Прекарах живота си, опитвайки се да угодя на баща ми. Беше като да се изкачваш по безкрайна стъклена планина – всеки път, когато мислех, че съм достигнала някакъв връх, той просто вдигаше летвата по-високо, а аз се плъзгах обратно надолу, одраскана и изтощена. Неговата представа за успех беше изкована от стомана и бетон, от цифри в банкови сметки и договори, подписани с твърд, безкомпромисен почерк. Той беше Стоян, титан в строителния бизнес, човек, чието име се произнасяше с комбинация от страхопочитание и страх. А аз, неговата дъщеря Лилия, бях просто поредният проект, който трябваше да бъде завършен по неговите спецификации.
Дипломата ми по икономика, приета с тържествено кимване, трябваше да бъде последният етап от този проект. За него това беше просто доказателство, че инвестицията се е отплатила. За мен беше ключ. Ключ към моя собствен живот, към врата, зад която можех да дишам въздух, който не беше пропит с миризмата на неговите пури и очаквания. След като завърших, събрах цялата си смелост, застанах пред него в огромния му кабинет, където слънцето никога не смееше да проникне напълно, и обявих решението си да градя кариера. Да започна отдолу, в конкурентна фирма, да науча тънкостите на занаята сама, без неговата сянка да ме закриля и задушава.
Очаквах съпротива. Очаквах лекция, снизходителна усмивка, може би дори подигравка. Но не бях подготвена за бурята. Лицето му, обикновено непроницаема маска, се сгърчи в гротескна гримаса на ярост. Той скочи от тежкото си кожено кресло, а то изскърца в знак на протест. Масивната дъбова маса, която ни разделяше, сякаш се смали пред гнева му.
„Кариера?“, изрева той, а гласът му прокънтя в тишината на кабинета, разтърсвайки кристалните чаши на близката поставка. „Каква кариера, момиче?! Ти си моя дъщеря! Не ти трябва кариера, трябва ти семейство!“
Думите му бяха като камшик. Те не просто ме ужилиха, те разкъсаха тъканта на всичките ми усилия, на всичките ми мечти. В неговите очи аз не бях личност, а продължение на неговата кръвна линия, разменна монета за сключване на изгоден династичен съюз.
Скарахме се. За първи път в живота си не отстъпих. За първи път му отвърнах със същата сила, с която той ме нападаше. Крещях за правото си на избор, за живота, който исках да водя, за мечтите, които бяха мои, а не негови. Обвиних го в тирания, в егоизъм, в това, че никога не ме е виждал като нещо повече от актив в своя баланс. Той, от своя страна, ме нарече неблагодарна, разглезена и наивна. Каза, че светът ще ме сдъвче и изплюе без неговата защита.
Излязох от кабинета, затръшвайки тежката врата зад себе си. Сърцето ми биеше до пръсване. Чувствах се едновременно освободена и ужасена. Свободна, защото бях казала всичко, което таях в себе си от години. Ужасена, защото бях прекъснала единствената връзка, която познавах, макар и токсична.
Няколко дни по-късно къщата потъна в неестествена тишина. Баща ми ме избягваше, а майка ми, Маргарита, се движеше из стаите като призрак, с тъжни, уплашени очи. Тя винаги беше негова сянка, крехка и мълчалива, жена, която бе заменила собствените си желания за спокойствието на златната клетка. Опитах се да говоря с нея, но тя само клатеше глава и шепнеше: „Не сега, Лилия, моля те. Не го предизвиквай повече.“
Атмосферата беше толкова напрегната, че можеше да се разреже с нож. Чувствах, че нещо се е счупило безвъзвратно. Че нашият скандал е бил само върхът на айсберг, под чиято повърхност се крие нещо огромно и зловещо.
Светът ми се срина в един дъждовен следобед. Търсех стар документ за университета в кабинета на баща ми, възползвайки се от отсъствието му. Ръцете ми трепереха, докато ровех из чекмеджетата, сякаш извършвах престъпление. В най-долното, под купчина стари договори, намерих заключена метална кутия. Не беше типична за него, той държеше всичко в сейфа. Любопитството надделя над страха. Ключът, по някаква щастлива случайност, беше залепен с тиксо отдолу.
Отключих я. Вътре нямаше пари или ценни книжа. Имаше само няколко снимки и един смачкан нотариален акт. На първата снимка беше баща ми, по-млад, усмихнат по начин, по който никога не го бях виждала да се усмихва на мен или майка ми. Прегръщаше жена, която не познавах – красива, с тъмна коса и предизвикателен поглед. В ръцете си държаха бебе. На гърба на снимката имаше надпис, изписан с женски почерк: „Стоян, Ирина и нашият малък Дамян“.
Сърцето ми спря. Дамян. Това име отекна в главата ми. Прерових останалите снимки. Момчето растеше – на три, на пет, на десет години. Имаше очите на баща ми. Неговата упорита брадичка. Нямаше никакво съмнение.
После видях нотариалния акт. Беше за апартамент в другия край на страната, закупен преди двадесет и пет години. Купувач беше Стоян, но в графата „ползвател“ беше вписано името на Ирина. Името на нейния син, Дамян, също беше там.
Въздухът не ми достигаше. Стаята започна да се върти около мен. Целият ми живот, цялото ми съществуване, беше изградено върху лъжа. Баща ми, този стожер на морала и семейните ценности, който преди дни ми крещеше, че имам нужда от семейство, всъщност имаше две. И аз… аз не бях единственото му дете. Той имаше син. Първороден син.
Няколко дни по-късно светът ми се срина, когато разбрах, че той… че той беше изградил цяла империя върху основите на тази лъжа, и сега тези основи започваха да се пропукват със сила, която заплашваше да погълне всички ни.
Глава 2
Шокът беше физически. Усещах го като леден обръч около гърдите си, който се стягаше с всяко поемане на дъх. Снимките и нотариалният акт лежаха разпръснати по бюрото като парчета от разбит пъзел, който никога не бях подозирала, че съществува. Дамян. Ирина. Имената се въртяха в съзнанието ми, лишени от лица, но наситени с предателство.
Колко дълго? Това беше първият въпрос, който проряза мъглата в главата ми. Колко дълго е продължавало това? Снимките обхващаха години. Момчето на тях растеше паралелно с мен. Докато аз съм правила първите си стъпки, той е проговарял. Докато аз съм се учила да чета, той е ритал топка в някой друг двор. Животът ми, който смятах за единствен и цял, се оказа просто едната страна на монетата.
Трябваше да говоря с майка си. Трябваше да разбера. Слязох по стълбите като сомнамбул, стискайки една от снимките в ръка. Намерих я в зимната градина, заобиколена от орхидеите, които баща ми й подаряваше за всеки рожден ден. Иронията беше жестока. Тя ги поливаше с прецизността на хирург, сякаш грижата за тези крехки цветя можеше да компенсира липсата на грижа в собствения й живот.
„Мамо?“, гласът ми прозвуча дрезгаво, чуждо.
Тя се обърна бавно. Видя изражението на лицето ми, видя снимката в ръката ми и крехкият й свят се счупи. Лейката се изплъзна от ръцете й и падна с глух трясък върху мраморния под, разплисквайки вода. Лицето й пребледня до прозрачност.
„Откъде… откъде намери това, Лилия?“, прошепна тя, а в очите й се четеше паника.
„Това има ли значение?“, отвърнах, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „Вярно ли е? Знаеше ли?“
Тя не отговори веднага. Просто стоеше там, сред своите орхидеи, смалена и победена. Тишината беше нейното признание. Беше по-оглушителна от всеки крясък.
„Знаела си“, казах глухо, повече на себе си, отколкото на нея. „През цялото това време си знаела.“
Маргарита се свлече на един от плетените столове, скривайки лице в ръцете си. Раменете й се тресяха от безмълвни ридания.
„Не беше толкова просто, миличка“, промълви тя през сълзи. „Когато се оженихме, аз… аз знаех, че има друга. Той ми каза, че ще приключи с нея. Повярвах му. А после… после се роди момчето. Той ми се закле, че ще се грижи за тях финансово, но че неговото семейство сме ние. Аз и ти. Какво можех да направя? Да те оставя без баща? Да разруша всичко?“
Думите й трябваше да предизвикат съчувствие, но в мен кипеше само гняв. Гняв към баща ми за двуличието му. Гняв към нея за нейната пасивност, за това, че е избрала удобството на лъжата пред достойнството на истината.
„Значи си избрала да живееш в лъжа?“, попитах студено. „Да ме отгледаш в лъжа? Целият ни живот е фарс! Всички семейни вечери, всички празници… всичко е било театър!“
„Опитвах се да те предпазя!“, извика тя, а гласът й се пречупи.
„Да ме предпазиш? Или да предпазиш себе си? Да запазиш този дом, тези рокли, тези орхидеи!“, посочих с ръка наоколо, към символите на нашия луксозен затвор.
Тя не отговори. Какво можеше да каже? И двете знаехме, че съм права.
В този момент на вратата се позвъни. Беше брат ми, Огнян. Прибираше се от университета за уикенда. Видът му, безгрижен и усмихнат, беше като сол в раната. Той беше златният син, студент по право, бъдещето на империята на Стоян. Беше всичко, което баща ми искаше да бъда аз, но в мъжки вариант. Той не знаеше нищо. За него семейството ни беше перфектно, баща му беше герой, а бъдещето му – сигурно и бляскаво.
„Какво става тук?“, попита той, сваляйки сака си. Усмивката му бавно изчезна, когато видя разплаканата ни майка и моето каменно лице. „Защо плачеш, мамо? Лилия, какво си направила?“
Винаги беше така. Аз бях виновната, провокаторката.
„Попитай баща си“, изсъсках аз, грабнах чантата си и се втурнах към вратата. Имах нужда от въздух. Имах нужда да избягам от тази къща, чиито стени се свиваха около мен, заплашвайки да ме смажат.
Докато карах безцелно из нощните улици, телефонът ми не спираше да звъни. Първо майка ми. После Огнян. Не вдигнах. Какво можеха да ми кажат? Още лъжи? Още оправдания?
Спрях на един пуст паркинг с изглед към спящия град. Светлините му блещукаха като разпилени диаманти, безразлични към моята лична катастрофа. В главата ми се появи нова, смразяваща мисъл. Ами ако това не е всичко? Ако тази лъжа е просто нишка, която, ако бъде дръпната, ще разплете цяла мрежа от тайни? Баща ми беше безскрупулен в бизнеса. Защо да е по-различен в личния си живот?
Реших. Нямаше да позволя да ме превърнат в мълчалива съучастничка като майка ми. Щях да разбера всичко. Щях да открия истината, колкото и грозна да е тя. Щях да намеря тази жена, Ирина. И щях да намеря него. Дамян. Моят брат. Човекът, за чието съществуване не бях подозирала допреди няколко часа.
Тази нощ не се прибрах. Наех си стая в малък хотел в покрайнините. Беше чиста, безлична и най-важното – не беше моят дом. Докато лежах в тъмнината, взирайки се в тавана, усетих как гневът ми бавно се трансформира. Превръщаше се в студена, твърда решителност. Играта на баща ми беше приключила. Моята тъкмо започваше.
Глава 3
Следващите няколко дни преминаха в трескава, почти маниакална дейност. Превърнах анонимната хотелска стая в свой щаб. Лаптопът ми работеше почти денонощно, а малката масичка беше отрупана с разпечатки, бележки и празни чаши от кафе. Игнорирах стотиците пропуснати повиквания и съобщения от семейството си. Бях влязла в режим на разследване, сякаш животът ми зависеше от това. Може би наистина зависеше.
Започнах с малкото, което имах – имената Ирина и Дамян, и адреса от нотариалния акт. Бърза проверка в имотния регистър показа, че апартаментът все още се води на името на баща ми, но с пожизнено право на ползване от Ирина. Това означаваше, че тя най-вероятно все още живееше там. Адресът беше в далечен квартал, от онези, които баща ми би нарекъл „непрестижни“.
Сърцето ми биеше лудо, докато търсех името й в социалните мрежи. Открих няколко профила, но един от тях привлече вниманието ми. Снимката беше на по-възрастна жена, но в чертите й все още се долавяше красотата от снимката с баща ми. Косата й беше прошарена, а около очите й имаше мрежа от фини бръчки, но погледът й беше същият – горд и леко предизвикателен. Профилът беше заключен.
Тогава потърсих Дамян. Тук имах повече късмет. Открих публичен профил на млад мъж на около двадесет и седем, осем години – малко по-голям от мен. Снимките му ме накараха да затая дъх. Приликата с баща ми беше поразителна. Същата челюст, същите проницателни очи, същата лека надменност в усмивката. Той беше негово копие, много повече, отколкото Огнян някога е бил. Профилът му разказваше история – завършил е архитектура, работи в малко, но амбициозно студио. Имаше снимки с приятели, от планината, от морето. Един нормален живот, напълно невидим за нас.
Но имаше и нещо друго. В няколко от публикациите си той споменаваше с нескрита горчивина за „корпоративните акули, които съсипват града с безлични стъклени сгради“. Това беше директна атака срещу всичко, което баща ми представляваше. Омразата му беше почти осезаема.
Чувствах се като воайор, надничащ в живот, който е трябвало да бъде и мой. Брат. Думата все още звучеше странно. Имах брат, който ме мразеше, без дори да ме познава. Мразеше света, от който идвах.
Реших да ровя по-дълбоко, този път в делата на баща ми. Винаги съм имала достъп до някои от фирмените сървъри заради университета. Сега използвах този достъп по начин, по който не би трябвало. Прекарах часове, преглеждайки стари финансови отчети, банкови преводи, договори. Търсех плащания към Ирина. Намерих ги. Всеки месец, като по часовник, една и съща, не малка сума, е била превеждана по нейна сметка. Беше класифицирано под неясната графа „консултантски услуги“. Лъжа след лъжа.
Но открих и нещо много по-обезпокоително. В последните няколко години бизнесът на баща ми не беше толкова блестящ, колкото изглеждаше. Да, империята му беше огромна, но беше изградена върху планина от заеми. Бяха теглени огромни кредити за рискови проекти, някои от които бяха на ръба на провала. Той жонглираше с дългове, разчитайки на бъдещи печалби, които ставаха все по-несигурни. Образът на непоклатимия титан започна да се пропуква пред очите ми. Той беше просто един комарджия, заложил всичко, включително и нашето бъдеще, на една ръка.
Най-големият му проблем обаче изглеждаше друг. Имаше висящо съдебно дело, заведено от бивш негов партньор на име Асен. Асен твърдеше, че баща ми го е измамил, присвоявайки си еднолично общ проект, който впоследствие му е донесъл милиони. Искът беше за колосална сума, достатъчна да срине цялата компания, ако бъде уважен. Прегледах документите по делото. Изглеждаше сериозно. Асен беше представил документи и свидетели, които правеха позицията на баща ми много уязвима.
Тогава видях нещо, което ме накара да се вцепеня. Сред експертите, наети от екипа на Асен, за да направят независима оценка на проекта, стоеше едно име – Дамян. Моят брат. Архитектът. Той работеше срещу собствения си баща.
Всичко започна да се навързва. Гневните му публикации, делото, финансовите проблеми. Това не беше просто семейна тайна. Това беше война, която се водеше на няколко фронта. Дамян не просто е знаел кой е баща му. Той активно се опитваше да го унищожи. Може би с право.
Внезапно осъзнах колко наивна съм била. Скандалът ми с баща ми за моята кариера беше детска игра в сравнение с това, което се задаваше. Той не ми е крещял, защото се е страхувал за моето бъдеще. Крещял е, защото неговият собствен свят е бил на път да се разпадне и той е губел контрол. Искал е да ме омъжи бързо, да ме „задоми“, за да си осигури още един съюз, още една предпазна мрежа, преди всичко да рухне.
Телефонът ми иззвъня отново. Този път беше непознат номер. Колебаех се, но накрая вдигнах.
„Лилия?“, чу се остър, делови глас. „Адвокат Симеонов се обаждам. Работя за баща ви. Той е много притеснен за вас. Моля ви, трябва да се видим. Ситуацията е… изключително сериозна.“
Значи беше изпратил адвоката си. Не се беше обадил лично. Дори в криза, той действаше чрез пълномощници.
„Къде сте?“, попитах с равен глас, който изненада самата мен.
„Ще ви изпратя адрес. Кафене в центъра. Не е препоръчително да говорим по телефона. И, госпожице… моля ви, бъдете дискретна.“
Затворих телефона. Студена решителност ме обзе. Щях да отида на тази среща. Но нямаше да играя по техните правила. Щях да слушам внимателно, да събера още информация. Те си мислеха,- че аз съм пионката в тази игра. Но щяха да разберат, че са сгрешили. Бях дъщеря на баща си, в крайна сметка. И бях наследила много повече от него, отколкото той предполагаше.
Глава 4
Кафенето, което адвокат Симеонов беше избрал, беше от онези дискретни места с тежки завеси и сепарета, които гарантираха анонимност. Той вече беше там, седнал в най-отдалечения ъгъл. Беше мъж на средна възраст, с безупречен костюм и очи на хищна птица, които сякаш виждаха всичко. Излъчваше аура на скъпоплатена компетентност и морална гъвкавост.
„Госпожице Лилия, благодаря ви, че дойдохте“, каза той, изправяйки се. Ръкостискането му беше кратко и твърдо. „Баща ви е извън себе си от притеснение.“
„Съмнявам се“, отвърнах аз, сядайки срещу него. „По-скоро е притеснен какво бих могла да направя.“
Симеонов леко повдигна вежди, оценявайки прямотата ми. „Нека не усложняваме нещата. Баща ви ви обича…“
„Спестете ми клишетата, господин Симеонов“, прекъснах го аз. „Знам за Ирина. Знам за Дамян. Знам и за делото на Асен. Така че, моля, нека говорим направо.“
Маската на любезност на адвоката се пропука за миг. В очите му проблесна изненада, бързо заменена от пресметливо уважение. Той се облегна назад, изучавайки ме.
„Разбирам. Значи сте добре информирана“, каза той бавно. „Това променя нещата. Добре. Баща ви е в много деликатна ситуация. Делото с Асен е… сложно. Асен е решен да го съсипе, и за съжаление, има някои силни козове.“
„А каква е ролята на Дамян в цялата тази история?“, попитах директно.
„Момчето е… оръжие в ръцете на Асен“, въздъхна Симеонов. „Асен го е открил преди около година. Намерил е слабото място на баща ви. Дамян е амбициозен, но и много огорчен. Той вярва, че баща ви е откраднал не само бъдещето на майка му, но и неговото собствено. Асен използва тази негова омраза. Дамян, със своята експертиза като архитект, предоставя на Асен вътрешна информация и унищожителни анализи по проекта, който е в основата на делото. Той твърди, че оригиналната концепция е била манипулирана, за да се изключи Асен от печалбата.“
Картината ставаше все по-грозна. Брат ми, воден от жажда за отмъщение, беше в съюз с врага на баща ни.
„И какво иска баща ми от мен?“, попитах, макар да се досещах за отговора. „Да се прибера вкъщи, да си мълча и да се преструвам, че нищо не се е случило, докато той се опитва да потули пожара?“
„Той иска да разберете, че сега не е моментът за семейни драми“, каза Симеонов, а гласът му стана по-твърд. „Всяка публичност, всеки скандал в този момент може да бъде катастрофален. Акционерите са нервни, банките следят всяка негова стъпка. Ако историята за второто семейство излезе наяве, репутацията му ще бъде срината. Ще го възприемат като нестабилен, ненадежден. Това ще даде огромно предимство на Асен в съда. Може да загуби всичко. И когато казвам всичко, имам предвид и вашето бъдеще, и това на брат ви Огнян.“
Заплахата беше ясна. Той използваше брат ми като заложник.
„Какво предлагате?“, попитах студено.
„Предлагаме ви да се върнете у дома. Да покажем на света, че семейството е обединено зад него. Баща ви е готов да обсъди бъдещето ви, кариерата ви… след като тази криза отмине. Той е готов на компромиси. Но трябва да му помогнете. Трябва да бъдете до него.“
Това беше същността на баща ми. Сделка. Винаги сделка. Той не се извиняваше, не молеше за прошка. Той договаряше. Моето мълчание срещу бъдещи, неясни обещания.
„А какво ще стане с Дамян?“, попитах. „И с майка му? Те просто ще изчезнат, след като кризата отмине?“
Симеонов се поколеба. „Въпросът с тях е… сложен. Стоян се е грижил за тях финансово през всичките тези години.“
„Купувал е мълчанието им“, поправих го аз.
„Наречете го както искате“, сви рамене адвокатът. „Но момчето прекрачи границата. Алиансът му с Асен е предателство, което баща ви няма да прости. След като спечелим делото, ще се погрижим той да не представлява повече заплаха.“
Думите му прозвучаха зловещо. „Да се погрижите?“ Какво означаваше това? Да го съсипят професионално? Да го заплашват?
Изправих се. Имах нужда да се махна оттук, да се махна от лепкавата паяжина на техните интриги.
„Предайте на баща ми, че ще си помисля“, казах аз. „Но не му давайте големи надежди.“
Тръгнах си, без да чакам отговор. Докато вървях по улицата, усещах погледа на Симеонов в гърба си. Чувствах се мръсна. Те искаха да ме използват като параван, като пиар инструмент, за да спасят рухващата си империя от лъжи. Искаха да застана до баща си, да се усмихвам пред камерите, ако се наложи, и да предам единствения човек в тази история, който може би имаше основателна причина да бъде гневен – Дамян.
Моралната дилема ме връхлетя с пълна сила. От едната страна беше моето семейство. Майка ми, която щеше да бъде съсипана от фалита. Брат ми Огнян, чието бъдеще щеше да бъде унищожено, преди дори да е започнало. Те бяха невинни жертви в игрите на баща ми. От другата страна беше Дамян. Моят непознат брат. Продукт на лъжа, но също и човек със собствена история, собствена болка. Да го предам означаваше да стана съучастник на баща си. Да го подкрепя означаваше да обявя война на собственото си семейство.
Стигнах до един малък площад и седнах на една пейка. Градът шумеше около мен, но аз не го чувах. В главата ми беше само тежкият избор. Каквото и да решех, някой щеше да пострада. Каквото и да направех, щях да предам някого.
Тогава взех решение. Нямаше да избирам страна. Щях да създам своя собствена. Нямаше да бъда нито оръжие на баща ми, нито съюзник на Дамян. Щях да разбера цялата истина сама. Щях да говоря с всички замесени. С Асен. С Ирина. И най-вече, щях да говоря с Дамян. Щях да го погледна в очите и да реша за себе си кой е чудовището в тази история. И кой е жертвата.
Извадих телефона си. Намерих номера на архитектурното студио, в което работеше Дамян. С треперещ пръст натиснах бутона за набиране.
„Архитектурно студио „Перспектива“, добър ден“, отговори весел женски глас.
„Добър ден“, казах, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно. „Бих искала да говоря с господин Дамян, ако е възможно.“
Последва кратка пауза. „Може ли да попитам кой го търси?“
Сърцето ми спря за миг. „Кажете му, че се обажда сестра му.“
Глава 5
В слушалката настана оглушителна тишина. Чувах само собствения си пулс, който бучеше в ушите ми. За миг си помислих, че връзката е прекъснала.
„Моля?“, промълви накрая жената отсреща, гласът й вече не беше весел, а объркан и предпазлив.
„Просто му предайте“, повторих аз, по-твърдо този път. „Той ще разбере.“
Чух приглушени гласове, след това щракване, сякаш слушалката беше оставена на бюро. Чакането беше агония. Всяка секунда се разтягаше до безкрайност. Какво ли си мисли той в момента? Гняв? Шок? Или просто студено презрение?
„Кой е?“, прозвуча дълбок, напрегнат мъжки глас в ухото ми. Беше неговият глас. Познах тембъра от видеоклиповете в профила му.
„Казвам се Лилия“, започнах аз, а устата ми беше пресъхнала. „Аз съм…“
„Знам коя си“, прекъсна ме той рязко. Гласът му беше студен като лед. Никаква емоция, само враждебност. „Какво искаш?“
„Искам да поговорим“, казах бързо, преди да ми затвори. „Не по телефона. Лично.“
Последва нова пауза. Представях си го как стои в офиса си, стиснал слушалката, с каменно лице.
„Няма за какво да говорим“, отсече той.
„Мисля, че има“, настоях аз. „Знам за делото. Знам, че работиш с Асен. Знам всичко. Или поне така си мисля. Моля те. Само един час от времето ти.“
Той се изсмя. Смехът му беше кратък, сух и лишен от всякаква веселост. „Мислиш си, че знаеш всичко? Ти си живяла в златна клетка, принцесо. Нямаш и най-малка представа за нищо. Какво иска той? Изпраща те да ме шпионираш ли? Да ме разубедиш?“
„Той не знае, че се обаждам“, отвърнах искрено. „Това е моя инициатива. И не, не искам да те разубеждавам. Искам да чуя твоята история.“
Тишина. Този път беше различна. Не беше враждебна, а пресметлива. Може би думите ми бяха пробили леда, макар и само с милиметър.
„Утре. Осем вечерта“, каза той накрая. „Ще ти изпратя адрес. Ела сама. И ако видя някой от хората на баща ни на по-малко от километър, срещата приключва.“
След тези думи затвори.
Останах с телефона в ръка, треперейки. Беше се съгласил. Една малка, но важна победа.
Прекарах остатъка от деня и целия следващ в нервно очакване. Не можех да ям, не можех да мисля за нищо друго. За да се разсея, се обадих на единствения човек, на когото имах доверие – Андрей.
Андрей беше моят най-добър приятел от детството. Живееше в съседната къща, преди семейството му да се премести. Бяхме израснали заедно, споделяйки тайни и мечти. Той беше единственият, който знаеше за натиска от страна на баща ми. Сега работеше като софтуерен инженер, водеше нормален, подреден живот и наскоро си беше купил малък апартамент с огромен ипотечен кредит – нещо, което баща ми би сметнал за провал, но за мен беше символ на независимост.
Срещнахме се в едно малко квартално кафене, далеч от лъскавите заведения, които моето семейство посещаваше. Разказах му всичко – за снимките, за второто семейство, за финансовите проблеми, за делото, за срещата с адвоката и за предстоящия разговор с Дамян.
Той ме слушаше търпеливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, той просто протегна ръка през масата и хвана моята.
„Лия, това е… чудовищно“, каза той тихо. „Съжалявам, че трябва да минаваш през всичко това.“
Неговото съчувствие, лишено от всякаква преценка, ме накара да се разплача. Сълзите, които бях сдържала с дни, най-накрая потекоха. Плаках за изгубеното си детство, за лъжата, в която бях живяла, за страха от бъдещето.
„Какво да правя, Андрей?“, прошепнах аз, когато се успокоих. „Всички очакват нещо от мен. Баща ми иска лоялност. Адвокатът му иска да бъда пионка. Дамян сигурно ме мрази. Чувствам се напълно сама.“
„Не си сама“, каза той твърдо. „Имаш мен. И най-важното – имаш себе си. Ти си по-силна, отколкото си мислиш. Не им позволявай да те въвлекат в техните войни. Не дължиш нищо на никого. Единственото, което дължиш, е да бъдеш вярна на себе си.“
Той извади ключове от джоба си и ми ги подаде. „Това са ключовете от моя апартамент. Не можеш да стоиш повече в този хотел. Вземи ги. Можеш да останеш колкото е нужно. Аз ще отида при нашите за няколко дни. Имаш нужда от сигурно място, където да помислиш.“
Погледнах ключовете в ръката му. Този малък метален предмет беше спасителен пояс. Беше жест на чисто, безкористно приятелство, нещо, което липсваше в моя свят на сделки и интереси.
„Благодаря ти“, казах, а гласът ми беше изпълнен с благодарност.
„Няма за какво“, усмихна се той. „Само внимавай утре вечер. Този Дамян звучи като човек, който няма какво да губи. Не се доверявай лесно.“
Думите му останаха с мен, докато се настанявах в малкия му, уютен апартамент. Беше пълна противоположност на нашия дом – малък, но светъл, пълен с книги и лични вещи, които разказваха история. Усещаше се като истински дом, а не като музей.
Когато вечерта дойде, получих съобщение с адрес. Беше индустриален бар в стара фабрика – шумно, анонимно място, идеално за среща, която не искаш да бъде забелязана.
Облякох се семпло – дънки и обикновена блуза. Не исках да изглеждам като „принцесата от златната клетка“, както ме беше нарекъл. Докато карах натам, сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях на път да се срещна с брат си. С половината от моята история, която никога не бях познавала. Не знаех какво да очаквам, но знаех едно – след тази вечер нищо вече нямаше да бъде същото.
Глава 6
Индустриалният бар беше лабиринт от открити тухлени стени, метални греди и приглушена светлина. Музиката пулсираше ниско и тежко, създавайки завеса от шум, която правеше личните разговори възможни, но и лесно поглъщаше всякакви подслушвателни устройства. Мястото беше избрано перфектно.
Видях го веднага. Седеше на уединено сепаре, с гръб към стената, така че да вижда целия вход. Изглеждаше точно като на снимките, но на живо присъствието му беше много по-интензивно. Имаше напрежение в начина, по който седеше, в начина, по който пръстите му обхващаха чашата с уиски пред него. Дори от разстояние можех да усетя аурата на гняв и недоверие, която го заобикаляше.
Приближих се бавно, а краката ми сякаш бяха от олово. Когато стигнах до масата, той вдигна поглед. Очите му, същите като на баща ни, ме пронизаха. Бяха студени, аналитични, лишени от всякаква братска топлота.
„Седни“, каза той, без да се усмихва. Гласът му беше по-дълбок, отколкото по телефона.
Седнах срещу него. Мълчахме няколко секунди, които ми се сториха като вечност. Сервитьорка дойде и аз си поръчах само вода. Нямах нужда от алкохол, за да притъпи сетивата ми. Напротив, имах нужда от цялата си концентрация.
„Е?“, каза той накрая, отпивайки от уискито си. „Получи си срещата. Говори.“
„Не знам откъде да започна“, признах си аз.
„Започни от това защо си тук. Какво искаш от мен? Пари ли? Съвестта ли те гризе? Или просто си дошла да видиш звяра в клетката?“
„Дойдох, защото до преди няколко дни не знаех, че съществуваш“, отвърнах тихо, но твърдо. „Дойдох, защото целият ми живот се оказа лъжа. Искам да разбера защо. Искам да чуя истината от теб.“
Той отново се изсмя онзи сух, горчив смях. „Истината? Ти няма да я понесеш. Истината е, че докато ти си расла в дворец, обгрижвана и защитавана, аз и майка ми се борехме за всяка стотинка, която „великият“ Стоян благоволеше да ни подхвърли. Истината е, че той ни държеше в сянка, като мръсна тайна, която може да опетни перфектния му имидж. Посещаваше ни, когато му е удобно, играеше ролята на баща за по час-два, а после се връщаше при истинското си семейство. При вас.“
Думите му бяха като удари. Всяка една от тях беше заредена с години натрупана болка и унижение.
„Майка ми, Ирина, го обичаше“, продължи той, а погледът му се беше втренчил в чашата, сякаш гледаше сцени от миналото. „Тя беше млада и наивна, когато се запознаха. Той й обеща света. Обеща й да напусне майка ти. Но така и не го направи. Вместо това я превърна в своя любовница, в своя резервен вариант. А когато се родих аз, той я затвори в онзи апартамент с доживотна присъда на мълчание и чакане.“
„Съжалявам“, прошепнах аз. Думата прозвуча жалко и неадекватно.
„Не съжалявай“, отвърна той остро, вдигайки поглед към мен. „Не искам съжалението ти. Искам справедливост. Години наред го гледах как строи империята си, знаейки, че част от основите й са положени върху съсипания живот на майка ми. Години наред учех, работех, станах по-добър архитект, отколкото той някога е бил бизнесмен, и чаках своя момент. И този момент дойде с Асен.“
„Значи това е отмъщение?“, попитах аз. „Искаш да го унищожиш, дори това да означава да съсипеш и невинни хора? Майка ми, брат ми…“
„Невинни?“, изсмя се той. „Твоята майка е знаела. Тя е била съучастник в тази лъжа. Избрала е комфорта пред достойнството. А брат ти? Той е просто поредният разглезен наследник, който ще получи всичко наготово. Никой от вас не е невинен. Всички сте се възползвали от плодовете на тази лъжа.“
Болеше ме, защото знаех, че в думите му има доза истина.
„Делото не е просто за пари, Лилия“, продължи той, навеждайки се напред. Гласът му стана по-тих, но по-интензивен. „Става въпрос за истината. Асен беше негов приятел и партньор. Заедно създадоха концепцията за онзи проект. Но когато видяха, че ще бъде златна мина, баща ни използва мръсни юридически трикове, за да го изхвърли от играта. Присвои си всичко. Аз имам доказателствата. Оригиналните чертежи, имейли, свидетелства. Ще го разоблича пред целия свят. Ще покажа на всички какъв измамник е той всъщност. И ще си взема това, което ми принадлежи по право. Не като подаяние, а като възмездие.“
Слушах го и виждах в него огледален образ на баща ни. Същата желязна воля, същата безкомпромисност, същата жажда за победа на всяка цена. Бяха две страни на една и съща монета, обречени да се сблъскат.
„И какво ще стане след това?“, попитах аз. „Когато го унищожиш, когато вземеш парите, ще бъдеш ли щастлив?“
Въпросът ми сякаш го изненада. Той се отпусна назад, а увереността му леко се разколеба.
„Ще получа справедливост“, каза той, но звучеше по-скоро сякаш се опитва да убеди себе си.
„Няма такова нещо като абсолютна справедливост, Дамян“, казах тихо. „Има само различни степени на болка. Ти си бил наранен. Аз съм била излъгана. Майка ми е живяла в страх. Майка ти е живяла в напразни надежди. Асен е бил предаден. Баща ми… той е причината за всичко това, но унищожавайки го, ти няма да излекуваш ничии рани. Само ще отвориш нови.“
Той ме гледаше втренчено, сякаш ме виждаше за първи път. Може би очакваше да споря, да защитавам баща си, да го моля. Но аз не го направих.
„Не съм дошла да те моля да спреш“, продължих аз. „Дойдох да ти кажа, че аз няма да участвам в тази война. Няма да бъда ничия пионка. Нито негова, нито твоя. Аз ще търся своя собствен път. И ако по този път се наложи да разкрия още лъжи, за да защитя себе си, ще го направя. Дори това да навреди и на двама ви.“
Изправих се. Сърцето ми все още биеше лудо, но вече не от страх. Беше от прилив на сила, която не подозирах, че притежавам.
„Радвам се, че се запознахме, Дамян“, казах аз. „Искрено се надявам един ден да намериш мир, а не просто отмъщение.“
Обърнах се и тръгнах към изхода, без да поглеждам назад. Не знаех дали думите ми са стигнали до него. Но знаех, че са стигнали до мен. Бях начертала своята граница. Вече не бях просто дъщерята на Стоян. Бях Лилия. И щях да оцелея.
Глава 7
Прибирането в апартамента на Андрей беше като завръщане в безопасно пристанище след буря. Тишината и спокойствието на малкото жилище бяха балсам за изтерзаните ми нерви. Срещата с Дамян ме беше изцедила напълно. Бях видяла отблизо болката и гнева, които баща ми беше посял, и те бяха пуснали дълбоки, отровни корени.
През следващите няколко дни реших да се откъсна от всичко. Изключих новинарските канали, спрях да проверявам фирмените сървъри, не отговарях на обажданията от адвокат Симеонов. Имах нужда от време, за да осмисля случилото се, за да реша каква ще бъде следващата ми стъпка.
В един от тези дни на размисъл, на вратата се позвъни настоятелно. Сърцето ми подскочи. Помислих си, че баща ми ме е открил. Погледнах през шпионката и видях лице, което не очаквах – брат ми, Огнян. Изглеждаше изгубен и разтревожен.
Отворих вратата.
„Лилия!“, въздъхна той с облекчение. „Най-накрая. Търся те от дни. Защо не си вдигаш телефона? Мама е извън себе си.“
„Имах нужда от време, Оги“, казах аз, отстъпвайки, за да влезе.
Той влезе и се огледа с любопитство. „Къде сме? Чие е това място?“
„На един приятел. Не е важно“, отвърнах аз. „Защо си тук?“
„Как защо съм тук?“, погледна ме той невярващо. „Защото семейството ни се разпада! Ти изчезна, баща ни е като буреносен облак, а мама не спира да плаче. Всичко започна след онзи ваш скандал. Какво си му казала, Лилия?“
Погледнах го. Моят по-малък брат, който все още живееше в свят на черно и бяло, на добри и лоши. В неговия свят баща ни беше непогрешимият герой.
„Не става въпрос за това, което аз съм казала, Оги. Става въпрос за това, което той е правил в продължение на почти тридесет години.“
Реших, че е време. Той трябваше да знае. Не можех да го оставя да живее в същата лъжа, в която бях живяла аз. Поканих го да седне и му разказах всичко. Показах му копията на снимките, които бях направила с телефона си, разказах му за Дамян, за Ирина, за делото, което заплашваше да ни унищожи.
Докато говорех, лицето му премина през цяла гама от емоции – от недоверие, през объркване, до пълна и съкрушителна болка. Илюзиите му се разбиваха на парчета пред очите ми.
„Не… не може да е истина“, заекна той, когато свърших. „Тате не би…“
„Но го е направил, Огнян“, казах нежно. „И ние трябва да се справим с последствията.“
„Значи… значи всичко е било лъжа?“, прошепна той, повече на себе си. „Моето следване в престижния университет, апартаментът, който ми обеща, след като завърша… Всичко това може да изчезне?“
Във въпроса му се криеше не само страх от загубата на материални блага. Чуваше се страхът от загуба на идентичност. Той винаги е бил синът на Стоян. Какъв щеше да бъде без това?
„Да, Оги. Може“, потвърдих аз. „Компанията е затънала в дългове, а това дело може да е последният пирон в ковчега. Затова той беше толкова ядосан, когато му казах, че искам кариера. Той е губел контрол и се е опитвал да затегне хватката около единственото нещо, което е можел – мен.“
Огнян скочи на крака и започна да крачи из малката стая като животно в клетка.
„Трябва да направим нещо!“, каза той панически. „Трябва да говорим с тате! Да го накараме да се споразумее с този… с Дамян. Да му плати, каквото иска! Не можем да позволим всичко да се срине!“
„Не мисля, че Дамян иска само пари“, казах аз. „Той иска възмездие. А баща ни… ти познаваш ли го? Той никога няма да преговаря от позиция на слабост. За него това би било по-лошо от фалит.“
„Значи какво? Просто ще седим и ще чакаме да загубим всичко?“, извика той, а в гласа му се долавяше истерия. „Аз имам студентски кредит! Взех го с идеята, че фирмата ще го покрие, след като започна работа там! Как ще го изплащам?“
Ето го. Реалността го беше ударила с пълна сила. Привилегированият му живот беше построен върху пясъчна основа, която сега се разпадаше.
„Ще се справиш“, казах аз. „Ще си намериш работа, ще работиш, както правят всички останали. Както и аз ще направя.“
Той ме погледна с гняв. „Лесно ти е на теб да говориш! Ти започна всичко това! Ако не беше онзи твой скандал, може би нищо от това нямаше да излезе наяве!“
Ударът беше неочакван и болезнен. Той ме обвиняваше. Беше по-лесно да обвиниш вестителя, отколкото да приемеш ужасната истина за идола си.
„Така ли мислиш, Огнян?“, попитах студено. „Мислиш, че ако си бях мълчала, тази бомба със закъснител нямаше да избухне? Делото вече е било заведено! Дамян вече е работел срещу него! Проблемите са съществували много преди аз да узная за тях. Единствената разлика е, че сега и ние знаем истината.“
Той не отговори. Просто стоеше там, объркан и уплашен. Гневът му се беше изпарил, заменен от отчаяние.
„Трябва да се прибера“, каза той накрая с празен глас. „Трябва да говоря с мама.“
Изпратих го до вратата. Преди да си тръгне, той се обърна към мен.
„Лилия… той наистина ли има син? По-голям от мен?“
„Да, Оги. И той е негово копие.“
Видях как тази последна частица информация го съкруши. Той не беше престолонаследникът. Имаше друг, преди него. Още една лъжа в биографията му.
Когато той си тръгна, аз се почувствах ужасно. Бях отнела илюзиите на брат си. Бях го тласнала в суровата реалност, за която той не беше подготвен. Но знаех, че е било необходимо. За да оцелеем, трябваше първо да приемем истината, колкото и грозна да е тя.
Семейството ни вече не съществуваше. Имаше само група от разбити хора, свързани от обща катастрофа. И всеки от нас трябваше да намери своя собствен начин да се измъкне от руините.
Глава 8
След разговора с Огнян знаех, че повече не мога да се крия. Трябваше да действам. Първата ми цел беше да се срещна с жената в центъра на всичко това, сянката в живота на семейството ми – Ирина. Трябваше да чуя нейната версия, да видя с очите си жената, за която баща ми е бил готов да рискува всичко, но и която е държал в тайна в продължение на десетилетия.
Намерих адреса от нотариалния акт – беше в стар, но добре поддържан блок в спокоен квартал. Сградата беше пълна противоположност на нашия студен, модерен дом. Имаше саксии с цветя по первазите и се усещаше миризма на домашен уют.
Сърцето ми биеше силно, докато стоях пред вратата на апартамента. Какво щях да й кажа? „Здравейте, аз съм дъщерята на мъжа, който съсипа живота ви“?
Поех дълбоко дъх и позвъних. След няколко секунди вратата се открехна и пред мен застана тя. Беше по-слаба и по-уморена, отколкото на снимките. Тъмната й коса беше прорязана от сребърни нишки, а в ъгълчетата на очите й се бяха вгнездили тъга и разочарование. Но все още притежаваше онази горда осанка и пронизващ поглед.
Тя ме погледна и в първия момент в очите й имаше само объркване. После, сякаш нещо прищрака. Тя разпозна в мен чертите на Стоян. Видях как лицето й пребледня.
„Ти си…“, прошепна тя.
„Лилия“, казах аз. „Дъщеря му.“
Тя не каза нищо. Просто ме гледаше с поглед, в който се смесваха шок, болка и може би дори любопитство.
„Може ли да вляза?“, попитах тихо. „Моля ви.“
Тя се поколеба за миг, след което мълчаливо отстъпи назад и ми направи път.
Апартаментът беше скромен, но подреден с вкус. По стените имаше картини, а по рафтовете – много книги. Беше дом, в който се живееше, а не просто се съществуваше. На една от стените имаше голяма рамка с десетки снимки на Дамян – от бебе до днес. Моят живот, моят брат, събран на една стена.
„Той ли те изпрати?“, попита Ирина, нарушавайки тишината. Гласът й беше дрезгав, сякаш не го беше използвала отдавна.
„Не“, отвърнах аз. „Той дори не знае, че съм тук. Нито пък Дамян.“
Тя кимна бавно, сякаш преценяваше думите ми. „Какво искаш тогава?“
„Истината“, казах просто. „Искам да разбера как се е стигнало дотук.“
Тя въздъхна дълбоко и седна на малкия диван. Посочи ми креслото срещу нея.
„Истината е дълга и грозна история, момиче“, каза тя с горчива усмивка. „История за млада, глупава художничка, която се влюбила в харизматичен, амбициозен мъж. Той й обеща всичко. Каза, че е нещастен в брака си, че жена му е студена и дистанцирана, че ще се разведе. Аз му повярвах. Бях толкова влюбена, че не виждах очевидното – той никога не е имал намерение да напусне семейството си. Вие бяхте неговата фасада, неговият символ на успех. А аз… аз бях неговото бягство, неговата тайна.“
Тя говореше спокойно, без сълзи, сякаш разказваше историята на някой друг. Болката беше толкова стара, че вече се беше превърнала в белег.
„Когато забременях с Дамян, за момент си помислих, че това ще промени нещата. Че най-накрая ще избере нас. Но тогава видях страха в очите му. Страхът да не загуби всичко, което е изградил. Тогава ми предложи сделката.“
„Сделката?“, повторих аз.
„Този апартамент“, посочи тя с ръка. „И месечна издръжка. В замяна на моето мълчание. В замяна на това да отгледам сина му далеч от очите на света. Да бъда вечната му тайна. Бях млада, уплашена и без пукната стотинка. Имах дете, за което да се грижа. Приех.“
Слушах я и усещах как гневът ми към нея, онзи първоначален гняв към „другата жена“, се изпарява. Тя не беше злодей. Тя беше просто друга жертва.
„През всичките тези години той идваше и си отиваше, когато му е удобно“, продължи тя. „Играеше ролята на баща за няколко часа в седмицата, носеше скъпи подаръци, за да успокои съвестта си. Дамян растеше, виждайки всичко това. Виждаше как майка му гасне в чакане. Виждаше фалша в усмивките на баща му. Омразата му към него се трупаше с години. Опитах се да го спра, опитах се да го предпазя от тази отрова. Но как можеш да спреш едно дете да мрази човека, който е наранил майка му?“
„Значи подкрепяте това, което прави сега? Делото с Асен?“
Тя поклати глава. „Не го подкрепям. Но го разбирам. Разбирам нуждата му да накаже Стоян, да му отнеме това, което е най-важно за него – империята му, статуса му. Но се страхувам за него, Лилия. Страхувам се, че тази жажда за отмъщение ще го погълне. Че ще спечели битката, но ще изгуби себе си в нея. Баща ти е опасен човек, когато е притиснат в ъгъла. Той няма да се спре пред нищо, за да защити себе си.“
В този момент входната врата се отвори и влезе Дамян. Той спря на прага, когато ме видя. Лицето му се вкамени.
„Какво правиш тук?“, изсъска той, а погледът му се стрелна от мен към майка му. „Как си я намерила? Мамо, нали ти казах да не говориш с никого!“
„Тя дойде сама, Дамян“, каза Ирина спокойно. „И е време да спрем да се крием. Лъжата продължи твърде дълго.“
„Няма за какво да говорим!“, отсече той, приближавайки се към мен. „Казах ти всичко, което трябваше да знаеш. Махай се от дома ми!“
„Дамян, моля те“, намеси се майка му, изправяйки се.
„Не, мамо! Тя е една от тях! Не виждаш ли? Сигурно е дошла да те манипулира, да ти предложи пари, за да се откажем от делото!“
„Никой не ми е предлагал нищо!“, извиках аз, изправяйки се срещу него. „Дойдох тук, за да разбера, да видя нещата и от вашата страна! И знаеш ли какво видях? Видях две семейства, съсипани от егоизма и лъжите на един и същи човек! Ние не сме врагове, Дамян! Ние сме жертви!“
Думите ми увиснаха в напрегнатия въздух. Той ме гледаше с недоверие, но в очите му видях и нещо друго – проблясък на съмнение. Може би за първи път някой от „другата страна“ не го беше нападал, а беше признал болката му.
„Врагове или не, това не променя нищо“, каза той накрая, но гласът му беше малко по-мек. „Машината е задвижена. И няма спиране, докато не стигне до края.“
Знаех, че е прав. Беше твърде късно за връщане назад. Но може би не беше твърде късно да се опитаме да контролираме щетите. Може би, само може би, ако успеехме да намерим начин да общуваме, можехме да предотвратим пълното унищожение, към което се бяхме запътили. Но в този момент, гледайки напрегнатите лица на майка и син, тази надежда изглеждаше много, много далечна.
Глава 9
Последвалите седмици бяха затишие пред буря. Всички страни се окопаваха в своите позиции, подготвяйки се за голямата битка – съдебното дело. Адвокат Симеонов спря да ми звъни, вероятно инструктиран от баща ми, който беше разбрал, че натискът има обратен ефект. Огнян се върна в университета, но разговорите ни по телефона бяха кратки и напрегнати. Той беше разкъсван между лоялността към баща ни и ужасяващата истина, която беше научил. Майка ми се беше затворила напълно в себе си, прекарвайки дните си в грижи за орхидеите, сякаш те бяха единственият свят, който все още можеше да контролира.
Аз, от своя страна, използвах това време, за да направя това, което баща ми не искаше – да започна да градя нещо свое. С помощта на Андрей си обнових автобиографията и започнах да кандидатствам за работа. Беше унизително на моменти. Името на баща ми беше едновременно и благословия, и проклятие. Някои врати се отваряха от любопитство, но повечето се затваряха със страх. Никой не искаше да си навлече гнева на Стоян, наемайки „непокорната“ му дъщеря.
Накрая, получих предложение от малка, независима финансово-консултантска фирма. Заплатата беше скромна, много под стандарта, с който бях свикнала, но работата беше истинска. За първи път в живота си се почувствах полезна, оценена заради собствените си умения, а не заради фамилията си. Наех си малка квартира, близо до апартамента на Андрей, и за първи път усетих вкуса на истинската свобода. Беше плашещо и вълнуващо едновременно.
Междувременно, делото наближаваше. От новините научих, че Асен е засилил медийната си атака. В няколко икономически издания се появиха статии, които намекваха за „неморални бизнес практики“ в компанията на баща ми, без да го назовават директно. Беше ясно, че екипът на Асен и Дамян подготвя почвата, за да настрои общественото мнение срещу него.
Една вечер, докато се прибирах от работа, пред вратата на кооперацията ми ме чакаше Асен. Не го бях виждала от години, но го познах веднага. Беше остарял, косата му беше побеляла, но в очите му гореше същият огън на амбиция и ожесточение.
„Лилия“, каза той, приближавайки се. „Надявах се да те намеря тук. Трябва да поговорим.“
„Няма за какво да говорим, господин Асен“, отвърнах студено. „Аз нямам нищо общо с делата на баща ми.“
„О, мисля, че имаш“, каза той с тънка усмивка. „Чух, че си се изнесла. Чух, че си започнала работа. Изглежда, си избрала страна.“
„Не съм избрала ничия страна. Избрах себе си“, отвърнах аз.
„Точно затова съм тук. Искам да ти предложа нещо“, каза той, а гласът му стана по-конспиративен. „Ти имаш достъп. Дори и сега, сигурен съм, че можеш да намериш начин да влезеш в сървърите му, да намериш документи. Търсим един конкретен договор, който ще докаже без съмнение неговата измама. Ако ни помогнеш, ще се погрижа да получиш значителен дял от обезщетението, което ще спечелим. Достатъчно, за да започнеш на чисто, далеч от него и неговите проблеми.“
Предложението му ме отврати. Той искаше да предам баща си, да извърша престъпление, за да спечели делото си.
„Вие сте същият като него“, казах с презрение. „Готов на всичко, за да постигнете целта си. Използвате Дамян, сега се опитвате да използвате и мен. Не ви ли е срам?“
Усмивката му изчезна. „Не става въпрос за срам, момиче. Става въпрос за справедливост. Той ми отне години от живота и милиони. Аз просто си ги взимам обратно. С лихвите.“
„Това не е справедливост, а отмъщение“, казах аз. „И аз няма да участвам в него. Сега, ако обичате, ме извинете.“
Опитах се да го заобиколя, но той хвана ръката ми.
„Помисли добре, Лилия. Това е единственият ти шанс да излезеш от тази каша като победител. Защото когато приключа с баща ти, от неговата империя няма да остане и прашинка. И ти ще потънеш заедно с него.“
„Предпочитам да потъна с чест, отколкото да плувам във вашите мръсни води“, дръпнах ръката си и влязох във входа, оставяйки го сам на улицата.
Сърцето ми блъскаше. Бях изправена пред поредната морална дилема. Предложението на Асен, колкото и отвратително да беше, ми даваше изход. Можех да си осигуря бъдещето, да се откъсна завинаги от токсичното влияние на семейството си. Трябваше само да предам човека, който, въпреки всичко, беше мой баща.
В същото време, ако не направех нищо, рискувах да бъда пометена от лавината. Фалитът на баща ми щеше да се отрази на всички ни. Майка ми щеше да загуби всичко. Бъдещето на Огнян щеше да е провалено.
Тези мисли ме измъчваха през следващите дни. Чувствах се като въжеиграч, балансиращ над пропаст, а от двете страни стояха баща ми и Дамян, дърпайки въжето в противоположни посоки. Всеки мой ход можеше да бъде фатален.
Решението дойде неочаквано. Една вечер получих имейл от анонимен адрес. Вътре имаше само един прикачен файл. Когато го отворих, видях сканиран документ. Беше предбрачният договор на моите родители. Прелистих го с треперещи ръце. И тогава го видях. Една клауза, заровена дълбоко в юридическия жаргон. Клауза, която гласеше, че в случай на развод по вина на съпруга, доказана с извънбрачна връзка или незаконно дете, цялото му имущество, придобито по време на брака, се прехвърля на името на съпругата, Маргарита.
Замръзнах.
Майка ми. Моята тиха, пасивна, вечно страдаща майка. Тя е имала в ръцете си оръжие, способно да унищожи баща ми по всяко време през последните двадесет и седем години. И не го е използвала.
Но кой ми беше изпратил това? Не можеше да е баща ми. Не и адвокат Симеонов. Асен? Малко вероятно. Тогава кой?
И тогава осъзнах. Имаше само един човек, който имаше достъп до тези документи и мотив да ми ги покаже. Някой, който искаше да ми даде трети вариант, изход от дилемата.
Беше майка ми.
Глава 10
Осъзнаването ме удари като мълния. Предбрачният договор. Клаузата. Мълчанието на майка ми през всичките тези години не е било просто пасивност или страх. Било е стратегия. Студена, пресметлива, дългосрочна стратегия за оцеляване.
Тя не е била жертва. Била е играч, също като всички останали. Играч, който е чакал търпеливо своя ход. И сега, когато къщата от карти заплашваше да се срути, тя ми подаваше скрития си коз. Не директно, разбира се. Изпратила го беше анонимно, запазвайки фасадата на невинност. Но посланието беше кристално ясно: „Аз държа ключа към всичко. Ти реши какво ще правиш с него.“
Веднага тръгнах към дома на родителите ми. Вече не изпитвах страх, влизайки в тази къща. Изпитвах студена ярост. Ярост за годините на манипулация, за ролята на крехка, страдаща жена, която тя беше играла толкова убедително.
Намерих я там, където беше винаги – в зимната градина, сред орхидеите си. Тя ме погледна, а в очите й нямаше изненада. Сякаш ме е очаквала.
„Получих един интересен имейл днес, мамо“, казах аз, без никакво предисловие, заставайки пред нея.
Тя не отговори. Просто продължи да подрязва едно изсъхнало листо с малка сребърна ножичка.
„Предбрачен договор. С много любопитна клауза“, продължих аз, а гласът ми трепереше от гняв. „През цялото това време… през всичките тези години, докато си плачела и си се оплаквала, ти си имала силата да го спреш. Можела си да го напуснеш, да вземеш всичко и да започнеш нов живот. С мен. Но не си го направила. Защо?“
Тя най-накрая остави ножичката и вдигна поглед към мен. В очите й нямаше сълзи. Имаше само ледена решителност, която никога преди не бях виждала.
„Защото не беше времето“, каза тя с равен глас. „Какво си мислиш, че щеше да стане, Лилия? Ако го бях напуснала преди двадесет години? Той щеше да се бори със зъби и нокти. Щеше да проточи развода с години. Щеше да скрие пари, да обяви фалит. Щеше да ме съсипе и накрая щяхме да останем без нищо. Той беше млад, силен и безскрупулен.“
„А сега? Сега е по-различно, така ли?“, попитах саркастично.
„Сега е различно“, потвърди тя. „Сега той е уязвим. Притиснат е отвсякъде. Делото с Асен, дълговете към банките… И най-вече, сега има неопровержимо доказателство за изневярата му – Дамян. Един ДНК тест е достатъчен. Сега, ако задействам клаузата, той няма къде да мърда. Съдът ще му отнеме всичко и ще го даде на мен. Без дълги битки. Без мръсни номера. Шах и мат.“
Бях потресена от хладнокръвието й. Жената пред мен не беше майка ми. Беше непозната. Стратег, който е планирал своя ход в продължение на десетилетия.
„И защо ми го показваш на мен? Защо сега?“, попитах аз.
„Защото ти си единствената, на която мога да имам доверие“, каза тя. „Огнян е твърде слаб, твърде много обича баща си. А аз… аз не мога да бъда тази, която ще забие ножа. Трябва да изглежда така, сякаш съм принудена, сякаш съм жертва до самия край. Ти си тази, която трябва да направи хода, Лилия. Ти трябва да използваш този документ.“
„Да го използвам? Как? Да го дам на Дамян и Асен ли? Да им помогна да унищожат баща ми, за да можеш ти да обереш останките?“
„Не бъди наивна“, каза тя остро. „Ако те спечелят делото, няма да останат никакви останки. Обезщетението, което Асен иска, ще погълне всичко. Банките ще си вземат своето. И ние, ти, аз и Огнян, ще останем на улицата. Това ли искаш?“
Тя се изправи и се приближи до мен.
„Има само един начин да спасим нещо от тази катастрофа. Трябва да изпреварим Асен. Трябва ти да отидеш при баща си. Да му покажеш този договор. Да го накараш да разбере, че играта е приключила. Той ще трябва да прехвърли компанията и всички активи на мое име. Тихо и бързо. Преди делото да е приключило. Това е единственият начин да ги защитим от Асен. Активите ще бъдат мои, недосегаеми за кредиторите му. Разбираш ли? Това не е отмъщение. Това е спасителна операция.“
Планът й беше гениален в своята жестокост. Тя искаше да използва заплахата от договора, за да принуди баща ми да й предаде всичко, като по този начин го спаси от Асен, но го направи напълно зависим от нея. Тя щеше да се превърне от затворничка в тъмничар.
„А какво ще стане с Дамян?“, попитах аз.
Тя сви рамене. „Дамян ще получи това, което иска – баща му ще бъде унизен и победен. Но няма да получи пари. Не и от нас. Той избра да бъде оръжие в ръцете на Асен. Нека Асен се грижи за него.“
Нейното безразличие към съдбата на Дамян и Ирина ме отврати. За нея те бяха просто инструмент, който да използва, и след това да изхвърли.
„Значи ти си знаела през цялото време“, прошепнах аз, осъзнавайки пълния мащаб на нейното лицемерие. „Не си страдала. Ти си чакала.“
„Наречи го както искаш“, отвърна тя. „Наречи го търпение. Наречи го прагматизъм. Аз направих това, което трябваше, за да защитя децата си. За да ви осигуря бъдеще. Сега е твой ред да направиш същото. Изборът е твой, Лилия. Можеш да гледаш как всичко се срива до основи. Или можеш да вземеш контрола. Време е да решиш на чия страна си.“
Тя се обърна и се върна при своите орхидеи, оставяйки ме сама с ужасяващия избор. Беше ми дала оръжие, по-мощно от всичко, което Асен или Дамян притежаваха. Оръжие, което можеше да сложи край на войната. Но цената беше да се превърна в нея. Да стана хладнокръвен манипулатор, който жертва едни, за да спаси други.
Излязох от къщата, а в главата ми кънтеше само един въпрос: Кой беше истинското чудовище в тази история? Безскрупулният ми баща, отмъстителният ми брат или моята тиха, пресметлива майка? И най-страшното беше, че вече не знаех отговора.
Глава 11
Дните преди началото на делото бяха изпълнени с електрическо напрежение. Въздухът беше толкова гъст, че можеше да се разреже с нож. В медиите непрекъснато се появяваха нови „изтичания“ на информация, всяко по-унищожително за репутацията на баща ми от предишното. Адвокатите на Асен играеха играта си майсторски, превръщайки процеса в публичен линч още преди да е започнал.
Империята на Стоян започна да се тресе. Акциите на компанията се сринаха. Бизнес партньори започнаха да се дистанцират. Банките, които доскоро му се кланяха, сега настояваха за спешни срещи и допълнителни гаранции по кредитите. Примката около врата му се стягаше с всеки изминал ден.
Той се беше барикадирал в кабинета си, отказвайки да говори с когото и да било, освен с адвокат Симеонов. Дори майка ми, със своето новооткрито хладнокръвие, изглеждаше притеснена. Нейният план зависеше от това да има какво да се спасява. Ако компанията фалираше преди тя да успее да поеме контрол, предбрачният й договор щеше да бъде просто парче хартия.
Аз бях в епицентъра на тази буря, парализирана от нерешителност. Документът, който майка ми ми беше дала, лежеше скрит в квартирата ми като бомба със закъснител. Всеки ден се борех със себе си. Да го използвам ли? Да се превърна ли в оръжието на майка ми, за да спася материалното ни състояние, но да предам всякакъв морал? Или да остана настрана и да гледам как всичко, добро и лошо, изгаря до основи?
Първият ден от делото дойде. Съдебната зала беше препълнена с журналисти и любопитни. Баща ми влезе, придружен от Симеонов. Изглеждаше с десет години по-стар. Увереността му беше изчезнала, заменена от сива, уморена маска. Когато погледът му срещна моя за миг, в него нямаше гняв. Имаше само празнота.
От другата страна бяха Асен и Дамян. Асен изглеждаше триумфиращ, наслаждавайки се на всеки миг от унижението на бившия си партньор. Дамян беше различен. Лицето му беше каменно, непроницаемо. Той не гледаше към баща ни. Гледаше право напред, сякаш се опитваше да се дистанцира емоционално от случващото се.
Процесът започна. Адвокатите на Асен представиха своя случай методично и безпощадно. Извадиха документи, имейли, записи на разговори. Всеки нов довод беше като удар с чук по основите на защитата на баща ми. Ключовият момент беше, когато призоваха Дамян като свидетел-експерт.
Той излезе на трибуната, спокоен и уверен. Говореше с техническа прецизност за архитектурните планове, за промените, които са били направени в последния момент, за начините, по които концепцията е била манипулирана, за да изглежда, че приносът на Асен е незначителен. Той не повиши тон, не показа емоция. Просто излагаше факти. И тези факти бяха унищожителни.
Докато го слушах, аз не виждах отмъстителен син. Виждах професионалист. Виждах човек, който беше използвал болката си, за да я превърне в експертиза. Той не просто мразеше баща си, той го беше изучил. Знаеше всяка негова слаба страна, всеки мръсен трик в бизнеса му. И сега ги разкриваше един по един пред света.
Адвокат Симеонов се опита да го дискредитира. Опита се да представи свидетелските му показания като лично мотивирани, като акт на отмъщение от страна на непризнат извънбрачен син.
„Господин Дамян“, започна Симеонов с мазна усмивка. „Вярно ли е, че вие сте син на господин Стоян, роден извън брака му?“
„Да“, отговори Дамян спокойно.
„И вярно ли е, че таите дълбока неприязън към него заради обстоятелствата около вашето раждане и живот?“
„Чувствата ми към господин Стоян са ирелевантни“, отговори Дамян. „Аз съм тук като експерт-архитект, за да дам професионалното си мнение по технически въпроси. А фактите, които представих, са подкрепени с документи, не с чувства.“
Симеонов беше победен. Опитът му да превърне делото в семейна драма се провали. Дамян беше твърде подготвен, твърде интелигентен.
През следващите дни защитата на баща ми започна да се разпада напълно. Ключови свидетели промениха показанията си. Бивши служители, уплашени от развоя на събитията, започнаха да сътрудничат на страната на Асен. Беше очевидно, че губим. И то не просто губим, а сме на път да бъдем напълно унищожени.
Една вечер, след поредния катастрофален ден в съда, се прибрах вкъщи и намерих майка ми да ме чака пред вратата.
„Времето изтича, Лилия“, каза тя без предисловие. „Чу ли? Банката е запорирала част от сметките ни. Това е началото на края. Ако не действаш сега, утре ще бъде твърде късно.“
„Какво искаш да направя?“, извиках аз, а отчаянието ми премина в гняв. „Да отида при него и да го довърша? Не виждаш ли, че той вече е сразен?“
„Той не е сразен, докато все още има какво да му се отнеме!“, отвърна тя със стоманен глас. „Асен ще му отнеме всичко. Аз искам само да го спася. Да спася нас! Престани да мислиш като дете и започни да мислиш като наследник! Това е твоята последна възможност да вземеш съдбата си в свои ръце.“
Тя ми подаде папка. Вътре имаше документи, подготвени от нейните адвокати. Пълномощни, договори за прехвърляне на собственост. Всичко, което баща ми трябваше да подпише.
„Накарай го да подпише това“, каза тя. „Използвай договора. Заплаши го. Направи каквото е нужно. Но не се връщай без неговия подпис.“
Тя си тръгна, оставяйки папката в ръцете ми. Тежеше като олово. Това беше моят окончателен избор. Да се превърна в лешояд, който се нахвърля върху ранения лъв, или да остана вярна на принципите си и да потъна заедно с кораба.
И тогава, в този момент на пълно отчаяние, взех решение. Щях да отида при баща си. Но нямаше да играя по правилата на майка ми. Щях да играя по своите.
Глава 12
Намерих баща си в кабинета му. Беше късно през нощта, но всички лампи светеха. Той седеше зад масивното си бюро, но вече не изглеждаше като господар на тази вселена. Изглеждаше като неин затворник. Пред него имаше бутилка уиски, наполовина празна, и разхвърляни документи. Когато влязох, той дори не вдигна поглед.
„Ако си дошла да ми кажеш „Казах ти“, можеш да си вървиш“, промърмори той, а гласът му беше дрезгав и уморен.
„Не съм дошла затова“, казах тихо и седнах на стола срещу него. Същият стол, на който седях по време на нашия последен, съдбоносен скандал. Сега всичко изглеждаше толкова дребно и далечно.
Поставих папката, която майка ми ми даде, на бюрото. „Мама ме изпрати. Иска да подпишеш това.“
Той бавно вдигна поглед. Взе папката, отвори я и започна да чете. Лицето му не изразяваше нищо – нито гняв, нито изненада. Сякаш беше очаквал този ход. Когато свърши, той се изсмя. Беше същият сух, горчив смях като на Дамян.
„Разбира се, че иска“, каза той. „Маргарита винаги е била по-умен играч, отколкото някой е предполагал. Иска да ме довърши, преди Асен да го направи. Да обере останките.“
„Тя казва, че иска да ни спаси“, казах аз.
„Да спаси себе си, искаш да кажеш“, поправи ме той. „Тя никога не е прощавала. Само е чакала.“ Той ме погледна в очите. „И какво? Ти си нейната екзекуторка? Дошла си да изпълниш присъдата?“
Поех дълбоко дъх. Това беше моментът.
„Не“, казах аз. „Аз дойдох да ти предложа сделка.“
Той повдигна вежди. Думата „сделка“ привлече вниманието му. Това беше езикът, който разбираше.
Извадих предбрачния договор от чантата си и го поставих върху папката. „Това е козът на мама. С него тя може да ти отнеме всичко. Законно. Безвъзвратно.“
След това извадих друг лист хартия. Беше празен. Поставих го до договора.
„А това е моят коз. Твоят подпис тук“, посочих папката. „Или твоят подпис тук“, посочих празния лист.
Той ме гледаше объркано. „Какво има на празния лист?“
„Нищо. Все още“, отговорих аз. „Но може да има едно признание. Пълно и саморъчно написано признание за измамата срещу Асен. Признание, което, ако го дам на адвокатите му, ще сложи край на делото още утре. Ще загубиш всичко. Името ти ще бъде кал. Ще влезеш в затвора. И мама няма да може да спаси нищо, защото всичко ще отиде за обезщетението на Асен.“
Той ме гледаше вцепенен. В очите му за първи път видях страх. Не от загуба на пари. А от пълно и абсолютно унищожение.
„Ти… ти би ли го направила?“, прошепна той. „Би ли пратила собствения си баща в затвора?“
„Въпросът не е какво бих направила аз“, казах с леден глас, който изненада самата мен. „Въпросът е какво ще направиш ти. Имаш три избора, татко. Първи: не правиш нищо, Асен те унищожава. Втори: подписваш документите на мама, превръщаш се в нейна марионетка до края на живота си. Трети: приемаш моята сделка.“
„Каква… каква е твоята сделка?“, попита той, а гласът му беше едва доловим.
„Ще направиш това, което трябваше да направиш преди двадесет и седем години. Ще постъпиш правилно. Утре ще се свържеш с Асен и Дамян. Ще им предложиш споразумение. Ще им върнеш половината от компанията. Тази половина, която им принадлежи по право. Ще дадеш на Дамян мястото, което заслужава – не като враг, а като партньор. Ще се изправиш пред него и ще му се извиниш. И ще осигуриш на майка му, Ирина, такава пенсия, че да не се притеснява за нищо до края на живота си.“
Той ме гледаше така, сякаш съм полудяла. „Ти искаш да се предам? Да им дам половината от всичко, което съм построил?“
„Ти не си го построил сам!“, повиших тон. „Ти си го откраднал! Искам да поправиш грешката си. Искам, за първи път в живота си, да постъпиш с чест. Ако направиш това, аз ще унищожа този договор“, посочих документа на майка ми. „И ще скъсам този празен лист. Мама няма да получи нищо повече от това, което има сега. Асен ще оттегли иска си. Дамян ще получи справедливост, а не отмъщение. Компанията ще оцелее, макар и наполовина по-малка. И всички ние ще получим шанс да започнем на чисто, без лъжи.“
Той мълчеше дълго време. Гледаше документите на масата, после мен. В кабинета се чуваше само тиктакането на стария стенен часовник.
Внезапно той се наведе напред, сложил лице в ръцете си. Раменете му се разтресоха. За първи път в живота си виждах баща ми да плаче. Не бяха шумни ридания, а тихи, мъчителни конвулсии на един сломен човек. Човек, който беше загубил всичко – не парите или компанията, а контрола.
„Прекалено късно е“, прошепна той. „Прекалено късно е за чест.“
Точно в този момент телефонът на бюрото му иззвъня. Беше Симеонов. Баща ми го погледна, поколеба се, след което включи високоговорителя.
„Стояне, имаме проблем“, каза адвокатът, а гласът му беше напрегнат. „Току-що получих информация. Един от ключовите ни свидетели е получил инфаркт. Лекарите не дават добри прогнози. Това беше единственият ни шанс да оборим твърденията на Дамян.“
Тишина. Това беше последният пирон в ковчега. Съдбата беше взела своето решение.
Баща ми бавно вдигна глава. Погледна ме. В очите му вече нямаше сълзи. Имаше само безкрайна умора и… капитулация.
„Кажи ми пак“, каза той с празен глас. „Кажи ми пак какво точно искаш да направя.“
Знаех, че съм спечелила. Но победата нямаше сладък вкус. Имаше вкус на пепел.
Глава 13
На следващата сутрин светът изглеждаше различен. Сякаш бурята беше преминала, оставяйки след себе си странна, призрачна тишина и въздух, прочистен от напрежението.
Баща ми, верен на думата си, се свърза с адвокатите на Асен. Новината за предложението за споразумение предизвика шок и недоверие. Преговорите бяха кратки и напрегнати. Асен, подушил кръв, първоначално се опита да поиска повече. Но когато адвокат Симеонов, инструктиран от баща ми, намекна, че алтернативата е обявяване в несъстоятелност, което щеше да завърже всички в съдебни битки с години без гаранция за успех, той бързо стана по-сговорчив.
Ключовата фигура в преговорите обаче се оказа Дамян. Той не се интересуваше толкова от финансовите детайли, колкото от принципите. Настояваше за публично признание на неправомерните действия и за пълна реструктуризация на управлението на компанията, която да гарантира, че подобни злоупотреби са невъзможни в бъдеще.
Най-трудната част за баща ми беше срещата лице в лице. Тя се състоя в неутрална зала в адвокатска кантора. Присъствахме само четиримата – баща ми, аз, Дамян и Асен.
Баща ми изглеждаше съсипан, но за първи път от много време – спокоен. Той се изправи пред Дамян.
„Сбърках“, каза той с прост, лишен от патос глас. „Сбърках и с теб, и с майка ти. И с теб, Асене. Бях млад, алчен и уплашен. И ви нараних. Няма думи, с които мога да върна времето назад, но мога да се опитам да поправя това, което е възможно. Съжалявам.“
В стаята се възцари мълчание. Дамян го гледаше с непроницаемо изражение. Не знаех какво става в главата му. Дали вярваше на тези думи? Дали те имаха някакво значение след толкова години болка?
Накрая, той просто кимна. Кратко, почти незабележимо кимване. Не беше прошка. Беше приемане. Беше краят на войната.
Споразумението беше подписано. Компанията беше разделена. Асен и Дамян поеха контрол над своята половина, която преименуваха и започнаха да управляват по свои собствени правила. Баща ми остана с другата половина – по-малка, обременена с дългове, но все пак жива.
Първият ми разговор след това беше с майка ми. Отидох в къщата и й върнах нейния предбрачен договор, заедно с подготвените от адвокатите й документи, неразписани.
Тя ме погледна, после документите, и разбра всичко. Лицето й се превърна в ледена маска на ярост.
„Какво си направила?“, изсъска тя. „Ти си го спасила! Ти му позволи да се измъкне! Аз можех да имам всичко!“
„Ти никога не си искала да спасяваш никого, освен себе си, мамо“, отвърнах аз спокойно. „И никога не си имала нищо истинско, освен една златна клетка. Сега той няма почти нищо. Но е свободен. И аз съм свободна. А ти… ти оставаш сама в своята перфектно подредена градина.“
Оставих я там, сред нейните орхидеи, за първи път победена в собствената си игра.
Животът ми пое в съвсем нова посока. Продължих да работя в малката фирма, радвайки се на всяка малка победа, на всяка заплата, която бях изкарала сама. С Андрей връзката ни се задълбочи. Той беше моята скала по време на бурята, моят пристан. Ипотечният му кредит вече не изглеждаше толкова страшен в сравнение с планините от дългове, които бях видяла. Неговият малък апартамент се превърна в наш общ дом, изпълнен със смях и спокойствие.
Баща ми се промени. Загубата на половината империя, унижението, сблъсъкът с последствията от действията му сякаш го бяха пречистили. Той продаде голямата къща, разплати се с банките и се премести в много по-малък апартамент. Започна да управлява остатъка от компанията си по различен начин – по-честно, по-предпазливо. Започнахме да се виждаме от време на време. Разговорите ни бяха неловки в началото, но постепенно започнахме да градим нещо ново – не връзка между тиранин и подчинена, а между двама възрастни, които се учат да се познават отново.
Огнян беше този, който понесе удара най-тежко. Сривът на семейния мит го беше разтърсил из основи. Той напусна престижния университет, осъзнавайки, че е следвал чужда мечта. Започна работа като сервитьор, за да изплаща студентския си кредит. Беше му трудно, но за първи път го видях да прави нещо сам, за себе си. Започна да открива кой е той, извън сянката на баща си.
Глава 14
Минаха няколко месеца. Животът бавно намираше своя нов ритъм. Един следобед, докато бях в офиса, получих съобщение от непознат номер. „Може ли да се видим? Искам да поговорим. Дамян.“
Сърцето ми подскочи. Не го бях виждала от деня на подписването на споразумението. Съгласих се. Срещнахме се в едно тихо кафене, далеч от центъра на града.
Той изглеждаше различно. Напрежението беше изчезнало от лицето му. Изглеждаше по-спокоен, почти… щастлив.
„Исках да ти благодаря“, каза той, след като си поръчахме кафе.
„За какво?“, попитах изненадано.
„За това, че ми показа, че има и друг път, освен пълното унищожение“, каза той. „Бях толкова погълнат от гнева си, че не виждах нищо друго. Ти ми даде възможност да получа справедливост, а не просто отмъщение. Сега с Асен градим нещо ново, нещо чисто. И това е много по-удовлетворяващо.“
„А майка ти? Как е тя?“
„Добре е“, усмихна се той. „За първи път от години я виждам спокойна. Баща ти изпълни обещанието си. Тя има всичко, от което се нуждае. Започна отново да рисува. Сякаш част от живота й се върна.“
Мълчахме за момент.
„Знаеш ли“, каза той, „винаги съм се чудил каква си. Представях си те като разглезена принцеса. Но се оказа, че си по-голям боец от всички нас.“
„Просто се опитвах да намеря пътя си“, отвърнах аз.
„Мисля, че си го намерила“, каза той. „Исках и да ти кажа, че… вратата ми е винаги отворена. Ако някога искаш да говориш. Като… брат и сестра.“
Думите му ме трогнаха дълбоко.
„Бих искала това“, казах искрено.
Платихме сметката и излязохме от кафенето. Беше слънчев ден.
„Какво ще правиш сега?“, попитах го.
Той погледна към една нова, модерна сграда отсреща. „Ще строя“, каза той с усмивка. „Но този път ще строя мостове, а не стени.“
Тръгнахме в различни посоки, но за първи път имах чувството, че вървим по един и същи път. Път, който не беше начертан от нашите родители, а от нас самите. Път, изграден не върху лъжи и тайни, а върху крехката, но упорита надежда за ново начало. Войната беше приключила. И от руините, всеки от нас започваше да строи своя собствен, малък, но истински свят.