Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?
  • Новини

Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Иван Димитров Пешев октомври 7, 2023
asrwefsdgbfghgfghgf.png

От фейсбук страницата на писателя на Иво Сиромахов.

„Една от особеностите на характера ми е, че обичам да посещавам музеи. Смятам, че познаването на миналото е важен ключ към разбирането на настоящето. Бил съм в над 200 музея в 53 държави. Никъде не съм видял толкова овехтели и запуснати музеи като българските“. 

„Мразовита есен. Влизам в къща-музей на прочут български възрожденец. На вратата ме посреща музейната уредничка, с присвити от студа рамене. Трепери в елечето си от агнешка кожа. Жената е много любезна, разказва ми за къщата, за историята, за семейството на великия българин. Но атмосферата е изключително неуютна – вътре няма отопление.

На един от прозорците – увяхнало мушкато е провесило мъртвите си измръзнали клончета. По стените е избила влага. Има мухъл. Овехтелите черги на пода миришат на мокро куче. Перденцата са проядени от молци.

Нарочно не казвам коя е къщата-музей, защото всички къщи-музеи в България изглеждат по този начин. Навсякъде е неприветливо, овехтяло, студено, подтискащо. Как ще вдъхновим децата си с такива жалки музеи? Как ще им вдъхнем интерес към миналото, към великите ни предци?

Няколко седмици по-късно влизам в музея на Васил Левски в Ловеч.

Сградата някога може би е била представителна, сега просто е вехта и неподдържана. Вътре, разбира се, няма отопление. Единствен посетител съм. Зад някакви витрини студени луминисцентни лампи осветяват документи и факсимилета от писма на Апостола и великите българи от революционните комитети. По стените – някакви грозни стенописи от 80-те години на миналия век. Лъха на тежък соц.

В този музей се пази сабята на Левски. Стои самотно зад витринка, като забравена, ненужна вещ.

Побеснях. Това е Васил Левски бе, хора! Това е Апостола! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?

Как ще оцелеем като нация, когато хранилищата на паметта ни изглеждат по тоя безобразен начин?

Вероятно има много обяснения за тая катастрофа. Сега ще почнем да разсъждаваме за държавата, за общините, за министерствата и какво ли не. И всичко тия обяснения вероятно ще бъдат верни.

Но по-страшното е, че свикваме с провала. Че го приемаме за нещо нормално, нещо естествено. Че не ни пука“, пише още Сиромахов. 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Окончателно: Излизаме на свободния пазар на ток от 1 януари 2026 г. Какво следва?
Next: Родители искали да сменят чиновете в клас. Адекватен баща ги сложил на място

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.