товари, рискувам да ме вкарат в затвора, за да плащам шибания кредит за тази къща, а ти тук си устройваш романтични вечери с него!
– Ти не знаеш нищо! – извика тя в отговор, а сълзите вече се стичаха по лицето й, размазвайки перфектния й грим. – Ти отдавна не си тук! Остави ме сама! Сама с детето, сама със сметките, сама с тишината! Ивайло поне ме забелязва! Той говори с мен! Той ме кара да се чувствам като жена, а не като прислуга, която чака господаря си да се прибере!
– Значи е вярно… – прошепна Петър, а силата го напусна. Той се отпусна на един стол, сякаш краката му не можеха повече да го държат. – Откога?
– Какво значение има?
– Има! Искам да знам откога ме правиш на глупак!
В този момент от детската стая се чу уплашен плач. Ани се беше събудила от крясъците. Тя застана на вратата на кухнята, с разрошена коса и очи, пълни със страх, стиснала любимото си плюшено мече.
– Мамо? Тате? Защо се карате?
Гледката на уплашеното им дете подейства като леден душ. Скандалът секна. Петър и Ралица се спогледаха над главата на Ани и в очите им се четеше едно и също – срам и опустошение. Бяха стигнали дъното. Бяха разрушили всичко.
Петър стана. Без да каже и дума повече, той се обърна, излезе от къщата и затръшна вратата след себе си. Дъждът се лееше като из ведро. Той вървеше без посока, без мисъл, а студените капки се смесваха със сълзите, които не можеше повече да сдържи. Не се качи в камиона. Просто тръгна пеша в нощта, бягайки от руините на своя живот.
Ралица остана в кухнята, треперейки. Ани се сгуши в нея, плачейки.
– Мамо, тате пак ли ще замине?
– Да, миличко – прошепна Ралица, прегръщайки я силно. – Мисля, че този път татко замина завинаги.
Телефонът й извибрира. Беше съобщение от Ивайло. „Пред вас съм. Всичко наред ли е?“. Тя погледна през прозореца. Лъскавата му кола беше там, в дъжда, като черен хищник, който чака плячката си. Ралица изтри съобщението. Тази вечер нямаше да има романтика. Тази вечер беше началото на края.
Глава 9
Петър вървя часове наред в дъжда, докато не се озова пред единственото място, където можеше да отиде – базата на Димо. Беше късно през нощта, но в офиса на шефа му светеше. Качи се по разнебитените стълби и влезе без да чука.
Димо седеше зад очуканото си бюро, заобиколен от облаци цигарен дим. Той вдигна поглед, изненадан.
– Какво правиш тук по това време? И защо изглеждаш като удавен плъх?
– Свършено е, Димо – каза Петър с кух глас. – Жена ми… тя има друг. Всичко се разпадна.
Димо го изгледа за момент, след което отвори едно чекмедже и извади бутилка евтино уиски и две мръсни чаши. Наля догоре.
– Сядай. Пийни. Всички жени са еднакви.
Петър пресуши чашата на един дъх. Огнената течност изгори гърлото му, но не успя да притъпи болката в душата му.
– Не мога повече така – продължи той, вече по-смел от алкохола. – Не мога да се прибирам в празна къща. Не мога да гледам дъщеря си в очите. Искам да се махна. Да започна отначало, някъде далеч.
Димо се усмихна криво.
– Да се махнеш? И къде ще отидеш? Ти си затънал до уши, момчето ми. Дължиш ми пари за камиона. И знаеш твърде много. Хора като теб не се „махат“ просто така.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажеш, че ти си част от системата, Петре. Харесва ли ти или не, ти си вътре. Единственият ти изход е надолу, не настрани.
В този момент в офиса влезе друг човек. Беше един от мрачните типове, на които Петър беше предавал кашоните на изоставения паркинг. Той подаде на Димо някакъв плик, кимна към Петър и излезе.
– Имаш късмет в нещастието си – каза Димо, отваряйки плика. – Имам специална задача за теб. Много специална. Последен курс. Ако го направиш, ще ти опростя дълга за камиона. Ще ти дам и достатъчно пари, за да изчезнеш и да започнеш нов живот, както искаш.
Петър го погледна с недоверие.
– Какъв е този курс?
– Ще закараш един товар до границата. Там ще те чакат. Предаваш стоката, взимаш парите и се изпаряваш. Лесно е.
– А какво има в товара?
Димо се изсмя.
– По-добре да не знаеш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Имаш ли смелост, или ще продължиш да хленчиш като момиченце за изневерилата си жена?
Думите му уцелиха право в целта. Петър беше съсипан, отчаян, готов на всичко. Той вече нямаше какво да губи. Семейството му го нямаше. Домът му беше разрушен. Единственото, което му оставаше, беше този мръсен камион и пътят.
– Кога тръгвам? – попита той, а гласът му звучеше чуждо, лишено от всякаква емоция.
– Веднага. Камионът е зареден и те чака.
Петър стана, поклащайки се леко от алкохола и изтощението. Докато излизаше, Димо го спря.
– И още нещо, Петре. Този път няма място за грешки. Ако нещо се обърка, ако те хванат… ние не се познаваме. Сам си. Разбра ли ме?
Петър кимна. Той разбра. Това беше билетът му за ада. Но в този момент адът му се струваше по-привлекателен от празния му живот. Той се качи в кабината на камиона, запали двигателя и потегли в нощта, към последния си, най-опасен курс. Не погледна назад. Вече нямаше за какво.
Глава 10
Новината за раздялата на Ралица и Петър се разнесе мълниеносно. Стефан беше първият, на когото тя се обади. Той веднага дойде от големия град, притеснен и ядосан.
– Знаех си, че ще стане така! – каза той, докато тя му разказваше през сълзи какво се е случило. – Но да му изневериш, Ралице… И то с кого? С човека, който е съсипал съпруга ти!
– Какво говориш? Ивайло няма нищо общо с работата на Петър!
– Така ли си мислиш? – попита язвително Стефан. Той извади телефона си и й показа снимките, които беше направил – Ивайло, който влиза в склада на Димо. Разказа й всичко, което беше открил – за връзката между „Монолит Строй“ и „Карго Експрес“, за съмнителните товари, за разследванията.
Ралица го гледаше с ужас. Лицето й пребледняваше все повече с всяка негова дума.
– Не… не е възможно. Той не е такъв. Той е добър, той е…
– Той е манипулатор! – прекъсна я Стефан. – Той е видял в теб една самотна, нещастна жена и те е използвал! Използвал те е, за да държи Петър под контрол, да го направи още по-отчаян и по-склонен да изпълнява мръсните им поръчки! Ти си била просто още една пионка в играта му!
Думите на брат й бяха жестоки, но отекваха с ужасяващата сила на истината. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Неговата прекалена любезност, скъпите подаръци, обещанията… всичко е било част от един добре изчислен план. Тя не е била обект на любов, а инструмент. Инструмент за унищожението на собствения й съпруг.
Гадене и отвращение към самата себе си я заляха. Как е могла да бъде толкова сляпа? Как е могла да предаде Петър по такъв ужасен начин?
– Трябва да го намеря! – извика тя панически. – Трябва да му кажа! Той е в опасност!
Тя започна да звъни на телефона на Петър, но той беше изключен. Звънна в офиса на Димо, но никой не вдигаше. Петър беше изчезнал.
В този момент на вратата се позвъни. Беше Ивайло. Изглеждаше притеснен.
– Ралице, какво става? Не ми вдигаш телефона. Добре ли си?
– Махай се от къщата ми! – изкрещя тя, а лицето й беше изкривено от гняв и болка. – Лъжец! Измамник! Ти съсипа живота ми!
Ивайло я погледна изненадано, след което видя Стефан зад нея. На лицето му се изписа разбиране, последвано от студена ярост.
– Ти ли си му наговорил глупости, хлапе? – обърна се той към Стефан. – Ще съжаляваш, че си си пъхал носа, където не ти е работа.
– Заплашваш ли ме? – попита спокойно Стефан, макар че сърцето му биеше до пръсване. – Имам достатъчно доказателства, за да ви вкарам и двамата с Димо в затвора за години напред. Контрабанда, пране на пари…
– Ти нямаш нищо! – изсмя се Ивайло. – Ти си просто едно нахално студентче. А сега се дръпнете от пътя ми.
Той се опита да бутне Ралица и да влезе, но тя го блъсна с всичка сила.
– Вън! Никога повече не искам да те виждам!
Ивайло я изгледа с леден поглед. Маската на чаровния джентълмен падна и разкри истинското му лице – студено, пресметливо и безмилостно.
– Добре. Както искаш. Но да знаеш, че направи голяма грешка. И двамата. А колкото до мъжа ти… по-добре започни да се молиш за него. Защото курсът, на който го пратихме, е еднопосочен.
С тези думи той се обърна и си тръгна. Ралица се свлече на пода, ридаейки неудържимо. Стефан я прегърна, опитвайки се да я успокои, но самият той беше обзет от леден страх. Бяха разгневили много опасни хора. И Петър беше някъде там, сам, пътувайки към неизвестна съдба, без да подозира, че е изпратен на заколение. Трябваше да направят нещо, и то бързо.
– Обади се в полицията, Стефане! – изхлипа Ралица.
– Не можем. Ще обвинят Петър. Той кара камиона. Трябва да го намерим първо ние. Трябва да го предупредим.
Но как? Те не знаеха къде отива, нито какво кара. Единственият им шанс беше да го изпреварят. Но за целта трябваше да знаят крайната му дестинация.
Глава 11
Петър караше цяла нощ. Умората, алкохолът и болката се бяха слели в една тъпа, пулсираща агония. Единственото, което го крепеше, беше мисълта за края на пътуването. За парите. За шанса да изчезне.
На сутринта спря на една бензиностанция, за да зареди и да пие кафе. Докато чакаше, погледна телефона си. Все още беше изключен. За момент се поколеба дали да го включи. Може би Ралица го е търсила. Може би съжаляваше. Но той бързо прогони тази мисъл. Беше твърде късно за съжаления.
Въпреки това, нещо го накара да включи апарата. Веднага започнаха да пристигат известия. Десетки пропуснати повиквания от Ралица, от Стефан. И едно гласово съобщение. От Ралица. Гласът й беше задавен от плач, трескав, отчаян.
„Петре, моля те, обади ми се! В опасност си! Не отивай там, където те пращат! Капан е! Ивайло и Димо искат да се отърват от теб! Всичко е било лъжа, Петре, всичко! Аз сгреших, знам, но сега не става въпрос за мен, а за теб! Моля те, върни се! Обичам те!“
Петър слушаше записа няколко пъти. Ръцете му трепереха. Думите й звучаха искрено. Паниката в гласа й беше истинска. Капан. Искат да се отърват от него. Изведнъж всичко придоби смисъл. Последният курс. Опрощаването на дълга. Парите за нов живот. Всичко е било твърде хубаво, за да е истина. Димо и Ивайло са щели да го използват като изкупителна жертва. Той е щял да достави товара, а след това „чакащите“ на границата са щели да го елиминират, за да заличат всички следи. А може би са щели просто да го натопят пред властите.
Студена пот изби по челото му. Той беше сам, в средата на нищото, с камион, пълен с незнайно каква контрабанда, а по петите му бяха едновременно престъпници и може би полиция. Какво да прави? Да се върне? Невъзможно. Димо щеше да го намери и да го довърши. Да продължи напред? Сигурна смърт. Да изостави камиона и да бяга? Щяха да го издирват до края на света.
Беше в безизходица. За пръв път от много време насам не мислеше за себе си, а за Ани. Какво щеше да стане с нея, ако той изчезнеше? Кой щеше да я закриля? Тази мисъл му даде сили. Трябваше да оцелее. Заради нея.
Реши да рискува. Трябваше му помощ. Трябваше му някой, на когото може да вярва. Имаше само един такъв човек. Стефан. Той беше умен, знаеше какво да прави. Петър набра номера му.
– Ало? Петре, ти ли си? Къде си, човече? – гласът на Стефан беше напрегнат.
– Намирам се на една бензиностанция на около двеста километра от границата. Стефане, в голяма беда съм. Всичко, което Ралица е казала в съобщението, е истина.
– Знаем. Слушай ме сега много внимателно. Не мърдай оттам. Опитай се да не привличаш внимание. Ние с Ралица тръгваме към теб. Наехме адвокат. Казва се Марков. Един от най-добрите в наказателното право. Той ще ни посъветва какво да правим. Просто стой там и ни чакай. И не говори с никого.
– Побързайте – каза Петър. – Имам лошо предчувствие.
Той паркира камиона в най-отдалечения край на паркинга, дръпна пердетата на кабината и се опита да остане незабелязан. Всяка кола, която спираше на бензиностанцията, го караше да подскача. Всеки поглед му се струваше подозрителен. Часовете се точеха като вечност. Той беше мишена. И не знаеше откъде ще дойде куршумът.
Глава 12
Стефан и Ралица летяха по магистралата. До тях на задната седалка седеше адвокат Марков. Беше възрастен, плешив мъж с уморени, но изключително интелигентни очи. Стефан го беше намерил по препоръка на един от професорите си. Марков беше легенда в правните среди – човек, който беше поемал и печелил невъзможни дела.
Той изслуша цялата история мълчаливо, задавайки от време на време кратки, точни въпроси.
– Значи имаме класическа схема – обобщи той накрая. – Голяма, легална компания, която се използва като параван за пране на пари и контрабанда. Малка транспортна фирма за мръсната работа. И един шофьор, който трябва да обере пешкира накрая. Въпросът е какво има в камиона. От това зависи всичко.
– Не знаем – отговори Стефан.
– Трябва да разберем. И трябва да действаме преди тях. Единственият ви шанс е Петър да сътрудничи на властите. Ако той даде показания срещу Димо и Ивайло и им предостави доказателства, може да получи статут на защитен свидетел и по-лека присъда или дори условна. Но за целта ни трябва коз. Нещо, което да ги накара да преговарят.
– Какъв коз? – попита Ралица.
– Самият товар – отговори адвокатът. – Ако успеем да се доберем до камиона и да вземем част от стоката като доказателство, преди полицията или хората на Димо да го намерят, ще имаме с какво да играем. Това е изключително рисковано. Но е единственият ви ход.
Планът беше отчаян, но друг нямаха. Когато пристигнаха на бензиностанцията, видяха камиона на Петър, паркиран встрани. Всичко изглеждаше спокойно.
– Аз ще отида при него – каза Ралица. – Той ще се довери на мен.
Тя слезе от колата и с разтуптяно сърце се приближи към камиона. Почука леко на вратата на кабината. Нямаше отговор. Почука отново, по-силно.
– Петре? Аз съм, Ралица. Отвори!
Вратата бавно се открехна. Петър я погледна с кървясали очи. Изглеждаше състарен с десет години. Без да каже дума, той й направи място да се качи.
Вътре в кабината беше задушно и миришеше на страх.
– Добре ли си? – прошепна тя.
Той само поклати глава.
– Трябва да се махаме оттук – каза той. – Преди малко видях една сива кола, същата като онази от паркинга, да минава по пътя. Мисля, че ме търсят.
– Слушай, имаме план – каза бързо Ралица и му разказа за адвокат Марков и идеята му.
– Лудост! – отвърна Петър. – Да отварям ремаркето тук, на тази бензиностанция? Ще ни видят.
– Нямаме друг избор. Стефан ще отвлече вниманието на служителите, а ние с теб трябва да действаме много бързо. Какво има вътре?
– Не знам. Запечатано е.
– Тогава ще го отворим.
Докато Стефан разпитваше продавача за пътя, преструвайки се на объркан турист, Ралица и Петър се шмугнаха зад камиона. Ръцете на Петър трепереха, докато режеше пломбата на ремаркето с едни клещи. Отвориха тежките врати.
Вътре беше пълно с кашони с надпис „Резервни части“. Но под тях, в специално изграден двоен под, имаше нещо друго. Бяха наредени малки, плътно опаковани пакети. Петър взе един от тях и го разряза с ножа си. Вътре имаше бял прах.
Двамата се спогледаха с ужас. Не беше контрабанда на цигари или алкохол. Беше нещо много, много по-сериозно.
– Трябва да се махаме веднага! – каза Петър. Той грабна няколко от пакетите и ги пъхна в една чанта.
Точно в този момент на бензиностанцията с мръсна газ влезе сивата кола. От нея изскочиха двама мъже – същите от паркинга. Те видяха отвореното ремарке и се затичаха към тях.
– Бягай! – извика Петър на Ралица.
Тя хукна към колата на Стефан, стиснала чантата с доказателствата. Петър се опита да затвори вратите на ремаркето, но мъжете вече бяха при него. Единият го удари силно в корема. Петър се свлече на земята, задъхан. Другият насочи пистолет към главата му.
– Къде е стоката, която взе?
Стефан видя какво става и натисна клаксона на колата, опитвайки се да привлече внимание. Хората на бензиностанцията започнаха да гледат натам. Това накара бандитите да се паникьосат. Те измъкнаха Петър, натикаха го в тяхната кола и потеглиха с пълна газ, изчезвайки по пътя към границата.
Всичко се случи за секунди. Ралица и Стефан останаха сами на паркинга, до празния камион, с чанта, пълна с наркотици, и с ужасяващото съзнание, че Петър е отвлечен.
Глава 13
Адвокат Марков пое контрола със стоманено спокойствие.
– Веднага се обадете на полицията. Кажете им, че съпругът ви е отвлечен. Не споменавайте нищо за товара. Аз ще се свържа с мои хора в прокуратурата. Трябва да действаме на няколко фронта едновременно.
Докато Ралица, ридаейки, говореше с полицията, Марков водеше трескави разговори по телефона. Лицето му беше сериозно.
– Имаме проблем – каза той, след като затвори. – Ивайло има много силни позиции. Политически чадър. Ще се опитат да потулят случая, да го изкарат битов скандал или бягство. Доказателствата, които имате – посочи той към чантата – са единственият ни шанс да ги притиснем. Но трябва да ги използваме умната.
Скоро бензиностанцията се напълни с полиция. Разпитваха ги с часове. Ралица и Стефан се придържаха към версията, която Марков им беше наредил да кажат – че са дошли да се сдобрят с Петър, когато непознати мъже са го нападнали и отвлекли. За камиона казаха, че не знаят какво е превозвал.
Полицията беше скептична, но нямаше основания да ги задържи. Междувременно Марков беше задействал своите канали. Беше успял да се свърже с амбициозен млад прокурор, който отдавна търсел начин да удари групировката на Ивайло. Пакетчетата с бял прах бяха предадени по неофициални пътища и експертизата потвърди най-лошото.
– Сега имаме основание да поискаме пълномащабно разследване и разрешение за използване на специални разузнавателни средства – обясни Марков. – Ще започнем да подслушваме телефоните на Димо и Ивайло. Трябва да разберем къде държат Петър.
Дните, които последваха, бяха мъчение. Нямаше никакви новини за Петър. Ралица не спеше, не се хранеше. Седеше до телефона и чакаше. Стефан беше до нея, опитвайки се да я крепи, но самият той беше на ръба на силите си. Вината го глождеше. Ако не се беше намесил, може би нищо от това нямаше да се случи.
– Не се обвинявай – каза му Марков една вечер, виждайки терзанията му. – Ти направи правилното нещо. Понякога, за да изчистиш една рана, първо трябва да я отвориш докрай. Болезнено е, но е единственият начин да заздравее.
Най-накрая, след близо седмица чакане, дойде пробив. Подслушването даде резултат. Хванали бяха разговор между Димо и един от похитителите. Говореха за „пакета“, който държали в един изоставен склад близо до границата. Бяха получили нареждане от „големия шеф“ да го „архивират“ на следващата сутрин.
Нямаше съмнение, че „пакетът“ е Петър, а „големият шеф“ – Ивайло. Времето им изтичаше.
Прокурорът веднага организира акция на специалните части. Стефан и Ралица настояха да отидат с тях, въпреки протестите на полицията.
– Това е моят съпруг! Имам право да бъда там! – заяви твърдо Ралица.
Пътуваха през нощта в конвой от полицейски коли. Напрежението беше почти физически осезаемо. Ралица се молеше. Молеше се за живота на мъжа, когото беше предала, но когото все още обичаше.
Стигнаха до склада на разсъмване. Беше порутена сграда в средата на нищото. Командосите нахлуха вътре. Чуха се крясъци, няколко изстрела. След това настъпи тишина.
Един от полицаите излезе.
– Чисто е. Заловихме ги.
Ралица и Стефан се втурнаха вътре. В една мръсна, влажна стая, завързан за стол, седеше Петър. Беше пребит, с рана на главата, но жив. Когато видя Ралица, в очите му се четеше смесица от облекчение и болка.
Тя се хвърли към него, разрязвайки въжетата с треперещи ръце. Прегърна го, а сълзите и на двамата се смесиха.
– Прости ми – прошепна тя. – За всичко.
– Всичко свърши – отговори той, а гласът му беше слаб, но твърд. – Хайде да се прибираме у дома.
Глава 14
Последствията бяха бързи и мащабни. Показанията на Петър, подкрепени от доказателствата, събрани от Стефан и осигурени от адвокат Марков, се оказаха достатъчни. Димо беше арестуван в офиса си. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде късно. Цялата му престъпна мрежа започна да се разплита като стара рибарска мрежа.
Арестът на Ивайло беше по-драматичен. Полицията го задържа на летището, докато се опитваше да напусне страната с фалшив паспорт. До последния момент той беше арогантен и уверен, вярвайки, че политическите му връзки ще го спасят. Но този път престъпленията му бяха твърде големи, а доказателствата – твърде неоспорими. Лъскавата му империя се срина за часове.
Започна дълъг и шумен съдебен процес. Медиите го нарекоха „Делото Монолит“. Стефан присъстваше на всяко заседание. Това беше неговото бойно кръщение в света на правото. Той наблюдаваше как адвокат Марков методично, стъпка по стъпка, разнищва защитата на обвиняемите, как представя доказателствата, как разпитва свидетелите. Учеше се от най-добрия.
Петър получи статут на защитен свидетел. Присъдата му беше условна, заради пълното му сътрудничество. Димо и хората му получиха дълги присъди за организирана престъпна група, отвличане и трафик на наркотици. Ивайло, като ръководител на схемата, получи доживотен затвор без право на замяна.
Но докато правосъдието тържествуваше в съдебната зала, в малката къща в предградието битката беше от съвсем друг характер. Битката за възстановяване на едно разбито семейство.
Първите седмици след завръщането на Петър бяха трудни. Той беше физически изтощен и психически травмиран. Често се будеше нощем с крясъци. Ралица се грижеше за него с безкрайно търпение и чувство за вина. Тя не се опита да се оправдава за изневярата си. Просто беше там, до него, опитвайки се с действията си да покаже, че съжалява.
Те говореха много. За първи път от години те наистина говореха. За самотата, за страховете, за неизказаните думи, които ги бяха довели до ръба на пропастта. Петър й разказа за ада, през който е минал по пътищата, за мръсните сделки, за компромисите, които е правил заради тях. Ралица му разказа за своята самота, за усещането, че е невидима, за това как вниманието на Ивайло я е накарало да се почувства жива отново, макар и по грешния начин.
Беше болезнено, но пречистващо. Сълзите измиваха натрупаната с години утайка от болка и разочарование. Постепенно, много бавно, те започнаха да намират пътя обратно един към друг.
Ключът към тяхното изцеление беше Ани. Тя не разбираше всичко, което се беше случило, но усещаше промяната. Баща й беше вкъщи. Всеки ден. Той я водеше на училище, играеше с нея в двора, четеше й приказки преди лягане. Майка й се усмихваше отново, истински. Къщата им вече не беше пълна с напрегната тишина, а със смях.
Глава 15
Измина една година. Есента отново обагряше листата на дърветата в двора. Къщата, която някога беше символ на техния дълг и разделение, сега беше техният пристан.
Петър вече не караше камион. С помощта на Стефан, който вече беше младши адвокат в кантората на Марков, той беше продал камиона и беше изплатил всичките си дългове към Димо, които държавата беше конфискувала. Намери си работа като механик в местен автосервиз. Парите бяха по-малко, но той се прибираше всяка вечер у дома. Беше уморен, ръцете му бяха винаги в масло, но беше щастлив. Беше намерил спокойствие.
Ралица започна малък бизнес от вкъщи. Правеше торти по поръчка. Оказа се, че има талант и скоро поръчките заваляха. Тя беше заета, креативна и независима. Откри себе си отново.
Една вечер, докато вечеряха, Ани, която вече беше пораснала и по-мъдра, каза:
– Тате, спомняш ли си, преди много време, исках да ти кажа нещо важно?
Петър се усмихна.
– Спомням си, съкровище. И съжалявам, че тогава не те изслушах. Кажи ми сега.
– Исках да ти кажа, че те обичам. И че искам просто да си тук. Не ми трябват кукли или рокли. Искам само теб.
Петър преглътна буцата в гърлото си. Той протегна ръка през масата и хвана ръката на Ралица. Тя стисна неговата силно. Погледите им се срещнаха. В тях нямаше вече болка, нямаше обвинения. Имаше само разбиране, прошка и любов, която беше преминала през огън и беше станала по-силна.
– И аз съм тук, миличка – каза той на Ани. – И обещавам, че никога повече няма да заминавам.
Това беше обещание, което той знаеше, че този път ще спази. Пътят, който го беше отвел толкова далеч от дома, в крайна сметка го беше научил на най-важния урок: че истинското богатство не се измерва в километри или в пачки с пари, а в тихите вечери около масата, в прегръдката на любим човек и в детския смях, който изпълва къщата. Те бяха изгубили всичко, за да намерят най-важното. Бяха намерили пътя към дома.