Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Поклон: Почина Марио Станчев
  • Новини

Поклон: Почина Марио Станчев

Иван Димитров Пешев юли 16, 2023
trgfdgfhtdrhtr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Починал е джаз пианистът Марио Станчев, съобщи журналистката Албена Безовска – бивш дългогодишен пиар на „Банско джаз фест“, на чиято сцена той концертира в златните години на фестивала. Съболезнования под новината изказаха редица негови колеги музиканти – Веселин Веселинов-Еко, Любомир Денев, Пламен Джуров и др.

Роден в София през 1948 г., Марио е син на популярния в бохемските среди пианист Тинко Станчев и французойката Мишлин. Самият той започва да свири на пиано 5-годишен, а импровизацията открива в юношеските си години, когато и започва да учи в Музикалното училище. На 22 става част от „Симеон Щерев квартет“, но поради неблагонадежност и донос от негов колега не го пускат да пътува в чужбина за гастролите на състава. Не му позволяват да свири дори в Москва.

През 1980 г. той бяга от България. Качва се на самолет на Air France с паспорт на френски журналист, като преди това се е дегизирал да прилича на него. Бягството урежда майка му, с която междувременно баща му е разведен и се е върнала във Франция. Историята припомня големият познавач и историк на българския джаз Владимир Гаджев.

През следващите години Марио Станчев успява да свири с известни имена в джаза във Франция и в Ню Йорк, прави кариера на преподавател, ръководител на джазови формации, композитор и изпълнител. Дизи Гилеспи, Чет Бейкър, Рон Картър, Джон Скофийлд, Майкъл Брекър, Туутс Тилеманс, Лоран Блументал, Лионел Мартен са сред легендите, с които е излизал на една сцена.

Марио Станчев се връща в София с триумфален концерт в зала 3 на НДК през 1990 г. Тогава за пръв път посещава и гроба на своя баща. Следва спад на интереса към него и джаза, но след 2000 г. отново започват гостувания – на „Аполония“, „Банско джаз фест“. В последните години той редовно свири в България, прави и показни уроци в училищата, на които е възпитаник – Националното музикално училище „Любомир Пипков“ и Музикалната академия „Панчо Владигеров“.

Записва албума Autumn Leaves in Sofia (2014) заедно с Христо Йоцов – барабани, и Димитър Карамфилов – контрабас. Пак тях кани и за последния си проект Monk & More, посветен на Телониъс Мънк и представен на живо в София през зимата на 2020 г. През януари т.г. този състав, известен под името New Bulgarian Trio, концертира в Лионската опера.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Може ли съседът, без разрешение на етажната собственост, да си санира апартамента?
Next: Отровиха кучето на Мая Манолова

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.