Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • След 37-годишен брак той я напусна, взе ѝ къщата, за да живее с любовницата си, но по-късно горчиво съжали!
  • Новини

След 37-годишен брак той я напусна, взе ѝ къщата, за да живее с любовницата си, но по-късно горчиво съжали!

Иван Димитров Пешев януари 13, 2023
kushaostkasoasd.png

Това е забавна история за отмъщението. Става дума за жена, чийто съпруг я е напуснал след 37-годишен брак.

Той имаше връзка с много по-младата си секретарка и взе решение да се разведе със съпругата си и да заживее с новата си любов. Но жена му Ан нямаше да го улесни и да си тръгне току така. Тази весела история заслужава да бъде споделена!

 

След 37 години брак, Бен внезапно изостави жена си Ан, заради много по-младата си секретарка, с която имаше тайна връзка.

Не изпускай тези оферти:

Неговата нова приятелка настояваше тя и Бен да живеят заедно в голямата къща, в която Бен преди това е живял със съпругата си. И благодарение на неговите опитни адвокати, Бен успя да вземе къщата при развода. Той даде на бившата си съпруга Ан, само три дни, за да се изнесе.

На първия ден тя пъхна всичките си неща в кутии.

 

На следващия ден, тя се обади на двама хамали, които дойдоха и преместиха всичките ѝ неща в новия ѝ дом.

На третия ден тя седна за последен път в красивата трапезария на къщата, запали свещи, пусна тиха музика на заден фон и се наслади на ястието си.

След като приключи с обяда, тя влезе във всяка стая в къщата и натъпка остатъците от скариди в отворите на курнизите на завесите. След това за последен път почисти кухнята и напусна дома, където бе прекарала 37 години от живота си.

Когато Бен се премести в къщата с новата си приятелка, всичко беше перфектно в първите няколко дни.

Но бавно, неприятната миризма започна да се разпространява из цялата къща. Те опитаха всичко: Почистиха и измиха всичко, което можеше да се почисти. Те провериха всички скрити места и ъгли, за да се уверят, че няма мъртви мишки и изнесоха всички постелки от къщата. Поставиха  пречистватели на въздуха и ароматизатори навсякъде.

Фирма, специализирана в борбата с вредители, дойде в къщата и инсталира всякакви капани, за да улови всички възможни вредители. Но нищо не проработи!

След известно време приятелите им спряха да ги посещават. Прислужниците отказаха да работят в къщата и икономката също се отказа.

В крайна сметка, те  не откриха източника на миризмата и решха, че е по-добре просто да се изнесат. Измина един месец и въпреки че намалиха началната ѝ цена с над 50%, те не можеха да намерят купувач за миризливата си къща. Слуховете за смрадливата къща се разпространиха и в крайна сметка дори местните брокери на недвижими имоти отказаха да отговорят, когато двойката се обади. Те трябваше да заемат голяма сума от банката, за да си позволят да си купят нов дом.

След известно време Бен се обади на бившата си съпруга Ан да попита как са нещата. Той й разказа за миризмата в къщата. Тя изслуша  учтиво казаното и му заяви, че наистина ѝ липсва старият дом и че би искала да си върне къщата.

 

Бен мислеше, че бившата му съпруга няма представа колко е зле положението и се съгласи да й продаде къщата за една десета от стойността ѝ, но само ако е готова да подпише документите още същия ден. Тя веднага прие.

Една седмица по-късно Бен и младата му приятелка стояха пред къщата, доволни, че са направили добра сделка, докато компанията за преместване изваждаше всичките им вещи, за да се преместят в новия си дом. Те имаха късмет, че най-накрая се отърваха от миризливата къща и Бен се почувства изключително доволен, че е измамил бившата си съпруга в сделката.

Последните вещи, които всеха със себе си от къщата бяха завесите с корнизите.  🙂

Continue Reading

Previous: 6 месеца след раждането, тя разбира, че съпругът й изневерява, а той и любовницата му й се подиграват, но така не приключва историята
Next: Полуяпонската дъщеря на Билалов възхити България: Ето къде живее!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.