Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест: Отиде си любим на цяла България режисьор
  • Новини

Скръбна вест: Отиде си любим на цяла България режисьор

Иван Димитров Пешев януари 15, 2024
sdfvkdsfvdfkdfgkdf.jpg

На 81-годишна възраст почина известният режисьор Красимир Спасов.

Красимир Спасов е роден на 26 юли 1941 г. във Варна. Завършва „Режисура за драматичен театър“ във ВИТИЗ (НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“).

Той се превръща в един от най-значимите театрални режисьори в България. Неговата театрална естетика остава вечна, дори през най-големите промени неговите виждания продължават да са непоклатими и именно за това той се превръща в изключително важна фигура за българския театър.

От 1985 година до днес името му е трайно свързано с театър „Българска армия“, където поставя едни от най-важните си театрални спектакли. Постановките му „Много шум за нищо“ и „Колко е важно да бъдеш сериозен“ продължават да събират многобройни зрители вече над 25 години.

Други негови представления са „Вкус на мед“ от Шийла Дилейни, „Тартюф“ от Молиер, „В полите на Витоша“ от П. К. Яворов, „Албена“ от Йордан Йовков, „Една нощ с теб“ от Майкъл Уелър, „Любов, любов, любов“ от Майк Бартлет. Последната си постановка той поставя именно е Театър „БЪЛГАРСКА АРМИЯ “ – „Мизантроп“ от Молиер.

Няма театър в България, в който Красимир Спасов да не е поставял. През годините е осъществил над 100 постановки на пиеси от български, руски, западноевропейски и американски автори. Неговият талант се разпростира и в киното, където прави дава забележителни филма. За единият от тях, „Забравете този случай“, получава наградата на кинокритиката и награда за най-успешен дебют в киното на Националния кинофестивал през 1984 г. Другият му филм е „О, Господи къде си?“, като и двата са представени в чужбина.

Освен българската сцена, Спасов покорява и международната. Неговите знания, възгледи и невъобразима любов към театъра достигат до Русия, Америка, Македония, Германия, Украйна, Латвия.

Красимир Спасов се превръща в един от най-обичаните преподаватели в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Благодарение на него се раждат изключителни режисьорски поколения, които са основата на театъра в България в наши дни. Той е учител в академията, в театъра и в живота. Неговите истории, знания и опит живеят между театралните стени.

През 2012 г. получава награда на Съюза на артистите в България „Икар“ за цялостно творчество, а през 2021 г. трупата на театър „Българска армия“ му присъжда награда „Аскеер“ за цялостен принос в театралното изкуство. Носител е и на многобройни международни награди, пише БНТ.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: В брутална катастрофа си отиде 26-годишна красавица, която беше предрекла смъртта си
Next: Мащабен проект се готви: Нова магистрала ще минава през България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.