Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест! Отиде си легендарен бизнесмен и близък приятел на Иво Карамански
  • Новини

Скръбна вест! Отиде си легендарен бизнесмен и близък приятел на Иво Карамански

Иван Димитров Пешев ноември 6, 2022
kasriasmransraksi.jpg

Тази сутрин ни напусна Михаил Манолов – Мишо Царя, пише 24rodopi.com, позовавайки се на опечалени приятели на издъхналия.

Михаил Манолов е починал около 5.30 часа.

Отиде си една истинска легенда, казват за него приятелите му.

Мишо Царя бе едно от емблематичните имена на прехода в Кърджали.

Не изпускай тези оферти:

Погребението е в неделя.

Михаил Манолов е роден през 1957 г. в Тополовград, но израства в Кърджали. Завършва техникум в града край Арда, след което работи в местен завод. По това време кандидатства неуспешно в Учителския институт в Кърджали.

„Изкарах успешно 2 изпита, сред които и политическия, въпреки че вместо априлска линия бях написал априлска черта. Скъсаха ме на изпита по пеене“, разказва приживе Мишо Царя.

През 80-те години той е осъден за търговия с валута. След демократичните промени се захваща с частен бизнес, но става популярен с нестандартните си прояви.

В началото на 90-те години учеше кон да кара водни ски, разхождаше живо мече с „Линкълн“, подарен му от покойния мафиотски бос Иво Карамански.

Ексцентричният кърджалиец се славеше като един от най-близките приятели на обявения за родоначалник на българската мафия, а гангстерът често гостуваше във вилите на Царя край язовира.

През 1995-а Мишо Царя купи кораб тип „Комета“, който преустрои в ресторант на брега на Арда, в квартал „Възрожденци“. През кризисната зима на 1996-1997 г. превърна кръчмата в първата частна безплатна кухня за социално слаби, в която хранеше с рибена чорба и българи, и турци.

Голямата страст на Мишо Царя беше риболовът, а сред постиженията му е улов на близо 150-килограмов сом. Дълги години стопанисваше плаваща рибна таверна в яз. „Кърджали“, там имаше и плаващи бунгала за гости.

Историите на ексцентричния кърджалиец Михаил Манолов, който почина тази сутрин, са без край.

Мишо Царя за себе си:

„Запомнил съм Карамански с това, че беше непримирим към ментарджиите и измамниците. Гонеше ги до дупка. Помагаше на бедните и самотните. Лично на мен ми е давал. Няма да кажа какви огромни суми. Много ми помагаше. И в човешки план, и с пари.

Благодарение на Иво имам това прекрасно вилно селище край язовира. Обичаше да казва: „Приятелю, стига си бракониерствал. Ще легализираме язовира на твое име. Нямаш проблем. Затова сме хора, за да си помагаме.“ Такова добро не се забравя и на оня свят“;

„Защо ме задържаха в полицията в Кърджали? Обвиниха ме, че ловя риба с електрическа въдица. И с ток избивам рибата в язовир „Кърджали“. Пълни глупости. Карам лодката с 30 км/ч. Не мога успоредно с това и да ловя риба. Аз да не съм многоръкият бог Шива!“;

„Специалисти от Агенцията по рибарство и аквакултури (ИАРА) ме обвиниха неоснователно. Натопиха ме пред полицията. Това, българите, сме много кален народ. Преди 10 години аз уредих шефа на ИАРА с 3 км мрежи за риба. Баща му, който беше шеф в пожарната, започна да ме притеснява.

Поиска мрежите за постоянно. Отказах. Че като започнаха да валят едни мръсотии по мой адрес. И по адрес на брат ми. И ето ти нова акция срещу мен – дойдоха бусове с полицаи. Свалиха ме на брега. Питат – защо ловиш сомове с ток?“;

„Живея със скандали, но щастливо. И щастлив ще умра!“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Внимание, плъзна нова коварна измама, свързана с мобилни оператори и EasyPay
Next: ТРЕВОГА! Вдигат по спешност вертолет Ми-17, 190 души гасят големия пожар

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.