Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Семейството на Антон и Венци, които ходят пеш 11 км на училище, получи хладилник и печка
  • Новини

Семейството на Антон и Венци, които ходят пеш 11 км на училище, получи хладилник и печка

Иван Димитров Пешев декември 26, 2022
asnastastoastnast.jpg

Семейството от смолянското село Сивино живее през зимата с инвалидната пенсия на майката от 396 лв.

Въпреки немотията, в която живеят, тези хора са щастливи, казва дарителят Венцислав Чавдаров

Семейството на двете братчета от смолянското село Сивино, които ходеха по 11 км пеша, за да стигнат до училището си, получи голямо дарение.

То е по инициатива на ски учителя Венцислав Чавдаров, който закарал с микробус хладилник, готварска печка, съдомиялна.

Не изпускай тези оферти:

„Трогна ме тяхната история. С мои средства и с помощта на приятели е дарението. Въпреки немотията, в която живеят, въпреки болестта – това семейство е щастливо. Удовлетворен съм, че помогнахме и бяхме причина за сълзите им от радост“, каза Чавдаров.

Братята Антон и Венци, които са в 8-и и 9-и клас на механотехникума в Смолян, пък се радват на модерни телефони. Досега те са имали стари с бутони.

 

Братчетата вървяха пеш от Сивино до Смилян, защото до родното им село няма автобус. Скромните момчета дори не са споделили в училище за транспортните си проблеми. Просто след часовете, когато автобусът за Смилян вече е заминал, тръгват пеш.

 

Майка им Медиха е на 42-години, но е пенсионерка по болест с 50% инвалидност. 53-годишният ѝ съпруг Розие работи непрестанно в гората, добива дървесина, за да прехранва семейството си. Двамата имат 5 деца. Най-големият – Алекси, е на 23 г. и работи с баща си. Две от децата им живеят и работят в Сопот и Варна и се прибират вече рядко.

 

Медиха получава 396 лв. месечна пенсия. Радва се на съдбата, че имат поне къща. Наскоро започнали да я ремонтират, но се принудили да спрат. Причината е, че почти едновременно се повредили и бойлерът, и пералнята им. „Вече са ремонтирани. Нали съм инвалид, заради болестта върша всичко бавно и трудно. Не съм предполагала, че някога ще имам собствена съдомиялна.

 

Хладилникът ни отдавана се развали и нямаше как да купим нов, сега съм много щастлива. Винаги ще съм блогодарна на тези добри хора“, обясни Медиха. Освен това тя вече има електрическа кана, кухненски робот и други уреди, с които да й е по-лесно да готви на многолюдното си семейство.

Тя е спокойна, че децата й не вървят вече пеша. След като се свършат училище децата вече слизат до кметството в Смилян. По разпореждане на община Смолян лично кметът Чавдар Червенков или ако той е в командировка, някой служител от кметството кара децата до Сивино.

 

Майката Медиха се радва, че с новите уреди ще може да готви по-лесно на многолюдното си семейство.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Натали Трифонова проговори за голямата си любов със Слави Трифонов
Next: Млада майка намери в Добрич чанта с 13 600 лева и ги върна

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
  • Новата жена на баща ми е по-млада от мен. Този факт сам по себе си беше достатъчно труден за преглъщане, хапче, което засядаше в гърлото ми всеки път, щом ги видех заедно. Тя, Лилия, с нейната порцеланова кожа и очи
  • Бях в чакалнята с другите родители в детската градина на дъщеря ми. Въздухът беше гъст от познатия мирис на пастели, пластелин и леко загорял сладкиш от кухнята. Беше онзи специфичен следобед, когато есента вече натежава с влагата си
  • Телефонът иззвъня остро, прорязвайки тишината на малката му квартира. Беше Димо, шефът му. Александър вдигна, като вече предусещаше неприятния тон, който щеше да последва. В последните седмици Димо ставаше все по-раздразнителен и взискателен, сякаш някаква невидима тежест го притискаше и той прехвърляше напрежението върху малцината си подчинени.
  • Тишината в къщата се беше превърнала в жив организъм. Дишаше в ъглите, пълзеше по скъпите тапети и тежеше върху раменете ми с непоносима сила. От седмици, откакто Стефан се прибра по средата на деня с лице
  • Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше вторник следобед, от онези сиви, безлични следобеди, в които времето сякаш е спряло, застинало в очакване на нещо – или на буря, или на слънце
  • На тридесет и четири години съм и току-що бях преживяла най-голямата болка в живота си – спонтанен аборт. Тишината в болничната стая беше по-оглушителна от всеки шум. Белите стени сякаш се свиваха около мен
  • Искам само съпругът ми и сестра ми да са с мен по време на раждането.
  • Станах в 4 сутринта, за да направя закуска за трудолюбивия си съпруг. Поне така си мислех. Че е трудолюбив. Че е мой. Че изобщо го познавам. В онази предутринна тишина, когато светът все още спеше своя дълбок
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.