Сестра ми имаше връзка с мъжа ми. Отрекох се и от двамата. Шест години — нито дума, нито среща. Наскоро ми звънна непознат номер. Беше тя. Щом чу гласа ми, започна да крещи: ‘Ти си виновна! Ти съсипа всичко!’
Телефонът остана замръзнал в ръката ми, студен и тежък като камък. Гласът на Лилия, изкривен от ярост и нещо друго, нещо, което приличаше на паника, продължаваше да ехти в съзнанието ми. Шест години. Две хиляди сто и деветдесет дни. Всеки един от тях прекаран в съзнателно усилие да изградя стена около миналото. Всеки един ден, в който имената им – Лилия и Александър – бяха отровни думи, които не си позволявах дори да си помисля. А сега, с едно обаждане, стената се беше срутила на прах.
„Ти си виновна!“
Думите пулсираха в слепоочията ми. Виновна? Аз ли бях тази, която се прибираше по-рано от командировка, за да изненада съпруга си, само за да открие колата на собствената си сестра паркирана пред дома им? Аз ли бях тази, която влезе тихо, с усмивка и подарък в ръка, и чу смях от спалнята – онзи интимен, тих смях, който не беше предназначен за мен? Аз ли бях тази, която отвори вратата и видя света си да се разпада на милиони парченца?
Не. Аз бях тази, която стоеше там, вцепенена, докато те се опитваха да се прикрият с чаршафите, сякаш голотата на телата им беше по-срамна от голотата на предателството им. Аз бях тази, която гледаше сестра си, по-малката си сестра, която бях отгледала след смъртта на майка ни, и не виждах нищо друго освен чудовище. И мъжа, на когото бях обещала вечност, а той я беше предложил на тепсия на единствения човек в света, за когото бих дала живота си.
„Ти съсипа всичко!“
Какво бях съсипала? Техния мръсен, откраднат рай? Тяхната връзка, изградена върху руините на моя живот?
Разтърсих глава, опитвайки се да прогоня спомените. Бях в малкия си цветарски магазин. Уханието на фрезии и рози, което обикновено ме успокояваше, сега ми действаше задушаващо. Погледнах ръцете си – трепереха. Бяха изцапани с пръст от една саксия, която пресаждах. Символично. През последните шест години бях пресадила целия си живот. От луксозния апартамент в сърцето на града до малкото жилище над магазина. От съпруга на проспериращ бизнесмен до собственик на малък, но мой си бизнес. От Михаела, която вярваше в приказки, до Михаела, която вярваше само в работата си и в тишината.
Телефонът иззвъня отново. Същият непознат номер. Сърцето ми подскочи. Плъзнах пръст по екрана и отхвърлих обаждането. После още веднъж. И още веднъж. Накрая го изключих. Тишината, която настъпи, беше оглушителна.
Какво искаше тя? След шест години мълчание. Защо сега? Защо с обвинение, а не с молба за прошка? Не че щях да я приема. Прошката беше стока, която отдавна не предлагах, поне не и за тях. Бях изчерпала всичките си запаси в онази нощ, когато събрах един куфар и си тръгнах, оставяйки ги в леглото на моя разбит брак.
Погледнах отражението си в тъмното стъкло на витрината. Жената, която ме гледаше, беше по-слаба, с няколко сиви нишки в косата, които не бяха там преди шест години. В очите ѝ имаше умора, но и стомана. Тази жена беше оцеляла. Беше се борила. Беше построила нещо свое от пепелта.
Но гласът на Лилия беше като искра, хвърлена в сухо поле. И аз се страхувах. Страхувах се, че огънят, който мислех, че съм потушила, все още тлееше дълбоко в мен и беше готов да избухне отново, поглъщайки крехкия мир, който бях постигнала с толкова много усилия. Защото вината, колкото и ирационално да звучеше, беше стар познайник. В безсънните нощи след раздялата се бях питала хиляди пъти. С какво сгреших? Не бях ли достатъчно добра? Достатъчно красива? Достатъчно интересна?
Отне ми години терапия и безкрайни разговори с единствените двама приятели, които ми останаха, за да разбера, че вината не е моя. Предателството е избор. Техният избор.
Но сега, след този крясък в слушалката, червеят на съмнението отново се беше загнездил в мен. Какво се беше случило? Какво бях „съсипала“? Затворих магазина по-рано. Имах нужда да се прибера, да се скрия в моята малка крепост, където спомените нямаха ключ. Но докато заключвах вратата, знаех, че е твърде късно. Те вече бяха вътре.
Глава 2
Пътят към дома беше размазано петно от светлини и сенки. Умът ми се върна назад, към онзи ден. Денят, който раздели живота ми на „преди“ и „сега“. Бях се прибрала ден по-рано от бизнес пътуване. Сделката, по която работех от месеци, беше успешна и аз бързах да споделя новината с Александър. Дори се отбих и купих бутилка от любимото му уиски. Представях си как ще седнем на дивана, как ще му разкажа всичко, как той ще се гордее с мен. Бяхме екип. Поне така си мислех.
Колата на Лилия пред входа беше първият дисонанс в перфектната ми картина. Беше странно. Тя рядко идваше, когато аз отсъствах. Винаги казваше, че се чувства неудобно да е сама с Александър, че той е „моят мъж“. Колко наивна съм била.
Влязох в апартамента. Беше необичайно тихо. Обикновено телевизорът работеше или се чуваше музика. Сега тишината беше гъста, почти физически осезаема. Оставих куфара и бутилката в антрето и тръгнах към всекидневната. Празно. Кухнята – също. И тогава го чух. Смехът. Тих, гърлен, идващ от нашата спалня. Неговият смях го познавах. Но другият… беше смехът на сестра ми.
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че сякаш щеше да пробие ребрата ми. В кръвта ми се смесиха лед и огън. Не може да бъде. Сигурно просто си говорят. Може би той ѝ помага с нещо. Може би… Мозъкът ми отчаяно търсеше рационално обяснение, докато краката ми ме носеха по коридора.
Вратата на спалнята беше открехната. Един сантиметър. Един сантиметър, който разделяше моя свят от бездната. Погледнах през пролуката. И ги видях. Видях ги в нашето легло. Леглото, в което спях всяка нощ. Леглото, в което бяхме мечтали за деца. Леглото, което беше свещено.
Времето спря. Звуците изчезнаха. Единственото, което съществуваше, беше тази картина на предателство. Роклята на сестра ми, захвърлена на стола до леглото. Ризата на съпруга ми на пода. Телата им, преплетени.
Не знам колко време стоях там, парализирана. Може би секунди, може би вечност. После отворих вратата. Рязко, с трясък.
Израженията им. Никога няма да ги забравя. Шок. Ужас. Вина. Лицето на Лилия, което винаги беше огледален образ на моето, сега изглеждаше като гротескна карикатура. Очите на Александър, които винаги ме гледаха с обожание, сега шареха панически, търсейки изход, оправдание, лъжа.
„Михаела… не е това, което изглежда“, изпелтечи той. Клише. Дори в най-ужасния момент от живота ми, той прибягна до най-изтърканото клише.
„Не е това, което изглежда?“, повторих аз, а гласът ми беше спокоен, плашещо спокоен. „А какво изглежда, Александър? Че помагаш на сестра ми с урока по география? Че обсъждате състоянието на световната икономика?“
Лилия започна да плаче. Беззвучно, с треперещи рамене, докато се опитваше да се прикрие с чаршафа.
„Како, моля те…“, прошепна тя.
Думата „како“ ме прободе като нажежен нож. Аз я бях научила да говори. Аз ѝ четях приказки. Аз я държах за ръка, когато я беше страх от тъмното. А тя лежеше в леглото на мъжа ми.
„Не смей. Не смей повече да ме наричаш така“, казах аз, а спокойствието започваше да се пропуква. „За мен ти умря в този миг.“
Обърнах се към Александър. Той вече беше станал, опитваше се да си обуе боксерките, сякаш това щеше да възстанови някакво подобие на достойнство.
„Ти…“, започнах аз, но думите не идваха. Какво можеш да кажеш на човек, който е унищожил всичко? „Искам да ви няма. И двамата. Докато се върна с куфара си, искам да сте се изпарили. Къщата, колите, бизнесът… всичко е твое. Не искам нищо, което си докосвал. Искам само едно – никога повече да не ви виждам.“
Не чаках отговор. Обърнах се и излязох. Събрах най-необходимото в един куфар, ръцете ми се движеха на автопилот. Чувах ги как шепнат панически в спалнята. Когато излизах от апартамента, той стоеше на вратата, облечен, с лице, бяло като платно.
„Михаела, можем да говорим. Можем да го оправим.“
Погледнах го право в очите. „Няма ‘ние’, Александър. Ти го ‘оправи’ преди малко. С нея.“
И си тръгнах. Не погледнах назад. Оставих ключовете на портиера и никога повече не се върнах.
…
Сега, седнала в малката си всекидневна, споменът беше толкова ярък, сякаш се беше случило вчера. Болката беше притъпена, превърнала се в белег, но белегът все още сърбеше понякога. Днешното обаждане беше разранило този белег до кръв.
Как смееха? Как смееше тя да ме обвинява?
Телефонът ми, който бях включила отново, извибрира на масата. Съобщение. От същия номер. Ръцете ми трепереха, докато го отварях.
„Трябва да се видим. Спешно е. Става дума за всичко. За бизнеса на Александър. За парите на татко. Всичко се срива. И ти си единствената, която може да помогне.“
Парите на татко? Бизнесът? Какво общо имах аз? Баща ми беше помогнал на Александър в началото. Беше му дал значителен заем, за да стартира строителната си фирма. Александър се беше клел, че ще го върне до стотинка. После баща ми почина и аз никога не повдигнах въпроса. Смятах го за част от общото ни семейно бъдеще. Бъдеще, което се оказа лъжа.
Но сега думите на Лилия звучаха като заплаха. Като изнудване. „Ти си единствената, която може да помогне.“ Не. Нямаше да се поддам. Нямаше да им позволя да ме завлекат обратно в тяхната кална яма. Изтрих съобщението и блокирах номера.
Но докато се опитвах да заспя онази нощ, в съзнанието ми отекваха не нейните обвинения, а думите ѝ за парите на баща ми. Това променяше всичко. Това вече не беше само лично. Това засягаше паметта на баща ми. И може би, само може би, беше дошло времето за разплата.
Глава 3
На следващата сутрин слънцето грееше напук на бурята в душата ми. Отидох в магазина по-рано от обикновено. Имах нужда от рутина, от познатите действия, които да заземят мислите ми. Подрязване на стъбла, смяна на водата във вазите, аранжиране на букети. Но ръцете ми работеха на автопилот, докато умът ми препускаше.
Парите на татко.
Когато баща ми даде онази сума на Александър, аз бях най-щастливата жена на света. Виждах го не просто като заем, а като благословия. Като знак, че баща ми, който беше вдовец и ме отглеждаше сам заедно със сестра ми, най-накрая приемаше мъжа до мен като част от семейството. Александър беше амбициозен, чаровен и убедителен. Той представи бизнес плана си с такъв плам, че дори и най-големият скептик би повярвал в него. Той не просто строеше сгради, той „градеше бъдещето“, както обичаше да казва.
Баща ми, стар и опитен инженер, беше впечатлен. „Момчето има визия“, каза ми той тогава. „Но визията не плаща сметки. Това са всичките ми спестявания, Михаела. Пазя ги за старините си и за вашето бъдеще с Лилия. Той трябва да е много сигурен в себе си.“
Александър беше повече от сигурен. Подписахме договор. Обикновен, частен договор за заем, който баща ми състави. С лихва, със срокове за връщане. Помня, че тогава се смеех. „Татко, сякаш не сме семейство.“ А той ми отговори сериозно: „Бизнесът и семейството трябва да имат ясни граници, детето ми. Така е най-добре за всички.“
Колко прав е бил.
След смъртта му, няколко години по-късно, намерих договора в документите му. Сложих го в една папка и забравих за него. Бизнесът на Александър процъфтяваше. Живеехме в лукс. Никога не съм го питала за тези пари. Смятах, че щом той не говори, значи всичко е наред. Бяха „наши“ пари. Колко сляпа съм била.
Сега думите на Лилия „всичко се срива“ придобиваха нов, зловещ смисъл. Дали той никога не е върнал парите? Дали е изградил цялата си империя върху лъжа и невърнат дълг към човека, който му се довери? Гняв, студен и остър, проряза объркването ми. Това не беше просто изневяра. Това беше оскверняване на паметта на баща ми.
Тъкмо когато подреждах нов букет от божури, в магазина влезе Симеон. Симеон беше моят пристан през последните две години. Архитект, с когото се запознахме случайно, когато той търсеше специфично растение за свой проект. Той беше всичко, което Александър не беше – спокоен, земен, честен до болка. С него се научих отново да се доверявам, макар и бавно, предпазливо.
„Изглеждаш притеснена“, каза той вместо поздрав, целувайки ме по челото. Той ме познаваше твърде добре.
Не бях му разказала всичко за миналото. Знаеше, че съм разведена, че бившият ми съпруг ми е изневерил. Но не знаеше с кого. Не знаеше мръсните детайли. Срамувах се. Сякаш тяхната кал беше опръскала и мен.
„Просто… тежка нощ“, отговорих уклончиво.
Той ме погледна внимателно. „Михаела, познавам те. Не е просто тежка нощ. Нещо се е случило.“
Въздъхнах. Знаех, че не мога да го крия вечно. Не беше честно спрямо него. Той заслужаваше истината, цялата истина.
„Тя се обади“, казах тихо, а думите заседнаха в гърлото ми. „Сестра ми.“
Симеон замръзна. Той знаеше, че нямам контакт със сестра си. Веднъж го бях споменала, обяснявайки, че сме се „отчуждили“.
„След толкова време? Какво иска?“
„Крещеше, че съм виновна за нещо. Че съм съсипала всичко. После ми писа, че бизнесът на… на бившия ми съпруг се срива. И спомена някакви пари, които баща ми му е дал. Не знам, Симеоне. Чувствам се, сякаш ме завличат обратно в блато, от което едва се измъкнах.“
Той ме прегърна. Прегръдката му беше силна и успокояваща. „Няма да позволя това да се случи. Ти не си сама вече. Каквото и да е, ще се справим заедно. Но трябва да знам всичко. Трябва да знам срещу какво се изправяме.“
И аз му разказах. За пръв път от шест години изрекох цялата история на глас. За изненадата, за спалнята, за думите, за предателството, което беше двойно по-болезнено, защото идваше от двамата най-близки хора в живота ми. Разказах му за парите на баща ми, за договора, за сляпото ми доверие. Когато свърших, в магазина беше тихо, чуваше се само бръмченето на хладилната витрина. Не смеех да го погледна. Страхувах се да не видя съжаление или отвращение в очите му.
Вместо това той хвана ръката ми. „Ти не си виновна за нищо, чуваш ли ме? За нищо. Те са тези, които трябва да живеят с това. А за парите… това е сериозно. Имаш ли този договор?“
Кимнах. „Някъде в апартамента е. В една стара папка.“
„Намери го. И мисля, че е време да се консултираш с адвокат. Не за да търсиш отмъщение. А за да защитиш себе си и паметта на баща си. Това не е просто семейна драма, Михаела. Това е и бизнес.“
Думите му бяха като чаша студена вода. Той беше прав. Трябваше да спра да реагирам емоционално и да започна да мисля прагматично. Те бяха превърнали живота ми в бойно поле. Може би беше време да се науча да се бия.
През целия ден в магазина влизаха и излизаха клиенти. Млада студентка, Десислава, която наех преди няколко месеца да ми помага следобед, дойде за смяната си. Тя беше лъчезарно и умно момиче, учеше право в университета и работеше, за да си помага с таксите и наема. Животът ѝ беше пред нея, пълен с мечти и планове. Гледайки я как с усмивка обслужва клиентите, аз ѝ завидях. Завидях ѝ за невинността, за това, че все още не познаваше дълбоките и тъмни бездни на човешката природа.
„Добре ли сте, госпожо Михайлова?“, попита ме тя в един момент. „Изглеждате някак… далечна.“
„Просто съм уморена, Деси. Дълга седмица.“
Но не беше умора. Беше решимост. Когато се прибрах вечерта, преобърнах целия апартамент. Намерих старата папка на дъното на един гардероб, покрита с прах. Вътре, между пожълтели документи, беше той. Договорът за заем. Подписан с четливия, инженерен почерк на баща ми и наперения, амбициозен подпис на Александър. Черно на бяло. Сумата. Лихвата. Сроковете.
Нито един от сроковете не беше спазен. Според документа, целият дълг е трябвало да бъде погасен преди четири години.
Той не просто ми беше изневерил. Той беше ограбил баща ми. И мен. И сестра ми беше негов съучастник.
Телефонът ми извибрира отново. Нов, непознат номер. Този път не беше Лилия. Беше съобщение.
„Михаела, знам, че не искаш да говориш с нас. Но трябва. Александър е на ръба. Имаме огромни проблеми. Един конкурент, Петър, се опитва да ни съсипе. Имаме съдебни дела, кредити… Ако не направим нещо, ще загубим всичко. Моля те, помисли за спомена за татко. Той не би искал да види това.“
Използваше паметта на баща ми срещу мен. Това беше най-голямото кощунство. Но в думите ѝ имаше нещо ново – име. Петър. И споменаване на съдебни дела. Картината ставаше по-голяма и по-сложна. Те не просто се давеха. Те се давеха в блато, което сами бяха създали, и сега се опитваха да ме завлекат с тях.
Държах договора в ръцете си. Той вече не беше просто лист хартия. Беше моето оръжие.
Глава 4
Лилия хвърли телефона на скъпия диван от италианска кожа. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва не изпусна чашата с вода. Нямаше отговор. Михаела беше прочела съобщението, но не отговаряше. Беше я блокирала. Отново.
„Проклета да е!“, изсъска тя. „Проклета да е нейната гордост!“
Огледа огромната, студена всекидневна. Всичко в тази къща крещеше за богатство – полилеите от муранско стъкло, картините по стените, мраморният под, който отразяваше паникьосаното ѝ лице. Всичко беше фасада. Красива, лъскава фасада, зад която се криеше гнилоч и разруха.
Когато преди шест години избра Александър пред сестра си, тя си мислеше, че избира един по-добър живот. Живот на вълнение, страст, лукс. Михаела беше толкова… предвидима. Спокойна. Домашарски тип. А Александър беше огън. Той гореше от амбиция. Обеща ѝ света. И за известно време го получи. Пътувания, скъпи подаръци, възхищението в очите на другите. Тя беше госпожата на къщата, съпругата на един от най-успешните млади строителни предприемачи в страната.
Но огънят, който я привличаше, сега заплашваше да я изпепели.
През последните две години всичко започна да се разпада. Александър ставаше все по-изнервен, по-агресивен. Започна да пие повече. Работата му, която преди беше негова страст, се превърна в мания, в чудовище, което го поглъщаше. Той говореше за конкуренция, за нелоялни практики, за човек на име Петър, който бил „хищник“ и искал да му вземе всичко.
Лилия не разбираше от бизнес. Тя разбираше от резултатите. А резултатите бяха, че кредитните карти понякога не минаваха. Че банките звъняха постоянно. Че Александър прекарваше нощите, взирайки се в тавана, с празен поглед, пълен с ужас.
Преди седмица той се прибра пиян и победен. Беше загубил ключов търг за строеж на голям търговски комплекс. Спечелил го беше Петър.
„Край, Лилия, край!“, крещеше той, докато мяташе папки с документи из кабинета си. „Този мръсник ме довърши. Имам заеми, които не мога да покрия. Доставчици, на които дължа пари. Ако не намеря свеж капитал веднага, до месец ще обявя фалит.“
Тогава, в отчаянието си, той каза нещо, което смрази кръвта ѝ.
„Трябваше да върна онези пари навремето. Парите на бащата на Михаела. Трябваше да съм чист. Сега този договор е като дамоклев меч над главата ми. Ако сестра ти реши да си ги поиска… всичко ще рухне още по-бързо.“
Лилия беше шокирана. „Какви пари? Мислех, че баща ми ти ги е подарил.“
Александър се изсмя. Горчив, противен смях. „Подарил? Никой не подарява такава сума, глупачке. Беше заем. С лихви. Аз просто… го игнорирах. Убедих себе си, че след като се оженихме, парите станаха общи. И след като тя ме напусна, реших, че се е отказала от тях. Че това е цената на мълчанието ѝ.“
И тогава Лилия разбра. Разбра, че всичко, целият им живот, е построен върху откраднати пари. Парите, които баща им беше спестявал цял живот.
„Затова трябва да ѝ се обадиш“, нареди ѝ той, вече по-трезвен и по-студен. „Трябва да я убедиш. Да я накараш да ни помогне. Кажи ѝ каквото искаш – че я обичаш, че съжаляваш. Накарай я да се почувства виновна. Тя винаги е била мекушава. Натисни я там, където я боли.“
И тя го направи. Обади се. Но вместо да се моли, от нея изригна цялата насъбрана през годините жлъч, завист и вина. Защото дълбоко в себе си Лилия знаеше истината. Михаела не беше съсипала нищо. Тя самата беше съсипала всичко. Беше продала душата и сестра си за лъскава опаковка, която се оказа празна.
Вратата на къщата се отвори с трясък. Беше Александър. Лицето му беше сиво, очите му – хлътнали.
„Говори ли с нея?“, попита той, без дори да я поздрави.
„Не иска. Блокира ме.“
Той изруга. „Разбира се, че не иска. Трябва да я притиснем. Трябва да намерим начин.“
„Какъв начин, Александър? Да я съдим ли? За какво? Че не иска да спасява хората, които я предадоха?“
Той я сграбчи за ръката. Силно. „Слушай ме внимателно. Нямаме време за твоите морални кризи. Адвокатите на Петър са намерили някаква пролука в договорите ни за един от старите обекти. Искат да ме съдят за неустойки, които ще ме унищожат. Единственият ми шанс е да покажа на банката, че имам потенциален нов инвеститор или че уреждам стари задължения, за да ми отпуснат нов кредит. Договорът със сестра ти… ако тя се съгласи да го разсрочи или да го превърне в дял от компанията, това ще ми даде глътка въздух.“
„Тя никога няма да се съгласи. Не и след начина, по който я зарязахме.“
Очите на Александър се присвиха. „Тогава ще трябва да я накараме. Всеки има слаби места, Лилия. Трябва просто да намерим нейното.“
Той я пусна и отиде до бара, наливайки си голяма чаша уиски. Лилия потърка зачервената си китка. Гледаше го как пие. Чудовището, което беше създала. Мъжът, заради когото беше изгубила единствения човек, който някога я е обичал безусловно. И за пръв път от шест години, тя не изпита гняв към Михаела. Изпита страх. Страх за сестра си. Защото знаеше на какво е способен Александър, когато е притиснат до стената.
Глава 5
На следващия ден, вместо да отида в магазина, аз се отправих към една стара сграда в центъра на града. В нея се помещаваше адвокатската кантора на Димитър, стар семеен приятел и колега на баща ми. Не го бях виждала от погребението, но знаех, че ако има някой, на когото мога да се доверя, това е той.
Той ме посрещна в кабинета си, затрупан с книги и папки. Беше остарял, косата му беше напълно бяла, но очите му зад дебелите стъкла на очилата бяха все така проницателни.
„Михаела, дете мое. Каква изненада. Неприятна, предполагам, щом си тук.“
Подадох му папката с договора. Той го прочете внимателно, без да каже и дума. Тишината в стаята се нарушаваше само от тиктакането на стария стенен часовник.
„Значи, младият Александър така и не е върнал парите на баща ти“, каза той накрая, по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.
„Не само това“, отговорих аз и му разказах за обаждането, за съобщенията, за заплахите.
Димитър слушаше, като от време на време си водеше бележки. Когато свърших, той се облегна назад в стола си.
„Картината е ясна. Те са в беда и се опитват да те използват като спасителен пояс. Но този пояс може да те удави и теб. Фактът, че споменават съдебни дела с конкурент, означава, че финансовото им състояние е критично. И този договор…“ Той потупа листа с пръст. „Това е твой коз, Михаела. И то много силен.“
„Какво мога да направя?“, попитах аз. „Не искам да се замесвам в техните игри. Искам просто да ме оставят на мира. Но и не мога да оставя нещата така. Става дума за парите на баща ми.“
„Имаш няколко варианта“, обясни Димитър. „Първият е да не правиш нищо. Да игнорираш всичко. Но тогава рискуваш те да станат по-агресивни. Или пък, ако компанията му фалира, никога да не си видиш парите обратно. Вторият вариант е да заведем дело за неизпълнение на договора. С тези документи, делото е почти спечелено. Можем да поискаме запор на имуществото му, докато не се изплати.“
Трепнах при думата „дело“. Това означаваше публичност. Означаваше да се изправя срещу тях в съдебна зала.
„Това ще ги унищожи напълно, нали?“, попитах тихо.
„Най-вероятно. Особено ако вече са на ръба. Но, честно казано, те сами са си го направили.“ Димитър се наведе напред. „Има и трети вариант. Да използваме този договор като лост за преговори. Да не ги съдим, а да поискаме обезпечение. Например, прехвърляне на част от дяловете на фирмата на твое име, съответстваща на стойността на дълга плюс лихвите. Така, ако фирмата оцелее, ти ще имаш дял. Ако фалира, ще си в позицията на кредитор със собственост, а не просто кредитор по запис на заповед.“
Идеята да стана съдружник на Александър, дори и само на хартия, ме отврати. Но думите на Димитър звучаха разумно. Това беше ход от позиция на силата, а не от позиция на жертва.
„Това означава, че ще трябва да се срещна с тях, нали?“
„Да. Но не сама. Аз ще бъда с теб. И няма да говорим за чувства и предателства. Ще говорим за бизнес. За дългове и активи. Ще им покажем, че времето на емоционалния шантаж е приключило.“
Докато Димитър говореше, аз усетих как нещо в мен се променя. Страхът и объркването започнаха да отстъпват място на студена, ледена решителност. Шест години се бях крила. Шест години бях жертвата. Може би беше време да си върна контрола.
„Добре“, казах аз, а гласът ми звучеше по-твърдо, отколкото очаквах. „Да го направим. Нека преговаряме.“
Димитър се усмихна за пръв път. „Това е момичето на баща си. Той би се гордял с теб.“
Излязох от кантората с чувство на облекчение, но и на страх. Предстоеше битка. Битка, която не бях искала, но която вече не можех да избегна. Докато вървях по улицата, телефонът ми иззвъня. Беше Симеон.
„Как мина?“, попита той.
Разказах му за разговора с Димитър и за трите варианта.
„Третата опция звучи най-стратегически“, съгласи се той. „Държиш ги в шах, без да се налага да буташ царя. Но сигурна ли си, че си готова за това? Да се изправиш срещу тях?“
„Не съм сигурна. Но съм по-сигурна, че не искам повече да бъда страхливка. Те ми отнеха шест години от живота. Няма да им позволя да ми отнемат и достойнството.“
„Тогава аз съм зад теб. На сто процента“, каза той. „И още нещо. Докато беше при адвоката, направих малко проучване. Фирмата на Александър се казва „Монолит Груп“, нали?“
„Да.“
„Ами, „Монолит Груп“ и конкурентът им, „Зенит Строй“, чийто собственик е въпросният Петър, имат дълга история. От години се борят за едни и същи обществени поръчки. Но през последната година „Зенит Строй“ печели почти всичко. В строителните среди се говори, че Александър е поемал огромни рискове, вземал е кредити с високи лихви, за да предложи по-ниски цени, но въпреки това губи. Финансовото му състояние е публична тайна. Той е на ръба на пропастта, Михаела.“
Информацията потвърждаваше думите на Димитър. Ситуацията беше дори по-сериозна, отколкото си мислех. Те не просто имаха проблеми. Те бяха в смъртоносна спирала. И аз държах в ръцете си един от лостовете, които можеха да я ускорят.
Глава 6
Кабинетът на Александър заемаше целия последен етаж на стъклена сграда, която самият той беше построил. Някога гледката към града от панорамните прозорци го изпълваше с чувство на гордост и сила. Сега градът му изглеждаше като хищник, готов да го погълне.
Той стоеше пред прозореца, с чаша уиски в ръка, въпреки че беше едва десет сутринта. В отражението си виждаше уморен, преждевременно остарял мъж. Къде беше онзи самоуверен, чаровен предприемач, който можеше да продаде лед на ескимос? Беше изчезнал, заменен от този треперещ човек, преследван от кредитори и един-единствен враг – Петър.
Петър беше всичко, което Александър презираше. Потомствен богаташ, наследил бизнеса на баща си, без капка от неговия хъс и визия. Но Петър имаше нещо, което Александър нямаше – безскрупулност и дълбоки джобове. Той не се опитваше да строи по-добре или по-евтино. Той просто купуваше хора, подбиваше пазара с дъмпингови цени, които можеше да си позволи, и водеше съдебни дела за всяка запетая в договорите.
Последната капка беше делото за стария жилищен комплекс. Адвокатите на Петър бяха намерили някаква неяснота в документите за собственост на земята и сега твърдяха, че част от сградата е построена върху чужд имот. Беше абсурдно, но беше достатъчно, за да блокира продажбата на последните апартаменти и да го въвлече в скъпа и дълга съдебна битка.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше секретарката му.
„Господин Димитров е тук. Казва, че е адвокатът на госпожа Михаела.“
Александър усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Михаела беше наела адвокат. И не кой да е, а старият лисугер Димитър, приятелят на баща ѝ. Това беше лошо. Много лошо.
„Нека влезе“, каза той, опитвайки се гласът му да прозвучи спокойно.
Димитър влезе в кабинета бавно, оглеждайки лукса с лека, иронична усмивка. Той не седна на стола за посетители, а остана прав, излъчвайки авторитет, който не се купуваше с пари.
„Александър. Виждам, че си се постарал. Баща ѝ щеше да е… впечатлен.“
„Какво искате, Димитър?“, попита Александър рязко.
„Клиентката ми, Михаела, получи няколко притеснителни обаждания и съобщения. Решихме, че е време да изясним някои стари финансови въпроси, преди нещата да са станали още по-неприятни.“
Той постави на бюрото копие от договора за заем.
„Този документ. Предполагам го помниш. Дългът по него, заедно с натрупаните лихви за всички тези години, възлиза на една доста сериозна сума. Сума, която, доколкото разбирам, в момента не притежаваш в наличност.“
Александър седна тежко на стола си. „Михаела знае, че сме семейство. Тези неща се уреждат…“
„Не, Александър“, прекъсна го Димитър. „Вие престанахте да бъдете семейство преди шест години, в деня, в който ти и сестра ѝ решихте да я унижите по най-жестокия начин. От този ден нататък, това е просто бизнес. И моята клиентка си иска парите.“
„Нямам ги!“, извика Александър. „Петър ме съсипва. Банките ме натискат. Ако този дълг излезе наяве сега, съм свършен!“
„Знаем“, каза Димитър спокойно. „И точно затова сме тук. Михаела не иска да те унищожи. Все още. Тя е готова да прояви разбиране. Но не и безвъзмездно.“
Александър го погледна с присвити очи. „Какво иска?“
„Тя е готова да преобразува дълга в собственост. Иска 30% от дяловете на „Монолит Груп“. Официално, пред нотариус. Така дългът става инвестиция. Тя става твой мълчалив партньор. Ти получаваш глътка въздух пред банките, а тя получава гаранция за парите на баща си.“
Тридесет процента. Александър усети как му се завива свят. Да даде една трета от компанията, която беше изградил със зъби и нокти, на жената, която беше предал? Беше немислимо. Беше унизително.
„Това е изнудване!“, изсъска той.
„Не. Това е бизнес предложение“, поправи го Димитър. „Другият вариант е утре сутрин да внеса иск в съда. И тогава ще говориш не с мен, а със съдия-изпълнител. Ти избираш. Имаш 24 часа да помислиш. Офертата важи до утре по това време.“
С тези думи Димитър се обърна и излезе от кабинета, оставяйки Александър сам с копието на договора и с отражението на собствения си провал.
Той сграбчи листа и го смачка в юмрука си. Ярост и безсилие се бореха в него. Михаела. Тихата, кротка Михаела. Беше се превърнала в хищник. Или може би винаги е била, а той просто не го е виждал.
Телефонът му иззвъня. Беше Лилия.
„Какво става?“, попита тя с треперещ глас. „Секретарката ти ми каза, че е идвал адвокат.“
„Тя иска 30% от фирмата“, каза той с празен глас.
От другата страна на линията настъпи тишина.
„Трябва да се съгласиш, Александър“, прошепна накрая Лилия. „Нямаме друг избор.“
„Да ѝ дам контрол? Да я направя част от живота ни отново? Никога!“
„Тогава ще загубиш всичко! И аз с теб! Не разбираш ли? Това е единственият ни шанс! Може би… може би така е правилно. Може би това е нашето изкупление.“
„Изкупление?“, изсмя се той. „Няма изкупление в бизнеса. Има само победители и губещи. И аз няма да бъда губещият.“
Той затвори телефона. Погледна през прозореца към сградата на „Зенит Строй“, която се извисяваше на няколко преки от неговата. Петър. Михаела. Всички искаха парче от него. Всички искаха да го видят на колене.
Е, нямаше да го получат. Ако трябваше да потъне, щеше да завлече всички със себе си.
Глава 7
Вечерта след срещата на Димитър с Александър, телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер, но не този на Лилия. Колебаех се, но накрая вдигнах.
„Михаела? Аз съм, майка ти.“
Гласът на майка ми. Не го бях чувала от години. След развода родителите ми заеха странна, неутрална позиция. Или по-скоро, баща ми беше на моя страна, макар и мълчаливо, а майка ми… майка ми просто искаше „всичко да се оправи“. Тя не можеше да понесе идеята за скандал, за разрив в семейството. Нейният свят се крепеше на илюзията за перфектно семейство.
„Мамо?“, казах аз, изненадана.
„Лилия ми се обади. Плачеше. Разказа ми всичко. Как можеш да бъдеш толкова жестока, Михаела? Да изнудваш собствената си сестра и мъжа ѝ?“
Думите ѝ ме удариха като шамар. Не Лилия и Александър бяха жестоките. Аз бях.
„Мамо, ти не знаеш цялата история…“
„Знам достатъчно! Знам, че са сгрешили. Но са минали шест години! Хората правят грешки. Трябва да се научим да прощаваме. Семейството е най-важното. Как можеш да искаш да ги съсипеш? Да им вземеш бизнеса, който са градили с толкова труд?“
„Техният бизнес е построен с парите на татко! Пари, които никога не са върнати!“, повиших тон аз, неспособна да сдържа гнева си.
„Това са подробности! Александър е щял да ги върне. Той е добър човек, просто е бил в труден момент. А ти, вместо да помогнеш, забиваш ножа още по-дълбоко. Баща ти щеше да се обърне в гроба, ако знаеше какво правиш!“
Това беше прекалено. Да използва паметта на баща ми, който винаги е бил моята опора, срещу мен.
„Не, мамо. Татко щеше да е отвратен от тях. От това, че са го ограбили и са предали дъщеря му. Той вярваше в честността и достойнството. Неща, които те двамата очевидно не познават. И ти, вместо да ме защитиш, защитаваш тях. Винаги е било така. Лилия винаги беше по-слабата, по-крехката, тази, която има нужда от защита. А аз бях силната, тази, която се справя сама.“
„Защото си такава! Силна си! Затова трябва ти да отстъпиш!“, почти изкрещя тя.
„Не. Свършено е с отстъпките“, казах аз с леден глас. „И ако си се обадила само за да ми четеш морал, по-добре да приключваме разговора. Имам си работа. Трябва да управлявам своя малък, честен бизнес. Този, който съм изградила сама, без да лъжа и крада от никого.“
Затворих телефона, преди да успее да каже нещо повече. Треперех от гняв и болка. Разговорът с майка ми ме нарани повече от крясъците на Лилия. Защото идваше от човека, който трябваше да е на моя страна безусловно. Тя беше избрала своята страна. И това не беше моята.
Симеон, който беше чул част от разговора, ме прегърна.
„Не ѝ позволявай да ти повлияе. Тя гледа през собствените си филтри на страх и предразсъдъци. Ти знаеш истината.“
„Знам, но боли. Боли, че съм толкова сама в това.“
„Не си сама“, каза той твърдо. „Имаш мен. Имаш Димитър. И най-важното – имаш правото на своя страна.“
Думите му ме успокоиха. Той беше моята котва в тази буря. Но разговорът с майка ми ми показа нещо важно. Те нямаше да се спрат пред нищо. Щяха да използват всеки и всичко, за да ме притиснат. Семейство, вина, спомени.
Това вече не беше просто битка за пари. Това беше битка за моята истина.
Глава 8
Двадесет и четирите часа, които Димитър беше дал на Александър, изтичаха. Прекарах деня в магазина, опитвайки се да се разсея с работа. Всяко иззвъняване на телефона караше сърцето ми да подскочи. Очаквах обаждане от Димитър. Вместо това, малко преди края на работния ден, в магазина влезе тя.
Лилия.
Беше се променила. Слаба, с тъмни кръгове под очите. Скъпите дрехи стояха на нея като на закачалка. Нямаше и следа от онази самоуверена, сияеща жена, която помнех. Сега приличаше на уплашено животно.
Десислава, моята млада помощничка, я погледна с любопитство.
„Може ли да останеш отпред за малко, Деси?“, помолих я аз. „Имам личен разговор.“
Тя кимна и се оттегли дискретно.
Останахме сами с Лилия сред цветята. Тишината беше тежка.
„Какво искаш?“, попитах аз, без да я каня да седне.
„Дойдох да те моля“, каза тя с дрезгав глас. „Не го прави, Михаела. Не взимай 30%. Това ще го унищожи. Ще го вкара вътре в компанията, а той… той не може да работи с други хора. Ще полудее.“
„Странно. Аз пък мислех, че вие двамата работите чудесно в екип. Особено зад гърба ми“, отвърнах аз студено.
Тя трепна, сякаш я ударих. „Заслужихме си го. Знам. Но те моля, не заради него. Заради мен. Ако той фалира, аз нямам нищо. Нищо на мое име. Ще остана на улицата.“
„Това е проблем, който е трябвало да обмислиш преди шест години, когато си лягаше с мъжа ми в моето легло.“
Тя затвори очи за момент, събирайки сили. „Михаела, той ме манипулира. Винаги го е правил. Знаеше, че ти завиждам. Завиждах ти за всичко – за това, че беше по-умната, по-отговорната, любимката на татко. Александър използваше това. Казваше ми, че аз съм по-красивата, по-интересната. Че ти ме потискаш. Накара ме да повярвам, че нашата връзка е нещо специално, нещо истинско.“
„И ти му повярва?“, изсмях се аз горчиво.
„Бях млада и глупава. Исках приказката. Получих кошмар. Животът с него не е това, което си представяш. Той е студен, контролиращ. Когато нещата вървяха, беше добре. Но сега, когато всичко се срива, той е чудовище. Обвинява ме за всичко. Казва, че аз съм му навлякла лош късмет.“
Слушах я и за пръв път от много време не изпитвах омраза. Изпитвах съжаление. Тя беше също толкова жертва, колкото и аз. Просто нейната присъда беше да остане с мъчителя си.
„И защо ми разказваш всичко това?“, попитах аз, вече по-меко. „За да ме накараш да се смиля?“
„Не. За да те предупредя. Той няма да ти даде 30%. Смята го за обявяване на война. Готов е на всичко. Чух го да говори с адвокатите си. Търсят начин да те дискредитират. Да оспорят договора. Да твърдят, че баща ми не е бил с всичкия си, когато го е подписвал. Ще стане мръсно, Михаела.“
Предупреждение. Тя не беше дошла да моли. Беше дошла да ме предупреди. Това променяше всичко.
„Защо ми помагаш?“, попитах аз подозрително.
Тя вдигна поглед към мен. В очите ѝ имаше сълзи. „Защото ти си ми сестра. И въпреки всичко, което направих, аз… аз не искам да те видя наранена отново. Особено не от него. Той вече съсипа живота и на двете ни. Стига толкова.“
В този момент, за пръв път от шест години, видях в нея не предателката, а малката си сестра. Уплашена и сама.
„Тръгвай си, Лилия“, казах аз тихо. „Преди някой да те види тук. Оценявам предупреждението.“
Тя кимна и се обърна да си тръгне. На вратата се спря.
„Има и още нещо. Аз… бременна съм.“
Думите увиснаха във въздуха, по-тежки от влажния аромат на цветя. Бременна. Дете. Дете от Александър. Това усложняваше всичко до безкрайност. Сега вече не ставаше дума само за тях двамата. Имаше и едно неродено дете по средата.
Тя излезе, без да каже нищо повече, оставяйки ме сама с тази новина, която разтърси света ми за пореден път.
Глава 9
Онази вечер разказах всичко на Симеон. За посещението на Лилия, за предупреждението, за бременността. Той ме слушаше търпеливо, без да ме прекъсва. Когато свърших, той дълго мълча, обмисляйки всяка дума.
„Това е игра на покер с много високи залози“, каза той накрая. „И те току-що блъфираха, заплашвайки, че ще оспорят договора. Но предупреждението на сестра ти… това е неочакван коз в твоите ръце.“
„Какво да правя, Симеоне? Бременна е. Има дете. Не мога да бъда причината едно дете да расте в мизерия.“
„Ти няма да си причината“, каза той твърдо, хващайки ръцете ми. „Причината е баща му, който е взел серия от катастрофални бизнес решения и е изградил империята си върху лъжа. Детето не трябва да е твой емоционален товар. То е тяхна отговорност. Но фактът, че тя е дошла да те предупреди, показва, че съюзът им се пропуква. Тя се страхува от него повече, отколкото мрази теб. Можем да използваме това.“
„Как?“
„Трябва да говориш с Димитър веднага. Кажи му за заплахата да оспорят договора и за бременността. Александър играе вабанк. Ние трябва да отвърнем по същия начин. Той иска да те изкара нестабилна? Ние ще докажем, че той е измамник. Трябва да сме една крачка пред него.“
Думите му звучаха логично, но сърцето ми се свиваше. Война. Истинска, мръсна война. С адвокати, обвинения и публични скандали. Това ли исках?
„Страх ме е“, признах си аз. „Страх ме е, че тази кал ще ме погълне. Че ще се превърна в човек, какъвто не искам да бъда – отмъстителен и студен.“
Симеон ме прегърна. „Ти никога няма да станеш такава. Защото се бориш за правилната кауза. Не за отмъщение, а за справедливост. За паметта на баща си. И за да затвориш тази врата веднъж завинаги, за да можем ние двамата да имаме бъдеще. Без сенки от миналото.“
Той беше прав. Трябваше да го направя. Заради нас. Заради бъдещето, което исках да изградя с него.
На следващата сутрин се обадих на Димитър и му разказах всичко. Той не беше изненадан от заплахите на Александър.
„Очаквано“, каза той. „Това е ходът на отчаяния човек. Да атакува личността, когато не може да обори фактите. Но това за бременността е интересно. То го прави по-уязвим, не по-силен. Защото сега той се бори не само за себе си, но и за бъдещето на детето си. Това може да го накара да прави грешки.“
„Какво да правим сега?“
„Нищо. Чакаме. Той направи своя ход, като ме отпрати. Сега е наш ред. Ще подготвя иска за съда. Но няма да го внасям все още. Ще го използвам като ядрено оръжие – ще му го покажем, за да знае, че сме сериозни. Ще поискам нова среща. Но този път не само с него, а и с неговия адвокат. И ти ще присъстваш.“
Само мисълта да седя в една стая с Александър отново ме накара да ми прилошее. Но знаех, че Димитър е прав. Трябваше да се изправя срещу него. Да му покажа, че не ме е страх.
Глава 10
Дните до срещата минаваха бавно и напрегнато. В магазина Десислава, моята млада помощничка, усещаше напрежението.
„Всичко наред ли е, госпожо Михайлова?“, попита ме тя един следобед, докато почиствахме. „Напоследък сте много разсеяна.“
Погледнах я. Тя беше толкова млада, толкова изпълнена с идеализъм. Учеше право, мечтаеше да се бори за справедливост. Иронично.
„Просто имам някои семейни проблеми, Деси. Сложни са.“
„Ако имате нужда от нещо… знам, че съм просто студентка, но уча търговско право. Може би мога да помогна с нещо, да проуча някаква информация?“
Усмихнах ѝ се. Предложението ѝ беше мило и наивно. „Благодаря ти, Деси. Оценявам го. Но случаят е по-скоро… личен.“
Но докато го казвах, в главата ми се роди идея.
„Всъщност, има нещо. Спомняш ли си, че ти разказах за фирмата на един познат, „Монолит Груп“? И за конкурента им, „Зенит Строй“?“
„Да, разбира се.“
„Можеш ли, без да е официално, просто от любопитство, да провериш в публичните регистри дали има заведени дела срещу „Монолит Груп“? От „Зенит Строй“ или от други фирми? Интересува ме дали имат много кредитори, които ги съдят.“
Очите на Десислава светнаха. Това беше истинска задача, свързана с бъдещата ѝ професия. „Разбира се! С удоволствие! Имам достъп до правните бази данни на университета. Ще проверя веднага щом се прибера.“
Почувствах се малко виновна, че я използвам, но информацията беше публична. Просто тя знаеше къде да търси.
Два дни по-късно, точно в деня на срещата, Десислава дойде в магазина с разпечатка от няколко листа.
„Госпожо Михайлова, не е за вярване. „Монолит Груп“ са в ужасно положение. Има заведени над десет дела срещу тях през последната година. Повечето са от малки доставчици и подизпълнители за неплатени фактури. Но голямото дело, това от „Зенит Строй“, е много сериозно. Става дума за огромни неустойки. Но има и нещо друго, още по-странно.“
Тя ми посочи един ред на листа. „Те са взели огромен кредит преди година и половина, за да купят един терен. Ипотекирали са почти всичките си активи. Но теренът все още стои празен. Няма разрешение за строеж. А в същото време, фирмата на Петър, „Зенит Строй“, започва строеж на огромен комплекс точно на съседния парцел. Сякаш Александър е бил подмамен да купи терен, който не може да използва, и така е блокирал всичките си пари.“
Гледах документите и пъзелът започна да се нарежда. Александър не беше просто жертва на нелоялна конкуренция. Той е бил надигран. Петър го е вкарал в капан, накарал го е да заложи всичко на една карта и после му е отнел възможността да играе.
Това означаваше, че позицията му е дори по-слаба, отколкото предполагахме. Той не просто е на ръба. Той вече падаше.
Стиснах разпечатките в ръка. Това беше моята муниция. Днес отивах на среща не като жертва, а като човек, който знае истинското състояние на нещата.
Глава 11
Заседателната зала в адвокатската кантора на Александър беше студена и безлична, точно като неговия свят. Той седеше от едната страна на дългата маса, заедно със своя наперен, облечен в скъп костюм адвокат. Аз и Димитър седнахме отсреща.
Александър избягваше погледа ми. Гледаше някъде през мен, сякаш бях празно място.
Неговият адвокат, господин Марков, започна пръв.
„Клиентът ми е готов да обсъди уреждане на този… семеен спор. Но искането за 30% от компанията е абсурдно и не подлежи на коментар. Готови сме да предложим разсрочен план за изплащане на първоначалната сума по заема, без лихвите, в рамките на десет години.“
Димитър се усмихна леко. „Господин Марков, нека не си губим времето с несериозни предложения. Дългът, заедно с лихвите, е изискуем веднага. А десет години са твърде дълъг период за компания, срещу която се водят дузина дела за несъстоятелност и която е ипотекирала всичките си активи за терен, на който не може да строи. Да не говорим за делото със „Зенит Строй“, което може да ви коства всичко.“
Лицето на Александър пребледня. Не очакваше да знаем толкова много детайли.
„Това са клевети!“, извика адвокатът му.
„Не, това са факти от публичния търговски регистър“, отвърна Димитър спокойно, плъзгайки копията, които Десислава ми беше дала, по масата. „Картината е ясна. Вие сте във фалит. Просто още не сте го обявили официално. Предложението на моята клиентка не е изнудване. То е спасителен пояс. Тя инжектира капитал под формата на опростен дълг, което ще ви даде възможност да предоговорите условията си с банките. В замяна, тя иска гаранция. 30%. Това е последната ни оферта.“
„А ако откажем?“, попита Александър с дрезгав глас, най-накрая поглеждайки ме в очите. В погледа му имаше омраза.
„Ако откажете“, намесих се аз за пръв път, а гласът ми беше спокоен и твърд, „то още утре господин Димитров ще внесе не само иска за дълга, но и сигнал до прокуратурата за умишлено водене на фирмата към фалит и укриване на задължения. И ще се погрижа всеки ваш кредитор, всеки доставчик и всяка банка да разберат за съществуването на този скрит, необезпечен дълг към мен. Тогава ще видите какво е истински фалит, Александър.“
Заплахата ми увисна във въздуха. Това беше моят вабанк.
Адвокатът му го погледна притеснено. Той знаеше, че мога да го направя. И знаеше, че това ще бъде краят.
Настъпи дълга, напрегната тишина. Александър ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път. Вече не бях кротката Михаела, която можеше да бъде смачкана. Бях сила, с която трябваше да се съобразява.
„Имате ли нужда от време, за да обсъдите?“, попита Димитър.
Александър стана рязко. „Нямам нужда от нищо. Искам да говоря с Михаела. Насаме.“
Димитър ме погледна въпросително. Кимнах. Нямах какво да губя.
Двамата адвокати излязоха, оставяйки ни сами в стерилната зала.
Глава 12
„Ти се наслаждаваш на това, нали?“, каза той, когато вратата се затвори. „Наслаждаваш се да ме виждаш на колене.“
„Не, Александър. Не изпитвам никакво удоволствие. Изпитвам само съжаление, че някога съм те познавала.“
Той се изсмя. „Не ми пробутвай тези евтини номера. Ти си същата като мен. Хищник. Просто го криеш зад маската на жертва. Винаги си била пресметлива.“
Приближих се до него. Застанах на сантиметри от лицето му. „Пресметлива? Аз ли бях пресметливата, когато ти дадох цялото си доверие? Когато работех ден и нощ, за да те подкрепям? Когато убедих баща си да ти даде последните си спестявания? Не. Аз бях глупачка. Но вече не съм. И знаеш ли какво научих през тези шест години? Че светът не е приказка. И че понякога, за да се защитиш от чудовищата, трябва самата ти да покажеш зъби.“
Той се опита да ме сплаши. Наведе се към мен. „Ще съжаляваш за това, Михаела. Ще те унищожа. Ще кажа на всички, че…“
„Че какво?“, прекъснах го аз. „Че си спал със сестрата на жена си? Че си откраднал парите на тъста си? Че си довел фирмата си до фалит? Хайде, Александър. Кажи го. Нямам търпение да видя как ще се отрази на репутацията ти на ‘успешен бизнесмен’.“
Той отстъпи назад, победен. Разбра, че няма с какво да ме заплаши. Аз вече бях загубила всичко, което можеше да ми отнеме. Сега беше негов ред да губи.
„Защо го правиш?“, попита той, а в гласа му за пръв път долових истинско отчаяние. „Заради парите ли е?“
„Не. Парите са просто инструмент. Правя го, защото ми дължиш. Дължиш ми шест години от живота ми. Дължиш ми спокойните нощи. Дължиш на баща ми уважението, което никога не му показа. И тъй като не можеш да ми върнеш нищо от това, ще си взема това, което мога. 30%.“
„А детето?“, попита той тихо. „Лилия ми каза, че знаеш. Ще оставиш собствения си племенник или племенница без нищо?“
„Детето е единствената причина все още да ти предлагам сделка, а не да те съдя до дупка“, отвърнах аз. „Тези 30% са и негова гаранция. Защото аз, за разлика от теб, няма да позволя невинен човек да плаща за твоите грешки. Като мой съдружник, ще имам достъп до финансите на фирмата. Ще се погрижа да има отделен фонд за това дете. Фонд, до който ти няма да имаш достъп.“
Той ме гледаше с невярващи очи. Планът ми беше по-сложен, отколкото си представяше. Не исках просто да го накажа. Исках да го контролирам. Да се уверя, че никога повече няма да нарани никого.
„Ти си дявол“, прошепна той.
„Не. Аз съм просто жена, която си е научила урока. И така, Александър? Имаме ли сделка?“
Той мълчеше дълго. Накрая, с едва доловим глас, каза: „Да.“
Глава 13
Подписването на документите беше бързо и формално. Седяхме в нотариалната кантора – аз, Димитър, Александър и неговият адвокат. Лилия не беше там. Александър беше подписал вместо нея, с пълномощно. Явно не е искал тя да присъства на неговото унижение.
Когато нотариусът подпечата последния документ, аз официално станах собственик на 30% от „Монолит Груп“. Не изпитах триумф. Само умора. И едно смътно чувство за приключване.
Излязохме от кантората. Димитър стисна ръката ми. „Поздравления, Михаела. Ти спечели.“
„Никой не спечели в тази история, Димитър“, отговорих аз. „Просто някои загубиха повече от други.“
През следващите седмици животът ми се промени драстично. Веднъж седмично ходех на срещи на борда на директорите. Беше странно. Седях на една маса с Александър, обсъждахме договори, бюджети и стратегии за спасяване на компанията. Говорехме си само за работа. Личният ни живот беше табу.
Наех финансов одитор, който да прегледа счетоводството на фирмата. Картината беше по-лоша, отколкото си представях. Александър беше управлявал безразсъдно, поемайки огромни рискове. Но сега, с моето участие, банките бяха по-склонни да предоговорят кредитите. Успяхме да спрем свободното падане. Фирмата все още беше в криза, но вече имаше шанс да оцелее.
Един ден, след една от тези напрегнати срещи, Александър ме спря в коридора.
„Искам да ти благодаря“, каза той, без да ме гледа. „Ти… ти наистина се опитваш да спасиш компанията.“
„Спасявам моята инвестиция“, отговорих аз студено. „И бъдещето на детето ти.“
„Лилия иска да те види“, каза той внезапно. „Скоро влиза в болница да ражда. Иска да говори с теб.“
Колебаех се. Не бях сигурна, че съм готова за това. Но нещо в мен ме накара да се съглася.
Глава 14
Намерих Лилия в самостоятелна стая в частна болница. Коремът ѝ беше огромен. Изглеждаше уморена, но по-спокойна, отколкото я бях виждала от години.
„Благодаря ти, че дойде“, каза тя.
Седнах на стола до леглото ѝ.
„Исках да ти се извиня“, започна тя. „Истински. Не като част от някакъв план. За всичко. Знам, че ‘съжалявам’ е просто дума и не може да изтрие нищо. Но трябваше да я чуеш от мен.“
Гледах я и видях, че е искрена.
„Приемам извинението ти“, казах аз. „Но не знам дали някога ще мога да ти простя.“
„Знам. И не го очаквам.“ Тя сложи ръка на корема си. „Това бебе… то промени всичко. Накара ме да видя колко грешен е бил животът ми. С Александър ще се разделим след като родя. Той се съгласи. Не можем да продължаваме така. Няма любов, няма доверие, има само навик и страх.“
Бях изненадана.
„Къде ще отидеш?“, попитах аз.
„Не знам. Ще намеря начин. Ще започна отначало. Точно както направи ти. Ти ми показа, че е възможно.“
Тя ми подаде един плик. „Това е за теб. Когато татко почина, намерих това в неговите вещи. Смятах да ти го дам, но… бях слаба. Исках да го запазя за себе си.“
Отворих плика. Вътре имаше писмо, написано на ръка от баща ми. И нотариален акт.
В писмото баща ми пишеше, че малкият апартамент, в който живееше след смъртта на майка ми, го завещава на мен. Той знаеше, че Лилия ще бъде осигурена от Александър, и искаше аз да имам нещо свое, нещо сигурно, „ако вятърът на живота промени посоката си“.
Лилия беше скрила това от мен. Беше живяла в апартамента през всичките тези години.
„Продадох го преди три години, за да покрия един от дълговете на Александър от хазарт“, призна си тя през сълзи. „Парите от него… те са част от онези 30%, които ти сега притежаваш. Така че, по някакъв начин, ти си върна това, което беше твое.“
Гледах я и не знаех какво да кажа. Предателството ѝ беше по-дълбоко, отколкото някога съм си представяла. Но в същото време, нейното признание беше акт на пълна капитулация. Тя ми даваше последното оръжие, с което можех да я унищожа.
И аз избрах да не го правя.
„Това вече няма значение, Лилия“, казах аз, сгъвайки писмото. „Миналото си е минало. Гледай напред. Гледай детето си.“
Епилог
Лилия роди момиченце. Кръсти я Надежда.
Както беше казала, тя се раздели с Александър. С парите от фонда, който бях създала, тя нае малък апартамент и започна нов живот. Не станахме отново близки. Раната беше твърде дълбока. Но от време на време си разменяхме по някое съобщение. Снимка на малката Надежда. Поздрав за рожден ден. Беше достатъчно.
Александър продължи да управлява „Монолит Груп“, но вече не беше същият. Беше по-тих, по-смирен. Кризата го беше променила. Нашата работна връзка си остана строго професионална.
Една година след раждането на Надежда, аз продадох своя дял от компанията. Купувачът беше не кой да е, а Петър. Оказа се, че той е искал не да унищожи фирмата, а да я купи на по-ниска цена. С парите, които получих, аз разширих моя малък цветарски бизнес. Отворих още два магазина.
Симеон ми предложи брак. Сред хиляди рози, в моята градина. Казах „Да“ без капка колебание.
Понякога, когато гледам стара снимка на мен и Лилия като деца, се питам дали нещата можеха да бъдат различни. Може би. Но животът не се състои от това, което е могло да бъде. А от това, което е.
Предателството ме беше счупило. Но ме беше направило и по-силна. Научи ме да се боря за себе си. Научи ме да различавам истинската стойност на нещата. И най-важното, научи ме, че понякога, за да изградиш нещо ново и красиво, първо трябва да оставиш старото да изгори до основи.
Моят нов живот, ухаещ на цветя и любов, беше доказателството за това.