Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Почти съм на 80 години: След като чух разговора между сина ми и внука ми, най-накрая реших да живея за себе си
  • Новини

Почти съм на 80 години: След като чух разговора между сина ми и внука ми, най-накрая реших да живея за себе си

Иван Димитров Пешев ноември 9, 2022
osmemasmdamsdmas.jpg

Някои хора на старини съжаляват за това как са живели живота си на младини. Смятат, че са можели да го изживеят по-пълноценно, но вместо това са го пропилели за безполезни неща.

След това молят децата си да не повтарят грешките им.

Затова реших да „разчупя модела“ и да живея за себе си поне на стари години. Вече съм на осемдесет, но здравето ми позволява да водя свободен живот.

Цял живот съм живяла за други хора – за съпруга ми, за децата. Време е да живея за себе си.

Не изпускай тези оферти:

Могат да ме обвиняват за постъпките ми, колкото си искат, но не ме интересува. Съдя децата си за апартамента и спрях да общувам с тях поне за известно време.

Усещам негативното им отношение към мен. Започнаха да се разпореждат с апартамента ми като със свой собствен. Синът настани сина си с жена му, без дори да ме попита за мнението ми. Неговите думи бяха: „Потърпи малко, баба си, колко ти остава?“ Имах чувството, че съм се събудила от сън. Изпълнила съм всичките си задължения.

Децата бяха изненадани, когато изгоних внука си и смених ключалките. Започнаха да искат дял от дома ми за себе си. Собственият ми син искаше да продаде апартамента и да даде парите на сина си.

Благодарение на съпруга ми, децата нямат абсолютно нищо общо с моята собственост. Естествено, ще оставя всичко на тях, но не и сега.

Поне в последния етап от живота си искам да почувствам пълна свобода. Не искам да завися от никого, не искам да се отчитам или да мисля, че дължа нещо на някого.

Не, единственото ми желание е да дишам свободно.

Още истории:

Бях отгледан от самотна майка. Живеехме много добре заедно, тя никога не се намесваше в личния ми живот и аз от своя страна винаги се опитвах да й помагам финансово.

Получавам средната заплата на обикновен работник в провинциален град.
Винаги съм й давал половината. Запазвах втората за себе си и прекарвах по собствена преценка: Ходех на фитнес, купувах подаръци за момичета, понякога пазарувах у дома …

Веднъж срещнах „най-добрата“ и решихме да се оженим. От предишния брак Елена имаше двустаен апартамент и шестгодишна дъщеря Ксения.
За съжаление не съм говорил със съпругата си за характеристиките на семейния бюджет преди сватбата. Сега, заради разпределението на финансите, имаме разногласия, дори скандали.

Елена печели малко повече от мен. Но тя абсолютно не харесва, че продължавам да помагам на майка си. И не мога по друг начин. Разбирам много добре, че без моята подкрепа майка ми просто ще умре от глад. Така беше и в първия месец след като заживяхме заедно.

Мама живее в тристаен апартамент. През зимата има огромни сметки за ток и парно. Не получава помощи, тъй като аз съм регистриран там. И жена ми не иска да ме регистрира при нея. Веднъж й намеках, но тя или не разбра, или се престори, че не разбира.
Мама плаща по-голямата част от пенсията за сметка. След това тя всъщност живее с 2 лв. на ден.
Взех решение и започнах сам да плащам сметките ѝ.

Жена ми започна да ми вдига скандали, заради тези пари. Тя казва, че е по-рационално да се харчи тази сума за дете. В допълнение, Ксения скоро ще започне първи клас и ще бъде още по-трудно.

Свекървата също се присъедини, твърдейки, че сега имам семейство и трябва да харча пари за него, а не за други. Ако на майка ми ѝ е толкова трудно, тя предложи да й осигури работа като чистачка в компанията си.

Аз самият започнах да търся възможности за допълнителна работа. Постоянните спорове за пари вече ме сринаха. Ако знаех какво би било, определено нямаше да се оженя.

Макар да разбирам много добре, че веднага щом мога да разреша финансовите проблеми, проблемът веднага ще изчезне.
Какво можете да ме посъветвате? Как да постъпя в тази ситуация?

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Даниел Лорер става кмет на София?
Next: Трима са убили 21-г. български студент от Варна

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.