Когато баща ѝ почина, Доун изгуби всичко: дома, семейството и сестра си, която никога не я е обичала истински. Изгонена навън само с няколко вещи и стария часовник на баща си, тя си мислеше, че това е краят. Но баща ѝ беше предвидил всичко. И в последния му подарък се криеше тайна, която щеше да промени всичко… включително кой всъщност ще победи накрая.
Винаги съм знаела, че сестра ми Шарлотта не ме обича. Но никога не съм си мислила, че ще ме изхвърли на улицата само две седмици след погребението на баща ни.
Откакто се помня, винаги бяхме тримата: татко, Шарлотта и аз. Е, предимно само татко и аз.
Шарлотта, която вече беше на 35 години, никога не е била истинска част от това семейство. Тя живееше в къщата на баща ни, но това никога не беше нейният дом. Винаги беше на път – партита, приятели, търсене на поредния „голям шанс“, както го наричаше тя.
„Ще успея, Доун – казваше тя. – Създадена съм за нещо повече от един нищожен живот, където никой не ме познава. Може би един ден ще разбереш.“
Тя използваше дома ни като място за пренощуване, появяваше се само когато имаше нужда от нещо, особено когато парите ѝ свършеха. Аз, 17-годишната, никога не бях познавала живот извън тези стени. Бях сянката на баща ми, следвах го из къщата, помагах му с ремонтите, приготвях ни вечеря, когато се връщаше от работа.
„Домашната храна е важна, Доун – казваше той. – Без значение колко си уморена, винаги трябва да си приготвиш нещо.“
„Ами инстантните спагети, броят ли се? – попитах веднъж. Всичко, което си спомням от този разговор, е как баща ми ме погледна и се засмя.
От дете винаги съм се чудила дали Шарлотта не ми се сърди. Когато се родих, тя вече беше на осемнадесет. Беше възрастна, с цял живот пред себе си. А аз? Аз бях дете, което се появи по-късно. Бях изненада, заради която мама дори не си направи труда да остане. Но татко? Той ме обожаваше.
„Доун, ти беше зората на ново начало, скъпа моя – казваше той. – Ти беше най-голямата изненада в живота ми и те приех с цялото си сърце.“
Може би затова Шарлотта се държеше така. Когато пораснах достатъчно, за да я опозная по-добре, тя вече се отчуждаваше. Не ме виждаше като сестра, а по-скоро като досадно допълнение към живота си. Тя не ми четеше приказки за лека нощ, не си играеше с мен. Когато татко ни водеше за сладолед, тя дори не откъсваше поглед от телефона си.
Но аз все пак си мислех, че ѝ пука за мен. Че ще бъде до мен, когато е важно. Но така грешах.
А после баща ми умря. И животът ми се срина.
Две седмици след погребението седяхме в кабинета на юриста. Шарлотта изглеждаше елегантна, но не и тъжна. По-скоро ѝ беше скучно, сякаш това беше загуба на време. Тя си оглеждаше ноктите, докато чакахме завещанието да бъде прочетено. Аз седях до нея, стиснала ръце в скута си. Не знаех какво да чувствам. Просто потъвах в мъка.
Юристът се покашля.
„Извинете, дами – каза той. – Трябваше да отговоря на обаждане. Нека се върнем към същественото.“
Шарлотта най-сетне вдигна глава.
„Къщата отива при Шарлотта – каза той. Сърцето ми се сви. Нямах намерение да споря, но… защо? Защо баща ми постъпи така с мен?
„А на вас – обърна се той към мен – баща ви остави това.“
Той ми подаде малка кутия. Знаех какво има вътре, още преди да я отворя. Часовникът на татко. Стар, надраскан, почти неработещ. Но през целия си живот го бях виждала на китката му.
Шарлотта изсумтя.
„Сериозно? Часовник? Боже, дори след смъртта си татко продължава да играе на любимци.“
Игнорирах я. Прокарах пръсти по износената кожена каишка. Те миришеха на него.
Не исках къщата. Не исках вещите. Просто исках татко обратно. Как щях да се справя с колежа без него сега?
Няколко дни по-късно, когато се прибрах след смяната си в кафенето, куфари ме чакаха пред вратата.
„Ето! – весело каза Шарлотта. – Пътищата ни се разделят, Доун. Трябва да напуснеш.“
„Какво? – мигнах, сякаш сънувах.
„Чу ме, сестро. Къщата е моя. Юристът сам каза. А аз не искам повече да играя на бавачка.“
Едва дишах.
„Шарлотта, нямам къде да отида.“
„Това не е мой проблем! – весело отговори тя.
Стиснах телефона в треперещи ръце и се обадих на юриста.
„Тя ме изгони! – избухнах. – Какво да правя?“
Той… се засмя.
„Всичко се развива точно така, както е предвидил баща ви. Елате утре в офиса ми. Имам нещо за вас.“
Баща ми е знаел.
Той ми беше оставил тайно наследство – почти два милиона долара. Но имаше условие: Шарлотта трябваше да раздели къщата с мен. Ако откажеше? Тя не получаваше нищо.
Тя отказа.
И скоро ѝ се наложи да продаде къщата, за да покрие дълговете си.
Тя ми се обади, молейки за помощ.
„Трябва да ми помогнеш!“
Усмихнах се.
„Бих ти помогнала, Шарлотта. Ако беше по-добра с мен.“
И затворих.
Няколко седмици по-късно живеех в уютно студио в артистичния квартал. Не знам какво стана с Шарлотта. Но когато една вечер минах покрай старата ни къща, там висеше табела „ПРОДАДЕНО“.
Не я съжалих.
Този дом без татко никога не е бил мой. Но той все пагаше за мен. Дори след смъртта си.
А вие как бихте постъпили?
Глава първа: Неочакваното наследство
Животът ми, който до този момент беше строго очертан от стените на дома ни и присъствието на баща ми, сега се разпадна на хиляди фрагменти. Изхвърлена на улицата от единствения ми останал роднина, с който ме свързваше кръвна връзка, се чувствах по-сама от всякога. Куфарите ми, съдържащи целия ми живот, бяха просто безформени купчини пред познатата врата, която вече не беше моя. Студеният вятър на октомврийската вечер пронизваше тънката ми жилетка, но студът в сърцето ми беше далеч по-пронизителен.
„Нямам къде да отида“, прошепнах, сякаш думите щяха да променят нещо, да накарат Шарлотта да почувства угризения. Но тя просто стоеше там, с триумфална усмивка на лицето, сякаш току-що беше спечелила лотарията. Нейните очи, които винаги са ме гледали с презрение и скука, сега блестяха със злорадо удоволствие.
„Това не е мой проблем! – отговори тя. Гласът ѝ беше остър като счупено стъкло, прорязващ тишината на вечерта. – Намери си място, Доун. Винаги си била достатъчно умна за това, нали? Върви, живей си живота. Моят започва сега.“
И с тези думи, тя затвори вратата пред лицето ми, без да погледне назад, без сянка от съжаление. Остави ме сама, обгърната от мрака, с единствената ми утеха – стария часовник на баща ми, здраво стиснат в ръката ми. Тежестта му беше позната, успокояваща, но в същото време напомняше за огромната празнина, която баща ми беше оставил.
С треперещи ръце извадих телефона си. Единственият човек, на когото можех да се обадя, беше юристът, господин Томсън. Беше бащин приятел от години, тих и сдържан мъж, с посивели коси и очи, които винаги изглеждаха уморени, но и пълни с някаква скрита мъдрост.
„Тя ме изгони! – избухнах в слушалката, гласът ми се пречупваше от сълзи. – Какво да правя?“
Последва кратко мълчание. Мислех, че ще изрази съчувствие, но вместо това чух нещо, което ме обърка. Смееше се. Този сух, тих смях, който издаваше по-скоро разбиране, отколкото забавление.
„Всичко се развива точно така, както е предвидил баща ви, Доун – каза той спокойно, като че ли говореше за ежедневни дела. – Елате утре в офиса ми. Имам нещо за вас.“
Затворих телефона, объркана, но и с някаква странна надежда. Баща ми беше предвидил това? Как? И какво можеше да има за мен, след като всичко беше отишло при Шарлотта? Прекарах нощта на пейка в близкия парк, увита в старото яке на баща ми, което миришеше на него. Часовникът му лежеше в джоба ми, студеното му стъкло притиснато до кожата ми, като единствената връзка с миналото, която ми беше останала.
На следващата сутрин, след като се освежих в обществена тоалетна и изпих едно студено кафе, се отправих към офиса на господин Томсън в центъра на град Феникс, Аризона. Слънцето вече печеше безмилостно, но аз не усещах топлина. Влязох в сградата, която беше изпълнена с аромата на стари книги и полирани мебели, и седнах пред бюрото на юриста.
„Доун, моля те, седни – каза той, посочвайки стола срещу него. – Знам, че преживяваш труден период. Но твоят баща… той беше изключително прозорлив човек.“
Подаде ми плътна папка. Вътре имаше документи, банкови извлечения и едно писмо, написано с познатия почерк на татко. Започнах да чета. Писмото беше адресирано до мен, но и до господин Томсън.
„Моя скъпа Доун, ако четеш това, значи вече съм си отишъл. Знам, че болката е огромна, но знай, че винаги съм те обичал повече от всичко на света. Също така знам, че Шарлотта не е тази, която ще бъде до теб в труден момент. Винаги съм се страхувал от това, което ще стане, когато мен вече ме няма. Затова трябваше да взема мерки.“
Дъхът ми спря. Баща ми е знаел.
„Твоят баща беше човек, който планираше всяка стъпка с години напред – обясни господин Томсън. – Той знаеше характера на Шарлотта. Знаеше, че алчността ѝ ще я заслепи. Затова той създаде едно особено завещание. Къщата, както чу, е нейна. Но има една клауза.“
Очите ми се впиха в следващия абзац на писмото.
„Тайното ми наследство, което сега ти е разкрито, е повече от два милиона долара. Те са твои, Доун. Но има едно условие. Шарлотта и ти трябваше да живеете заедно в къщата, за да може тя да получи дела си от другото ми имущество. Ако тя откаже да живее с теб и те изгони, както очаквам да направи, тогава тя губи всякакво право върху наследството ми, освен къщата. А къщата… тя е вече обременена с големи ипотечни дългове, които тя ще трябва да покрие.“
Погледнах към господин Томсън. Лицето му беше сериозно, но в очите му имаше искра на разбиране.
„Баща ти е оставил къщата на Шарлотта, знаейки, че тя е пълна с дългове, които тя няма да може да покрие – обясни той. – Нейният дял от другото имущество беше пряко обвързан с вашето съжителство. Тя не успя да изкара дори две седмици. Следователно, тя губи правото си върху останалото. А ти, Доун, наследяваш целия банков капитал, акции и други активи, които баща ти е натрупал през годините. Това е приблизително два милиона и двеста хиляди долара.“
Всичко се обърна с главата надолу. От пълна бедност и отчаяние, аз се оказах наследница на огромно състояние. Сълзи, които досега бяха от мъка, сега потекоха от облекчение и някакво странно, горчиво удовлетворение.
„Баща ми… той е направил това за мен“, прошепнах.
„Винаги е мислил за теб, Доун – каза господин Томсън. – За него ти беше най-важна. Завещанието е било внимателно обмислено, така че да гарантира твоето бъдеще, без значение какво ще се случи.“
Той ми даде инструкции как да достъпя средствата, как да управлявам новите си активи и ме посъветва да потърся финансов консултант. Излязох от офиса му с папка под мишницата, вече не изгубена и сама, а с ново усещане за цел. Слънцето на Феникс ми се стори по-ярко, а въздухът – по-лек.
Шарлотта отказа. И скоро ѝ се наложи да продаде къщата, за да покрие дълговете. Тя ми се обади, молейки за помощ.
„Трябва да ми помогнеш! – гласът ѝ беше писклив, пълен с отчаяние, което никога не бях чувала. – Загубих всичко, Доун! Къщата е продадена, а аз съм без пукнат грош. Ти имаш пари сега, знам!“
Усмихнах се. Една студена, премерена усмивка.
„Бих ти помогнала, Шарлотта – казах аз, без да променям тона си. – Ако беше по-добра с мен. Ако не ме беше изхвърлила на улицата като някое бездомно куче. Ако беше проявила поне малко сестринска обич.“
Затворих телефона, без да чакам отговор. Краят на разговора беше и краят на една епоха, край на моята наивност, край на всякакви очаквания от Шарлотта.
Глава втора: Зората на едно ново начало
Няколко седмици по-късно, животът ми се беше преобразил. От бездомна тийнейджърка, спяща по паркове, аз се бях превърнала в собственик на уютно студио в сърцето на артистичния квартал на Феникс. Районът беше жив, изпълнен с цветни графити, малки галерии и кафенета, от които се носеше аромат на прясно изпечен хляб и силно еспресо. Моето студио беше малко, но с високи тавани и огромни прозорци, които пропускаха обилна светлина, разкривайки изглед към оживената улица.
Първите няколко дни прекарах просто в дишане. Дишах свободата, дишах независимостта. Всеки път, когато отключвах вратата на студиото, изпитвах прилив на невярваща радост, смесена с лека тревожност – тази нова реалност беше толкова различна от всичко, което познавах. Баща ми беше осигурил финансовата ми независимост, но не беше осигурил емоционалната ми стабилност. Мъката по него беше постоянна, но сега я обгръщаше нова сила – силата да продължа напред.
Купих си основни мебели: удобно легло, малка маса за хранене, няколко рафта за книги. По стените закачих скици, които бях правила като дете – спомени от времето, когато баща ми ме насърчаваше да рисувам, да виждам света през изкуство. Малко по малко, студиото започна да се превръща в дом. Не като къщата, която бях оставила – тя беше прекалено голяма, прекалено пълна със спомени, някои от които болезнени. Това ново място беше празно платно, чакащо аз да го запълня със себе си.
Всеки ден носех часовника на баща ми. Той беше постоянно на китката ми, леко тежък, със скърцащ механизъм, който отказваше да показва точно време. Беше единствената ми материална връзка с него, единственото нещо, което Шарлотта не беше могла да ми отнеме. Гледах го често, прокарвах пръсти по надрасканото стъкло и износената кожена каишка. Понякога си мислех, че чувам слабия пулс на баща ми в него.
Една вечер, докато се опитвах да го почистя с влажна кърпа, забелязах нещо странно. Между цифрата дванадесет и каишката имаше едва забележима фуга, която сякаш не беше част от оригиналната изработка. Натиснах я леко и чух тихо щракване. Малката декоративна пластина се отвори, разкривайки миниатюрно, едва видимо отделение. Вътре нямаше нищо. Просто празнина. Но самата възможност за скрито отделение ме изненада. Защо баща ми би имал такова нещо? И защо щеше да го остави празно?
Това малко откритие събуди в мен любопитство, което беше подтискано от години. Баща ми винаги е бил мистериозен, тих човек, но никога не съм го подозирала в тайни. Сега, след като разбрах за сложното му завещание, започнах да преосмислям всичко. Кой беше той наистина?
Реших, че трябва да науча повече. Не само за баща ми, но и за живота, който той водеше, преди аз да се появя. Започнах да преглеждам документите, които господин Томсън ми беше дал – стари банкови извлечения, фактури, дори няколко визитки. Повечето бяха обикновени, но една от тях привлече вниманието ми. Беше на фирма за антики, наречена „Времеви Отпечатъци“, със седалище в малък град на име Уиндзор, Колорадо. Имаше и телефонен номер.
Баща ми не беше колекционер на антики. Доколкото знаех, неговият живот се въртеше около работата му като инженер и дома. Защо ще има визитка от антиквариат, толкова далеч от Феникс?
Глава трета: Шарлотта потъва
Докато аз се опитвах да сглобя парчетата от миналото на баща ми, Шарлотта се гърчеше в собствения си ад, създаден от алчността ѝ. Загубата на къщата, която беше считала за своя по право, я беше хвърлила в бездънен водовъртеж от гняв и отчаяние. Тя живееше в малък, евтин мотел на покрайнините на града, дните ѝ се въртяха около опитите да измами някого за пари или да намери начин да си върне това, което смяташе, че ѝ принадлежи.
„Това е нечестно! – повтаряше тя на всеки, който се осмеляваше да я изслуша, обикновено сервитьорки в мръсни барове или случайни познати, които търсеха безплатна напитка. – Аз съм законната наследница! Татко винаги ме е обичал повече! Тази малка змия, Доун, тя го е манипулирала! Сигурна съм!“
Но никой не ѝ вярваше. Или по-скоро, никой не го интересуваше. Нейните предишни „приятели“ бързо изчезнаха, когато разбраха, че Шарлотта вече не е източник на безплатни забавления и скъпи подаръци. Тя се беше превърнала в пияна, озлобена жена, която живееше от заеми и обещания, които никога не изпълняваше.
Един от хората, на които дължеше пари, беше един дребен мошеник на име Виктор. Той беше собственик на няколко заложни къщи и често даваше заеми на хора в беда, но с лихви, които граничеха с лихварство. Шарлотта му дължеше десет хиляди долара от месеци, а Виктор не беше човек, с когото можеше да се шегуваш.
„Шарлотта, времето изтича – каза той по телефона, гласът му беше като настръхнал нож. – Ако не ми върнеш парите до края на седмицата, ще си ги взема по друг начин. И няма да ти хареса.“
Шарлотта трепереше. Тя беше прекарала живота си, разчитайки на другите да я спасяват – първо баща ѝ, после случайни богати мъже. Сега нямаше никого. Отчаянието я тласна към крайни мерки. Тя започна да търси начин да се добере до парите на Доун. Знаеше, че съм наследила огромно състояние. Може би можеше да ме измами? Или да измисли план, който да ме принуди да ѝ дам част от парите?
В съзнанието ѝ се зародиха различни схеми – от фалшиви съдебни искове до опити за емоционално манипулиране. Но всяка една от тях се проваляше, защото Шарлотта беше прекалено прозрачна, прекалено егоцентрична, за да бъде убедителна. Освен това, Доун беше изградила стена около себе си. Студеният тон, с който затворих телефона, беше красноречив – нямаше да има повече спасение от моя страна.
Глава четвърта: Тайните на часовника
Визитката на „Времеви Отпечатъци“ не ми даваше мира. Прекарвах часове, гледайки я, опитвайки се да си представя как баща ми се е озовал в Уиндзор, Колорадо, и защо е имал контакт с антиквариат. Беше ли търсил нещо? Или е продавал? И какво общо имаше това с часовника?
Един следобед, докато си играех с часовника, пръстите ми случайно натиснаха механизма за навиване. Вместо познатото съпротивление, той се завъртя свободно, а после чух слабо щракване. Откритието от преди няколко дни, малкото скрито отделение под циферблата, сега имаше малък, едва забележим лост, който се беше появил. Натиснах го с върха на химикалката си и отворената пластина се измести, разкривайки не празно пространство, а малко, прецизно сгънато парче хартия.
Сърцето ми заби по-бързо. С треперещи ръце извадих хартията. Беше толкова тънка, че почти се разпадна в пръстите ми. Разгънах я внимателно. Вътре имаше само един ред текст, написан с познатия почерк на баща ми:
„Потърси Огъст в „Времеви Отпечатъци“. Той знае.“
Огъст? Кой беше Огъст? И какво знаеше той? Тази нова информация беше едновременно вълнуваща и тревожна. Баща ми не беше просто подсигурил бъдещето ми; той ме беше въвлякъл в някаква тайна, която се разкриваше на слоеве, като стар ръкопис.
Реших да действам. На следващата сутрин резервирах самолетен билет до Денвър, Колорарадо. Оттам щях да наема кола до Уиндзор. Исках да разбера. Исках да разбера всичко.
Глава пета: Пътуване към миналото
Пътуването до Уиндзор, Колорадо, беше дълго, но изпълнено с напрежение. През прозореца на колата наблюдавах как градският пейзаж на Феникс отстъпва място на безкрайни пустинни равнини, а след това на величествените планини на Колорадо. Всеки изминат километър ме отдалечаваше от познатото и ме доближаваше до неизвестното – до тайните на баща ми.
Уиндзор се оказа малък, тих град, пропит с провинциална атмосфера. Главната улица беше осеяна с магазини, които изглеждаха, сякаш са там от десетилетия. „Времеви Отпечатъци“ беше точно такава – сграда от червени тухли, с витрина, пълна с прашни антики и табела, изрисувана със старинен шрифт.
Когато влязох, въздухът беше изпълнен с мирис на старо дърво, прах и някакъв лек, сладникав аромат, вероятно от стари книги. Вътре беше полутъмно, а високи рафтове, пълни с часовници, мебели, картини и всякакви любопитни предмети, се издигаха до тавана. В дъното на магазина, зад претрупано бюро, седеше възрастен мъж с очила, свлечени на върха на носа му. Той беше с бръчки по лицето, но очите му бяха остри и проницателни. Косата му беше сребърна и дълга, вързана на опашка.
„Мога ли да ви помогна, млада госпожице? – попита той, гласът му беше дълбок и мек, като стар кадифен плат.
„Търся Огъст – казах аз, усещайки как сърцето ми бие учестено. – Аз съм Доун. Дъщерята на…“
Не успях да довърша изречението. Мъжът вдигна глава, а очите му се разшириха от изненада, а след това – от някакво познание.
„Доун – промълви той. – Баща ти… той те е изпратил, нали? Аз съм Огъст.“
Той се изправи бавно, заобиколи бюрото и застана пред мен. Висок и слаб, той излъчваше аура на спокойствие.
„Здравейте, господин Огъст – казах аз, подавайки му ръка. – Баща ми… остави ми съобщение да ви потърся. Имам толкова много въпроси.“
Огъст се усмихна тъжно.
„Твоят баща беше един от най-добрите ми приятели, Доун. И един от най-тайнствените. Той винаги е предвиждал бъдещето, поне що се отнасяше до хората, които обичаше. Ела, седни. Ще ти разкажа.“
Седнахме на две стари кожени кресла, потънали в сенките на магазина. Огъст ми разказа за миналото на баща ми. Оказа се, че той не е бил просто инженер. Бил е човек, който е работил по високотехнологични проекти, свързани с енергетиката, но и с нещо по-сложно, нещо, което Огъст наричаше „енергиен трансфер“. Той бил гениален, но и много предпазлив. Огъст и баща ми са били приятели от години, свързани от общата си страст към старите механизми и часовници. Огъст разкри, че баща ми е бил таен колекционер на редки часовници, но не заради стойността им, а заради скритите им механизми и историите, които носели.
„Твоят баща беше обсебен от времето, Доун – каза Огъст. – Не просто от измерването му, а от самата концепция за време. Той вярваше, че в някои стари часовници има нещо повече от зъбни колела и пружини. Вярваше, че те могат да съхраняват… енергия. Или информация.“
Показах му часовника на баща ми, този, който беше на китката му. Огъст го взе внимателно, огледа го от всички страни, а после натисна същия лост, който бях открила. Малката пластина се отвори. Огъст прокара пръст по вътрешната страна на отделението, а след това извади от чекмеджето на бюрото си малък, златист ключ.
„Твоят баща ми даде това преди години – каза той. – Каза, че един ден ще ти потрябва. Този ключ… той отваря нещо повече от часовника.“
Огъст го постави в миниатюрна дупка, която едва се виждаше в дъното на скритото отделение. С леко завъртане, цялата долна част на часовника, където се намираше механизмът, се отвори като малко чекмедже. Вътре, върху синя кадифена подложка, лежеше малък, изящно изработен медальон. Беше от старо сребро, с гравиран символ, който приличаше на стилизирано дърво с корени, простиращи се в кръг.
„Това е символът на Ордена на Вечните – прошепна Огъст. – Древна тайна организация, за която твоят баща е знаел много. Те вярват, че времето не е линейно, а че може да бъде манипулирано, че енергията от миналото може да бъде използвана в настоящето. Баща ти… той беше близко до разгадаването на тяхна тайна.“
Думите му звучаха като фантазия, като откъс от роман. Но начинът, по който Огъст говореше, беше толкова сериозен, толкова убедителен, че започнах да се питам дали наистина всичко това не е възможно.
„Твоят баща е бил замесен с тези хора? – попитах, гласът ми беше едва чуваем.
„Не точно – отговори Огъст. – Той ги е изучавал. Те са преследвали неговите изследвания в областта на енергийния трансфер, защото са вярвали, че той може да отключи нови възможности за тях. Те са искали да използват неговите знания. Той е отказал. Затова е бил предпазлив. Затова е скрил завещанието си така, както го е направил. Знаел е, че Шарлотта е твърде предвидима. Че ще те изгони, така че да получиш истинското наследство – не парите, а свободата да разгадаеш това, което той не е успял.“
Внезапно осъзнах, че богатството, което бях наследила, не беше просто пари. Беше ключ. Ключ към една по-голяма игра, която баща ми беше започнал.
Глава шеста: Мрежата се затяга
Докато аз бях погълната от разкритията на Огъст и тайните на баща ми, мрежата около Шарлотта се затягаше неумолимо. Виктор, безмилостният лихвар, не си играеше игри. След като изтече крайният срок за плащане, той изпрати своите „колектори“ – двама яки мъже с безизразни лица и заплашително мълчание – да я намерят.
Шарлотта живееше в постоянен страх, прескачайки от един евтин мотел в друг, опитвайки се да избегне Виктор и хората му. Тя се беше превърнала в бледа сянка на предишното си аз – някогашната ѝ надменност беше заменена с отчаяние, а елегантните ѝ дрехи бяха износени и мръсни. Дните ѝ се въртяха около търсене на пари и бягство.
Една вечер, докато Шарлотта се криеше в една запусната стая, телефонът ѝ звънна. Беше Виктор.
„Шарлотта, не ми се прави на интересна – каза той, гласът му беше тих, но пълен със заплаха. – Знам къде си. Мога да те намеря навсякъде. Искам си парите. Искам си ги сега. Или ще си платиш по друг начин.“
Шарлотта трепереше, притиснала телефона до ухото си.
„Моля те, Виктор! Дай ми още малко време! Ще намеря пари! Доун… тя има много пари! Мога да я убедя да ми даде!“
„Доун ли? – Виктор се засмя. – Тази ли малка пиличка, която те е изхвърлила на улицата? Забрави я. Няма да ти помогне. Ще дойда да те взема. До половин час.“
Паниката обзе Шарлотта. Тя знаеше, че Виктор не блъфира. Единственият ѝ изход беше да се добере до Доун. В главата ѝ се зароди безумен план – да ме отвлече, да ме принуди да изтегля парите, да избяга с тях.
Глава седма: Нови съюзници и една случайна среща
Връщайки се във Феникс след срещата си с Огъст, светът ми изглеждаше различен. Вече не бях просто момиче, което е наследило пари; бях част от една сложна мозайка от тайни и опасности. Медальонът на Ордена на Вечните лежеше върху малката ми нощна шкафче, символ на предизвикателството, което баща ми беше оставил.
Реших да се запиша в местния колеж, за да уча история на изкуството, както винаги съм искала. Това ми даде възможност да се срещна с нови хора и да се потопя в света на знанието. Една от първите ми приятелки там беше Амелия – енергична и усмихната студентка, която учеше археология. Тя имаше къса, рошава руса коса и очи, които блестяха от любопитство.
„Ти си Доун, нали? – попита тя в един от първите дни, докато седяхме в библиотеката. – Чух, че си нова тук. Аз съм Амелия. Изглеждаш малко… изгубена.“
Усмихнах се. „Малко съм. Много неща се случиха наскоро.“
Странно, но с Амелия се почувствах веднага в свои води. Разказах ѝ част от историята си – за загубата на баща ми, за къщата, за Шарлотта. Скрих, разбира се, подробностите за милионите и Ордена на Вечните. Тя ме изслуша с разбиране, без да ме прекъсва, а след това ме прегърна.
„Аз съм тук за теб, Доун – каза тя. – Сега си имаш приятелка.“
Амелия ме запозна с други студенти, включително и с един млад мъж на име Джеймс. Джеймс беше висок, с тъмна коса и сини очи, които ме накараха да се почувствам нервна по един приятен начин. Той беше студент по компютърни науки, интелигентен и забавен. Скоро започнахме да прекарваме все повече време заедно – учехме, разхождахме се из града, обядвахме в малки кафенета.
Джеймс се оказа много повече от просто студент. Той имаше страст към древните загадки и криптографията. Една вечер, докато му разказвах за символа на медальона, без да споменавам Ордена на Вечните, той се заинтересува изключително много.
„Това прилича на древен символ за време или цикъл – каза той, докато разглеждаше скицата, която бях направила на медальона. – Може би е някакъв код?“
Не смеех да му кажа истината, но неговият интерес и познания в тази област бяха неочакван бонус. Може би можеше да ми помогне да разгадая загадката, без да се излагам на риск.
Глава осма: Кошмарът на Шарлотта
Докато аз се опитвах да изградя нов живот и да разгадая тайните на баща си, кошмарът на Шарлотта ставаше все по-мрачен. Тя се криеше в мизерен мотел в покрайнините на града, но Виктор я беше намерил. Една нощ, вратата ѝ беше разбита и двамата му главорези нахлуха вътре.
„Времето ти изтече, Шарлотта – каза единият, гласът му беше студен като стомана. – Виктор си иска парите.“
Те я пребиха жестоко, оставяйки я на пода, окървавена и трепереща. След това, сякаш това не беше достатъчно, те подпалиха стаята, за да изтрият следи. Шарлотта успя да се измъкне през прозореца на косъм, бягайки през нощта, без нищо освен дрехите на гърба си и ужаса в очите.
Тя се скиташе по улиците, изплашена и сама, докато не се срина от изтощение и кръвозагуба. Някакъв бездомник я намери и я отведе до най-близката болница. Там тя беше приета с тежки наранявания и поставена под наблюдение. Лекарите и полицията разпитваха какво се е случило, но Шарлотта беше прекалено изплашена, за да каже истината. Тя просто мрънкаше нещо за нападение от непознати.
Докато се възстановяваше, Шарлотта преосмисли живота си. За първи път от години, тя се сблъска с последиците от своите действия. Алчността ѝ я беше довела до това състояние. Омразата ѝ към Доун беше причината за пропадането ѝ. И сега, сама, без пари и без никой да ѝ помогне, тя осъзна колко е била глупава.
Една вечер, докато лежаха в болничното легло, тя видя лицето на Доун в новините. Бях дала интервю за местен вестник по повод нов арт проект, който стартирах в квартала. Доун изглеждаше щастлива, спокойна, силна. Това беше всичко, което Шарлотта не беше.
„Тя спечели“, прошепна Шарлотта, сълзи се стичаха по бузите ѝ. За първи път тези сълзи не бяха от самосъжаление, а от съжаление.
Глава девета: Ключът към времето
След завръщането си от Уиндзор, медальонът на Ордена на Вечните не просто лежеше на нощното ми шкафче – той сякаш вибрираше с неразгадана енергия. Историята, разказана от Огъст, за баща ми и неговата обсебеност от времето и тайните общества, беше заседнала дълбоко в съзнанието ми. Въпреки че звучаха като приказка, не можех да отрека усещането за истина в думите на Огъст. Баща ми винаги е бил мистериозен, а сега тази мистерия се разгръщаше пред мен по начин, който надхвърляше всякакви очаквания.
Започнах да прекарвам часове в библиотеката на колежа, търсейки информация за Ордена на Вечните. Първоначално не открих нищо, освен няколко споменавания в езотерични текстове и конспиративни теории. Нищо конкретно, нищо, което да потвърди твърденията на Огъст. Но Джеймс, с неговите познания по компютърни науки и криптография, се оказа неоценим помощник.
„Повечето древни общества са имали тайни кодове, символи – обясни Джеймс една вечер, докато разглеждаше скицата на медальона. – Може би този символ не е просто украшение, а е ключ към нещо. Може да е шифър, скрит алгоритъм.“
След няколко дни упорита работа, Джеймс откри нещо. Символът на медальона, когато беше проследен по определен начин – по посока на часовниковата стрелка и обратно, с отчитане на определени точки – разкриваше серия от числа. Бяха координати. Не на едно място, а на няколко, разпръснати из Съединените щати. Първият набор от координати водеше до изоставена къща в периферията на Денвър, Колорадо – на няколко часа път от Уиндзор.
Сърцето ми заби учестено. Това не беше просто съвпадение. Баща ми, чрез часовника и медальона, ме водеше по някакъв път. Беше ли това част от неговото „наследство“?
Реших да посетя мястото. С Джеймс. Не исках да го замесвам в опасност, но не исках и да ходя сама. Усещах, че тази тайна е твърде голяма, за да се справя сама. Обясних му част от историята за баща ми – че е бил учен, който е работил по „чувствителни“ проекти и че е оставил след себе си загадки. Премълчах обаче Ордена на Вечните, за да не го изплаша. Той се съгласи да дойде, погълнат от мистерията.
Пътуването до Денвър беше различно от това до Уиндзор. Този път имах съюзник. Джеймс беше спокоен, уверен и неговото присъствие ме успокояваше. Докато пътувахме, той говореше за криптография, за древни загадки, за това как историята винаги е била пълна с тайни общества, които са се опитвали да влияят на хода на събитията.
Изоставената къща беше стара, порутена, обгърната от гъста растителност. Прозорците бяха счупени, а вратата висеше на една панта. Когато влязохме, въздухът беше студен и влажен, изпълнен с мирис на гнило дърво и плесен. Навсякъде имаше разбити мебели и прах.
„Изглежда, че никой не е живял тук от десетилетия“, прошепна Джеймс, гласът му кънтеше в празното пространство.
Следвах координатите, които Джеймс беше изчислил. Те водеха до мазето. Стъпалата скърцаха под краката ни, а мракът беше толкова гъст, че едва виждахме пред себе си. Включих фенерчето на телефона си. В дъното на мазето, скрита зад купчина стари вестници, имаше стоманена врата, закрепена с няколко катинара.
„Това е странно – каза Джеймс. – Защо някой ще крие врата в мазето?“
Той извади няколко инструмента от раницата си – беше подготвен. Сръчните му пръсти се движеха бързо, работейки по катинарите. След няколко минути, с тихо щракване, последният катинар се отвори. Вратата се отвори бавно, разкривайки още по-дълбок мрак.
„Какво има вътре? – попитах, усещайки как напрежението се натрупва в гърлото ми.
„Не знам – отговори Джеймс. – Но ще разберем.“
Влязохме. Вътре не беше мазе, а по-скоро скрита стая. Беше пълна с оборудване – компютри, кабели, странни уреди, които не разпознавах. На една маса имаше дневник. Беше бащиният дневник.
С треперещи ръце го взех. Първите страници бяха изпълнени с формули и схеми. Но по-нататък, почеркът ставаше по-личен, по-тревожен. Баща ми описваше изследванията си върху „енергийния трансфер“ и „пътуването във времето“. Той споменаваше Ордена на Вечните – не като тайно общество, а като реална организация, която се е опитвала да го контролира.
„Те знаят за моите открития – пишеше той. – Искат да ги използват за свои цели. Цели, които ще променят историята. Не мога да им позволя. Трябва да защитя Доун. Тя е ключът.“
Последната страница беше прекъсната. Имаше петна от кръв. И една дума: „Бягай“.
Бяхме открили тайната лаборатория на баща ми. И също така – доказателство, че той е бил в опасност. Завещанието, часовникът, медальонът – всичко това не беше просто начин да ме защити от Шарлотта. Беше план да ме въведе в тази скрита война, която той е водил.
Глава десета: Сблъсъкът и опасността
Разкритията в тайната лаборатория на баща ми ме оставиха без дъх. Не ставаше въпрос само за пари или за семейна драма. Баща ми, инженера, беше замесен в нещо много по-голямо, нещо, което засягаше самата същност на времето и историята. Орденът на Вечните не беше просто мистична приказка, а реална заплаха.
Докато четях дневника, всяка дума отекваше в главата ми. Баща ми е знаел, че е в опасност. Че е преследван. И че аз съм ключът. Но ключ към какво? Какво е можел да разкрие?
„Доун, какво е всичко това? – попита Джеймс, лицето му беше бледо от шок. Той беше прочел няколко от страниците на дневника през рамото ми. – Пътуване във времето? Тайни организации? Това е… невероятно.“
„Знам – прошепнах, стиснала дневника. – Но баща ми… той е бил сериозен. И знаел, че е в опасност.“
В този момент чухме шум. Откъм горния етаж, някой влизаше в къщата. Джеймс веднага изгаси фенерчето. Замръзнахме в тишината, слушайки стъпки, които се приближаваха. Не бяха тежките стъпки на Виктор или неговите главорези. Тези бяха леки, премерени, като на хора, които знаят какво правят.
„Нека се скрием! – прошепна Джеймс, дърпайки ме зад един стар шкаф.
Видяхме сенки да преминават през вратата на мазето. Бяха двама мъже, облечени в тъмни костюми, с безизразни лица. Те носеха странни уреди, които приличаха на детектори.
„Има следи от неотдавнашна активност – каза единият, гласът му беше механичен, без никаква емоция. – Изглежда, някой е бил тук.“
„Претърсете – нареди другият. – Трябва да намерим дневника. И медальона.“
Дневникът беше в ръката ми, а медальонът беше на врата ми, скрит под блузата ми. Усетих как студена пот се стича по гърба ми. Те търсеха точно тези неща. Те бяха от Ордена на Вечните.
Мъжете започнаха систематично да претърсват стаята, преобръщайки всичко. Сърцето ми биеше като лудо. Бяхме в капан.
„Трябва да се измъкнем оттук – прошепнах на Джеймс. – Те ни търсят.“
Той кимна. „Има една стара вентилационна шахта зад шкафа. Може да е достатъчно широка, за да се промъкнем.“
Без да губим нито секунда, се промъкнахме зад шкафа. Шахтата беше тясна и прашна, но беше единственият ни изход. Джеймс първи се вмъкна, а аз го последвах. Чухме стъпките на мъжете да се приближават, чувахме как те говорят, гласовете им бяха все по-близо.
Пълзяхме през мрака, усещайки как прахът се лепи по дрехите и кожата ни. Шахтата беше дълга и се виеше като лабиринт. След минути, които изглеждаха като часове, стигнахме до изход – стара, ръждясала решетка, която водеше навън, в задната част на къщата.
Излязохме навън, дишайки с пълни гърди чистия въздух. Погледнахме назад към къщата. Мъжете бяха излезли от мазето и оглеждаха двора.
„Видяха ни – прошепна Джеймс. – Трябва да бягаме.“
Затичахме се през гъстата растителност, далеч от къщата, далеч от Ордена на Вечните. Осъзнах, че животът ми се е превърнал в бягство. Баща ми не просто ме беше подсигурил; той ме беше въвлякъл в неговата битка. И сега, с дневника в ръка, бях аз, която трябваше да разгадае тайните му и да продължи това, което той беше започнал.