Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Писател с кърваво писмо до премиера: Драги Киро, върви на психиатър! Наказание си за народа
  • Новини

Писател с кърваво писмо до премиера: Драги Киро, върви на психиатър! Наказание си за народа

Иван Димитров Пешев април 26, 2022
kiraoroaora.jpg

Писателят Христо Стоянов с излезе с остро писмо срещу премиера. Драги Кирчо, заради теб ме е срам да се нарека българин, това пише Стонов на стената си във Фейсбук.

Ето и текста на открития текст:

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КИРИЛ ПЕТКОВ

Драги Киро,

Не зная поради что да се срамя да се нарека българин, но една от причините си ти. Моите РОДИТЕЛИ бяха прости и обикновени хора. И им светеха очите caмo oт любов. Те не излъгаха и не измамиха никого. Твоите очички, Кире, не светят от любов. И си прост не в онзи смисъл на моите родители…

Имам усещането, че лъжата е новият наркотик, който пробутваш на българския пазар. Него дори психиатричен тест не го хваща, няма куче, което да го надуши. И в тази криза и инфлация само твоите очи светят и показват на света, че има поне един работещ енергиен източник, но захранван от лъжата.

В този смисъл един ден можеш спокойно да като изнесеш съвсем България. Тези няколко дена обаче ти надмина себе си. Реши да запълниш черковна цепнатина от земетресение отпреди осемдесет години. И с колко милиарда нов дълг ще се купи хоросан за тази цепнатина. Зная само, че цепнатината, която оставяш подире си е много по голяма.

Едва ли си учил в Харвард приказката за лъжливото овчарче, което толкова пъти излъгало за вълци в кошарата, че когато те наистина дошли никой не се притекъл на помощ. И вълците изяли стадото. Лошото в тази приказка е, че стадното чувство на българите те крепи на власт. И още за една приказка се сетих. За онази, дето през девет Държави – в десета…

Кире, направи си труда и ще видиш, че между Канада и България има точно девет държави и един океан. Ти съвсем ни разказа приказката, бе, юначе. Девет държави и един океан. И как успя да прекараш този наркотик лъжата през толкова граници. Явно за него няма още адекватни тестове, и кучетата не го надушват, скрит в кашоните с хранителни добавки…

Лошото е, че единственият адекватен тест би трябвало да бъде психиатричният. Но хората не могат да повярват в твоята тежка зависимост, защото това значи да си признаят своето невежество и наивност… На което и разчиташ. Да поискаш в това време да се дари по една заплата за оръжие е равнозначно на това, да обявиш доброволна мобилизация и да пратиш доброволците в окопите…

Доброволна мобилизация, как ти звучи? Затрогващо и интригуващо, нали. Да искаш по една заплата от българите тогава, когато си изсмукал и последните му спестявания, когато си свалил и последната му риза и той вече тръгва по кожа между контейнерите за боклук. Не зная дали си се замислял, но по тях може да се разбере благосъстоянието на българина. Контейнерите вече не могат да изхранват своите клиенти, защото българинът все по-рядко изхвърля остатъци. Просто няма. Да искаш да даде по една заплата за оръжие, вместо да си купи с половин заплата пищов и да си реши проблемите…

Цинизъм е да искаш от човек, който някога е имал две ризи най-малко една за ближния, и една за – себе си да си даде третата риза на тебе при – положение, че ти дори няма да я уважиш и да й сложиш подходяща вратовръзка. Българинът винаги е имал по две ризи – за ближния и за себе си. Но имаше и в гардероба риза за нова, за официална, за погребение, за сватба… А сега тръгна след сто дни управление по една кожа между казаните.

Вече не си пука гумите по отворените дупки на пътищата, а си кълчи краката защото няма пари за – гориво… Киро, върви на психиатър. Не е срамно, че си болен. Случва се, ние ще те разберем. Дори и ще те забравим. Но направи нещо добро за нас и близките си. За нас – да ни освободиш от себе си. А за децата ти – да не се срамуват от теб тогава, когато ги замерят с камъни и лоши думи иззад кофите за смет. Вземи си жълтата книжка, която има цвета на очите ти след наркоза с лъжа и през девет държави и един океан… В обратен ред. Защото този народ не те е заслужил. Друга съдба му се полага… Пък и ти не си съдба, а наказание.

Христо СТОЯНОВ – по неволя психиатър

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Директни заплахи към Владимир Путин! Пряка намеса на САЩ в средата на войната
Next: Изоставен в кофа за боклук като бебе, той реши да е гордост за осиновителите си и успя

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.