Синът ми, Мартин, се ожени за Еми. Беше сватба като от приказките – бяла рокля, стотици гости, усмивки, които изглеждаха искрени, и обещания, които звучаха вечни. Аз, като всяка майка, се радвах за щастието на детето си. Когато обявиха, че ще се нанесат при мен, в къщата, където Мартин беше израснал, сърцето ми се сви за миг, но веднага прогоних егоистичната мисъл. Това беше и неговият дом. Исках да им помогна, да са им спестени първоначалните разходи за наем, да съберат пари за свое собствено жилище. Вдовица съм от години и голямата къща понякога се усещаше празна, така че идеята за компания, за глъч, за млад живот около мен, ми се стори дори привлекателна.
Първите седмици бяха поносими, изпълнени с онази неловка любезност, която съпътства всяко ново съжителство. Но скоро след това Еми започна да показва истинската си същност. Не го правеше с крясъци или явни скандали. О, не. Тя беше много по-фина, много по-коварна. Всичко започна с кухнята – моето светилище. „Майко,“ – казваше тя с онази престорена сладост в гласа, която по-късно щях да намразя – „тази мусака става малко тежка, ако се слага толкова много заливка. Четох в един блог, че сега модерните готвачи я правят много по-лека.“ Аз, живяла и готвила в тази къща четиридесет години, замълчах. Преглътнах думите, които напираха в гърлото ми. Направих го заради Мартин. Заради мира.
След кухнята дойде ред на хола. Старият скрин, наследство от майка ми, бил „демоде“. Картините по стените – „твърде мрачни“. Завесите – „от миналия век“. Всяка нейна дума беше като малко убождане с игла. Не болеше силно, но оставяше трайна, невидима следа. Един ден се прибрах и заварих хола пренареден. Моят скрин беше избутан в ъгъла, покрит с някаква безлична покривка, а на негово място се мъдреше лъскава, бяла, минималистична поставка за телевизор, която изглеждаше сякаш е кацнала от друга планета.
– Изненада! – изчурулика Еми. – Реших малко да освежа. Нали е по-добре така? По-просторно, по-модерно.
Мартин стоеше до нея и се усмихваше гордо, сякаш жена му беше извършила подвиг.
– Страхотно е, скъпа. Мамо, виж колко светлина има сега.
Аз само кимнах. Какво можех да кажа? Че са изтръгнали сърцето на стаята? Че са заличили спомените? Мълчах. Мълчах, за да не предизвиквам скандали. Мълчах, защото виждах как синът ми я гледа – сякаш е слънцето, около което се върти неговата вселена. Не исках да бъда облакът, който ще помрачи това слънце.
Списъкът с гостите също се промени. Моите приятелки, с които пиехме кафе в събота следобед от двадесет години, вече не бяха добре дошли. „Много са шумни, вдигат ми кръвното,“ оплакваше се Еми. „А и само клюкарстват, такива едни остарели теми.“ За сметка на това, къщата постоянно се пълнеше с нейни приятели – млади, наперени, говорещи за бизнес, инвестиции и стартъпи с тон, който не търпеше възражение. Аз се превръщах в прислуга в собствения си дом – сервирах кафета, отсервирах чинии и се усмихвах като глупачка, докато те обсъждаха бъдещето си, в което за мен очевидно нямаше място.
Мартин не виждаше нищо. Или по-скоро, не искаше да види. Когато веднъж се опитах деликатно да заговоря с него, той веднага зае отбранителна позиция.
– Мамо, моля те. Еми просто се опитва да се чувства като у дома си. Не бъди толкова критична. Тя те обича, просто има по-различен стил.
Любов? Тази дума от нейните уста звучеше като фалшива монета. В очите ѝ никога не видях и следа от обич или дори елементарно уважение към мен. Виждах само пресметливост. Виждах амбиция. Виждах студена, безмилостна решителност да превземе територия, която не ѝ принадлежеше.
Така минаваха месеците. Аз се смалявах все повече и повече, превръщах се в сянка в собствената си къща, а тя разцъфтяваше, ставаше все по-властна, все по-уверена. Мълчах и трупах. Всяка обида, всяко пренебрежение, всяка заповед бяха като камъни, които товарех на гърба си. Носех ги в името на крехкия мир, в името на илюзията за щастливо семейство.
Но миналата седмица разбрах нещо. Нещо, което не беше просто поредният камък. Беше цяла скала, която заплашваше да ме смаже и да срине всичко, което познавах. Случи се случайно. Връщах се от пазар по-рано от обикновено, защото започна да вали. Входната врата беше леко открехната. Чух гласа на Еми от хола. Тя говореше по телефона. Гласът ѝ беше различен – не онзи сладникав тон, който използваше с мен и Мартин. Този беше остър, делови, нетърпелив.
– Не ме интересуват процедурите, Огнян! Казах ти, че документите ще са готови до края на седмицата. Предварителната оценка е направена. Просто се увери, че твоите хора от банката ще действат бързо. Всичко е заложено на карта… Да, да, разбира се, че той не знае нищо. Нито той, нито старата вещица. Тя е последната ми грижа. Просто подписът ѝ трябва да бъде… автентичен. Разбираш ме, нали?
Сърцето ми спря. За кого говореше? Какви документи? Каква оценка? Какъв подпис? Думите „старата вещица“ отекнаха в главата ми с физическа болка. Замръзнах зад вратата, стиснала дръжките на пазарската чанта толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха.
Еми тайно подготвяше документи, свързани с къщата ми. Моята къща. Единственото, което ми беше останало от покойния ми съпруг. Крепостта, която бях градила цял живот. И тя се канеше да направи нещо с нея. Зад гърба ми. Зад гърба на собствения си съпруг. Границата не беше прекрачена. Тя беше взривена. И от руините ѝ се надигаше моят гняв – тих, студен и непоколебим. Мълчанието беше свършило.
Глава 2
Следващите няколко дни се движех като в мъгла. Шокът от чутия разговор беше отстъпил място на ледена ярост, която пулсираше под повърхността на привидното ми спокойствие. Продължавах да изпълнявам ежедневните си ритуали – готвех, чистех, пазарувах – но всичко беше механично. Умът ми работеше на пълни обороти, сглобявайки парченца от пъзела, които досега бях пренебрегвала.
Скъпите дрехи на Еми, които се появяваха в гардероба ѝ с обезпокоителна честота. Нейните „бизнес обеди“, които продължаваха с часове и от които се връщаше с блеснали очи и леко зачервени бузи. Непрестанните телефонни разговори, които водеше на балкона, шепнейки, за да не я чувам. Всичко това сега придобиваше зловещ смисъл.
Знаех, че не мога да действам прибързано. Една директна конфронтация без доказателства щеше да бъде посрещната с вълна от лъжи и манипулации. Тя щеше да ме изкара луда, параноична старица, която си въобразява неща. Мартин, моят син, щеше да ѝ повярва. Трябваше ми нещо повече. Трябваше ми истината, поднесена на тепсия, толкова неоспорима, че дори и сляпата му любов да не може да я отрече.
Започнах да я наблюдавам. Превърнах се в детектив в собствения си дом. Забелязвах всяка дреболия. Когато излизаше, старателно заключваше вратата на спалнята им – нещо, което никога преди не правеше. Компютърът ѝ, който преди стоеше небрежно отворен на кухненската маса, сега беше постоянно с нея или прибран в чантата ѝ, защитен с парола. Тя усещаше, че нещо се е променило, но не знаеше какво. Усещаше моето мълчание, което вече не беше примирено, а заредено с очакване.
В къщата живееше и по-малката ми дъщеря, Десислава. Тя беше студентка, пълна противоположност на Мартин. Докато той беше доверчив и склонен да вижда само доброто в хората, Десислава беше проницателна и цинична до мозъка на костите си. От самото начало тя не харесваше Еми.
– Мамо, не виждаш ли как те манипулира? – казваше ми тя още в началото. – Тази жена е хищник. Гледа теб и брат ми като банкомати.
Тогава се опитвах да я усмиря, да ѝ кажа, че е предубедена. Сега думите ѝ се връщаха при мен с нова сила. Реших да споделя с нея, но не всичко. Само част от подозренията си.
Една вечер, когато Мартин и Еми бяха на поредната „важна вечеря“, седнахме с Десислава в кухнята.
– Деси, забелязала ли си нещо странно в поведението на Еми напоследък? – попитах възможно най-небрежно.
Тя ме погледна изпитателно над чашата си с чай.
– Напоследък? Мамо, тя е странна от ден първи. Но да, напоследък е по-зле. Постоянно е на телефона, крие си нещата, а онзи ден я видях да се качва в една много скъпа кола, която спря на ъгъла. Зад волана беше някакъв мъж. И определено не беше брат ми.
Стомахът ми се сви. Значи имаше и мъж. Огнян. Името от телефонния разговор.
– Как изглеждаше този мъж? – попитах, опитвайки се гласът ми да не трепери.
– Не видях добре. По-възрастен, с костюм. Изглеждаше… важен. От онези, които смятат, че светът им е длъжен. Когато Еми го видя, цялата светна. Не я бях виждала да гледа така брат ми.
Това беше потвърждението. Не ставаше въпрос само за пари. Имаше и изневяра. Болката беше двойна, разкъсваща. Едната беше за дома ми, за сигурността ми. Другата, много по-дълбока, беше за сина ми. За неговото унижение, за предателството, което дори не подозираше.
Десислава усети, че нещо повече ме мъчи.
– Мамо, какво става? Изглеждаш болна.
Не издържах повече. Разказах ѝ за телефонния разговор. За думите „оценка“, „банка“, „подпис“, „старата вещица“. Докато говорех, лицето на дъщеря ми се променяше. Младежката безгрижност изчезна, заменена от студена, зряла ярост, която отразяваше моята собствена.
– Знаех си! – почти изсъска тя. – Знаех си, че тази усойница е способна на всичко. Ще продаде къщата изпод носа ни! Мамо, трябва да говориш с Мартин веднага!
– Не – отсякох аз, изненадвайки и себе си с твърдостта в гласа си. – Той няма да повярва. Ще каже, че сме две злобни жени, които завиждат на щастието му. Трябват ни доказателства, Деси. Неоспорими.
Дъщеря ми ме погледна с ново уважение.
– Добре. Ще ги намерим. Заключва спалнята си, нали?
Кимнах.
– Всяка ключалка има ключ – усмихна се мрачно тя. – А всеки компютър може да бъде хакнат. Остави на мен. Уча компютърни науки, все пак. Трябва ми само малко време, когато ги няма и двамата.
Планът беше рискован. Беше грозен. Да ровиш в личните вещи на някого е нещо, което никога не съм си представяла, че ще направя. Но Еми беше превърнала дома ми в бойно поле. И аз щях да се боря с нейните оръжия.
Възможността се появи няколко дни по-късно. Еми обяви, че отива на „уикенд спа семинар с колежки“. Мартин имаше дежурство в болницата и нямаше да се прибере до късно вечерта. Къщата щеше да бъде само наша.
Когато Еми тръгна, влачейки малък, марков куфар, тя ме целуна по бузата.
– Довиждане, майче! Пази къщата! – изчурулика тя.
– Ще я пазя – отговорих аз, а в гласа ми прозвуча смисъл, който тя, за щастие, не долови. – Ще я пазя с живота си.
Щом колата ѝ зави зад ъгъла, с Десислава се спогледахме. Време беше за действие. Десислава извади от стаята си малък комплект инструменти за отключване, които, по нейните думи, ползвала за „упражнения в университета“. След по-малко от минута, ключалката на спалнята щракна и вратата се отвори. Вътре въздухът беше наситен с тежкия, сладникав парфюм на Еми. Чувствах се като престъпник, нахлуващ в чужда територия. Но после си спомних, че това беше моята къща. Моята територия.
Десислава отиде право към лаптопа на нощното шкафче. Аз започнах методично да преглеждам шкафове и чекмеджета. Всичко беше подредено до съвършенство – дрехи, сгънати по конец, козметика, подредена по цвят. Но аз не търсех безпорядък. Търсех документи.
Намерих ги. Бяха скрити на най-неочакваното място – в кутия от стари обувки, натъпкана най-отзад в гардероба, под купчина зимни пуловери. Ръцете ми трепереха, докато отварях кутията. Вътре имаше дебела папка. Отворих я.
Първият лист ме накара да ми приседне дъх. Беше копие от нотариалния акт на къщата. Моят нотариален акт. Под него имаше десетки други документи. Оценка на имота от лицензиран оценител, направена само преди три седмици. Стойността беше… главозамайваща. Много по-висока, отколкото предполагах. Следваха бланки за кандидатстване за ипотечен кредит от банка, която не познавах. Името на кредитоискателя беше фирма – „Огнян Груп ЕООД“. А моята къща беше посочена като обезпечение.
Най-отдолу, прикрепен с кламер, имаше малък лист с няколко упражнения за подпис. Моят подпис. Някой се беше упражнявал да го фалшифицира. И го правеше доста добре.
– Мамо, ела да видиш! – извика Десислава от другата страна на стаята. Гласът ѝ беше напрегнат.
Отидох до нея. На екрана на лаптопа беше отворен имейл. Беше чернова, която Еми очевидно беше забравила да изтрие. Адресиран беше до ognyan.grup@…
Текстът беше кратък:
„Скъпи, всичко е почти готово. Имам финалните документи. Фалшификацията на подписа е перфектна. Старата няма да усети нищо, докато не бъде твърде късно. Скоро ще бъдем заедно и далеч от тази дупка и тези досадници. Парите от кредита ще са достатъчни да започнем нашия нов живот в чужбина. Липсваш ми. Целувки, твоята Е.“
Прочетох го веднъж. Два пъти. Три пъти. Всяка дума беше като удар с камшик. „Фалшификация“, „старата“, „досадници“, „нов живот в чужбина“. Значи планът не беше просто да вземат пари. Планът беше да източат огромен кредит срещу къщата ми и да избягат. Да оставят мен, Мартин и Десислава да се оправяме с банката, която щеше да дойде да си вземе обезпечението. Щяха да ни оставят на улицата.
Десислава снима с телефона си всичко – документите, имейла. Пръстите ѝ трепереха от гняв.
– Тази жена е дявол. Тя е абсолютно зло.
Аз не казах нищо. Стоях в средата на стаята, пълна с нейния парфюм, и усещах как ледената ярост в мен се превръща в нещо друго. В нещо твърдо и остро като диамант. В решителност. Играта беше свършила. Правилата вече не важаха. Тя беше обявила война, без дори да го осъзнавам. А сега аз щях да нанеса ответния удар.
Глава 3
Когато Мартин се прибра късно вечерта, изтощен от дежурството, ние с Десислава го чакахме в хола. Бяхме подредили копията на документите на масата за кафе, сякаш бяха експонати в музей на предателството. Оригиналите бяха на сигурно място. Лаптопът беше изключен, спалнята заключена, всичко беше както преди. Но въздухът в къщата беше натежал, наситен с неизказани думи и грозяща буря.
– Какво е това? – попита той, сваляйки сакото си. – Приличате на разследваща комисия.
– Седни, Мартин – казах с глас, който беше неестествено спокоен.
Той седна на дивана срещу нас, все още без да подозира нищо. Погледна разпръснатите листове и се намръщи.
– Нотариалният акт на къщата? Оценка? Какво става, мамо?
Десислава не издържа.
– Става това, батко, че докато ти спасяваш животи в болницата, любимата ти съпруга се готви да ни изхвърли на улицата.
Мартин я погледна ядосано.
– Деси, не започвай пак. Уморен съм. Какви ги говориш?
– Говоря това! – тя му подаде телефона си, на екрана на който беше снимката на имейла. – Прочети го. Прочети го внимателно.
Той взе телефона с въздишка на досада. Започна да чете. Видях как изражението му се променя. Първоначалното раздразнение премина в недоумение, после в неверие. Той премигна няколко пъти, сякаш думите на екрана не можеха да бъдат истина. Когато стигна до края, до „твоята Е.“, лицето му беше пребледняло, станало восъчно.
– Това… това не е възможно – прошепна той. – Това е някаква шега. Вие сте го написали.
– О, да, разбира се – изсмя се саркастично Десислава. – Нямахме си друга работа, та решихме да съчиним имейл от името на твоята светица. А тези документи? И тях ли ние ги нарисувахме?
Тя посочи към масата. Мартин погледна към тях, после пак към телефона. Той трепереше. Виждах как умът му се бори, как отказва да приеме чудовищната истина.
– Къде е тя? – попита той глухо.
– На „спа семинар“ – отговорих аз. – Или поне така каза. Вероятно е с Огнян. Човекът, с когото ще започва „нов живот в чужбина“.
Името „Огнян“ сякаш го прободе. Той скочи на крака и започна да крачи из стаята като звяр в клетка.
– Не! Не вярвам! Еми не би го направила! Тя ме обича!
– Обича парите, които може да измъкне от нас, Мартин! – извика Десислава. – Отвори си очите най-накрая! Тази жена те използва от първия ден!
Той се обърна към мен, в очите му имаше отчаяна молба за опровержение.
– Мамо? Кажи нещо. Кажи, че това не е истина.
Погледнах го право в очите. Любовта ми към него беше безгранична, но сега трябваше да бъда жестока.
– Истина е, сине. Всичко е истина. Намерихме ги в спалнята ви. Скрити в кутия за обувки. Тя е подготвяла всичко от месеци. Зад гърба на всички ни.
Светът на Мартин се срутваше пред очите ми. Идеалният му брак, перфектната му съпруга, бъдещето, което си представяше – всичко се оказа една огромна, чудовищна лъжа. Той се свлече обратно на дивана, заровил лице в ръцете си. Раменете му се тресяха в безмълвни ридания.
Това беше най-тежката нощ в живота ми. Да гледам детето си съсипано, а аз да съм тази, която е поднесла чука. Но знаех, че нямам друг избор. Една кратка, остра болка сега беше по-добра от бавната, гангренясваща агония, която щеше да последва, ако планът на Еми беше успял.
На сутринта взехме решение. Не можехме да се справим сами. Имахме нужда от професионална помощ. Спомних си за Симеон, стар приятел на покойния ми съпруг, който беше един от най-добрите адвокати в града, специалист по имотни дела. Обадих му се и му обясних накратко ситуацията. Гласът му беше спокоен и reassuring.
– Антоанета, не правете нищо. Не говорете с нея, не я обвинявайте. Дръжте се нормално, доколкото е възможно. Донесете ми копията от всички документи. Веднага.
Мартин беше като сянка. Не беше спал цяла нощ. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Когато му казах, че отиваме при адвокат, той само кимна апатично. Беше в шок, неспособен да взема решения.
В кантората на Симеон беше тихо и подредено. Самият той беше висок, слаб мъж с прошарена коса и очи, които сякаш виждаха всичко. Той ни изслуша внимателно, без да ни прекъсва, преглеждайки документите, които му подавах. Когато приключихме, той се облегна назад в стола си и сплете пръсти.
– Ситуацията е изключително сериозна – каза той с равен тон. – Това, което снаха ви се опитва да направи, не е просто семеен спор. Това е опит за измама в особено големи размери и подправка на документи. Това са престъпления по Наказателния кодекс.
Думата „престъпления“ увисна във въздуха. Мартин потрепна, сякаш го бяха ударили.
– Какво… какво можем да направим? – попитах аз.
– Първо, трябва да действаме превантивно. Още утре ще подам молба в Агенцията по вписванията за налагане на възбрана върху имота. Това означава, че никакви сделки, включително ипотеки, няма да могат да бъдат извършвани с него, докато възбраната не бъде вдигната. Това ще блокира техния план на първа стъпка.
Почувствах леко облекчение. Поне къщата щеше да е в безопасност.
– Второ – продължи Симеон, – трябва да съберем още доказателства. Този имейл е добро начало, но в съда може да бъде оспорен. Трябва ни нещо по-солидно. И трето, Мартин… – той се обърна към сина ми с по-мек тон. – Трябва да решиш какво ще правиш. В момента, в който предприемем правни действия, войната става открита. Няма връщане назад. Трябва да си готов за това. Трябва да си готов да се изправиш срещу жена си в съда.
Мартин мълчеше. Гледаше в една точка на пода, изгубен в собствените си мисли.
– Той е готов – казах аз вместо него. – Готови сме.
Симеон кимна.
– Добре. Тогава започваме. И бъдете много, много внимателни. Такива хора, когато бъдат притиснати в ъгъла, стават опасни. Не подценявайте нито нея, нито този… Огнян. Вероятно той е мозъкът на цялата операция.
Излязохме от кантората с ясен план за действие, но и с тежкото усещане за предстоящата битка. Войната беше обявена.
Еми се върна в неделя вечерта, сияеща и „отпочинала“. Носеше ни подаръци – скъпи шоколадови бонбони. Прегърна Мартин, но той остана вцепенен в ръцете ѝ.
– Какво има, скъпи? Изглеждаш уморен – каза тя, вглеждайки се в лицето му.
– Дълго дежурство – излъга той. Беше първата лъжа в една дълга поредица от неизбежни лъжи.
Аз взех бонбоните и се усмихнах.
– Добре дошла, Еми. Надявам се да си си починала добре.
Усмивката ми беше студена. И за първи път видях в нейните очи не само пресметливост, а и нещо друго. Проблясък на несигурност. Може би дори страх. Тя знаеше, че нещо не е наред. Играта на котка и мишка беше започнала.
Глава 4
Следващите дни бяха сюрреалистични. Живеехме под един покрив с врага, преструвайки се на семейство. Всяка вечеря беше мъчение, всяка разменена дума – фалш. Аз, Мартин и Десислава бяхме сключили мълчалив пакт. Държахме се любезно, но дистанцирано. Еми усещаше промяната. Тя обикаляше около нас като хищник, опитвайки се да разбере какво се е променило. Опитваше се да бъде мила, правеше комплименти, предлагаше да сготви. Но нейните опити се разбиваха в стената на нашето ледено спокойствие.
Мартин беше този, който страдаше най-много. За него беше почти невъзможно да се преструва. Той избягваше да остава насаме с нея, намираше си извинения да работи до късно, а когато беше вкъщи, се затваряше в стаята на Десислава или седеше пред телевизора с празен поглед. Една вечер го чух да плаче тихичко в банята. Сърцето ми се късаше, но знаех, че това е необходимо. Той трябваше да премине през този ад, за да излезе по-силен от другата страна.
Междувременно, Симеон работеше бързо. Възбраната върху имота беше вписана. Това беше първата ни малка победа. Сега Еми и Огнян не можеха да направят нищо с къщата, дори и с фалшив подпис. Но това не решаваше проблема. Те все още не знаеха, че планът им е разкрит и блокиран. Щяха да продължат да действат.
Симеон ни посъветва да се опитаме да я провокираме, да я накараме да направи грешка.
– Тя трябва да се почувства притисната – обясни той по телефона. – Хората правят грешки, когато са под напрежение.
Идеята дойде от Десислава.
– Ще ударим там, където най-много боли – парите.
Планът беше прост, но гениален. На следващата семейна вечеря, докато Еми отново се опитваше да разчупи леда с празни приказки, аз съвсем небрежно подхвърлих:
– Между другото, днес говорих с един брокер на недвижими имоти. Просто от любопитство. Цените в нашия квартал са скочили до небето. Каза ми, че за нашата къща мога да взема сума, която ще ни осигури до старини. Мисля си, че може би е време да я продам. Да се преместя в нещо по-малко, по-лесно за поддръжка. А с остатъка от парите ще помогна на вас, младите. И на Десислава за образованието, разбира се.
Ефектът беше мигновен. Вилицата в ръката на Еми замръзна по средата на пътя към устата ѝ. Цветът се оттече от лицето ѝ.
– Да… да я продадеш? – заекна тя. – Но защо? Нали тук ни е добре?
– Добре ни е, да – отвърнах с най-невинния си тон. – Но е голяма отговорност. А и е време да помисля за бъдещето. Представете си, с тези пари Мартин ще може да си отвори частен кабинет, за който винаги е мечтал. А ти, миличка, няма да се налага да работиш толкова много.
Мартин играеше ролята си перфектно.
– Това е страхотна идея, мамо! Наистина! Тъкмо вчера гледах едно помещение под наем.
Лицето на Еми беше маска на ужас. Продажба на къщата означаваше край на нейния план. Нямаше да има имот за ипотекиране. Нямаше да има кредит. Нямаше да има нов живот с Огнян.
– Но… това е толкова прибързано! – възрази тя, опитвайки се да овладее паниката в гласа си. – Трябва да се обмисли добре. Това е семеен дом, има спомени…
– Спомените не плащат сметки, скъпа – намеси се Десислава с усмивка. – А аз определено имам нужда от пари за магистратурата си в чужбина.
Ударът беше троен. Всеки от нас заби по един пирон в ковчега на нейните планове. Тя беше в капан. Не можеше да възрази открито, защото щеше да изглежда егоистично. Но вътрешно кипеше. Виждах го в начина, по който стискаше юмруци под масата.
Същата вечер тя направи грешката, която чакахме. Веднага след вечеря, тя грабна телефона си и излезе на балкона. Десислава, която беше предвидила това, вече беше оставила своя телефон в стаята си, с включен запис на звука и открехнат прозорец към балкона.
Разговорът беше кратък и напрегнат. Гласът на Еми беше писклив от паника.
– Огнян, имаме проблем! Огромен проблем! Старата е решила да продава къщата! Да, точно така! Не знам какво ѝ е влязло в главата! Трябва да действаме веднага! Още утре! Не, не можем да чакаме! Трябва да внесем документите в банката утре сутрин, преди да е направила нещо! Да, подписът е готов. Ще се видим на обичайното място в осем. Трябва да го направим!
Когато се върна в стаята, се опитваше да изглежда спокойна, но очите ѝ я издаваха. Бяха трескави и разширени.
Ние имахме всичко, от което се нуждаехме. Записът беше кристално ясен. „Подписът е готов.“ „Да внесем документите в банката.“ Това беше самопризнание.
На следващата сутрин Еми стана много рано. Облече се в най-елегантния си костюм, сложи си грим, който можеше да се определи като бойна окраска, и излезе, преди някой от нас да е станал.
Но ние не спяхме. Бяхме я чакали да тръгне. Веднага щом вратата се затвори зад нея, аз се обадих на Симеон.
– Тръгна.
– Отлично – отговори той. – Моите хора я следят. Ще документират срещата ѝ с господин Огнян и посещението им в банката. Вие стойте вкъщи и не правете нищо. Аз ще се погрижа за останалото.
Часовете се нижеха бавно, мъчително. Напрежението в къщата беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. В ранния следобед телефонът ми иззвъня. Беше Симеон.
– Всичко мина по план. Заснети са заедно. Влезли са в банката с папката с документи. Опитали са се да ги подадат. Служителката, разбира се, е видяла възбраната в системата и им е отказала. Пълна изненада за тях. В момента са в близкото кафене и изглеждат… доста разстроени. Сега е моментът за следващата стъпка.
– Каква е тя? – попитах, а сърцето ми биеше лудо.
– Конфронтацията. Но не вие. Аз. Изпратих им съобщение и на двамата от името на Мартин, в което ги моля за спешна среща в моята кантора след един час. Казах им, че е свързано с имота и че Мартин иска да „изгладят едно недоразумение“. Те ще дойдат. Ще си мислят, че могат да го манипулират.
– А ние?
– Вие с Мартин и Десислава ще бъдете в съседната стая. Ще слушате всичко. Когато му дойде времето, ще влезете.
Време беше за финалния акт на тази грозна пиеса.
Глава 5
Кантората на Симеон беше различна на дневна светлина – по-строга, по-официална. Сякаш самите стени излъчваха тежестта на закона. Бяхме настанени в малка конферентна зала, съседна на кабинета му. В стената имаше вградено еднопосочно стъкло, скрито зад тънка завеса. Можехме да виждаме и чуваме всичко, без те да ни виждат. Чувствах се като участник в полицейски филм, но залогът беше твърде реален.
Мартин беше блед, но решителен. Шокът беше преминал в тиха, студена ярост. Десислава стоеше до него, стиснала ръката му в знак на подкрепа. Аз седнах на един стол, ръцете ми бяха ледени.
Точно в уречения час вратата на кабинета на Симеон се отвори и влязоха Еми и Огнян. Видях го за първи път. Беше точно както го беше описала Десислава – по-възрастен, с добре скроен костюм, който не успяваше да скрие лекото му шкембенце, и с вид на човек, който е свикнал да получава това, което иска. Излъчваше мазна, самодоволна увереност.
Еми изглеждаше напрегната. Усмивката ѝ беше прекалено широка, твърде изкуствена.
– Адвокат Симеонов, нали? – каза Огнян с плътен глас, протягайки ръка. – Огнян. Приятел и бизнес партньор на семейството. Мартин ни писа, че има някакво недоразумение с имота. Надявам се да го разрешим бързо.
Симеон не пое ръката му. Посочи им столовете пред бюрото си.
– Седнете, моля. Мартин ще се присъедини към нас по-късно. Първо исках да поговоря с вас двамата.
Той изчака да се настанят, след което постави на бюрото си дебела папка. Нашата папка. Тази от кутията за обувки.
– Предполагам, че това ви е познато? – попита той тихо.
Еми ахна. Цветът изчезна от лицето ѝ, този път наистина. Огнян само присви очи.
– Не знам за какво говорите – каза той, но увереността му вече беше леко разклатена.
– Нека ви опресня паметта – продължи Симеон с леден глас. – Това е папка, съдържаща нотариален акт за имот, който не е ваша собственост. Оценка на същия имот. И молба за ипотечен кредит на името на вашата фирма, „Огнян Груп ЕООД“, в която имотът е посочен като обезпечение. И най-интересното – упражнения за фалшифициране на подписа на собственичката, госпожа Антоанета.
В стаята настъпи мъртва тишина. Еми гледаше папката, сякаш е змия, готова да я ухапе. Огнян се опита да се овладее.
– Това са абсурдни обвинения! Някой се опитва да ни натопи!
– Наистина ли? – попита Симеон. – Може би и записът на телефонен разговор от вчера вечерта, в който госпожица Еми казва, цитирам: „Подписът е готов. Трябва да внесем документите в банката утре сутрин“, също е фалшификат?
Той натисна бутон на диктофона на бюрото си и гласът на Еми изпълни стаята. Тя се сви на стола си, сякаш искаше да изчезне.
– А може би – продължи невъзмутимо Симеон – и снимките от тази сутрин, на които двамата влизате в клон на банка „Прогрес“ със същата тази папка, са фотомонтаж?
Той плъзна няколко снимки по бюрото. На тях ясно се виждаха лицата им, папката в ръцете на Огнян.
Това беше краят. Те нямаха къде да ходят. Огнян разбра пръв. Самодоволството му се изпари, заменено от грозна гримаса на ярост.
– Добре, добре! – изръмжа той. – Какво искате? Пари ли? Всичко е въпрос на цена, нали, адвокате?
– Тук не става въпрос за пари, господин Огнян – каза Симеон. – Тук става въпрос за престъпление. За опит за измама, за фалшифициране на документи. За злоупотреба с доверие.
– Доверие? – изсмя се Огнян. – Тази малката сама дойде при мен! Имаше големи амбиции, искаше да се измъкне от дупката, в която живее! Аз просто ѝ показах пътя!
Еми се обърна към него с невярващи очи.
– Какво? Огнян, какво говориш? Това беше наш общ план!
– Моля те, миличка – каза той с презрение. – Ти беше просто инструмент. Удобен инструмент с достъп до имота. Мислеше си, че ще избягаме заедно в чужбина? С парите от кредита? Колко си наивна. Щях да те зарежа на първото летище.
Ударът беше съкрушителен. Еми го гледаше с отворена уста, сълзи на гняв и унижение започнаха да се стичат по бузите ѝ, размазвайки перфектния ѝ грим. В този момент тя не беше властната господарка на моя дом. Беше просто една жалка, измамена жена.
Симеон остави разкритието да увисне във въздуха за момент, след което се обърна към Еми.
– Госпожице, пред вас има два пътя. Първият е да се изправите пред пълната сила на закона. Прокуратурата ще бъде сезирана. Очакват ви няколко години затвор. Ефективно.
Той замълча, оставяйки думите да попият.
– Вторият път е да сътрудничите. Пълно самопризнание. Подписвате споразумение, с което се отказвате от всякакви претенции към семейството и имуществото на съпруга си. Подписвате молба за развод по взаимно съгласие, без никакви финансови претенции. И изчезвате от живота им. Завинаги. В замяна на това, моята клиентка, госпожа Антоанета, ще прояви милост и няма да повдига наказателно обвинение срещу вас. Но само срещу вас. Вашият „партньор“ тук ще трябва да отговаря за действията си.
Огнян скочи.
– Няма да стане! Имам най-добрите адвокати!
– Седнете! – гласът на Симеон беше като стомана. – Вашите адвокати ще имат много работа, уверявам ви. Разполагаме с достатъчно доказателства не само за този случай, но и за няколко други ваши „бизнес начинания“, които изведнъж изплуваха, докато проверявахме миналото ви.
Това беше блъф, но Огнян не го знаеше. Или може би не беше съвсем блъф. Лицето му пребледня.
Симеон плъзна няколко листа към Еми.
– Избирайте.
В този момент реших, че е време да се появим. Дадох знак на Мартин и Десислава. Симеон натисна един бутон на бюрото си и вратата към нашия наблюдателен пункт се отвори.
Влязохме в кабинета.
Еми вдигна поглед и когато ни видя, от устата ѝ се изтръгна задавен стон. Ужасът в очите ѝ беше пълен. Тя разбра, че сме чули всичко. Всяка дума. Включително и жестокото предателство на любовника ѝ.
Мартин застана пред нея. Лицето му беше спокойно, но в очите му имаше мъртва празнота.
– Чух всичко, Еми – каза той тихо. – Всичко. Не искам да те виждам повече. Никога. Подпиши.
Тя гледаше от него към документите, после към Огнян, който вече я гледаше като досадна пречка. Всичко, в което беше вярвала, всичко, за което се беше борила, се беше сринало в прах за броени минути. Ръката ѝ трепереше неконтролируемо, докато посягаше към химикалката.
Глава 6
Подписването на документите беше тихо и гротескно. Ръката на Еми трепереше толкова силно, че подписът ѝ излезе разкривен, като кардиограма на умиращо сърце. Тя не погледна никого от нас. Очите ѝ бяха вперени в хартията, сякаш подписваше собствената си смъртна присъда. Когато свърши, тя остави химикалката и остана неподвижна, прегърбена сянка на жената, която беше влязла в тази стая.
Огнян, от друга страна, вече мислеше за следващия си ход. Той се изправи, оправи вратовръзката си и погледна Симеон с омраза.
– Ще се чуем пак, адвокате. Това не е свършило.
– Напротив – отговори спокойно Симеон. – За вас тепърва започва. Двама полицаи ви чакат на рецепцията. Имат няколко въпроса към вас относно бизнес практиките ви.
Паниката най-накрая проби бронята на Огнян. Той се обърна към вратата, но вече беше твърде късно. Двама униформени мъже влязоха в кабинета. Сцената беше кратка и ефективна. Без крясъци, без борба. Просто тихи, отсечени думи и щракване на белезници. Докато го извеждаха, погледът му срещна моя за миг. В него нямаше разкаяние. Само студена, зла закана.
След като го отведоха, в стаята останахме само ние и Еми. Тишината беше по-тежка от всякакви думи. Най-накрая тя вдигна глава и погледна Мартин. В очите ѝ имаше отчаяние, последен, жалък опит за манипулация.
– Марти… моля те… Аз те обичам. Всичко това… направих го заради нас. Той ме подмами, излъга ме…
Мартин я прекъсна. Гласът му беше лишен от всякаква емоция.
– Не. Ти не ме обичаш. Ти никога не си ме обичала. Обичаше идеята за лесен живот. Обичаше парите, които си мислеше, че ще имаш. Ти предаде мен, предаде семейството ми, предаде дома, който те прие. Няма нищо повече за казване. Върви си.
Тя се опита да каже още нещо, но думите заседнаха в гърлото ѝ. Бавно, като стара жена, тя се изправи. Мина покрай нас, без да ни погледне, и излезе от кабинета. Вратата се затвори зад нея. И това беше всичко. Еми беше изчезнала от живота ни.
Пътят към вкъщи беше мълчалив. Всеки от нас беше потънал в собствените си мисли. Бурята беше преминала, но след нея беше останала разруха. Да, къщата беше спасена. Справедливостта, в някаква нейна форма, беше възтържествувала. Но раните бяха дълбоки.
Когато влязохме в къщата, първото нещо, което ме удари, беше нейният парфюм. Все още се носеше във въздуха, натрапчив спомен за присъствието ѝ.
– Трябва да се изчисти – каза Десислава, сякаш прочела мислите ми.
Мартин не каза нищо. Той отиде право в спалнята им, взе един голям чувал за боклук и започна методично да събира всички нейни вещи. Дрехи, козметика, книги, снимки. Всичко. Без гняв, без сълзи. Просто с автоматичната прецизност на хирург, който отстранява тумор. Ние с Десислава му помогнахме. Работихме в мълчание. За по-малко от час, всяка следа от Еми беше заличена, натъпкана в черни найлонови чували, оставени до входната врата като грозен паметник на една лъжа.
След това Мартин седна на дивана в хола – на същия диван, на който се беше сринал, когато му показахме истината. Седеше дълго време, гледайки в празното пространство, където доскоро беше нейната модерна поставка за телевизор. Сега там отново стоеше старият скрин на баба ми. Аз го бях върнала на мястото му още същата сутрин. Малък акт на възвръщане на територия.
– Вината е моя – проговори най-накрая Мартин. Гласът му беше дрезгав. – Аз я доведох тук. Аз ви причиних всичко това. Бях сляп. Толкова сляп.
– Не, сине – седнах до него и го прегърнах. – Не си виновен ти. Виновна е тя. Ти просто обичаше. Искаше да вярваш в доброто. Това не е грях.
– Но аз не ви повярвах – каза той, а гласът му се пречупи. – Не ти повярвах, мамо. Не повярвах на Деси. Защитавах я. Обвинявах вас.
– Сега вярваш – намеси се Десислава, сядайки от другата му страна. – Това е важното. Всички правим грешки. Важното е да се поучим от тях. А ти, батко, току-що завърши един много интензивен курс по „Разпознаване на хищници“.
Тя се опита да се усмихне, но не ѝ се получи съвсем. Мартин вдигна глава и ни погледна – мен и сестра си. В очите му имаше толкова много болка, но и нещо ново. Благодарност.
– Благодаря ви – прошепна той. – Че не ме оставихте. Че се борихте за мен, дори когато аз не се борех за себе си.
Тримата останахме така, прегърнати на дивана, в тихия хол. Семейството ни беше разбито, но в същото време, по един странен начин, беше по-силно от всякога. Лъжата, която се беше вклинила между нас, беше изтръгната. Остана само истината – болезнена, но чиста.
Следващите месеци бяха период на бавно възстановяване. Разводът мина бързо и безпроблемно. Еми не се появи. Само изпрати адвоката си. Чухме слухове, че е напуснала града, че е започнала работа някъде далеч. Не се интересувахме. За нас тя беше призрак от миналото.
Делото срещу Огнян се проточи, но в крайна сметка той беше осъден за опит за измама. Оказа се, че нашият случай е отпушил вълна от други разследвания срещу него. Той влезе в затвора, където му беше мястото.
Животът в къщата бавно се върна към нормалния си ритъм. Или по-скоро, към една нова нормалност. Празните пространства, оставени от Еми, постепенно се запълниха със стари навици и нови спомени. Приятелките ми отново започнаха да идват на кафе в събота. Смехът им отново отекваше в хола. Десислава завърши семестъра с отличие и беше приета в магистърска програма в чужбина, точно както мечтаеше. Парите от продажбата на къщата вече не бяха необходими – бяхме се справили и без тях.
Мартин се посвети изцяло на работата си. Болката го беше направила по-зрял, по-проницателен. Той вече не беше наивното момче, което виждаше само доброто. Беше станал мъж, който познаваше и тъмната страна на човешката природа. Дълго време не се интересуваше от жени. Но знаех, че един ден, когато е готов, ще намери правилния човек. Човек, който ще го обича заради самия него, а не заради това, което може да получи.
Една пролетна вечер, около година след случилото се, седяхме тримата на верандата. Слънцето залязваше, оцветявайки небето в нюанси на оранжево и розово. Във въздуха се носеше аромат на цъфнал люляк от градината. Беше тихо и спокойно.
– Спомняте ли си? – попита изведнъж Мартин.
Никой не трябваше да пита за какво говори.
– Помним – отговори Десислава. – Трудно е да се забрави.
– Не искам да забравяме – каза той. – Искам да помним. За да не повтаряме същите грешки.
Аз кимнах. Той беше прав. Белегът щеше да остане завинаги. Но белезите не са само знак за рана. Те са и знак за оцеляване. Ние бяхме оцелели. Къщата ни, нашият дом, беше устояла на бурята. И ние, тримата, бяхме все още тук. Заедно. И това беше единственото, което имаше значение.