Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сега ще ви кажа защо не играх в Мача на Надеждата на Стилиян Петров, обяви Наско Сираков
  • Новини

Сега ще ви кажа защо не играх в Мача на Надеждата на Стилиян Петров, обяви Наско Сираков

Иван Димитров Пешев септември 7, 2023
sdfgfdhhrthtr.jpg

Една легенда отказа да играе в „Мача на Надеждата“, организиран от Стилиян Петров.

Стан не каза кой точно визира.

Появиха се множество предположения.

„Да, има един, който отказа, но няма да споменавам името. Каузата е позитивна. За мен това не е проблем. Всеки си има свое виждане“, каза Стилиян.

Завъртяха се множество предположения.

На трибуните дойде да гледа Наско Сираков, което закономерно предизвика въпросът на репортер от БТВ:

Дали не е той въпросната легенда, която е отказала на Стилиян.

Сираков се изказа ласкаво за Стилиян, но и поясни защо

Той обаче бе категоричен, че не участва, защото му е минало времето.

Все пак не е ясно дали Стилиян визираше Сираков или друга легенда.

„Мачът на надеждата“ вече е в историята, но много хора дълго ще говорят за него.

Не само множеството звезди, които откликнаха на поканата на Стилиан Петров, но и хиляди зрители по трибуните ще помнят тези минути.

Благодаря на всички, че помогнахте на мен, семейството ми и сега на хората, които се борят с тази коварна болест. Преди 11 години не знаех дали ще мога да застана отново пред вас, но сега имах отново удоволствието да облека националната фланелка.

 

Разчувствахте ме, ние сме обединен народ и аз се гордея да бъда българин. Те ще бъдат разпределени както между болници в страната, така и за подпомагането на хора, които се борят с коварното заболяване., каза Стенли в емоционална реч и сълзи в очите след благотворителния мач.

Зрителите имаха възможността да се насладят на играта на много величия от футболното минало като Христо Стоичков, Наско Сираков, Димитър Бербатов, Мартин Петров, Мариян Христов и още много други.

Мачът завърши 3:3.

 

Въпреки огромните усилия по организацията на това благотворително събитие и каузата, за която събира средства, горчив вкус остави гледката на празните места по трибуните.

Голяма кауза от голям човек, всички на терена и трибуните с огромни сърца. Но, остава една горчилка?

Защо бе, защо не беше пълен този рушащ се стадион?

Защо клубовете не доведоха отборите си и детските школи, Защо не учим на децата и бъдещето на тази държава на каузи и спортменство.

Но, нека все пак вярваме, че Съединението прави силата. Всяко начало е трудно!

 

Как може да не се напълни стадиона при тази уникална кауза и събрани толкова футболни звезди на едно място. Съжалявам,че не съм в България и не можах да отида! Браво на всички присъстващи!

Тук бяха и Иван и Андрей, които са съвместили участията си като водещи на Фермата по БТВ.

 

Борбата с тази толкова коварна болест изисква огромен ресурс, много хора са засегнати от нея, може би не пряко, но имат поне един близък или познат, който се бори за живота си. Затова и трябваше да се отдаде нужното уважение към тази инициатива, защото няма човек, застрахован от приело вече мащабите на пандемия заболяване.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Познахте ли го! Залива ни от смях години наред
Next: Слагат нещо за милиони по магистралите ни, целта е

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.