Празнувахме рождения ми ден с малка вечеря. Поканих само няколко приятели и казах на доведената ми дъщеря да остане в стаята си. Не от злоба, а от умора. През последните месеци всяко наше общуване се превръщаше в тихо, но напрегнато състезание по надмощие, в което аз винаги губех. Тази вечер исках просто спокойствие. Исках да се почувствам като господарка в собствения си дом, заобиколена от хора, които ме обичат, а не ме оценяват под лупа. Исках да забравя, поне за няколко часа, че съм втората съпруга, заместничката, жената, дошла след голямата любов.
Масата беше отрупана. Сребърните прибори блестяха под меката светлина на кристалния полилей, който Стефан ми подари миналата година. Ароматът на печена сьомга и розмарин се смесваше с деликатния мирис на бели лилиуми от вазата в центъра. Приятелите ми – Мария и съпругът ѝ, и старият ми колега Ивайло – разговаряха тихо, смехът им беше като музика, която запълваше празнините в душата ми. Стефан седеше до мен, ръката му лежеше върху моята на масата. Жестът трябваше да е успокояващ, но усещах пръстите му леко студени, разсеяни. Погледът му често се стрелкаше към коридора, водещ към горния етаж. Към нейната стая.
Тъкмо вдигахме наздравица, кристалните чаши бяха на сантиметри от това да се докоснат в звънлив поздрав, когато тя се появи. Лилия. Сякаш беше чакала точно този момент на върховна хармония, за да го взриви на хиляди парченца. Беше облечена с черни дънки и широка сива тениска, косата ѝ беше прибрана на небрежен кок. Вървеше бавно, с онази преднамерена ленивост на тийнейджър, който знае, че държи цялата власт в ръцете си. Мина покрай стола ми, толкова близо, че усетих хладния полъх на движението ѝ, но не ме погледна. Не каза нито дума. Очите ѝ бяха впити в баща ѝ. Всички разговори спряха. Във въздуха увисна тежко очакване.
Тя спря точно зад гърба на Стефан. Той се обърна бавно, лицето му беше маска на объркване, но аз видях паниката в очите му. Онази паника, която познавах твърде добре – паниката на човек, хванат в лъжа, която все още не е изречена.
Лилия се наведе леко и заяви на съпруга ми, с глас ясен и звънък, който отекна в мъртвата тишина:
– Тате, онази жена пак се обади. Каза, че ако не се видим утре, ще дойде тук.
Всяка дума беше като удар с камшик. „Онази жена.“ Не име, а заплаха. „Пак се обади.“ Значи не беше за първи път. „Ще дойде тук.“ Ултиматум. Унижението беше пълно, публично и съвършено изпълнено.
Ръката на Стефан се дръпна от моята, сякаш бях докоснала нажежен метал. Той скочи на крака, лицето му пребледня.
– Лилия, не сега! Какво говориш? Върни се в стаята си! – гласът му трепереше от зле прикрит гняв.
Но тя не помръдна. Просто стоеше и го гледаше с леден, победоносен поглед. Тя беше доставила съобщението си. Беше хвърлила бомбата и сега наблюдаваше с интерес какви ще са щетите.
Мария и съпругът ѝ сведоха погледи към чиниите си, сякаш внезапно бяха открили изключително интересни шарки по порцелана. Само Ивайло гледаше право в мен, в очите му се четеше смесица от съчувствие и гняв. Той единствен разбираше дълбочината на раната, която ми беше нанесена.
– Каква жена, Стефане? – попитах аз, а гласът ми прозвуча чуждо, тънко и крехко като стъкло.
Той ме погледна, но сякаш гледаше през мен.
– Нищо, Анна, нищо. Дъщеря ми просто си прави глупави шеги. Нали знаеш какви са тийнейджърите. – опита се да се засмее, но звукът беше задавен и неестествен.
– Не ми изглеждаше като шега. – промълвих.
Лилия се усмихна леко, почти незабележимо. Беше постигнала целта си. Празникът беше съсипан. Моят рожден ден беше превърнат в сцена на семейна драма, в която аз бях унизената съпруга.
– Отивам да си легна. Лека нощ на всички. – каза тя, прозявайки се демонстративно, и бавно се обърна, за да се качи по стълбите. Всяка нейна стъпка отекваше в тишината на стаята като удар на съдийско чукче.
Никой не проговори. Стефан остана прав, вцепенен. Аз седях на стола си, взирайки се в недокоснатата си чиния. Сьомгата, която бях приготвила с такова желание, сега ми изглеждаше отблъскваща. Лилиумите в центъра на масата изведнъж замирисаха на погребение. Вечерята беше приключила. Моят рожден ден беше свършил. А адът тепърва започваше.
Глава 2: Нощта на сенките
Гостите си тръгнаха бързо, с неловки извинения и съчувствени погледи, които ме караха да се чувствам още по-гола и уязвима. Ивайло остана последен. Хвана ръката ми на прага и я стисна силно.
– Анна, ако имаш нужда от нещо… от каквото и да е… просто се обади. По всяко време. – каза той, а в гласа му имаше искрена загриженост, която контрастираше рязко с трескавото безпокойство на Стефан.
Кимнах, неспособна да проговоря. Когато затворих вратата след него, къщата потъна в оглушителна тишина. Тишината на неизречените думи, на натрупаните тайни, на зейналата пропаст между двама души, които спяха в едно легло.
Стефан стоеше в средата на всекидневната, с гръб към мен, загледан в тъмния прозорец, който отразяваше нашата провалена вечеря. Раменете му бяха напрегнати. Той беше като звяр в клетка, търсещ изход, който не съществува.
– Коя е тя, Стефане? – попитах отново, този път гласът ми беше по-твърд. Шокът отстъпваше място на надигащия се гняв.
Той се обърна бавно. Лицето му беше изпито, очите му ме умоляваха.
– Анна, моля те. Нека не разваляме вечерта ти. Лилия просто… тя е объркана. Още не може да приеме смъртта на майка си. Ревнува те. И си измисля неща, за да ме нарани, за да ни скара.
Думите му бяха гладки, отрепетирани. Лъжа, изтъкана от полуистини, за да звучи правдоподобно. Да, Лилия ме ненавиждаше. Да, тя все още страдаше. Но в очите ѝ тази вечер нямаше скръб. Имаше знание. Имаше сила. Силата на тайна, която тя държеше над главата на баща си.
– Не ми говори за Лилия! – повиших тон. – Говори ми за „онази жена“. Защо се обажда? Какво иска от теб? Защо трябва да се видите утре, иначе ще дойде тук?
Пристъпих към него, нахлувайки в личното му пространство, принуждавайки го да ме погледне в очите.
– Това е… сложно. Стара история. Отпреди теб. Няма нищо общо с нас. – запелтечи той.
– Всичко, което криеш от мен, има общо с нас! – изкрещях. – Живея в тази къща, спя в твоето легло, опитвам се да бъда майка на дъщеря ти! Нямам ли право да знам какви призраци от миналото ти заплашват да нахлуят в дома ни?
Той сведе поглед. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание. Беше виновен. Имаше тайна. И тя беше достатъчно голяма, за да го накара да трепери пред собствената си дъщеря.
Онази нощ не спахме. Лежахме в леглото си, на сантиметри един от друг, но разделени от ледена стена. Чувах всяко негово вдишване, всяко обръщане. Той също не спеше. Усещах напрежението, излъчващо се от тялото му. Какво ли се въртеше в главата му? Дали кроеше нови лъжи? Дали се чудеше как да запуши пробойната в кораба, преди да потънем всички?
В съзнанието ми изплуваха спомени. Началото на връзката ни. Той беше вдовец, очарователен, успешен бизнесмен, който носеше тъгата си като скъпо палто. Аз бях привлечена от неговата уязвимост, от начина, по който говореше за покойната си съпруга – с уважение и обич, но без да я идеализира. Разказваше ми за малката си дъщеря, за това колко е трудно да си самотен родител. Влюбих се в този образ – на силния мъж, който има нужда от мен, за да бъде отново цял.
Преместих се в огромната му къща, която все още пазеше призрака на предшественичката ми. Смених мебелите, пребоядисах стените, опитах се да вдъхна свой собствен живот в тези стаи. Но сянката ѝ беше навсякъде – в старите фотоалбуми, които Лилия разглеждаше демонстративно пред мен, в начина, по който свекърва ми сравняваше готвенето ми с нейното, в тъгата, която понякога прихващах в погледа на Стефан, когато си мислеше, че не го гледам.
Най-голямото предизвикателство беше Лилия. От самото начало тя ме отхвърли. Всяко мое усилие да се сближим беше посрещано с ледена стена от мълчание или с язвителни забележки. Стефан винаги я извиняваше. „Травмирана е. Дай ѝ време.“ Но времето минаваше, а нещата ставаха по-зле. Сякаш с порастването си, тя намираше все по-изкусни начини да ме измъчва. А днешната вечер беше нейната коронация. Беше открила ахилесовата пета на баща си и я беше използвала, за да ме удари там, където боли най-много – в сърцето на моето доверие.
Към четири сутринта, когато първата сива светлина на зората пропълзя през щорите, не издържах повече. Станах тихо от леглото. Стефан се престори на заспал. Отидох в кабинета му. Сърцето ми биеше лудо. Никога преди не бях ровила в нещата му. Винаги съм смятала, че доверието е основата на всичко. Но той беше срутил тази основа.
Включих лаптопа му. Беше защитен с парола. Опитах рождената му дата, моята, на Лилия. Нищо. Тогава опитах нейното име. „Мира“. Името на покойната му съпруга. Лаптопът се отключи. Болката беше като физически удар в стомаха. Дори в дигиталния си свят, той все още живееше с нея.
Прегледах имейлите му, съобщенията, файловете. Нямаше нищо. Никакви женски имена, никакви съмнителни разговори. Или беше много добър в прикриването на следите си, или… Или тайната беше толкова дълбока, че не оставяше дигитални отпечатъци.
Точно когато се канех да се откажа, забелязах една папка на работния плот, наречена „Проекти“. Вътре имаше десетки подпапки, свързани с бизнеса му. Но една се открояваше. Името ѝ беше просто една буква – „Д“. Отворих я. Вътре имаше само един файл – сканиран документ. Банково извлечение. Регулярно месечно плащане към жена на име Диана. Сумата беше значителна. Достатъчна, за да се издържа цяло семейство. Плащанията продължаваха от години. Отпреди да се познаваме.
Диана. Това ли беше „онази жена“? Коя беше тя? И защо Стефан ѝ плащаше толкова много пари всеки месец? Въпросите се въртяха в главата ми като ято лешояди. Вече не ставаше дума просто за възможна изневяра. Това беше нещо друго. Нещо по-голямо, по-сложно и много по-мрачно. Усетих как земята под краката ми започва да се пропуква.
Глава 3: Мрежата на лъжите
На сутринта Стефан се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Направи ми кафе, попита ме как съм спала, дори се опита да ме целуне. Отдръпнах се.
– Трябва да тръгвам, имам важна среща. – каза той, избягвайки погледа ми. Вратовръзката му беше леко крива. Обикновено аз я оправях. Днес го оставих така.
– Среща с „онази жена“? – попитах студено.
Той замръзна с ръка на дръжката на вратата.
– Анна, не започвай пак. Казах ти, ще се оправя с това. Това е мой проблем.
– Проблем, който дъщеря ти използва, за да ме унижава пред приятелите ми в собствения ми дом? Проблем, който те кара да лъжеш и да се криеш като престъпник? Откакто си станал мой съпруг, твоите проблеми са и мои. Или поне така си мислех.
Той въздъхна тежко, онази мъченическа въздишка, която трябваше да ме накара да се почувствам виновна и неразумна. Но този път не проработи.
– Ще говорим довечера. Обещавам. – каза той и излезе, преди да успея да кажа и дума повече.
Знаех, че няма да говорим. Довечера той щеше да донесе цветя, щеше да измисли нова, по-убедителна лъжа и щеше да се опита да ме убеди, че всичко е плод на моето въображение. Но аз вече не бях същата жена от вчера. Бях жена, която знаеше име. Диана.
Щом колата му изчезна зад ъгъла, се обадих на Ивайло. Нуждаех се от съюзник, от някой, който не беше част от този семеен цирк.
– Нещо не е наред, нали? – попита той веднага, щом чу гласа ми.
Разказах му всичко. За думите на Лилия, за реакцията на Стефан, за безсънната нощ и за папката с име „Д“.
– Банкови преводи? Всеки месец? – Ивайло замълча за момент. – Това не звучи като обикновена афера, Анна. Звучи като… издръжка. Като задължение.
Думите му потвърдиха най-лошите ми страхове.
– Какво да правя, Иво? Чувствам се напълно изгубена.
– Не прави нищо прибързано. Не го конфронтирай директно, преди да знаеш цялата истина. Той ще отрече всичко. Трябва ти повече информация. Можеш ли да разбереш нещо повече за тази Диана? Адрес? Нещо?
В извлечението нямаше адрес, само банкова сметка и име. Но ми хрумна нещо. Стефан имаше бизнес партньор, Пламен. Бяха заедно от самото начало. Ако някой знаеше тайните на Стефан, това беше той. Пламен никога не ме беше харесвал особено. Гледаше на мен като на поредната красива придобивка на партньора си. Но може би точно тази му антипатия можеше да бъде използвана.
Намерих номера му и му се обадих. Престорих се на разсеяна съпруга.
– Здравей, Пламене, извинявай, че те притеснявам. Стефан си е забравил един важен документ, а аз трябва да му го занеса. Но не мога да се свържа с него. Да знаеш случайно къде е срещата му тази сутрин?
Последва кратка пауза. Чух го как разлиства нещо.
– Хм, в графика му пише само „лична среща“. Няма адрес. Съжалявам, Анна, не мога да помогна. – в гласа му се усещаше нотка на… нервност. Той знаеше нещо.
– Добре, благодаря все пак. – казах и тъкмо да затворя, когато добавих, сякаш между другото: – Сигурно пак е отишъл да се разправя с онази лудата Диана. Горкият, не може да се отърве от нея.
Рискът беше огромен. Ако той не знаеше нищо, щях да изглеждам като параноична глупачка. Но инстинктът ми крещеше, че съм на прав път.
Мълчанието от другата страна на линията продължи няколко секунди повече от нормалното.
– Ааа… да. Тази история. Кофти работа. Виж, Анна, по-добре не се меси. Стефан знае какво прави. – отговори накрая Пламен.
Бинго. Той знаеше. Не само знаеше, но и потвърди, че има „история“.
– Разбира се, просто ми е мъчно за него. Е, приятен ден. – затворих, преди да е успял да каже нещо повече. Сърцето ми препускаше. Вече имах потвърждение. Сега ми трябваше мястото.
Стефан държеше старите си тефтери в едно заключено чекмедже в кабинета. Твърдеше, че са пълни със стари бизнес идеи, но никога не ми ги беше показвал. Предполагах, че ключът е в него, но си спомних, че преди месец ключар идва да сменя бравата на входната врата. Стефан беше оставил целия си ключодържател на масата в антрето. Направих нещо, от което сега се срамувах, но и не съжалявах – взех ключа от чекмеджето и направих восъчен отпечатък. После се обадих на един ключар под претекст, че съм си изгубила ключа за старо сандъче. След два дни имах дубликат. Никога не го бях използвала. Досега.
С треперещи ръце отключих чекмеджето. Вътре бяха десетки стари тефтери, изписани с познатия му енергичен почерк. Започнах да ги прелиствам. Бяха пълни със схеми, цифри, бизнес планове. Но в един от тях, отпреди около осем години, намерих това, което търсех. На една страница, сред изчисления за някакъв проект, беше надраскан адрес. Адрес в малък, забравен от бога град на другия край на страната. Под адреса имаше само две думи: „Нейният дом“.
Нямаше име, но знаех. Това трябваше да е. Мястото, където живееше Диана. Мястото, където може би в този момент се намираше съпругът ми. Погледнах часовника. Ако тръгнех веднага, щях да бъда там след около три часа.
Не се поколебах. Грабнах ключовете за колата си, портмонето и телефона. Не оставих бележка. Не казах на никого къде отивам. Докато излизах от къщата, погледът ми се спря на една семейна снимка на стената. Аз, Стефан и Лилия. Направена беше преди година на една почивка. И тримата се усмихвахме към камерата. Но усмивките ни бяха фалшиви. Бяхме трима непознати, хванати в капана на една красива рамка. Сега отивах да разбия тази рамка завинаги.
Глава 4: Тежестта на един студентски живот
Докато шофирах по магистралата, оставяйки зад гърба си подредения си, лъскав живот, мислите ми се насочиха към брат ми, Мартин. Той беше единственият ми кръвен роднина, единствената котва в бурята, която се завихряше около мен. Мартин беше пълна моя противоположност. Аз винаги бях търсила сигурност, стабилност, пристан. Той беше мечтател. Учеше архитектура в университета, живееше на квартира със съквартиранти и вечно не му достигаха парите. Но в очите му гореше огън, амбиция, която аз отдавна бях изгубила, заменена от стремежа към комфорт.
Преди няколко месеца той ми се обади, развълнуван до краен предел. Беше намерил малко, мансардно студио в стара сграда в центъра. „Това е, Ани! – крещеше в слушалката. – Има невероятна гледка, огромен потенциал! Мога да го превърна в истинско бижу!“ Проблемът, разбира се, бяха парите. Банката му отказа студентски ипотечен кредит, защото нямаше постоянен трудов договор.
Тогава направих грешка. Поговорих със Стефан. В онзи период от връзката ни той все още се опитваше да ме впечатли, да ми покаже колко е щедър и всемогъщ.
– Разбира се, че ще помогнем на момчето. – каза той с широка усмивка. – Талантът трябва да се насърчава. Аз ще му стана поръчител. За моята банка това няма да е проблем.
Мартин беше на седмото небе от щастие. Гледаше на Стефан като на божество, на успелия мъж, на модела за подражание, който той се стремеше да стане. Аз също бях щастлива. Чувствах, че Стефан най-после приема моето семейство, че градим нещо общо, истинско.
Сделката беше сключена. Мартин получи кредита си и се хвърли с цялата си енергия в ремонт. Всеки свободен час прекарваше там, шпакловаше, боядисваше, чертаеше планове за бъдещи мебели. Беше горд и независим. Но сега, докато карах към неизвестността, осъзнах, че тази независимост е илюзия. Мартин беше завързан за Стефан с невидимата, но здрава нишка на един огромен заем. Ако бизнесът на Стефан се сринеше, ако той по някаква причина реши да оттегли гаранцията си, брат ми щеше да загуби всичко. Мечтата му щеше да се превърне в прах.
Тази мисъл ме накара да настръхна. Стефан не просто беше излъгал мен. Той държеше в ръцете си и бъдещето на брат ми. Това вече не беше просто семеен конфликт. Това беше заложническа ситуация. Дали той осъзнаваше това? Дали го използваше като лост за влияние върху мен?
Спомних си един разговор отпреди месец. Бяхме на вечеря с Мартин. Той разпалено разказваше за проектите си в университета, за трудни преподаватели и безсънни нощи над чертожната дъска.
– Понякога се чудя дали си струва всичко това. – беше казал той с въздишка. – Заемите се трупат, жилището гълта пари…
Стефан го беше потупал бащински по рамото.
– Не се притеснявай, момче. Докато си с нас, няма от какво да се страхуваш. Винаги ще ти пазим гърба. Важното е да слушаш сестра си и да бъдеш до нея.
Тогава думите му ми прозвучаха успокояващо. Сега звучаха като прикрита заплаха. „Бъди до нея.“ Сякаш ме купуваше, осигурявайки си лоялността на брат ми чрез финансова зависимост. Колко наивна бях! Бях толкова заслепена от желанието си да имам перфектно семейство, че не виждах манипулациите, които се случваха пред очите ми.
Стиснах волана по-силно. Гневът ми вече имаше ново измерение. Не ставаше дума само за наранената ми гордост. Ставаше дума за защитата на единствения човек, който обичах безусловно. Ако Стефан си мислеше, че може да използва Мартин като пионка в игрите си, жестоко се лъжеше.
Колата летеше по пътя, а в главата ми се оформяше план. Първо трябваше да разбера истината. Цялата истина, колкото и грозна да е тя. После трябваше да намеря начин да освободя брат си от тази финансова примка. Може би трябваше да продам бижутата си, да помоля Ивайло за заем, да започна работа отново. Всичко, но не и да оставя Мартин да плаща за моите грешки.
Отбих на една бензиностанция, за да заредя и да си взема кафе. Докато чаках, телефонът ми извибрира. Беше Стефан. Поколебах се за момент, после отхвърлих обаждането. След секунди пристигна съобщение: „Къде си? Притеснявам се. Обади ми се.“
Притесняваше се. Каква ирония. Той се притесняваше. А аз пътувах към сърцето на неговата лъжа, готова да я изтръгна с голи ръце, без да ме е грижа за последствията. Изпратих му кратък отговор: „Отидох да си потърся достойнството. Може би е там, където си го оставил.“
Изключих телефона. Повече не исках да ме безпокоят. Пътят напред беше само мой. И трябваше да го извървя докрай, сама.
Глава 5: Къщата на края на града
След още два часа монотонно шофиране най-после стигнах. Градчето беше точно такова, каквото си го представях – сиво, прашно и уморено. Сякаш времето тук беше спряло някъде през осемдесетте. Намерих улицата лесно. Беше в покрайнините, там, където асфалтът свършваше и започваха калните пътеки. Къщата беше последната на реда. Малка, едноетажна, с олющена мазилка и двор, буренясал и неподдържан. Пред нея беше паркирана познатата сребриста кола на Стефан. Значи бях на правилното място. Сърцето ми започна да бие толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите ми.
Паркирах колата си на съседната улица, за да не ме забележат. Какъв беше планът ми? Нямах план. Просто трябваше да видя. Да видя нея. Да видя тях двамата заедно. Да видя с очите си лъжата, в която живеех.
Приближих се пеша, криейки се зад храстите и оградите. Прозорците на къщата бяха покрити с тънки, избелели пердета, но през тях се процеждаше светлина. На един от прозорците видях силует. Мъжки силует. Стефан. Той крачеше напред-назад, жестикулираше, сякаш спореше с някого.
Обиколих къщата отзад. Имаше малка веранда и кухненски прозорец, чието перде беше леко дръпнато. Застанах в сенките на едно старо орехово дърво и надникнах.
Вътре, седнала на проста дървена маса, стоеше жена. Беше на моята възраст, може би малко по-голяма. Косата ѝ беше тъмна, вързана на опашка, лицето ѝ беше бледо и изпито, но с красиви, правилни черти. Очите ѝ бяха големи и тъжни. Носеше обикновена домашна рокля. Тя не беше бляскава любовница. Не беше фатална красавица. Беше просто… жена. Уморена жена.
До нея на столче седеше момче. На видима възраст около седем-осем години. Имаше тъмната коса на майка си, но формата на лицето, извивката на веждите, начинът, по който накланяше глава, докато рисуваше нещо в една тетрадка… Всичко това беше на Стефан. Беше негово копие.
Светът около мен се завъртя. Въздухът не ми достигаше. Това не беше любовница. Това беше… другото му семейство. Дете. Той имаше син. Син, за когото никога не ми беше казвал. Син, който беше на възраст, която означаваше, че е бил заченат, докато първата му съпруга, Мира, все още е била жива.
Предателството беше толкова чудовищно, толкова всеобхватно, че почти не можех да го проумея. Той не беше изневерил само на мен. Беше изневерил и на нея, на святия образ, който Лилия и цялото му семейство боготворяха. Беше живял в двойствен живот от години, поддържайки две отделни реалности, два отделни свята.
Гледах като хипнотизирана през прозореца. Стефан влезе в кухнята. Той не крещеше. Говореше тихо, настоятелно. Жената – Диана – клатеше глава. По лицето ѝ се стичаха сълзи. Той се опита да я докосне по рамото, но тя се отдръпна рязко. Момчето вдигна глава от рисунката си и ги погледна с уплашени очи.
Стефан забеляза погледа на детето и се овладя. Наведе се, каза му нещо тихо, разроши косата му. В този жест видях бащата, когото познавах. Бащата на Лилия. Но този път нежността му беше насочена към друго дете, към неговия таен син.
Не можех повече да гледам. Отстъпих назад, спънах се в един корен и почти паднах. Трябваше да се махна оттук. Тръгнах обратно към колата си, като робот, без да усещам краката си. В главата ми беше пълен хаос. Лъжите се преплитаха една в друга, образувайки чудовищна плетеница, в центъра на която стоеше моят съпруг.
Какво щеше да се случи сега? Как се продължава след такова разкритие? Можех ли да се прибера у дома и да се преструвам, че нищо не знам? Можех ли да го погледна в очите, без да изкрещя?
Когато стигнах до колата си, повърнах в храстите до пътя. Тялото ми се гърчеше в спазми, изхвърляйки не само оскъдната закуска, но и цялата отрова на лъжата, която бях погълнала.
Изтощена и празна, седнах зад волана. Не запалих двигателя. Просто седях и гледах в нищото. Картината от кухнята не излизаше от главата ми. Тъжните очи на Диана. Уплашеният поглед на момчето. И Стефан. Мъжът, когото мислех, че познавам. Мъжът, който беше баща, съпруг, бизнесмен. И лъжец. Майстор на лъжата.
Тогава взех решение. Нямаше да има крясъци. Нямаше да има истерични сцени. Щях да се прибера у дома. Щях да го изчакам. И когато се върнеше, щях да го попитам. Не за Диана. Не за момчето. Щях да го попитам нещо много по-просто. „Кой си ти, Стефане?“ И щях да стоя там, докато не получа истински отговор. Дори ако трябваше да чакам цяла вечност.
Глава 6: Отровата на родната кръв
Прибрах се късно вечерта. Къщата беше тъмна и тиха. Лилия сигурно беше в стаята си. Стефан още го нямаше. Оставих чантата си в антрето и се качих под душа. Стоях дълго под горещата вода, сякаш се опитвах да отмия не само прахта от пътя, но и мръсотията на разкритото знание. Но тя беше попила в кожата ми, беше в кръвта ми.
Когато излязох, облечена с халат, чух шум от долния етаж. Стефан се беше върнал. Слязох бавно по стълбите. Той стоеше във всекидневната и си наливаше уиски. Чашата в ръката му трепереше леко. Изглеждаше състарен с десет години.
– Къде беше? – попита той, без да ме поглежда.
– Разхождах се. Имах нужда да помисля. – отговорих спокойно. Гласът ми беше учудващо равен.
– Помисли ли? – в гласа му имаше нотка на сарказъм.
– Да. Помислих за много неща. За нас. За Лилия. За къщата. За бъдещето. – приближих се и седнах на дивана срещу него. – И реших да те попитам нещо.
Той вдигна поглед. Очите му бяха зачервени и уморени.
– Питай.
– Коя е Диана, Стефане? И кой е синът ѝ?
Чашата падна от ръката му и се разби на пода. Уискито и парченцата стъкло се разпръснаха по скъпия персийски килим. Той ме зяпаше с отворена уста, лицето му беше пепелявосиво. Беше напълно неподготвен. Беше очаквал сълзи, обвинения, истерия. Не беше очаквал спокоен, директен въпрос, който пронизваше право в сърцето на тайната му.
– Как… Какво… Откъде знаеш? – заекваше той.
– Това има ли значение? Важното е, че знам. Знам за къщата. Знам за момчето. Видях ги. Днес. Бях там.
Той се свлече в креслото си, сякаш краката му не го държаха повече. Скри лицето си в ръце. Дълго време не каза нищо. Чуваше се само тиктакането на старинния часовник на стената. Всеки удар беше като броене до екзекуция.
– Исках да ти кажа. – прошепна накрая, без да вдига глава. – Толкова пъти… Но не знаех как. Страхувах се.
– Страхуваше се? От какво се страхуваше, Стефане? Че ще те напусна? Или се страхуваше, че перфектният ти свят ще се срути? Че всички ще разберат, че светецът вдовец, верният съпруг на покойната Мира, всъщност е имал любовница и извънбрачно дете?
Той вдигна глава. В очите му имаше отчаяние.
– Не беше така! Беше сложно. С Мира… в края нещата не вървяха. Бяхме се отчуждили. Тогава се появи Диана. Беше грешка. Една нощ. Когато ми каза, че е бременна, Мира вече беше болна. Диагнозата беше поставена. Какво можех да направя? Да ѝ кажа? Да я довърша? Мълчах. Реших да се грижа за Диана и детето, но от разстояние. Да им осигуря всичко, но да не бъда част от живота им.
– Как благородно от твоя страна. – изсмях се аз, но смехът ми беше горчив. – Значи си решил да живееш в лъжа. Да лъжеш умиращата си съпруга, да лъжеш дъщеря си, а после и мен. Години наред.
– Направих го, за да защитя всички!
– Не! Направи го, за да защитиш себе си! Собствения си комфорт! Собствения си имидж! – станах и започнах да крача из стаята, гневът най-после си пробиваше път през леденото спокойствие. – А Лилия? Тя знае ли?
Той кимна бавно.
– Разбра преди няколко месеца. Случайно. Намерила е стари документи. Оттогава ме изнудва. Използва го, за да ме манипулира. И за да те измъчва теб.
Значи това беше. Оръжието, което Лилия държеше. Сега всичко си дойде на мястото. Нейната жестокост не беше просто тийнейджърска ревност. Беше целенасочена кампания за унищожение, подхранвана от знанието за най-дълбоката и мръсна тайна на баща ѝ.
Тъкмо да кажа нещо, когато чухме стъпки по стълбите. Вратата се отвори и на прага застана сестрата на Стефан, Десислава. Тя никога не ме беше харесвала. В нейните очи аз винаги щях да бъда натрапницата, която се опита да заеме мястото на перфектната Мира.
Тя огледа сцената – разлятото уиски, разбитата чаша, отчаяното лице на брат си и моето, пламнало от гняв.
– Какво става тук? Стефане, добре ли си? Тази жена пак ли ти създава проблеми? – попита тя, изстрелвайки думите си към мен като отровни стрели.
– Не сега, Деси. Моля те, върви си. – каза Стефан уморено.
Но тя не го послуша. Влезе в стаята и застана до него, покровителствено.
– Няма да си тръгна. Лилия ми се обади. Каза, че си разстроен, че тази тук те тормози. Дойдох да видя какво става. Брат ми е всичко, което ми остана, и няма да позволя на някоя златотърсачка да съсипе живота му!
Чашата преля.
– Златотърсачка? – изкрещях. – Аз ли съм златотърсачката? Попитай скъпия си брат за неговите тайни! Попитай го за Диана и за тайния му син! Попитай го как е лъгал светицата Мира, докато е умирала!
Лицето на Десислава пребледня. Тя се обърна към Стефан.
– Какво говори тя? Стефане, кажи, че лъже!
Но Стефан мълчеше, вперил поглед в пода. Мълчанието му беше признание. Десислава го гледаше с ужас, сякаш го виждаше за първи път. Идеалният ѝ брат, стълбът на семейството, се разпадаше пред очите ѝ.
– Значи е вярно… – прошепна тя. После се обърна към мен. Омразата в очите ѝ беше толкова силна, че можех да я усетя физически. – Ти си виновна! Всичко това е заради теб! Откакто се появи в живота ни, носиш само нещастие! Разруши семейството ни!
– Аз ли го разруших? Или то е било прогнило отвътре много преди аз да се появя? – отвърнах, треперейки от ярост.
Спорът ни беше грозен, пълен с обвинения и обиди. Стефан седеше между нас, смазан, неспособен да каже и дума. В този момент осъзнах, че това семейство не може да бъде спасено. То не беше семейство, а паяжина от лъжи, тайни и стара болка. А аз бях заседнала в средата ѝ.
Накрая Десислава си тръгна, блъскайки вратата след себе си. Аз и Стефан останахме сами в разрухата на нашия дом. Тишината беше по-тежка от всякакви крясъци. Знаех, че нищо вече няма да е същото. Но не знаех, че това е само началото. Че истинският срив тепърва предстои.
Глава 7: Предателство и един почти забранен копнеж
Следващите няколко дни бяха като живот в мъгла. Аз и Стефан се движехме из къщата като призраци, разминавахме се в коридорите, без да разменяме и дума. Спях в стаята за гости. Всяка вечер той заставаше пред вратата ми, чувах го как диша, как се колебае, но така и не почукваше. И аз не отключвах. Между нас имаше не просто заключена врата, а цяла пропаст.
Лилия беше триумфираща. Тя знаеше, че тайната е разкрита и че аз знам. Не говореше с мен, но във всеки неин поглед, във всяка самодоволна усмивка имаше послание: „Победих те. Аз спечелих.“ Тя беше разрушила нашия брак и се наслаждаваше на всяка секунда от агонията ни.
Чувствах се напълно сама. Единственият човек, с когото можех да говоря, беше Ивайло. Той ми се обаждаше всеки ден. Не ме притискаше, не задаваше излишни въпроси. Просто слушаше. Разказах му всичко, което бях открила. За момчето, за двойствения живот, за грозната сцена с Десислава.
– Не мога да повярвам! – каза той, а в гласа му се усещаше искрен гняв. – Как е могъл да ти причини това, Анна? Ти не заслужаваш това.
– Вече не знам какво заслужавам, Иво. Чувствам се като глупачка. Как можах да бъда толкова сляпа?
– Не си била сляпа. Била си влюбена. И си му вярвала. Той е този, който е предател и лъжец, не ти.
Думите му бяха балсам за разранената ми душа. Той единствен не ме съдеше. В неговите очи аз не бях наивницата или натрапницата. Бях просто Анна. Жената, която той познаваше от години, много преди да срещна Стефан.
Една вечер, неспособна да издържам повече в ледената атмосфера на къщата, му се обадих.
– Може ли да се видим? Имам нужда да изляза оттук. Ще полудея.
След двадесет минути той беше пред дома ми. Качих се в колата му и просто потеглихме, без посока. Той пусна тиха музика и не проговори, докато не излязохме от града. Спря на една панорамна площадка с изглед към нощните светлини.
Седяхме в мълчание известно време. Тогава не издържах и се разплаках. Плаках за всичко – за разбитите си илюзии, за изгубеното доверие, за пропилените години, за унижението. Плаках горчиво, без да се сдържам.
Ивайло не каза нищо. Просто ме прегърна. Не беше сексуална прегръдка. Беше прегръдката на приятел, който споделя болката ти. Отпуснах се в ръцете му, усещайки топлината и сигурността, които ми липсваха толкова много. Когато сълзите ми спряха, останах така, облегнала глава на рамото му.
– Какво ще правиш сега? – попита ме тихо той.
– Не знам. Част от мен иска да си събере багажа и просто да изчезне. Да започне отначало, някъде далеч. Но… има го Мартин. Не мога да го оставя. Стефан е негов поръчител за кредита. Ако го ядосам, той може да…
– Да използва брат ти срещу теб. – довърши Ивайло с мрачен глас. – Този човек е по-долен, отколкото си мислех.
Той се отдръпна леко и ме погледна в очите. Светлината от таблото на колата очертаваше лицето му. Винаги съм знаела, че Ивайло е привлекателен мъж, но никога не го бях гледала по този начин. Той ми беше приятел. Но сега, в тази нощ, в тази споделена интимност на болката, видях нещо друго в очите му. Видях копнеж. Копнеж, който беше таил дълго време.
– Анна… – започна той, а гласът му беше дрезгав. – Знам, че моментът е ужасен, но трябва да ти кажа. Аз винаги… Откакто те познавам, аз…
Той не довърши. Вместо това бавно се наведе към мен. Сърцето ми спря за миг. Знаех какво ще се случи. И не го спрях. Една част от мен, онази наранена, отхвърлена и унизена част, крещеше за отмъщение. Искаше да нарани Стефан така, както той ме нарани. Искаше да му докаже, че и аз мога да бъда желана, че не съм просто придатък към неговия живот.
Устните му докоснаха моите. Целувката беше плаха в началото, после стана по-настоятелна. Беше целувка, пълна с неизказани думи и дълго потискани чувства. Отвърнах му. За момент забравих всичко – Стефан, Лилия, Диана, лъжите. Имаше само този момент, тази крадена утеха в тъмнината.
Но тогава, също толкова внезапно, колкото започна, аз се отдръпнах.
– Не мога. – прошепнах, задъхана. – Иво, прости ми. Не мога.
Той ме погледна объркано, наранено.
– Заради него ли? Още ли го обичаш?
– Не! Не знам… Не е заради него. Заради мен е. Ако направя това, ще стана като него. Ще използвам един човек, за да нараня друг. Ще се превърна в това, което мразя. А аз не искам. И ти не го заслужаваш. Ти си добър човек, Иво. Не заслужаваш да бъдеш оръжие в моята война.
Той мълча дълго. После въздъхна и прокара ръка през косата си.
– Права си. Извинявай. Не трябваше… Просто… чаках толкова дълго.
Върнахме се в града в пълно мълчание. Напрежението в колата беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Той ме остави пред нас и потегли, без да каже и дума.
Качих се в стаята за гости и се свих на леглото. Чувствах се по-зле от всякога. Не само бях предадена, но и самата аз бях на косъм от това да се превърна в предател. Моралната дилема ме разкъсваше. Дали бях постъпила правилно? Или бях изпуснала единствения си шанс за бягство и щастие от страх?
В едно бях сигурна. Войната ми със Стефан вече не се водеше само за истината. Водеше се за душата ми. И бях твърдо решена да не я загубя.
Глава 8: Началото на края
Мислех, че сме стигнали дъното. Оказа се, че под него има цяла бездна. Няколко дни след нощта с Ивайло, Стефан се прибра по-рано от работа. Лицето му беше с цвят на тебешир. Той влезе в хола, където четях книга, и хвърли на масата дебела папка.
– Какво е това? – попитах, без да вдигам поглед от страницата.
– Призовка. – отговори той глухо. – Пламен ме съди.
Това ме накара да вдигна глава.
– Пламен? Твоят партньор? Защо?
– Защото съм разорен, Анна. Всичко свърши. Бизнесът е пред фалит.
Станах и отидох до него. Той седеше на ръба на дивана, вперил поглед в нищото, напълно съкрушен. Мъжът, който винаги беше излъчвал увереност и контрол, сега приличаше на празна черупка.
– Как така? Какво се е случило? Ти винаги си казвал, че нещата вървят отлично.
Той се изсмя горчиво.
– Казвах това, което искаше да чуеш. Истината е, че от повече от година съм на ръба. Направих няколко лоши инвестиции. Взех огромни заеми, за да покрия загубите. Надявах се, че пазарът ще се обърне, че ще успея да се измъкна. Но не стана. Всичко се срина. Като къща от карти.
В главата ми бавно започна да се оформя ужасяваща картина. Лъжите му не бяха само лични. Те бяха и финансови. Целият ни живот, тази огромна къща, скъпите почивки, луксозните подаръци – всичко е било построено върху пясъчна основа от дългове и измами.
– Пламен твърди, че съм отклонявал средства от фирмата. – продължи Стефан. – Че съм използвал фирмени пари за лични цели.
– А правил ли си го? – попитах директно.
Той ме погледна. В очите му за първи път от много време видях искрица истина. И тя беше ужасяваща.
– Да. – призна той. – Парите за Диана… и за момчето… през последните няколко години идваха оттам. Личните ми сметки бяха блокирани. Нямах друг избор.
– Значи не само си ме лъгал, не само си лъгал семейството си, но си и крал от собствения си партньор? – попитах невярващо.
– Не съм крал! Щях да ги върна! Просто ми трябваше време!
– Време, което вече нямаш.
В този момент на вратата се позвъни. Беше Пламен. Той не беше сам. С него имаше двама мъже с мрачни лица и евтини костюми.
– Стефане, трябва да поговорим. – каза Пламен студено, бутайки ме леко, за да влезе. – Това са представители на банката кредитор. Искат да направят опис на имуществото.
– Какво? Нямаш право! Това е моят дом! – извика Стефан, скачайки на крака.
– Вече не е твой. – отвърна Пламен безмилостно. – Къщата е обезпечение по един от заемите, които си изтеглил на името на фирмата. Тъй като фирмата е в несъстоятелност, банката си прибира обезпечението.
Светът ми се срина окончателно. Тази къща. Моят дом. Мястото, което с толкова усилия се бях опитала да превърна в свое. Скоро нямаше да бъде мое. Щяхме да бъдем изхвърлени на улицата.
Следващите часове бяха сюрреалистичен кошмар. Непознатите мъже обикаляха из къщата с папки и химикали, описваха всяка мебел, всяка картина, всяка ваза. Аз седях вцепенена на дивана. Стефан спореше с Пламен в кабинета си. Чувах повишени тонове, обвинения, заплахи.
В разгара на хаоса се появи Лилия. Тя слезе по стълбите, облечена за излизане. Огледа сцената с ледено спокойствие.
– Какво става? Пролетно почистване ли правите? – попита тя с подигравателна усмивка.
– Губим дома си, Лилия. – казах аз с празен глас. – Баща ти е банкрутирал.
Усмивката бавно изчезна от лицето ѝ. За първи път видях в очите ѝ нещо различно от омраза. Видях страх. Нейният подреден, сигурен свят също се разпадаше. Крепостта, в която беше израснала, беше пред падане.
– Той… той ще оправи нещата. – каза тя, по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Татко винаги оправя нещата.
Но този път нямаше какво да се оправя. Кабинетната врата се отвори и Пламен излезе, последван от смазания Стефан.
– Съжалявам, че се стигна дотук, Стефане. – каза Пламен, но в гласа му нямаше и грам съжаление. – Но ти сам си го направи.
Той се обърна да си тръгва, но спря на вратата и ме погледна.
– Между другото, Анна. – каза той. – Преди няколко месеца, когато Стефан теглеше поредния рисков заем, аз го предупредих. Казах му, че ще съсипе всичко. Знаеш ли какво ми отговори той? Каза: „Трябва да го направя. Трябва да поддържам стандарта, с който Анна е свикнала. Иначе ще ме напусне.“
С тези думи той си тръгна. А аз останах, закована на място, пронизана от последната, най-жестока лъжа. Стефан не просто ме беше лъгал. Той ме беше използвал като извинение. Беше прехвърлил вината за собствената си алчност и безразсъдство върху мен. Беше ме превърнал в алчната златотърсачка, за каквато ме смяташе сестра му.
Погледнах го. Той стоеше със сведена глава, не смееше да ме погледне в очите. В този момент разбрах, че не остана нищо. Нито любов, нито уважение. Дори омразата беше изчезнала, заменена от ледено презрение. Мъжът пред мен не беше чудовище. Беше просто един слаб, жалък човек, който беше разрушил всичко и всички около себе си.
Глава 9: Адвокатът и горчивата истина
На следващия ден отидохме при адвокат. Казваше се Симеонов. Беше възрастен мъж с уморени очи и вид на човек, който е видял твърде много човешка мизерия. Кабинетът му беше малък, затрупан с папки и книги, и миришеше на стар прах и силен тютюн.
Стефан му разказа всичко. За лошите инвестиции, за заемите, за отклонените средства. Говореше с монотонен, безжизнен глас. Симеонов слушаше мълчаливо, като от време на време си водеше бележки в един овехтял бележник.
Когато Стефан свърши, адвокатът дълго мълча, потропвайки с пръсти по бюрото.
– Положението е много сериозно, господин Петров. – каза накрая той, като за първи път думата „Петров“ прозвуча в тази история, но беше фамилията на Стефан. – Не става дума само за фалит. Става дума за потенциални криминални обвинения. Присвояване в особено големи размери. Вашият партньор има всички доказателства.
Стефан пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно.
– Затвор ли ме чака?
– Трудно е да се каже на този етап. Ще направя всичко възможно да договорим извънсъдебно споразумение. Да го убедим да оттегли иска си в замяна на… е, на всичко, което ви е останало. Но трябва да сте подготвен за най-лошото.
После адвокатът се обърна към мен.
– А вие, госпожо? Вие сте съпруга. Имате предбрачен договор, нали?
Стефан отговори вместо мен.
– Не. Когато се оженихме, не сметнах за нужно.
Симеонов въздъхна тежко.
– Това усложнява нещата. По закон, вие сте солидарно отговорна за дълговете, натрупани по време на брака. Дори и да не сте знаели за тях.
Сякаш някой ме удари с юмрук в стомаха. Не само губех дома си, не само бракът ми се разпадаше, но и бях затънала до гуша в дългове, за които дори не подозирах. Бях разорена. По-зле от разорена. Бях длъжник.
– Но това не е честно! – извиках. – Аз не съм подписвала нищо! Не съм знаела за тези заеми!
– Законът не се интересува от това, млада госпожо. – отвърна Симеонов с нотка на съчувствие. – Бракът е съюз не само в добро, но и в лошо. И във финансово отношение също.
Излязохме от кантората в пълно мълчание. Стефан се опита да хване ръката ми, но аз се дръпнах.
– Не ме докосвай. – изсъсках. – Ти не просто съсипа своя живот. Съсипа и моя. И живота на брат ми.
Той спря и ме погледна объркано.
– Мартин? Какво общо има той?
– Ти си му поръчител по ипотечния кредит, забрави ли? – изкрещях насред улицата, без да ме е грижа, че хората ни гледат. – Когато банката започне да разпродава активите ти, за да покрие дълговете, какво мислиш, че ще се случи с неговата гаранция? Ще я оттеглят! Ще му поискат целия кредит наведнъж! А той няма откъде да ги вземе! Ще му вземат апартамента! Мечтата, за която работи толкова усърдно! Ще го унищожиш!
Той ме гледаше с празен поглед. Сякаш тази мисъл изобщо не му беше минавала през ума. В своята егоистична паника той беше забравил за малката, но важна нишка, която го свързваше с моя свят, с моето семейство.
– Аз… ще говоря с банката. Ще им обясня… – запелтечи той.
– Ще им обясниш какво? Че си измамник и банкрут, но ги молиш да проявят милост към зет ти? Не ме разсмивай!
Обърнах му гръб и тръгнах, без да знам накъде. Вървях безцелно из улиците, а в главата ми се въртеше само една мисъл: трябва да спася Мартин. Трябва да намеря начин.
Обадих се на Ивайло. Гласът ми трепереше толкова силно, че едва успявах да говоря. Обясних му за дълговете, за заплахата над брат ми.
– Успокой се, Анна. Ще измислим нещо. – каза той твърдо. – Слушай ме внимателно. Първо, трябва да говориш с брат си. Той трябва да знае истината. Второ, ще се консултирам с мой познат, много добър финансов адвокат. Може би има някаква вратичка, някакъв начин да се прехвърли поръчителството или да се рефинансира кредита. Не се предавай. Не си сама в това.
Думите му ми вдъхнаха малко сила. Той беше прав. Трябваше да говоря с Мартин. Това беше най-трудното нещо, което ми предстоеше. Трябваше да му кажа, че героят, на когото се възхищаваше, е всъщност един лъжец. Трябваше да разбия и неговите илюзии, точно както бяха разбити моите.
Намерих го в мансардата му. Беше качен на една стълба и боядисваше тавана. Беше целият в пръски от бяла боя, но на лицето му грееше усмивка.
– Ани! Каква изненада! Ела да видиш! Почти приключих! – извика той радостно.
Сърцето ми се сви. Как можех да помрача това щастие?
Седнахме на два кашона, които служеха за столове. Направих силно кафе. И му разказах всичко. Говорих дълго, с равен, безизразен глас. Разказах му за Диана, за сина, за фалита, за заплахата над неговия апартамент.
Докато говорех, усмивката бавно изчезна от лицето му. Радостта в очите му беше заменена от шок, после от невярване, и накрая – от страх. Когато свърших, той дълго мълча. Гледаше изцапаните си с боя ръце, сякаш ги виждаше за първи път.
– Значи… всичко това… – той посочи с ръка към стаята, към всичко, което беше постигнал с толкова труд. – Могат да ми го вземат?
Не можах да го излъжа.
– Има такъв риск. – казах тихо.
Той скочи на крака и с всичка сила ритна един празен кашон.
– Не! Няма да им позволя! Това е мое! Работих за него! Лишавах се от всичко!
Гневът му беше справедлив. Но беше насочен в грешната посока. Той не беше ядосан на Стефан. Беше ядосан на съдбата, на несправедливостта на света. Идолите не се свалят лесно от пиедестала.
– Ще намеря начин, Марти. – казах, хващайки ръката му. – Обещавам ти. Няма да загубиш това място. Ще продам всичко, което имам. Ще започна работа. Ще тегля заем на мое име. Ще направим всичко възможно. Но няма да се откажем.
Той ме погледна. В очите му имаше сълзи. Но зад тях видях и нещо друго. Искра на решителност. Искра от онзи огън, който винаги бях харесвала у него.
– Ще се борим заедно. – каза той.
В този момент, в тази празна, полузавършена стая, сред миризмата на прясна боя и разбити мечти, аз и брат ми сключихме съюз. Бяхме само двамата срещу света. И за първи път от много време насам, не се чувствах напълно сама.
Глава 10: Изповедта
Хаосът в къщата беше неописуем. Опаковахме живота си в кашони. Всеки предмет, всяка дреха, всяка книга беше спомен за един живот, който вече не съществуваше. Работехме мълчаливо, като роботи. Лилия се беше затворила в стаята си и отказваше да излезе. Стефан се опитваше да помага, но беше тромав и неадекватен, сякаш ръцете не го слушаха. Той беше човек, свикнал да дава нареждания, не да върши физическа работа.
Една вечер, докато седях на пода в хола, заобиколена от кашони, той седна до мен.
– Анна, трябва да поговорим.
– Мисля, че всичко вече е казано. – отговорих уморено.
– Не, не е. Има нещо, което трябва да знаеш. Истинската причина за всичко това.
Погледнах го с недоверие. Какви ли още лъжи беше подготвил?
– Не става дума само за парите. – започна той. – Не става дума дори само за Диана. Става дума за Мира.
При споменаването на името ѝ, цялата настръхнах. Сянката на мъртвата съпруга отново се спускаше над нас.
– Когато Мира се разболя, тя се промени. Болестта я направи озлобена, подозрителна. Тя ме обвиняваше за всичко. За болестта, за нещастието си. Отблъскваше ме. Живеехме като съквартиранти. Чувствах се ужасно самотен и виновен. Тогава срещнах Диана. Тя беше сервитьорка в едно заведение, където ходех да обядвам. Беше мила, разбираща. Тя ме слушаше. Не исках да се случва, но се случи. Беше бягство. Бягство от болничната миризма, от обвиненията, от смъртта, която бавно настъпваше в дома ми.
Той спря за момент, събирайки мислите си.
– Когато Диана забременя, изпаднах в паника. Но тогава се случи нещо странно. Мира сякаш усети. Един ден тя ме попита направо: „Имаш друга, нали?“ Не можах да я излъжа. Признах ѝ.
Очаквах, че ще има крясъци, скандал. Но тя беше зловещо спокойна. Каза ми само едно: „Никога няма да ти позволя да бъдеш щастлив с нея. Никога няма да имаш друго семейство. Ти принадлежиш на мен и на Лилия. Завинаги.“
След този ден тя започна да ме контролира напълно. Накара ме да обещая, че никога няма да призная детето. Че ще се грижа за него финансово, но ще бъда чужд човек за него. Накара ме да се закълна над живота на Лилия. И аз го направих. Бях слаб. Бях уплашен. Мислех, че ако ѝ се противопоставя, ще ускоря края ѝ.
След като почина, се опитах да се отскубна от тази клетва. Но не можех. Чувството за вина ме разяждаше. И тогава се появи ти. Ти беше моят втори шанс. Моят шанс за нормален живот. Влюбих се в теб, Анна, наистина се влюбих. Но не можех да се отърва от миналото. То беше като верига на крака ми.
Плащах на Диана, за да мълчи. Плащах, за да поддържам лъжата жива. Когато Лилия разбра, тя просто продължи делото на майка си. Тя използваше тайната ми, за да ме държи в подчинение, да ме наказва за това, че съм се опитал да бъда щастлив с теб.
И парите… Започнах да правя рискови сделки, защото имах нужда от все повече и повече. За да поддържам нашия живот, живота на Диана и момчето, и най-вече – за да поддържам лъжата. В един момент всичко излезе извън контрол.
Той млъкна. В стаята беше тихо. За първи път от много време насам, аз не изпитвах гняв към него. Изпитвах… съжаление. Той не беше зъл гений, както си го представях. Беше просто един слаб човек, хванат в капана на собствените си грешки и чувство за вина. Човек, манипулиран от две жени – едната мъртва, другата – собствената му дъщеря.
– Защо ми разказваш всичко това сега? – попитах тихо.
– Защото вече нямам какво да губя. И защото ти заслужаваш да знаеш истината. Цялата истина. Аз не те използвах като извинение пред Пламен. Аз наистина се страхувах да не те загубя. И в опита си да те задържа, те загубих завинаги. Знам, че не можеш да ми простиш. Не искам прошка. Искам само да разбереш.
Той стана и се качи горе. Аз останах да седя сред кашоните, потънала в мисли. Изповедта му не променяше фактите. Той все още беше лъжец и измамник. Но тя добавяше нюанси. Правеше трагедията ни по-сложна, по-човешка.
Разбрах, че не мразя Стефан. Мразя това, което той беше направил. Мразя слабостта му, страхливостта му. Но него самия… него просто го съжалявах. И това беше може би най-тъжното от всичко.
Глава 11: Жестокостта на една дъщеря
На следващия ден, докато опаковах книгите от библиотеката, Лилия влезе в стаята. За първи път от седмици тя се обърна директно към мен.
– Вярно ли е? – попита тя, а в гласа ѝ имаше треперене, което се опитваше да прикрие. – Вярно ли е, че ще ни вземат къщата?
– Да, вярно е. – отговорих, без да спирам работата си.
– Но… къде ще живеем?
– Още не знам. Баща ти търси малък апартамент под наем.
Тя се облегна на касата на вратата, сякаш краката ѝ не я държаха. Кралицата беше свалена от трона си. Принцесата беше останала без замък.
– Всичко това е заради теб. – изсъска тя, връщайки се към обичайната си отрова. – Преди да се появиш, всичко беше наред.
Спрях и се обърнах към нея. Погледнах я право в очите.
– Не, Лилия. Нищо не е било наред. Баща ти е живял в лъжа много преди аз да се появя. Ти знаеше това. И го използваше.
– Правех го, за да защитя паметта на майка ми! – извика тя.
– Не, правеше го от чиста злоба. Наслаждаваше се да ме измъчваш. Наслаждаваше се на властта, която имаше над баща си. Мислеше си, че контролираш всичко. Но виж се сега. Твоите игрички доведоха до това. До пълна разруха. Доволна ли си?
Тя ме гледаше с омраза, но видях и нещо друго в очите ѝ. Сълзи.
– Ти не разбираш! – проплака тя. – Ти не знаеш какво е. Да гледаш как майка ти умира. Да знаеш, че баща ти я е предал. И после да се появиш ти, усмихната и щастлива, и да се опиташ да заемеш нейното място. Мразех те! Мразех те, защото беше жива! Мразех те, защото той те обичаше!
– Аз никога не съм се опитвала да заема нейното място. Опитвах се да намеря свое. Но ти не ми позволи.
– Защото нямаш място тук! Никога не си имала!
– Може би си права. – казах тихо. – Но сега никой от нас няма място тук. Благодарение на теб и на баща ти, всички сме бездомни.
Тогава тя каза нещо, което ме смрази.
– Аз го насърчавах. – прошепна тя, гледайки в пода.
– Какво?
– Когато разбрах, че има финансови проблеми. Аз му казах да рискува. Да вземе онези заеми. Намерих информация в интернет за някакви високорискови инвестиции и му ги показах. Казах му, че ако успее, ще стане още по-богат и силен. Че ще може да реши всичките си проблеми.
Гледах я с ужас. Това не беше просто злоба. Това беше чудовищна, пресметлива жестокост.
– Ти си знаела, че може да загуби всичко?
Тя вдигна глава и ме погледна с ледени очи.
– Исках да го накажа. Исках да го накажа за това, че предаде мама. Исках да го накажа за това, че доведе теб тук. Мислех си, че ако загуби всичко, ти ще го напуснеш. И тогава той щеше да остане сам. Само с мен. Точно както трябваше да бъде.
Дъхът ми спря. Детето пред мен не беше просто наранено. Беше увредено. От скръб, от гняв, от отровата на тайните, с които беше принудено да живее. Тя беше готова да унищожи собствения си баща, собствения си дом, само и само да постигне целта си.
Не казах нищо повече. Просто се обърнах и продължих да опаковам книгите. Нямаше какво да се каже. Спорът с такова същество беше безсмислен. Тя не беше жертва. Тя беше съучастник. И в известен смисъл, беше по-виновна и от Стефан. Защото той беше действал от слабост и страх. А тя – от чиста, неразредена омраза.
Глава 12: Моралният кръстопът
През следващите дни се намирах на кръстопът. Едната част от мен искаше да си тръгне. Да остави Стефан и Лилия да се оправят сами в руините, които бяха създали. Да започна на чисто, далеч от тяхната токсичност. Ивайло ми се обаждаше всеки ден, предлагаше ми подкрепа, дори ми предложи да остана при него, докато си стъпя на краката. Изкушението беше огромно.
Но другата част от мен не можеше да го направи. Не заради Стефан. А заради Мартин. Адвокатът на Ивайло беше потвърдил най-лошите ни страхове. Гаранцията на Стефан вече беше невалидна. Банката можеше всеки момент да поиска предсрочно погасяване на целия кредит на брат ми. Бяхме в надпревара с времето.
Една вечер седях в празната кухня и разглеждах банковите си сметки онлайн. Имах малко спестявания от времето, преди да се омъжа. Имах и бижута, които можех да продам. Но всичко това беше капка в морето. Нямаше да стигне, за да покрие и една десета от кредита на Мартин.
Чувствах се в безизходица. Бях прикована към този провален брак, към този съсипан мъж, не от любов, а от финансова необходимост. Ако го напуснех сега, щях да изглеждам точно като златотърсачката, за която ме смяташе сестра му. Щях да го изоставя в най-трудния му момент. Но ако останех, какво означаваше това? Да му простя? Да забравя всичко? Да се опитам да събера парченцата на нещо, което беше разбито безвъзвратно?
Стефан влезе в кухнята. Изглеждаше съсипан. Не беше спал от дни.
– Намерих апартамент. – каза той. – Малък е. С две спални. В един от крайните квартали. Но е това, което можем да си позволим.
Представих си ни. Аз, той и Лилия, натъпкани в малък апартамент, задушаващи се от взаимна неприязън и неизказани обвинения. Картината беше потискаща.
– Стефане, трябва да говорим за Мартин. – казах, сменяйки темата.
– Знам. Мисля за това ден и нощ. Не знам какво да правя, Анна. Нямам нищо. Банката ми взе всичко.
– Има едно нещо, което не са ти взели. – казах бавно. – Къщата на Диана.
Той ме погледна изненадано.
– Какво за нея?
– На твое име ли е?
Той кимна.
– Да. Купих я преди години.
– Тогава я продай. – казах твърдо. – Продай я и с парите изплати кредита на брат ми.
Той ме зяпна.
– Но… това е техният дом! Домът на сина ми! Не мога да ги оставя на улицата!
– А можеш ли да оставиш брат ми на улицата? – отвърнах. – Ти го въвлече в това! Ти му даде фалшиви обещания! Дължиш му го!
– Не мога да избирам, Анна! Не ме карай да избирам между сина ми и брат ти!
– Не те карам да избираш! Карам те да поемеш отговорност! Ти създаде тази каша, ти трябва да я изчистиш! Продай къщата, намери им друг апартамент под наем. Парите, които останат, ще са достатъчни, за да спасим Мартин. Това е единственият изход.
Той седеше и мълчеше. Виждах борбата в очите му. Борбата между отговорността към тайното му семейство и дълга, който имаше към мен и моя брат. За първи път от началото на брака ни, аз изисквах нещо от него. Нещо конкретно, нещо реално. Не го молех за любов или вярност. Молех го за справедливост.
– Ще помисля. – каза накрая той.
– Нямаш време за мислене. – отвърнах. – Банката няма да чака. Искам отговор до утре сутринта. В противен случай, аз си тръгвам. И ще намеря друг начин да помогна на брат си. Дори ако трябва да работя на три места и да живея в мазе. Но ти никога повече няма да ме видиш.
Станах и излязох от стаята. Ултиматумът беше поставен. Топката беше в неговото поле. От неговото решение зависеше не само бъдещето на Мартин, но и това дали имаше дори минимален шанс нещо от нашия свят да бъде спасено.
Глава 13: Последиците и един неочакван съюзник
Нощта беше безкрайна. Не мигнах. Всяка минута беше като час. На сутринта слязох в кухнята. Стефан вече беше там, седеше на масата с чаша студено кафе. Изглеждаше, че и той не е спал.
– Добре. – каза той, преди да успея да попитам. – Ще го направя. Ще продам къщата.
Облекчението, което ме заля, беше толкова силно, че трябваше да седна.
– Още днес ще се обадя на брокер. И ще отида да говоря с Диана.
– Ще дойда с теб. – казах аз, изненадвайки самата себе си.
Той ме погледна учудено.
– Сигурна ли си?
– Да. Мисля, че е време двете да се срещнем.
Пътуването до малкото градче беше напрегнато. И двамата мълчахме. Когато пристигнахме пред къщата, Диана беше на двора, простираше пране. Момчето риташе топка наблизо. Когато видя колата ни, лицето ѝ се сви от притеснение. Когато видя, че и аз слизам, притеснението прерасна в страх.
Стефан започна да говори. Обясни ѝ ситуацията, за фалита, за дълговете, за заплахата над Мартин. Говореше спокойно, без да я обвинява, поемайки цялата вина върху себе си.
Диана слушаше, без да каже и дума. Когато той свърши, тя ме погледна. В очите ѝ нямаше омраза. Имаше само безкрайна тъга.
– Съжалявам. – прошепна тя. – Никога не съм искала да се стига дотук.
– Знам. – отговорих. И наистина знаех. Тази жена не беше злодей. Тя беше просто друга жертва на слабостта на Стефан.
– Разбира се, че ще продадем къщата. – каза тя твърдо. – Не се притеснявай за нас. Ще се оправим. Ще си намерим квартира. Аз ще започна работа.
В този момент момчето дотича при нея и я прегърна през кръста. Погледна ни с големите си, сериозни очи – очите на Стефан.
– Мамо, кои са тези хора? – попита то.
– Това е… баща ти. – каза Диана тихо. – А това е… Анна.
Момчето погледна към Стефан без особен интерес, после впери поглед в мен. Аз му се усмихнах леко. И то, след кратко колебание, ми се усмихна в отговор. Беше чиста, невинна, детска усмивка. И тя проби леда в сърцето ми.
Докато се връщахме, нещо в мен се беше променило. Вече не гледах на Диана и сина ѝ като на заплаха. Гледах на тях като на част от реалността. Грозна, сложна, болезнена реалност, но такава, с която трябваше да се справя.
Продажбата на къщата отне няколко седмици, но се случи изненадващо бързо. Парите бяха достатъчни, за да се покрие изцяло кредита на Мартин. В деня, в който преведохме сумата на банката, почувствах, че огромен товар пада от плещите ми. Брат ми беше в безопасност. Това беше най-важното.
Останаха малко пари, с които Стефан нае малък апартамент за Диана и момчето в същия град. Аз му помогнах с търсенето онлайн. Беше странно. Аз, съпругата, помагах на мъжа си да намери жилище за другото му семейство. Но вече не ме болеше. Беше просто… практично решение на сложен проблем.
Ние също се преместихме. Малкият апартамент в крайния квартал беше потискащ в сравнение с просторната ни къща. Лилия беше в постоянна депресия. Едва излизаше от стаята си. От властна и жестока манипулаторка, тя се беше превърнала в сянка. Гледайки я, не изпитвах злорадство. Изпитвах само празнота.
Един ден, докато разопаковах последния кашон с кухненски принадлежности, тя дойде при мен.
– Искам да се извиня. – каза тихо, без да ме гледа.
Бях толкова изненадана, че изпуснах една чиния и тя се счупи на пода.
– За всичко. – продължи тя. – Бях ужасна. И съжалявам.
Не знаех какво да отговоря. Просто кимнах. Не беше момент за прошка. Беше просто момент на признание. Малка, крехка стъпка в правилната посока.
Глава 14: Крехко примирие
Животът в малкия апартамент беше изпитание. Стените бяха тънки, чувахме всяко дихание, всяка въздишка. Нямаше къде да се скриеш. Бяхме принудени да съществуваме в непосредствена близост, трима души, свързани от обща катастрофа.
Стефан започна работа. Намери си позиция като мениджър продажби в малка фирма. Заплатата беше нищожна в сравнение с преди, но беше нещо. Прибираше се вечер уморен, изцеден. Вече не беше арогантният бизнесмен. Беше просто мъж, който се опитваше да оцелее.
Аз също започнах да си търся работа. Върнах се към старата си професия – графичен дизайн. Беше трудно след толкова години прекъсване, но малко по малко започнах да получавам малки поръчки като фрийлансър. Всеки спечелен лев беше малка победа, стъпка към моята собствена независимост.
Най-голямата промяна беше в Лилия. След извинението си, тя започна бавно да излиза от черупката си. Започна да помага в домакинството, да готви понякога. Разговорите ни бяха кратки и неловки, но вече нямаше отрова в тях. Една вечер я заварих да плаче в стаята си. Седнах на леглото до нея.
– Какво има? – попитах.
– Мисля за мама. – прошепна тя. – Тя щеше да е толкова разочарована от мен. И от татко.
– Може би. – отговорих. – Но може би щеше и да се опита да разбере. Хората правят грешки, Лилия. Всички. Важното е какво правим след това.
Тя ме погледна със зачервените си очи.
– Ти… мразиш ли ме?
Помислих за момент.
– Не. Вече не. Не мога да кажа, че те обичам. Но не те мразя. Ти си просто… дъщерята на мъжа ми. И си преживяла много.
Това беше истината. Омразата беше изчезнала, изсмукана от всички събития. На нейно място беше останала една уморена празнота, която бавно започваше да се запълва с нещо друго. Нещо като… приемане.
Понякога Стефан говореше по телефона със сина си. Лилия чуваше разговорите. Първоначално реагираше с напрежение, но постепенно свикна. Един ден, след като Стефан затвори, тя попита:
– Как е… той?
– Добре е. Тръгна на училище. – отговори Стефан тихо.
Настъпи мълчание. И в това мълчание аз усетих невидима промяна. Сякаш една стена, строена с години, бавно започваше да се руши.
Не бяхме щастливи. Но бяхме заедно. Имахме крехко, несигурно примирие. Бяхме трима корабокрушенци на един сал, които се опитваха да гребат в една посока, за да не се преобърнат.
Глава 15: Несигурната зора
Минаха шест месеца. Намерих си постоянна работа в малка рекламна агенция. Мартин завърши ремонта на мансардата си и тя се превърна в прекрасно, уютно място. Често се събирахме там, аз, той и Ивайло. С Ивайло бяхме възстановили приятелството си. Неловкостта от онази нощ беше изчезнала. Той беше моята скала, моят довереник. Дали някога щеше да има нещо повече между нас? Не знаех. И не мислех за това. Живеех ден за ден.
Един ден се прибирах от работа и видях Стефан да седи на една пейка пред блока. Просто седеше и гледаше в една точка. Седнах до него.
– Какво правиш тук? – попитах.
– Мисля. – отговори той. – Мисля за това колко много загубих. И за това колко много заслужавах да го загубя.
Той се обърна към мен.
– Анна, знам, че нямам право да искам нищо от теб. Но искам да знаеш, че съжалявам. Не за парите или за къщата. Съжалявам за това, че те нараних. Че те излъгах. Че не бях мъжът, който заслужаваше.
Гледах го. Той беше променен. Смазан, но и по-истински. Сякаш сривът беше отмил всичките му преструвки и арогантност и беше оставил само същността. А тя беше на един уморен, сгрешил човек.
– Знам, Стефане. – казах тихо.
– Какво ще правим? – попита той. – Ние тримата. Имаме ли бъдеще?
Въпросът увисна във въздуха. Погледнах към прозорците на нашия апартамент. Зад тях беше Лилия, която сигурно си пишеше домашните. В друг град беше Диана, която сигурно прибираше сина си от училище. Всички ние бяхме свързани в една сложна, объркана мрежа.
Дали имахме бъдеще? Не знаех. Не можех да кажа, че съм му простила. Не можех да кажа, че го обичам отново. Лъжите бяха оставили твърде дълбоки белези. Но вече не исках и да си тръгна. Нещо ме задържаше. Може би беше чувството за отговорност. Може би беше любопитството да видя какво ще се случи. А може би, съвсем малка част от мен, все още виждаше в този съсипан мъж човека, в когото някога се бях влюбила.
– Не знам какво ще правим. – отговорих накрая. – Но знам, че днес ще се приберем у дома. Ще вечеряме. И утре ще отидем на работа. Ще продължим напред. Стъпка по стъпка. И ще видим накъде ще ни отведе пътят.
Той кимна. Станахме и тръгнахме заедно към входа. Не се държахме за ръце. Между нас все още имаше разстояние. Но вървяхме в една посока. Зората, която ни очакваше, беше несигурна, мъглива, без обещания. Но беше зора. А това беше повече, отколкото имахме преди. Беше ново начало. И аз бях готова да го посрещна, без илюзии, с отворени очи и сърце, което бавно се учеше да бие отново.