След петдесет години брак, в един хладен есенен ден, подадох молба за развод. Бях на седемдесет и пет. Бях стигнала предела си, онази невидима граница, която една жена усеща с всяка фибра на душата си. Бракът ни със Симеон не беше бурен. Нямаше скандали, които да отекват из квартала, нямаше хвърчащи чинии. Имаше нещо по-лошо – тишина. Гробовна, студена, всепоглъщаща тишина, в която аз бавно се задушавах, ден след ден, година след година. Бяхме се превърнали в два призрака, които обитаваха една и съща огромна къща, пълна със скъпи вещи и празни спомени. Децата, Виктор и Лилия, отдавна бяха поели по своя път. Бяха пораснали, имаха свои животи, свои грижи. Вече нямах извинение да остана. Бях готова да си тръгна, да потърся себе си в оставащите ми дни.
Когато му съобщих, Симеон беше съсипан. Или поне изигра ролята на съсипан мъж. Лицето му, обикновено непроницаема маска на бизнесмен, се сгърчи в изражение на недоумение и наранена гордост. „Но защо, Радина? След всички тези години? Какво ти липсва?“ – попита той с онзи леден, спокоен тон, който винаги използваше, когато искаше да наложи контрол. Точно това беше проблемът. Не можеше да разбере, че не ми липсваше нещо материално. Липсваше ми въздух. Липсваше ми правото да избера сама какво кафе да пия сутрин, без той да е решил вместо мен, че днес ще пия безкофеиново, защото било „по-добре за сърцето ми“. Липсваше ми правото да облека роклята, която аз харесвам, а не тази, която той смяташе за „подходяща за положението ни“. Липсваше ми АЗ.
Процесът по развода беше учудващо мирен. Симеон, може би в опит да запази публичния си имидж на перфектен съпруг и баща, се съгласи на всичко. Разделихме имуществото без спорове. Той нае най-добрия адвокат в града, Марков, който да уреди всичко бързо и дискретно. Държа се цивилизовано, дори сдържано-любезно. Но аз знаех, че под тази привидна любезност се крие леден гняв. Гневът на човек, който губи контрол върху последното нещо, което е смятал за своя непоклатима собственост – мен.
В деня, в който подписахме финалните документи, адвокат Марков, дребен и енергичен мъж с уморени очи, предложи да изпием по кафе. „Все пак се разделяте като цивилизовани хора. Рядкост в моята практика“, каза той с лека усмивка. Седнахме в едно тихо, луксозно кафене наблизо. Симеон се настани срещу мен, огледа ме с онзи свой пронизващ поглед, сякаш ме оценяваше за последен път. Когато сервитьорката дойде, той дори не ме попита. Просто каза с властния си глас: „За мен двойно еспресо. А за дамата – билков чай с мед. Лайка. Успокоява нервите.“
И тогава нещо в мен се счупи. Петдесет години търпение, петдесет години преглъщане на малки и големи унижения, петдесет години мълчание се взривиха в един-единствен миг. Чашата на моето търпение преля. Ударих с длан по махагоновата маса. Чашите леко подскочиха. Адвокат Марков ме погледна стреснато. Симеон повдигна вежди в онази своя снизходителна гримаса.
„ТОЧНО ЗАТОВА!“ – изкрещях аз, а гласът ми трепереше от гняв, който не подозирах, че притежавам. „ТОЧНО ЗАТОВА НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ПОВЕЧЕ С ТЕБ! ЗАЩОТО СЛЕД ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ТИ ВСЕ ОЩЕ РЕШАВАШ КАКЪВ ЧАЙ ЩЕ ПИЯ! ЗАЩОТО НИКОГА НЕ МЕ ПОПИТА КАКВО ИСКАМ АЗ! НИКОГА!“
Той беше шокиран. Истински шокиран. Маската му на спокоен контрол се пропука и за миг видях объркания мъж под нея. Остана безмълвен, с отворена уста, неспособен да реагира. Аз станах рязко, грабнах чантата си и излязох от кафенето, без да поглеждам назад. Усещах погледите на другите клиенти, но не ми пукаше. За пръв път от половин век се чувствах свободна. Истински свободна.
През остатъка от деня и цялата вечер телефонът ми не спря да звъни. Беше той. Не вдигнах нито веднъж. Гледах името му на екрана и усещах горчиво удовлетворение. Нямаше повече да отговарям на повикванията му. Нямаше повече да се съобразявам. Бях сама в малкия апартамент, който бях наела, и тишината вече не беше потискаща, а сладка. Беше тишината на свободата.
На следващия ден, докато си правех кафе – силно, ароматно, точно каквото аз обичам – телефонът отново звънна. Погледнах екрана, готова да отхвърля поредното обаждане от Симеон. Но не беше той. Беше адвокат Марков. Сърцето ми леко трепна. Сигурно Симеон го беше изпратил като парламентьор, неспособен да приеме поражението си. Вдигнах с раздразнение.
„Госпожо, обаждам се…“ – започна той.
Прекъснах го рязко. „Ако той ви е помолил да ми се обадите, НЕ СЕ ТРУДЕТЕ. Всичко е приключено.“
От другата страна на линията настъпи кратка пауза. Гласът на адвоката, когато проговори отново, беше променен. Беше по-тих, по-сериозен.
„Не, не е. Но става дума за него. Моля ви, седнете. Това е лоша новина. Бившият ви съпруг е…“
Глава 2: Новината
Думите на адвокат Марков увиснаха в тишината на малката ми кухня. „Бившият ви съпруг е…“ В тази пауза, продължила само миг, но усетена като вечност, през главата ми преминаха хиляди сценарии. Завел е дело срещу мен? Решил е да замрази сметките ми? Измислил е нов, подъл начин да ме върне под контрола си? Седнах бавно на кухненския стол, а краката ми внезапно омекнаха. Сърцето ми заби лудо, не от страх, а от някакво ужасно предчувствие.
„…починал“ – довърши тихо адвокатът. „Тази сутрин. Масивен инфаркт.“
Светът около мен се разпадна на хиляди малки парченца. Телефонната слушалка се изплъзна от пръстите ми и падна на пода с глух звук. Шумът в ушите ми беше оглушителен. Починал. Симеон. Мъжът, с когото бях прекарала петдесет години. Мъжът, когото бях напуснала вчера. Мъжът, на когото бях изкрещяла в лицето, че го мразя заради един проклет билков чай.
В съзнанието ми изплува образът му от кафенето – шокираното му, безмълвно лице. Това ли беше последното, което видя от мен? Гняв и презрение? Внезапна, ледена вълна от вина ме заля, заплашвайки да ме удави. Аз ли го убих? Моите думи, моят бунт, моят гняв ли бяха отключили фаталния удар? Стомахът ми се сви на топка. Задушавах се, но този път не от неговото присъствие, а от неговото отсъствие.
„Госпожо? Още ли сте там? Радина?“ – чувах гласа на адвоката като далечно ехо от падналата слушалка.
Треперейки, се наведох и я вдигнах. „Да… тук съм.“ – изграчих с пресъхнало гърло.
„Съжалявам, че трябваше да ви го съобщя по този начин. Намерили са го в кабинета му тази сутрин. Изглежда е работил до късно. Лекарите казаха, че е било мигновено. Не се е мъчил.“
Не се е мъчил. Аз се мъчех. Разкъсвах се между скръбта по човека, когото някога бях обичала, и ужаса, че аз съм причината за смъртта му. Петдесет години се въртяха като на филмова лента в главата ми – сватбата ни, раждането на Виктор, после на Лилия, първите им стъпки, първите им думи, успехите в бизнеса му, пътуванията, вечерите… Всички спомени, които бях опитала да погреба под пластове обида и разочарование, сега изплуваха на повърхността с безпощадна сила.
„Децата… знаят ли?“ – успях да попитам.
„Опитвам се да се свържа със сина ви, но телефонът му е изключен. Реших първо да се обадя на вас. Все пак…“ – адвокатът замълча, несигурен как да продължи. Все пак до вчера бях негова съпруга.
„Ще им кажа аз“ – казах машинално. Това беше мой дълг. Последното нещо, което можех да направя като част от това семейство, което сама бях решила да напусна.
След като затворих, останах неподвижна за дълго време. Кафето на масата изстиваше. Свободата, която бях изпитала толкова сладко само преди часове, сега имаше горчив вкус на пепел. Симеон беше мъртъв. И по ирония на съдбата, смъртта му ме беше вързала за него по-силно, отколкото бракът ни някога го беше правил.
Първо се обадих на Лилия. Тя учеше в университета, правеше докторантура по история на изкуството – нещо, което баща ѝ открито наричаше „безсмислена загуба на време“. Може би затова тя беше единствената, която ме подкрепи, макар и мълчаливо, за развода. Когато чу гласа ми, разбра, че нещо не е наред.
„Мамо? Какво има? Добре ли си?“
„Лилия, миличка… трябва да ти кажа нещо ужасно.“ – гласът ми се пречупи.
Разказах ѝ. От другата страна на линията се чу задавен плач, последван от тишина. Лилия беше чувствителна, винаги е била. Тя обичаше баща си, въпреки че не одобряваше начина, по който се отнасяше с мен.
„Идвам веднага“ – прошепна тя и затвори.
Обаждането на Виктор беше по-трудно. Той беше копие на баща си – амбициозен, властен, безкомпромисен. От години работеше рамо до рамо със Симеон в семейната строителна империя и напълно беше възприел неговия мироглед. За него моето решение за развод не беше личен избор, а предателство. Предателство към семейството, към името, към бизнеса. Телефонът му вече беше включен. Вдигна на второто позвъняване.
„Какво искаш?“ – попита той студено, без дори да ме поздрави.
„Виктор, баща ти…“ – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.
„Какво за него? Да не те е накарал да му се извиниш за цирка, който спретна вчера?“ – в гласа му се долавяше сарказъм.
Поех дълбоко дъх. „Баща ти е починал, Виктор. Тази сутрин. Инфаркт.“
Настъпи мълчание. Дълго, тежко мълчание, в което можех да чуя как дишането му става тежко и накъсано. Когато най-накрая проговори, гласът му беше неузнаваем – дрезгав, изпълнен с ледена ярост.
„Ти. Ти го уби.“ – изсъска той. Не беше въпрос, а присъда. „След петдесет години го захвърли като стара вещ и сърцето му не издържа. Доволна ли си сега? Свободна ли си?“
Телефонът прекъсна. Думите му се забиха в сърцето ми като отровни стрели. Знаех, че ще реагира така. Знаех, че ще ме обвини. Но да го чуя изречено толкова жестоко, ме срина.
Скоро на вратата се позвъни. Беше Лилия, с подпухнали от плач очи. Без да каже дума, тя просто ме прегърна. В тази прегръдка, прегръдката на дъщеря ми, аз най-накрая се сринах и заплаках. Плаках за Симеон, за изгубения ни живот, за децата, за ужасната вина и за свободата, която се оказа най-тежкото бреме. Семейната буря тепърва започваше.
Глава 3: Семейна буря
Къщата на Симеон, нашата къща, се превърна в център на скръбта. Върнах се там, защото трябваше. Малкият ми апартамент, моето убежище на свободата, внезапно ми се стори твърде самотен и неподходящ. Тук, сред тежките мебели от масивно дърво, персийските килими и безбройните картини, които Симеон беше купувал по-скоро като инвестиция, отколкото от любов към изкуството, неговото отсъствие беше почти физически осезаемо. Всеки предмет носеше отпечатъка му, всяка стая пазеше ехото от стъпките му.
Виктор пристигна малко след нас. Беше пребледнял, с тъмни кръгове под очите, но изражението му беше каменно. Той не ме погледна. Мина покрай мен и Лилия, сякаш бяхме част от интериора, и се качи директно в кабинета на баща си. Чухме го как затръшна вратата. Лилия трепна и ме погледна с очи, пълни с болка и безпомощност.
„Мамо, той не го мисли. В шок е.“ – опита се да го защити.
„Напротив, Лилия. Точно това мисли. И може би е прав.“ – отвърнах глухо, сядайки на огромния диван в хола, където със Симеон бяхме прекарали хиляди мълчаливи вечери.
Дните до погребението бяха мъчение. Телефонът не спираше да звъни – бизнес партньори, далечни роднини, познати, всички изказваха съболезнования. Виктор пое организацията с желязна ръка, превръщайки скръбта в поредния бизнес проект, който трябваше да бъде изпълнен безупречно. Той поръча най-скъпия ковчег, най-големия венец, нае най-престижната траурна агенция. Всичко трябваше да демонстрира статуса и значимостта на Симеон, дори и в смъртта му.
Аз се движех като сомнамбул из къщата. Преоткривах я наново, но този път през призмата на спомените. Ето тук, до прозореца, той ми подари първото бижу, след като бизнесът му потръгна. На тази маса се събирахме за рождените дни на децата. В онази стая се грижих за него, когато беше болен от пневмония. Щастливи моменти, които времето и неговият смазващ характер бяха изтрили от съзнанието ми, сега се връщаха, за да ме измъчват. Дали не бях прибързала? Дали не можех да изтърпя още малко? Та какво бяха още няколко години след петдесет?
Лилия беше моята опора. Тя тихо се грижеше за мен, носеше ми чай (питаше ме какъв искам), говореше с хората по телефона, когато аз нямах сили. Виждах, че и тя страда дълбоко. Разкъсваше се между лоялността си към мен и скръбта по баща си, когото, въпреки всичко, обожаваше. В един от редките моменти, в които останахме сами, тя седна до мен и хвана ръката ми.
„Мамо, знам, че сега се обвиняваш. Но не бива. Татко беше… труден човек. Ти му отдаде живота си. Имаше право да поискаш нещо за себе си. Това, което се случи, е ужасна трагедия, но не е твоя вина.“
Думите ѝ бяха балсам за душата ми, но вината беше пуснала твърде дълбоки корени.
Конфликтът с Виктор обаче се задълбочаваше с всеки изминал час. Той ме игнорираше напълно, но усещах обвинението в гърба си, в начина, по който избягваше погледа ми, в ледената му любезност, когато се налагаше да ми каже нещо. За него аз бях предателката, която беше разбила семейството и убила баща му. Вечерта преди погребението напрежението ескалира.
Бях в кухнята и си наливах вода, когато той влезе. Спря на прага и ме изгледа с непроницаем поглед.
„Надявам се, че утре ще се държиш подобаващо“ – каза той. Гласът му беше равен, но в него се долавяше заплаха. „Много важни хора ще дойдат. Не искам сцени.“
„Какви сцени очакваш да правя, Виктор?“ – попитах уморено.
„Не знам. Като тази в кафенето, например. Ти съсипа последния ден на баща ми. Поне запази достойнство на погребението му.“
Болката от думите му беше остра, физическа. „Аз съсипах последния му ден? А той съсипа ли моите последни петдесет години, Виктор? Замислял ли си се някога за това? Ти виждаше само парите, бизнеса, имиджа. Но виждаше ли как майка ти бавно изчезва?“
Той пристъпи към мен, а в очите му гореше студен пламък. „Майка ми имаше всичко! Всичко, за което една жена може да мечтае! Живееше в палат, носеше бижута, пътуваше по света! Но това не ѝ беше достатъчно! Искаше още! И го получи – свободата си. Ето, сега си свободна. На каква цена обаче? Баща ми е мъртъв, а аз няма да ти позволя да унищожиш и това, което той е градил цял живот!“
„За бизнеса ли говориш? Само това ли има значение за теб?“ – изплаках аз.
„Да! Защото този бизнес е всичко, което остана! Това е неговото наследство! И аз ще го защитя. Дори и от теб.“
С тези думи той се обърна и излезе. Останах сама в огромната, студена кухня, треперейки от гняв и безсилие. Осъзнах, че смъртта на Симеон не е краят на моята борба. Тя беше само началото на нова, може би още по-жестока война – война за наследството, за спомена, за душата на собственото ми семейство. Погребението на следващия ден беше просто параван, зад който се надигаше истинска буря.
Глава 4: Завещанието
Погребението беше грандиозно и потискащо. Стотици хора се извървяха да изкажат съболезнованията си – политици, банкери, бизнесмени, целият елит на обществото. Всички говореха за Симеон като за стълб на общността, визионер, велик човек. Слушах речите и се питах дали говорят за същия мъж, който с години не ме беше попитал как съм. Стоях до ковчега, облечена в черно, приех ролята на скърбяща вдовица, която Виктор ми беше отредил. Лицето ми беше безизразно, но вътре в мен бушуваха хиляди емоции. Лилия стоеше до мен, стиснала ръката ми, нейната тиха подкрепа беше единственото, което ме крепеше. Виктор, от другата ми страна, беше олицетворение на синовна скръб и достойнство – перфектният наследник.
Седмица по-късно, атмосферата в къщата все още беше ледена. Напрежението между мен и Виктор беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Беше дошъл денят, в който адвокат Марков трябваше да прочете завещанието на Симеон. Събрахме се в кабинета му – аз, Виктор и Лилия. Кабинетът беше свещената територия на Симеон, място, в което рядко влизах. Тежки дъбови мебели, рафтове, отрупани с кожени подвързии на книги, които никога не беше чел, и огромно бюро, на което се решаваха съдби. Сега на това бюро седеше адвокат Марков, с няколко листа хартия пред себе си.
Той се прокашля нервно, погледна ни един по един и започна да чете със сух, монотонен глас. В началото всичко беше стандартно. Дребни суми за далечни роднини, дарение за благотворителна организация, лични вещи. Усещах нетърпението на Виктор до мен. Той искаше да чуе най-важното – кой поема контрола над бизнес империята „Симеонов Строй“. Очакваше това да е той, разбира се. Беше се готвил за този момент през целия си живот.
Адвокатът стигна до основната част. „Цялата компания „Симеонов Строй“, с всичките ѝ активи и пасиви, се наследява от сина ми, Виктор.“
Виктор въздъхна с облекчение, едва забележимо, но аз го усетих. Лицето му обаче остана каменно. Но Марков продължи.
„…при условие, че в рамките на пет години той удвои нетната печалба на компанията. В противен случай, контролният пакет акции се прехвърля на управителния съвет.“
Виктор се намръщи. Това беше типично в стила на Симеон – дори от гроба да поставя условия и да държи сина си изкъсо. Но това не беше най-голямата изненада.
„Що се отнася до бившата ми съпруга, Радина,“ – продължи адвокатът, а сърцето ми подскочи, – „оставям ѝ къщата, както и пожизнена рента в размер на десет хиляди лева месечно.“ Това беше щедро, дори прекалено. Защо? От чувство за вина? Или поредният опит да ме контролира чрез пари? Но имаше още. „…при условие, че поеме председателството на новосъздадената благотворителна фондация на мое име, в чийто управителен съвет влиза и синът ми, Виктор. Всички решения на фондацията трябва да се взимат с пълно единодушие.“
Погледнах Виктор. Очите му святкаха от гняв. Симеон ни беше вързал. Беше ни принудил да работим заедно, да се караме, да се борим за всяко решение. Беше намерил начин да продължи да дирижира живота ни. Лилия получи значителна сума пари и няколко имота, достатъчно, за да изплати ипотечния си кредит и да живее спокойно до края на живота си. Това беше единственият чист жест в цялото завещание.
Но истинската бомба тепърва предстоеше. Адвокат Марков си пое дъх, сякаш се готвеше за скок в ледена вода.
„Накрая, оставям дъщерната фирма „Лукс Инвест“, която управлява всичките ни луксозни ваканционни имоти, както и апартамента на булевард „Витоша“ и сумата от два милиона лева в брой на госпожица Десислава.“
В стаята настана мъртва тишина. Коя беше Десислава? Погледнах към Виктор, очаквайки да видя същото недоумение на лицето му. Но вместо това видях нещо друго – ярост, примесена с… познание. Той знаеше коя е.
„Коя е Десислава?“ – попитах тихо, макар вече да се досещах.
Виктор не отговори. Той гледаше адвоката с поглед, който можеше да убива.
Лилия, която досега мълчеше, прошепна: „Мамо, „Лукс Инвест“ е най-печелившата част от компанията. Татко я създаде преди десетина години. Винаги я е управлявал лично.“
Всички парченца от пъзела се наредиха в съзнанието ми с болезнена яснота. Годините на късни прибирания, „спешните“ командировки през уикендите, необяснимата му раздразнителност, когато го питах къде е бил. Изневяра. Не просто мимолетна афера, а нещо сериозно. Нещо, продължило с години. Нещо, което Симеон беше решил да узакони и признае след смъртта си, нанасяйки ми последен, съкрушителен удар.
Десетилетията на вярност, на отдаденост, на саможертва… всичко беше лъжа. Бях живяла в лъжа. Унижението беше по-силно от скръбта, по-силно от вината. Студена, кристално чиста ярост започна да се надига в мен. Ярост към Симеон за неговото двуличие и жестокост.
Виктор скочи на крака. „Това е нелепо! Ще оспорим завещанието! Тази жена го е манипулирала! Баща ми не е бил на себе си, когато е писал това!“ – извика той към адвоката.
Но аз знаех, че не е истина. Симеон винаги беше на себе си. Всяко негово действие беше пресметнато. Това не беше акт на лудост, а акт на отмъщение. Отмъщение за това, че посмях да го напусна.
„Няма да оспорваш нищо, Виктор“ – казах с глас, който не познавах. Беше спокоен, но твърд като стомана. Всички ме погледнаха изненадано. „Ако баща ти е решил така, значи е имал своите причини.“
„Какви причини? Да остави най-ценните си активи на някаква златотърсачка?“ – изкрещя Виктор.
„Не ме интересува коя е тя. Но ако ти тръгнеш да оспорваш нейната част от завещанието, аз ще оспоря твоята. Ще разкажа в съда какъв баща и съпруг беше той в действителност. Ще срина имиджа на „великия Симеон“, който толкова се опитваш да запазиш. Разбра ли ме?“
Виктор ме гледаше невярващо. За пръв път в живота си му се противопоставях открито. За пръв път виждаше в мен не просто майка си, а противник.
Войната беше обявена. Но врагът вече не беше само един. На сцената излизаше нов, непознат играч. И аз бях твърдо решена да разбера коя е Десислава и каква роля е играла в скрития живот на моя съпруг.
Глава 5: Скритият живот на Симеон
След прочитането на завещанието къщата се превърна в бойно поле. Виктор беше бесен, не толкова заради предателството към мен, колкото заради бизнес загубата. „Лукс Инвест“ беше перлата в короната на империята, генерираше огромен паричен поток с минимални усилия и сега беше в ръцете на непозната жена. Той започна трескаво да звъни на свои адвокати, да търси вратички в закона, да крои планове как да оспори волята на баща си. Аз го наблюдавах отстрани с ледено спокойствие. Моята болка беше различна. Не беше за пари или имоти, а за пропиления ми живот.
Лилия беше тази, която ми помогна да направя първата крачка. Един следобед, докато Виктор беше навън, тя влезе тихо в стаята ми. Носеше кутия за обувки, стара и прашна.
„Намерих я в дъното на гардероба на татко. Зад старите му костюми“ – каза тя и я постави в скута ми.
Отворих я с треперещи ръце. Вътре нямаше обувки. Имаше писма, снимки, малки сувенири. Един цял таен живот, събран в картонена кутия. На снимките беше Симеон, но не Симеон, когото познавах. Усмихваше се. Изглеждаше щастлив, безгрижен. И до него винаги беше една и съща жена. Млада, може би с тридесет години по-млада от него, с дълга тъмна коса и дръзка усмивка. Десислава.
Бяха снимани на екзотични места, на които той уж беше в „командировка“. Малдивите, Париж, Рим. Места, на които аз никога не бях стъпвала. На една от снимките тя носеше красива перлена огърлица, същата, която той ми беше описал като „несполучлива инвестиция в антики“. Писмата бяха пълни с думи, които никога не бях чувала от него. „Слънце мое“, „единствена моя“, „без теб животът ми е празен“.
Всяка снимка, всяка дума беше като удар с нож. Това не беше просто афера. Това беше паралелна вселена, в която Симеон беше друг човек. Щастлив, любящ, щедър. Всичко, което не беше с мен.
С Лилия прекарахме часове, ровейки се в тази кутия на Пандора. Открихме документи за собственост на апартамента на „Витоша“, прехвърлен на нейно име преди пет години. Открихме банкови извлечения, показващи редовни, огромни преводи към нейна сметка. Симеон не просто я е издържал. Той е изградил живота ѝ.
„Защо, мамо? Защо е направил всичко това?“ – прошепна Лилия с насълзени очи, гледайки поредната снимка на щастливата двойка.
„Защото тя му е давала нещо, което аз не можех“ – отвърнах, но думите звучаха кухо дори за мен. Какво беше то? Младост? Възхищение? Покорство? Или може би той просто беше такъв – човек, който има нужда да притежава и контролира всичко, дори и щастието си, разделено в две отделни кутии.
Реших, че трябва да видя този апартамент. Трябваше да видя мястото, където съпругът ми е бил щастлив. Лилия се опита да ме разубеди, страхуваше се, че ще бъде твърде болезнено. Но аз настоях. На следващия ден, въоръжена с адреса от документите, взех такси и отидох.
Беше луксозна сграда в сърцето на града. Портиерът ме погледна подозрително, но аз просто казах, че търся апартамента на Симеон. Името му все още отваряше врати. Качих се с асансьора до последния етаж. Сърцето ми биеше до пръсване. Не знаех какво очаквам да намеря. Може би самата нея. Но апартаментът изглеждаше празен. Пробвах дръжката и, за моя изненада, вратата се отвори. Беше отключено.
Вътре беше светло и просторно. Обзаведен с модерен, минималистичен вкус, пълна противоположност на нашата тежка и претрупана къща. Всичко беше безупречно подредено, но имаше усещане за живот. На масичката за кафе имаше две чаши. В спалнята леглото беше оправено, но от едната страна възглавницата беше леко хлътнала. На нощното шкафче стоеше в рамка снимката, която бях видяла в кутията – Симеон и Десислава, прегърнати на фона на Айфеловата кула.
Това беше техният свят. Техният дом. Аз бях натрапницата.
Докато се оглеждах, осъзнах нещо важно. Гневът и унижението бавно започнаха да се оттеглят, заменени от странно усещане за… освобождение. Вината, която ме глождеше от деня на смъртта му, изчезваше. Този мъж, който лежеше в гроба, не беше просто жертва на моите гневни думи. Той беше сложен, двуличен човек, който беше живял лъжа. Аз не бях убила светец. Бях се разбунтувала срещу тиранин, който е имал свой таен рай.
В този момент реших, че няма да позволя на миналото да ме унищожи. Нямаше да бъда просто огорчената вдовица. Щях да използвам всичко, което Симеон ми беше оставил – парите, фондацията, дори и този скандал – за да изградя свой собствен живот. Живот, в който аз взимам решенията.
Докато стоях там, потънала в мислите си, вниманието ми беше привлечено от нещо на бюрото в ъгъла. Беше отворен лаптоп. Любопитството надделя. Приближих се и видях, че е отворен на имейл програма. Последното получено съобщение беше от Виктор. Изпратено преди два дни. Темата беше: „Проблемът“.
С треперещи пръсти отворих имейла. Съдържанието му ме смрази.
„Десислава, знам, че и ти си в шок. Но трябва да действаме бързо. Нещата с фирмата не са розови. Баща ми взе огромен заем преди няколко месеца за новия проект, обезпечен с активите на „Лукс Инвест“. Ако банката разбере, че той е починал и собствеността се сменя, може да поискат предсрочно погасяване. Трябва да се срещнем. Веднага. Майка ми не трябва да разбира за това.“
Светът ми се преобърна за пореден път. Виктор. Моят син не само е знаел за Десислава. Той е бил в контакт с нея. Бил е неин съучастник. Двамата са крили от мен финансови проблеми, които можеха да сринат всичко. Предателството вече не беше само на мъртвия ми съпруг. Беше и на живия ми син.
Глава 6: Война за империята
Излязох от апартамента като в транс. Шумът на града не достигаше до мен. В главата ми кънтяха думите от имейла. Виктор знаеше. Не само знаеше, но и активно е сътрудничил с любовницата на баща си, за да крият истинското състояние на нещата. Гневът, който изпитах, беше студен и остър. Той надделя над болката и унижението. Беше време за действие.
Прибрах се вкъщи и се изправих директно срещу Виктор. Той тъкмо говореше по телефона в кабинета, даваше заповеди с онзи властен тон, който беше наследил от Симеон. Когато ме видя, приключи разговора набързо.
„Къде беше? Лилия те търси от часове“ – попита той раздразнено.
„Бях на един адрес на булевард „Витоша“. Струва ми се, че го знаеш“ – казах аз спокойно.
Лицето му пребледня. За миг той изгуби самообладание. „Какво си правила там? Нямаш право да се ровиш в…“
„Да се ровя в какво, Виктор? В тайния живот на баща ти? Или в твоите тайни?“ – прекъснах го аз, като поставих на масата разпечатка на имейла, който бях снимала с телефона си.
Той погледна листа и мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Ти си знаел“ – продължих аз, а гласът ми трепереше от сдържан гняв. „През цялото време си знаел. Докато аз се чувствах виновна за смъртта му, докато ти ме обвиняваше, че съм го убила, ти си си писал с любовницата му. За пари. За заеми. Ти си бил негов съучастник.“
„Не разбираш!“ – извика той, като най-накрая намери гласа си. „Трябваше да го направя! Трябваше да защитя компанията! Баща ми беше станал безразсъден. Правеше рискови ходове, теглеше огромни кредити. Тази жена… Десислава… тя имаше огромно влияние върху него. Ако не бях влязъл в контакт с нея, ако не се бях опитал да контролирам щетите, досега всичко да е рухнало!“
„Да контролираш щетите или да се възползваш от ситуацията?“ – попитах остро. „Да не би да си го изнудвал, Виктор? Да си използвал тайната му, за да получиш повече власт в компанията?“
Той ме погледна с омраза. „Направих това, което трябваше. За разлика от теб, аз мисля за наследството, за бъдещето. Не седя да се самосъжалявам.“
Тази жестокост ме отрезви окончателно. Осъзнах, че стоя срещу чужд човек. Синът ми беше изчезнал, заменен от студено и пресметливо копие на баща си.
„Войната, която искаш, ще я получиш“ – казах тихо. „Но няма да е по твоите правила.“
На следващия ден се свързах с адвокат Марков. Обясних му, че съм решила да наема свой собствен адвокат и да се включа активно във всички дела, свързани с наследството. Марков беше изненадан, но професионалист. Препоръча ми свой колега – млад, амбициозен и известен с това, че не се страхува от трудни дела.
Започна истинска война. Виктор, както и очаквах, подаде иск за оспорване на завещанието, твърдейки, че Симеон е бил под „неправомерно влияние“ от страна на Десислава. Това отвори кутията на Пандора. Десислава, която до този момент стоеше в сянка, излезе на сцената. И се оказа, че тя не е нито уплашена, нито лесна за пречупване.
Тя нае най-добрата адвокатска кантора в града и отвърна на удара. Представи доказателства – нотариално заверени декларации, имейли, дори видеозаписи – които показваха, че Симеон е бил в напълно ясно съзнание и връзката им е била дългогодишна и сериозна. Тя не се представяше като жертва или златотърсачка, а като равностоен партньор. Жена, която е била опора на Симеон в бизнеса, давала му е съвети и е участвала активно в управлението на „Лукс Инвест“.
Аз бях призована като свидетел. И от двете страни. Адвокатите на Виктор се опитаха да ме представят като любящата, измамена съпруга, за да предизвикат съчувствие у съдията. Адвокатите на Десислава пък се опитаха да докажат, че бракът ми със Симеон отдавна е бил само една фасада, че не сме имали нищо общо и връзката му с тяхната клиентка е била истинската.
И двете страни бяха прави. И двете лъжеха.
По същото време, точно както Виктор се опасяваше, банката кредитор научи за смъртта на Симеон и за съдебните спорове. Веднага замразиха кредитните линии на „Симеонов Строй“ и поискаха среща с новия управител. Виктор беше в паника. Без свежи пари, големият му проект беше пред провал, а неустойките щяха да бъдат колосални.
В картината се появи и нов играч. Ивайло, старият бизнес конкурент на Симеон. Човек, който години наред е чакал своя шанс да отхапе парче от империята. Усетил кръв във водата, той започна да изкупува дребни дългове на компанията, да се свързва с недоволни подизпълнители. Започна да плете мрежа около Виктор, чакайки го да направи грешна стъпка.
Аз се оказах в центъра на тази вихрушка. От една страна беше синът ми, който ме беше предал, но чиято съдба все пак ме засягаше. От друга беше Десислава, любовницата на съпруга ми, която обаче се бореше за това, което смяташе за свое, с достойнство, което не очаквах. Аз трябваше да избера страна.
Лилия се опитваше да стои настрана от всичко. Делата в университета я поглъщаха, а битките за пари и имоти я отвращаваха. Но и тя беше въвлечена. Виктор непрекъснато ѝ звънеше, искайки да повлияе на мен, да ме „вразуми“.
„Мамо, той ще се провали“ – каза ми тя една вечер, след поредния изтощителен разговор с брат си. „Ивайло ще го съсипе. Компанията ще фалира. Не можеш ли да направиш нещо?“
„Какво да направя, Лили? Да застана зад сина, който ме излъга и унижи? Да защитавам наследството на мъжа, който ме е мамил в продължение на години?“
„Не знам“ – прошепна тя. „Но това е всичко, което имаме. Това е името на баща ни.“
Думите ѝ ме накараха да се замисля. Може би имаше трети път. Път, в който аз да поема контрола. Път, който нито Виктор, нито Десислава очакваха. Идеята започна да се оформя в съзнанието ми – дръзка, рискована и напълно неочаквана. Войната за империята на Симеон тепърва навлизаше в най-ожесточената си фаза.
Глава 7: Ехо от миналото
В разгара на съдебните битки и семейните конфликти се чувствах по-самотна от всякога. Живеех в огромната къща, пълна с призраци, и всеки ден се борех с адвокати, счетоводители и със собствения си син. Лилия, макар и да ме подкрепяше, беше погълната от своя свят – лекции, библиотека, писане на дисертация. Тя се опитваше да избяга от грозната реалност на нашето семейство, като се потапяше в миналото. Аз нямах такова убежище.
Един ден, докато преглеждах стари документи в опит да намеря нещо, което да ми помогне в делата, попаднах на стара кутия със снимки от моята младост. Снимки от времето преди Симеон. На тях бях друго момиче – с блестящи очи, с широка усмивка, с мечти. На една от снимките бях с група приятели от университета. И там, до мен, стоеше той. Петър.
Петър беше моята първа голяма любов. Бяхме заедно почти през цялото следване. Той беше художник, поет, мечтател. Виждаше света в цветове, които аз дори не подозирах, че съществуват. С него дните бяха приключение, а бъдещето изглеждаше безкрайно и пълно с възможности. Но тогава се появи Симеон. Той беше по-голям, вече беше започнал първия си бизнес. Беше земен, амбициозен, предлагаше сигурност и стабилност. Родителите ми го обожаваха. И аз, уплашена от несигурността на живота с един артист, избрах предсказуемия път. Оставих Петър. Сърцето ми беше разбито, но аз убедих себе си, че съм взела правилното, разумно решение. Скоро след това се омъжих за Симеон.
Гледах снимката и се питах какво ли се е случило с него. Дали е успял да стане художник? Дали е щастлив? Импулсивно, направих нещо, което не бях правила никога. Потърсих го в интернет. Оказа се изненадващо лесно. Имаше собствена галерия в старата част на града. Беше станал известен, уважаван художник.
Няколко дни се борих с желанието да отида. Беше лудост. Какво щях да му кажа след повече от петдесет години? Но самотата и нуждата да говоря с някой, който ме е познавал преди да се превърна в „съпругата на Симеон“, надделяха.
Един слънчев следобед се озовах пред малка, кокетна галерия. Вътре, сред стени, отрупани с ярки, експресивни картини, стоеше мъж с посребрена коса и същите топли, замечтани очи, които помнех. Той ме погледна, първоначално с любопитството, с което се гледа всеки клиент. После очите му се разшириха от изненада.
„Радина?“ – прошепна той невярващо.
Сърцето ми прескочи един удар. „Петър.“
Говорихме с часове. Сякаш петдесетте години между нас просто не съществуваха. Разказах му всичко – за брака ми, за децата, за задушаващия контрол, за развода, за смъртта на Симеон и за последвалата война. Той слушаше търпеливо, без да ме съди, без да дава съвети. Просто слушаше. А аз говорех, изливах всичко, което бях трупала в себе си с години.
Той ми разказа за своя живот. Никога не се беше оженил. Имал е връзки, но никога не е срещнал „своята“ жена. Посветил се е на изкуството си. Живееше скромно, но беше щастлив. В неговия свят нямаше борба за власт и пари. Имаше светлина, цвят и търсене на красота.
Започнахме да се виждаме редовно. Разхождахме се в парка, пиехме кафе в малки, скрити кафенета, говорехме за книги, за музика, за живота. С него си спомних коя съм всъщност. Спомних си момичето, което обичаше да чете поезия и да мечтае. Той не искаше нищо от мен. Не се интересуваше от парите ми, нито от проблемите с наследството. Интересуваше се от мен – от моите мисли, от моите чувства. За пръв път от десетилетия се чувствах не просто видяна, а разбрана.
Тази нова връзка, това възродено приятелство, беше моят спасителен остров в бурното море на семейните ми проблеми. Но, разбира се, не остана в тайна дълго.
Виктор научи за Петър. Не знам как – може би ме беше проследил, може би беше наел детектив. Един ден той ме връхлетя вкъщи, размахвайки няколко снимки, на които бяхме с Петър в парка.
„Какво е това?“ – изкрещя той, хвърляйки снимките на масата. „Баща ми не е изстинал в гроба, а ти си си намерила любовник! Срамувам се от теб! Предаваш паметта му!“
„Не ти дължа обяснение, Виктор“ – отвърнах аз студено. „Но за твое сведение, Петър е мой стар приятел. И дори да не беше, животът ми си е моя работа.“
„Приятел? Не ме разсмивай! Този е някакъв драскач, който е усетил миризмата на парите ти! Не виждаш ли, че иска да се възползва от теб?“ – злобата в гласа му беше неописуема. „Ще го проуча. Ще разбера всичко за него и ще го смачкам!“
Опитите на Виктор да ме заплашва и контролира вече не работеха. Вместо да се уплаша, аз се вбесих.
„Остави го на мира! Ако се опиташ да му навредиш, ще съжаляваш, Виктор. Кълна се.“
Този скандал създаде още по-дълбока пропаст между нас. Виктор виждаше в Петър заплаха, поредното предателство. За мен Петър беше ехо от едно минало, в което бях свободна, и надежда за бъдеще, в което можех да бъда себе си. Присъствието му в живота ми изостри конфликта с Виктор до краен предел, но също така ми даде силата и увереността да се боря докрай. Вече не бях сама.
Глава 8: Тайни и предателства
Съдебното дело се точеше с безкрайната мудност на правосъдната система. Адвокатите трупаха папки с документи, разменяха си гневни писма, внасяха безкрайни искания и възражения. Процесът на „правно разкриване“, при който всяка страна беше длъжна да предостави на другата всички свързани с делото документи, се превърна в бойно поле, на което се разкриваха все по-мрачни тайни.
Адвокатите на Десислава бяха безпощадни. Те изискаха пълна финансова ревизия на „Симеонов Строй“ за последните десет години. Виктор се бори със зъби и нокти да го предотврати, но съдът се произнесе в тяхна полза. И тогава започнаха да излизат неща, които шокираха дори мен.
Оказа се, че Симеон систематично е източвал средства от основната компания и ги е прехвърлял в „Лукс Инвест“. Правил го е под формата на фиктивни договори за консултантски услуги, завишени фактури за наем на техника, фалшиви сделки. По този начин той е подсилвал фирмата, която е смятал да остави на любовницата си, за сметка на тази, която щеше да наследи синът му. Това обясняваше защо „Симеонов Строй“ беше затънала в заеми, докато „Лукс Инвест“ процъфтяваше.
Но най-големият удар дойде, когато адвокатите на Десислава представиха поредица от имейли между нея и Виктор, датиращи от година преди смъртта на Симеон. От тях ставаше ясно не само, че Виктор е знаел за финансовите машинации на баща си. Той активно ги е прикривал. В един от имейлите той пишеше: „Трябва да спреш да го насърчаваш за тези безумни инвестиции. Ако продължава така, ще срине всичко. Постарай се да го убедиш да прехвърли повече оперативен контрол на мен, преди да е станало късно.“
Това беше доказателството. Черно на бяло. Моят син беше използвал любовницата на баща си като съюзник в собствената си борба за власт. Той не се е опитвал да защити мен или семейната чест. Опитвал се е да защити своя дял от империята, като е сключил сделка с дявола.
Когато прочетох тези имейли в кантората на моя адвокат, почувствах как земята се изплъзва под краката ми. Предателството на Симеон беше едно. Но това, от собствения ми син, беше съкрушително. Той ме беше гледал в очите и ме беше обвинявал, знаейки през цялото време истината.
Лилия също беше въвлечена в разкритията, макар и неволно. Докато подреждаше стари семейни документи, тя попадна на папка, надписана „Лични“. Вътре имаше договор за заем, сключен между Симеон и брат му, чичото на Лилия и Виктор, който от години живееше в малък провинциален град. Симеон му беше дал голяма сума пари, за да спаси малкия му бизнес от фалит. На пръв поглед, жест на братска щедрост. Но условията по договора бяха драконовски. Лихвата беше по-висока от банковата, а като обезпечение беше заложена семейната къща на чичо ми. Една от клаузите гласеше, че Симеон има право да се намесва във всички управленски решения на фирмата му. Това не беше помощ. Това беше враждебно поглъщане, облечено в семейна загриженост. Поредният пример за неговата мания за контрол.
Лилия беше съсипана. Образът на баща ѝ, който тя се опитваше да запази, се разпадаше парче по парче.
„Той е бил чудовище, мамо“ – прошепна тя една вечер, седнала в кухнята, с празен поглед. „Как сме живели с него толкова години и не сме видели?“
„Защото не искахме да виждаме, миличка“ – отвърнах аз. „Беше по-лесно да живеем в златната клетка, отколкото да признаем, че пазачът ни е тиранин.“
Напрежението се отразяваше на всички ни. Лилия беше пред финалните си изпити за докторантурата, но не можеше да се концентрира. Тревожеше се за ипотеката си, за бъдещето, за разпадащото се семейство. Най-добрата ѝ приятелка, Ася, постоянно я канеше да излиза, да се разсее, но Лилия нямаше сили.
Ася беше умно и проницателно момиче. Тя виждаше нещата отстрани, без да е емоционално ангажирана. „Твоят брат е обсебен от властта, точно като баща ти“ – каза тя на Лилия един ден. „А майка ти за пръв път в живота си се бори за себе си. Трябва да решиш на чия страна си, защото да стоиш по средата ще те унищожи.“
Всички тези тайни и предателства изграждаха една нова, грозна картина на моето семейство. Картина, изрисувана с алчност, лъжи и манипулации. И аз бях в центъра ѝ, принудена да направя избор, който щеше да определи не само моето бъдеще, но и съдбата на всички около мен. Точката на пречупване наближаваше.
Глава 9: Точка на пречупване
Кулминацията настъпи в една дъждовна вечер, няколко дни преди ключовото съдебно заседание. Виктор се прибра късно, прогизнал и видимо изтощен. Войната на два фронта – в съда срещу Десислава и на пазара срещу Ивайло – го изцеждаше. Той влезе в хола, където седяхме с Лилия и мълчаливо гледахме новините.
„Трябва да говорим“ – каза той, без предисловия. Гласът му беше дрезгав.
„Мисля, че вече всичко е казано, Виктор“ – отвърнах аз, без да откъсвам поглед от телевизора.
„Не, не е!“ – повиши тон той. „Ти не разбираш какво се случва! Ако Десислава спечели делото, тя ще получи контрол над „Лукс Инвест“. Банката ще си поиска заема веднага. Ивайло само това чака. Той ще ни купи за стотинки. Всичко, което дядо ми и баща ми са градили, ще отиде по дяволите! Заради теб и твоя инат!“
„Заради моя инат? Или заради твоите лъжи и тайни сделки?“ – изправих се аз срещу него. „Прочетох имейлите, Виктор. Прочетох как си заговорничил с нея зад гърба ми. Зад гърба на баща си!“
„Заговорничил? Аз се опитвах да спася кораба! Баща ми беше станал неконтролируем! Той беше готов да заложи всичко заради онази жена! Аз трябваше да защитя компанията. От него самия!“ – той се защитаваше с онази студена, бизнес логика, която ме влудяваше.
„Да защитиш компанията или да си осигуриш властта? Колко удобно за теб, че си знаел най-голямата му тайна. Сигурно си спал спокойно, знаейки, че държиш баща си в ръце.“
Ударих го по слабото място. Лицето му се изкриви от гняв. „Ти нямаш представа! Нямаш представа какво е да носиш тази отговорност! Ти цял живот си стояла в сянка, харчейки парите му, без да те интересува откъде идват! И сега, когато трябва да защитим наследството му, ти се съюзяваш с враговете ни! С любовницата му! С онзи художник-безделник!“
В този момент Лилия, която досега стоеше безмълвна и свита на дивана, скочи. Лицето ѝ беше бледо, но в очите ѝ гореше огън, който никога не бях виждала.
„Спрете!“ – извика тя, а гласът ѝ отекна в огромния хол. „И двамата! Слушам ви от седмици и ми се повръща! Вие не чувате ли себе си?“
Тя се обърна първо към Виктор. „Ти! Говориш за наследство и отговорност? Ти си точно като него! Властен, манипулативен, готов да стъпчеш всеки по пътя си, за да постигнеш своето! Обвиняваш мама, а ти си бил съучастник в лъжите на татко! Каква е разликата между теб и него?“
После се обърна към мен. Погледът ѝ беше изпълнен с болка. „И ти, мамо! Да, татко беше тиранин. Да, животът ти е бил тежък. Но ти мълча петдесет години! Ти прие златната клетка, прие правилата. Беше част от тази лъжа, също като всички нас! И сега изведнъж си решила да бъдеш светица и съдник? Къде беше през всичките тези години, докато той мачкаше не само теб, а и всички около себе си?“
Думите ѝ ме пронизаха. Бяха жестоки, но бяха истина. Истината, която не исках да призная пред себе си.
„Всички вие бяхте част от тази система!“ – продължи Лилия, а сълзи се стичаха по лицето ѝ. „Татко я създаде, Виктор я поддържаше, а ти, мамо, я приемаше мълчаливо. И сега, когато всичко се разпада, се сочите с пръст един друг! Никой ли не вижда собствената си вина?“
Тя се разплака неудържимо и избяга от стаята. Остави ни с Виктор в оглушителна тишина, нарушавана само от тиктакането на стария стенен часовник. Думите на Лилия висяха във въздуха, тежки и неоспорими.
Тя беше права. Аз също носех вина. Вината на мълчанието, на примирението. И в този момент на болезнено прозрение, аз взех своето решение. То не беше продиктувано от гняв към Виктор или от желание за отмъщение към паметта на Симеон. Беше продиктувано от думите на дъщеря ми.
Погледнах Виктор. Гневът му се беше стопил, заменен от объркване и може би, съвсем малко, от срам.
„Утре ще се обадя на адвоката си“ – казах аз с равен, спокоен глас. „Ще го уведомя, че няма да подкрепя твоя иск в съда. Няма да лъжа. Ако ме призоват като свидетел, ще разкажа истината. Цялата истина. За това какъв съпруг беше баща ти, какъв човек беше. И какъв син си ти.“
„Но това… това ще помогне на Десислава! Ще загубим всичко!“ – промълви той, невярващ на ушите си.
„Може би. А може би е време тази прогнила империя, изградена върху лъжи и контрол, най-накрая да се срути. И всеки от нас да започне да строи нещо ново. На чисто.“
С тези думи го оставих сам в огромния, тъмен хол. За пръв път от много време насам се чувствах лека. Не свободна, все още не. Но лека. Бях свалила от плещите си товара на чуждата вина и бях признала своята. Битката в съда все още предстоеше, но най-важната битка – тази със самата мен – беше спечелена.
Глава 10: Съдебната битка
Съдебната зала беше студена и безлична, пълна противоположност на кипящите страсти, които щяха да се разиграят в нея. Седях на първия ред, между Лилия и Петър, който беше дошъл да ме подкрепи. От другата страна на пътеката беше Виктор, сам, с каменно лице. По-назад видях и Десислава – елегантна, сдържана, с непроницаем поглед. Приличахме на генерали, строили армиите си преди решителната битка.
Адвокатите на Виктор започнаха първи. Те се опитаха да изградят образа на Симеон като на възрастен, уязвим мъж, подведен от млада и амбициозна жена. Призоваха свидетели – негови стари приятели и бизнес партньори, които говореха за това как се бил променил през последните години, как станал разсеян, как взимал странни решения. Всичко беше една добре режисирана пиеса.
После дойде ред на Десислава. Нейната адвокатка, остра и интелигентна жена, започна методично да разнищва всяка лъжа. Когато самата Десислава беше призована на свидетелската скамейка, в залата настана тишина. Тя говореше спокойно и уверено. Не се опита да очерни паметта на Симеон, нито да ме нападне. Вместо това, тя разказа тяхната история.
„Със Симеон се запознахме на бизнес конференция преди дванадесет години“ – започна тя. „Аз бях млад мениджър, а той беше легенда. Но той не ме видя като поредната млада служителка. Видя потенциал. Говорихме с часове за бизнес, за стратегии, за бъдещето. Той беше най-умният човек, когото някога съм срещала. Но беше и много самотен.“
Тя описа връзката им не като похотлива афера, а като дълбоко интелектуално и емоционално партньорство. „Аз не бях негова любовница. Бях негов партньор. Работехме заедно по всеки детайл на „Лукс Инвест“. Той се доверяваше на моята преценка. Казваше, че аз го карам да се чувства жив.“ Тя представи документи, бизнес планове, имейли, които доказваха думите ѝ.
После адвокатката ѝ насочи разговора към мен. „А какви бяха отношенията му със съпругата му, госпожа Радина?“
„Той я уважаваше“ – отговори Десислава, като ме погледна за пръв път. В погледа ѝ нямаше омраза, а по-скоро съжаление. „Уважаваше я като майка на децата му, като стопанка на дома му. Но не я обичаше. Не и по начина, по който един мъж трябва да обича една жена. Техният брак беше бизнес сделка, която отдавна се беше изчерпала.“
Думите ѝ, макар и болезнени, бяха истина. Тя успя да убеди съда, че не е била просто златотърсачка, а важна част от живота и бизнеса на Симеон.
Тогава дойде моят ред. Бях призована от адвокатите на Виктор, които се надяваха, че в последния момент ще се пречупя и ще застана на тяхна страна. Когато седнах на свидетелското място, погледнах сина си. В очите му имаше отчаяна молба. Но аз вече бях направила своя избор.
Адвокатът му започна с въпроси, целящи да ме представят като жертва. „Госпожо, обичахте ли съпруга си?“, „Вярно ли е, че той се грижеше добре за вас финансово?“, „Бяхте ли изненадана от появата на госпожица Десислава в живота му?“
Отговарях кратко и честно. Да. Да. Да.
Но после дойде ред на адвокатката на Десислава. Тя стана, приближи се до мен и ме погледна в очите.
„Госпожо, вие подадохте молба за развод ден преди съпругът ви да почине. Защо?“
Поех дълбоко дъх. „Защото се задушавах. Защото след петдесет години брак, съпругът ми все още решаваше вместо мен какъв чай да пия.“
В залата се разнесе тих шепот.
„Значи, вашият брак не е бил щастлив?“
„Нашият брак беше всичко друго, но не и щастлив. Беше договор, който аз спазвах от чувство за дълг, а той – от желание за контрол.“
„Смятате ли, че Симеон е бил психически нестабилен или неспособен да взима решения, когато е писал завещанието си?“
Това беше ключовият въпрос. Погледнах отново Виктор. Лицето му беше пребледняло.
„Не“ – казах аз твърдо и ясно. „Съпругът ми, до последния си ден, беше един от най-пресметливите и контролиращи хора, които познавам. Всяко негово действие беше обмислено. Включително и завещанието му. То не е акт на лудост. То е акт на неговата истинска същност.“
С тези думи аз на практика подпечатах съдбата на иска на Виктор. Той седеше като вцепенен, гледайки ме с празен поглед, в който се четеше пълно поражение.
Докато се водеше съдебната битка, Ивайло не спеше. Той използваше медийния шум и несигурността около компанията, за да нанася своите удари. Пусна слухове за предстоящ фалит, притисна ключови доставчици да си поискат парите, убеди важен клиент да се откаже от голям проект. Виктор беше в капан. Акциите на „Симеонов Строй“ се сриваха. Войната беше почти загубена.
Глава 11: Цената на свободата
Съдът излезе с решение две седмици по-късно. Беше кратко и ясно. Искът на Виктор беше отхвърлен като неоснователен. Завещанието на Симеон беше обявено за напълно валидно. Десислава получи „Лукс Инвест“, апартамента и парите. Виктор остана с основната компания, но вече тежко задлъжняла и с разклатена репутация. Аз получих къщата и рентата, вързана с фондацията, която трябваше да управлявам заедно със сина си – последната жестока шега на Симеон.
Новината удари Виктор като товарен влак. Той беше заложил всичко на тази битка и беше загубил. Банката, както се очакваше, веднага поиска предсрочно погасяване на огромния заем. Ивайло излезе от сенките и отправи оферта за закупуване на контролния пакет акции на „Симеонов Строй“. Цената беше унизително ниска, но Виктор нямаше избор. За да избегне пълен фалит и евентуални съдебни дела от кредитори, той прие.
Империята, която дядо му беше започнал и баща му беше издигнал до небесата, се срина за няколко месеца. Името „Симеонов“ вече не всяваше респект, а беше синоним на скандал и провал. Виктор беше финансово и професионално съсипан. Той загуби не просто пари и компания. Той загуби идентичността си, всичко, за което се беше готвил през целия си живот.
В деня, в който подписа документите за продажбата, той се прибра в къщата. Вече не беше арогантният и властен мъж, а сянка на самия себе си. За пръв път от месеци ме погледна в очите, но в погледа му нямаше омраза, а само празнота.
„Доволна ли си?“ – попита той с глух глас. „Срина всичко. Унищожи паметта на баща ми, съсипа брат си. Получи си свободата. Честито.“
„Не, Виктор. Не съм доволна“ – отвърнах аз тихо. „И тази свобода има твърде висока цена. Но ти, също като баща си, не разбираш, че има неща по-важни от парите и властта. Като истината, например.“
Той не отговори. Обърна се и се качи в стаята си. На следващия ден си събра багажа и напусна къщата, без да каже дума. Връзката ни беше напълно унищожена. Може би завинаги.
Аз останах сама в огромната, притихнала къща. Спечелих. Получих това, за което се борех. Бях свободна от контрола на Симеон, бях разкрила лъжите му, бях се противопоставила на сина си. Бях независима жена със собствени средства. Но не изпитвах радост. Само празнота и умора. Победата имаше вкус на пепел.
Цената на моята свобода беше семейството ми. Лилия, макар и да ме разбираше, страдаше за брат си и за разрухата. Тя се опитваше да бъде мост между нас, но пропастта беше твърде голяма. Скандалът беше засегнал и нея, името ѝ беше опетнено в академичните среди, където репутацията е всичко. Тя се затвори още повече в себе си, намирайки утеха единствено в своите книги.
Аз имах пари, но наследството беше опорочено. Имах свобода, но тя беше платена с цената на най-близките ми хора. Седях в луксозния хол, заобиколена от скъпите вещи на Симеон, и се чувствах като в мавзолей. Бях спечелила войната, но бях загубила всичко, което някога е имало значение. Или поне така си мислех тогава. Трябваше да мине време, за да осъзная, че понякога, за да построиш нещо ново, първо трябва да изгориш всичко старо до основи.
Глава 12: Ново начало
Минаха месеци. Дълга и студена зима, която сякаш отразяваше състоянието на душата ми. Първата стъпка към новото начало беше най-трудната. Продадох огромната къща. Всеки ъгъл в нея ми напомняше за лъжи, болка и самота. Купувачът беше новобогаташ, който се радваше на престижния адрес и пищния интериор. Гледах го как се разхожда из стаите, които бяха моят затвор в продължение на петдесет години, и не изпитах нищо. Тази къща вече не беше моя.
Преместих се в малък, светъл апартамент в по-тиха част на града, с голяма тераса, пълна с цветя. Купих си нови мебели – леки, модерни, удобни. Такива, каквито аз харесвах. Закачих по стените репродукции на импресионисти, а не мрачни портрети и пейзажи, служещи за инвестиция. Всяка сутрин си правех кафе точно както го обичам и сядах на терасата, гледайки как градът се събужда. И бавно, много бавно, започнах да се чувствам у дома.
Връзката ми с Петър се задълбочи. Той беше моята котва в този бурен период. Не ме притискаше, не искаше нищо от мен. Просто беше там. Пътувахме. Отидохме в малки градчета, които винаги бях искала да видя. Посетихме музеи, галерии, концерти. Той ми показа своя свят, свят, в който успехът не се измерваше с банкова сметка, а с красотата, която създаваш или откриваш. Заедно с него аз преоткривах себе си. Оказа се, че на седемдесет и шест все още мога да се смея с глас, да се вълнувам от красива гледка и да уча нови неща.
Лилия успешно защити докторантурата си. Получи отличие. Беше изтощена, но и горда. Сривът на семейната империя, колкото и да беше болезнен, я беше освободил. Вече не носеше тежестта на фамилното име. Беше просто Лилия, млада и талантлива изкуствоведка. Продължаваше да си плаща ипотеката, макар да ѝ бях предложила помощ. „Искам да го направя сама, мамо. Трябва.“ – каза ми тя. И аз я разбрах. Нашата връзка бавно се възстановяваше, изградена върху нова основа – на честност и взаимно уважение, а не на мълчаливи компромиси.
Започнах работа и по фондацията на името на Симеон. С Виктор бяхме принудени да общуваме, макар и само по имейл. Решенията трябваше да се взимат с единодушие. Вместо да се боря с него, аз предложих нещо неочаквано – да насочим всички средства на фондацията към стипендии за млади, талантливи хора в областта на изкуството и науката. Точно нещата, които Симеон презираше като „безполезни“. След кратко колебание, Виктор се съгласи. Може би това беше неговият начин за мълчаливо изкупление.
От него нямах новини месеци наред. Чух, че е заминал за чужбина. Че се опитва да започне нещо ново, малко, от нулата. Не го търсех. Знаех, че и двамата имаме нужда от време и дистанция.
Една пролетна сутрин, докато поливах цветята на терасата, получих писмо. Беше от него. Ръкописът му беше разкривен, припрян, съвсем различен от калиграфския му подпис на бизнесмен. Писмото не беше извинение. Не и в прекия смисъл. Той не молеше за прошка. Вместо това, той разказваше. Разказваше за живота си в сянката на един баща-гигант, за постоянния натиск да бъде по-добър, по-силен, по-безскрупулен. Разказваше как бавно се е превърнал в човека, когото и сам е започнал да мрази.
„Загубата на компанията беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи“ – пишеше той. „За пръв път в живота си съм свободен. Свободен от името, от очакванията, от него. Може би и ти си се чувствала така. Може би сега започвам да разбирам.“
Това не беше помирение. Но беше начало. Една малка пукнатина в ледената стена помежду ни.
Сгънах писмото и го прибрах. Слънцето огряваше терасата ми. В далечината се виждаха планините. Отпих от кафето си. Топло, силно, избрано от мен. Животът ми не беше идеален. Носех белезите от миналото, но те вече не ме определяха. Погледнах към хоризонта, който вече не изглеждаше като край, а като безкрайна възможност. Бях на седемдесет и шест години. И животът ми тепърва започваше.