Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Днес е IT експерт, печели 5 пъти повече от лигльовците с лимузини
  • Новини

Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Днес е IT експерт, печели 5 пъти повече от лигльовците с лимузини

Иван Димитров Пешев април 30, 2022
balkristiqin.jpg

Историята, която потресе хората във фейсбук преди 4 години, има с щастливо продължение. Преди 4 години една снимка разтърси и разплака хиляди хора във фейсбук, припомня Е-новини.

Под нея беше написана една потресаваща история – за Кристиян, когото никой от съучениците не взема в скъпата си кола на бала, защото е… беден. Той тръгва към метрото в дъжда, а една дама, като разбира какво се е случило, моментално пали колата и го закарва на бала.

Ето и самата случка, разказана от дамата, която го откара на бала със собствената си кола. Жената се подписва само като В. В. и не желае да си каже името, защото смята, че това няма значение:

“Бал 24.05.2016 г. Наблюдаваме момчето със светлосиния костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна.

Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12, а бе всичко както си му е редът. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми/тяхната класна, когато пристигна пеша закъснялото момче със светлосиния костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи, той благодари и приключихме. Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават.

Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми: Далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор който ме шашна, стъписа: „Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Викам… МОЛЯ?!? От там газззз към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300… да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата викам: „Влизай, днеска си с мене“. Къде се намира хотелът??

Момчето влезе притеснено, ами хотелът е след „Хемус” по бул. „Черни връх”… Викам, добре. Аз карам, Вие ще ме упътвате. Тръгнахме и питам, защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях? Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се“. Ейййй, викам, да няма места, а тази лимузина??? А другите джипове, как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични??? И той вика, ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо кротко с метрото… без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите – просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колите си, които бяха взели „Под наем“, нали се сещаш… големите гъзари. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и к’во като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше… миличкият. Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха, че не го познават а аз, която дори не го познавах, се радвам, че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората…

Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговия бал.
Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си… нито веднъж. Честито завършване и успех!“

А ето и коментар с днешна дата, публикуван в tns.bg:

„До съучениците на Кристиян, помните ли го? Днес, вече 4 години, откакто вие поехте по пътя на живота, имаме новини за вас! Помните ли Крис, за когото не намерихте място в нито една кола, помните ли тази душица, на която се подигравахте колко е загубен и смешен и така 4 години?

Ами минаха вече 4 години от завършването ви, днес Крис е успешен IT специалист и изкарва – докато добавя най-престижните дипломи в IT сектора, някъде към пет пъти повече от вас.

А вие? Вие все още го играете на мутри и кифли с парите на родителите ви! Поздрави и за класната за отношението й, с което възпита мутри и кифли, а Крис – Крис е добре.

Публикация във фейсбук на „Групата на Овча Купел 1, 2 и стара част“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дръжте се, ще се случи на 9 май! Лично любовницата на Путин буквално ще преобърне света
Next: Драгомир Заков, къде ни е самолетът Ан-30, който от 1 година е в Украйна

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.