Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Скръбна вест от наводнението в Каравелово! Почина Мечо
  • Новини

Скръбна вест от наводнението в Каравелово! Почина Мечо

Иван Димитров Пешев септември 12, 2022
kaskraslvlalveve.jpg

Булфото

Тъжна вест от Карловско.

Починало е кучето Мечо от село Каравелово. Това съобщи в социалните мрежи Ивелина Недкова, председател на Animal Hope-Bulgaria – Kaзанлък, предаде Пловдив24.

Ех Меченце, тъкмо се зарадвах ме,че се изправи и се почувства по добре.Днес трябваше да отидем на груминг с теб да станеш още по красив. След това с твоята единствена приятелка от Англия,която попита за теб щяхме да мислим как да стигнеш до там за да изживееш оставащите си дни щастлив.

Не изпускай тези оферти:

(Мечо се оказа на около 10 години.)

Голямото ти сърце не дочака щастието.

Мечо си е отишъл късно тази вечер тихо в съня си.

Дано си на по добро място голямо момче .Ще те помним.Теб и безхаберието на повечето хора оставящи животните си вързани на вериги.

Недкова пое грижите на Мечо, след като бе открит миналата седмица. В продължение на три дни е бил влачен от бурните и кални води, докато накрая засяда под купчина дървета.

Именно там е открит, въпреки че стоял неподвижен и без да издава звук. Доброволци са му поставили инжекции и са го включили на системи. Но заради преживения стрес животното е отказвало да се храни и да пие вода.

„Пострадалите много трудно намират думи, с които да опишат как се чувстват и са силно притеснени как ще се справят физически и финансово. Те са в състояние на психологическа криза“, коментира психологът от Университетската многопрофилна болница за активно лечение (УМБАЛ) „Проф. д-р Александър Чирков“ д-р Славомир Славов, цитиран от пресцентъра на болницата, предаде БТА.

Психологът уточнява, че всяка криза минава през етапите на дезорганизация,

реорганизация и адаптация, а пострадалите от тежките наводнения в Карловска област се намират във фазата на реорганизация. Те трябва да знаят, че адаптацията винаги идва, казва д-р Славов.

В сряда ръководството на УМБАЛ “Проф. д-р Александър Чирков” изпрати два медицински екипа с линейки и психолог

в помощ на бедстващите в района. Към момента търсещите медицинска помощ имат най-голяма нужда от измерване на кръвното, промивки на повърхностни рани и от психологически кризисни интервенции.

„Когато човек е в криза неговият личностен и социален баланс се нарушава и е необходима намесата на психолог.

Ние даваме пространство да си вентилират емоциите, които сега са много и хаотични. Идеята е да възвърнем нормалното им функциониране“, допълва психологът.

В края на август обилни валежи причиниха наводнения в села в Карловско.

Повече от 70 специализирани машини и стотици служители на държавни институции, включително пожарната, армията, пътната агенция, горските стопанства, както и доброволци, се включиха в преодоляването на последиците от наводнението. В помощ на пострадалите са включени военнослужещи от Сухопътните войски и Военновъздушните сили. Редица организации също помагат с доброволци и хуманитарна помощ.

Освен медицински прегледи и психологическа подкрепа,

дежурните екипи на УМБАЛ „Проф. д-р Александър Чирков“ се отзовават и на спешни сигнали като транспортират пострадали до близките болници.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Обадиха се на наш тираджия в Турция, а той само отрони: Умирам! Ето какво стана после
Next: Една история с младежи спасители в Каравелово просълзи България

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.