Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Смайващата история на Марсело – момчето от ромската махала на Монтана, което стигна до колеж в Кеймбридж
  • Новини

Смайващата история на Марсело – момчето от ромската махала на Монтана, което стигна до колеж в Кеймбридж

Иван Димитров Пешев февруари 26, 2023
masrmasmralsdasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Момчето от гетото на Монтана или момчето чудо – така говорят за Марсело Илиев от ромската махала “Огоста” на северозападния български град, който учи в Cambridge School of Visual & Performing Arts, Великобритания. Преди дни правителството одобри изплащането чрез бюджета на министерството на образованието на 12 120 британски лири в левова равностойност за обучението на Марсело. Сумата представлява две вноски от по 6060 британски лири за втория и третия семестър през академичната 2017/2018 година, съобщиха от правителствената пресслужба.

Това е втора помощ на талантливото момче – в периода 2015-2017 г. правителството одобри няколко плащания в размер на левовата равностойност на 32 030 британски лири като вноски за общежитието на Марсело Илиев за 6-те семестъра от двугодишното му обучение в престижния CATS Cambridge College в Кеймбридж и за първия семестър на обучението му в Cambridge School of Visual & Performing Arts.

Срещу финансовата помощ от просветното министерство за още 2 академични години Марсело Илиев поема ангажимент да участва в инициативи на министерството. С личния си пример той ще насърчава децата от ромските махали да ходят на училище. Марсело е готов да се включи в семинари, конференции и кръгли маси – ще подкрепя както деца с проблеми в личностното развитие, срещащи трудности в обучението, така и ученици с изявени дарби.

Историята на Марсело е като вълшебна приказка. За 15-годишното момче всичко започнало случайно от реклама в интернет за обучение в чужбина. Виждайки я, той решава да тръгне напред и да се развива. Невероятно е как от гетото стига до престижния английски колеж.

През 2015 г. Марсело, който тогава завършил 8-и клас, издържа приемния изпит в Кеймбридж сред голяма конкуренция Получава и стипендията, но сумата, необходима за заплащане на таксите и настаняването за двугодишния срок на обучение се оказа непосилна за неговото семейство. Те са от ромски произход и нямат възможност да направят такъв голям разход. Но не се отказват.

Финансовата помощ на студента се отпуска по молба на майка му.

“Казвам едно огромно благодаря на българската държава, на министерството на образованието, на всички, които ми помогнаха.

Аз че съм се потрудил, направил съм го, но тази подкрепа е неоценима. Мисля, че с всеки изминал ден, с всеки учебен час оправдавaм доверието. Изключителна е благодарността ми, че имах общежитие”, казва Марсело.

Преди 3 г. момчето си извоюва място сред стотици ученици от няколко различни страни. След серия репортажи за успехите му Камарата на строителите плати таксата му за обучение, а правителството се ангажира да помага на семейството с парите за настаняване в общежитието.

Марсело шие първата си риза – собствен модел

И сега въпреки трудностите и безпаричието той вярва в своята щастлива звезда и се надява да завърши колежа по изкуствата. В него първата година се изучават общи дисциплини, а следващата моден дизайн – интериорен и графичен, и фотография.

Подвластен на модата, тази година Марсело имал шанс. Приятели, на които гостувал през ваканцията, му осигурили поръчка да декорира голям салон за маникюр

Работата била непосилна – сутрин от 8 до 3-4 ч след полунощ, но успял за една седмица да завърши и тавана, и стените с изящни рисунки на цветя. Така спечелил свои пари и си купил шевна машина. Започнал да шие дрехи за себе си.

Марсело мечтае да експериментира смело и с фантазия в женското облекло. Там пространството е необятно, казва той. Дори един кашон да сложиш над косите на модела, ей така, с финес – става. А той отсега има свои виждания за линията и материята на дамските облекла.

Модата ме влече, признавам, дори имам видения за подиума, споделя Марсело. Има и своите кумири – френския дизайнер Оливер, харесва като човек и като стил направеното от Донатела Версаче. Прекланя се пред българката Миглена Каканашева.

Препятствия винаги има – Марсело съзнава, че е трудно да поемеш към света на модата от нищото, но “въпросът е да преодоляваш страха и колебанието, отчаянието и да вървиш напред”.

В колежа учениците завършват обучението си с модно шоу. На събитието идват светила и дизайнери, търсещи свежи идеи. Могат да те харесат и да ти предложат работа. А дипломата, призната от училищата в Обединеното кралство, ти отваря врати. С нея може да се завърне в София и да работи, а може и да продължи в университета “Сентрал Свети Мартин”, сред чиито възпитаници са Александър Маккуин и певицата Мия.

Всичко е късмет – за мен да направя една стъпка напред, е особено важно. Дано ме осени и вдъхновението да имам свой стил, свой почерк, казва Марсело Илиев.

Засега почти нищо не е видял от Лондон

“Ако някой си мисли, че мога да се разхождам като турист и да се наслаждавам на красивия град, на река Темза и мостовете – много се лъже. Времето, което прекарвам на острова, е в колежа. Само уча”, разказва Марсело.

Режимът в колежа е строг – вечерният час е до 19,30 ч, а петък, събота и неделя – до 20,30 ч. Бил е на концерт в Лондон, но пристигнал с приятели до арената с кола и после отново се върнали. Признава, че само веднъж стъпили в бар, но в по-ранен час и отпразнували т.нар. вечер на българите.

Като човек на изкуството не му убягват и интересните моменти, които запечатва с фотообектива.

Директорът на училището лично изпраща негови снимки на различни конкурси и печели награди. Допадат му изобразителното изкуство, малко по-трудно му е с физиката и химията, харесва му биологията.

С преподавателката Кейт, която е само на 26 г., търсели различни създания в езера и това го впечатлило.

Учителите ни се държат като приятели. Такива са Джоу по фотография, Давид по изкуствата, който ми помагаше и извън училище, хвали се Марсело.

Носталгията по България обаче не го напуска. Понякога плаче. Радва се, че сега има смартфони и вижда приятелите си, баба си и така бори мъката по родния град Монтана.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Трагедия: Младо момче загина заради огнената традиция на Сирни Заговезни
Next: Преуспял неврохирург напуска Св. Анна заради нечовешко отношение към пациентите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.

RSS  Action-NewsBG

  • 15-годишно момиче се събуди в ковчега на собственото си погребение
  • Ето от какво се предполага, че е починал Румен Колев от „Гласът на България“
  • Турската звезда Чаатай Улусой в България – посети родното село на баща си
  • Младата жена подготвяла сватба с любимия си след няколко месеца. Леля ѝ разказа пред Флагман.бг за последното пътуване и огромната загуба
  • Русия стои зад агресията в Черно море от 2014 г. насам, а ударите по кораби край Бяла и Крапец са видима ескалация, която застрашава пряко българските интереси
  • Адв. Агова: Мегеров ме убеди, че не той е убил г-н Филипов
  • Тихомир Кирчев от Стара Загора иска на свобода
  • Сложете зелето тази седмица: 5 грешки, които го размекват
  • Ал-Йо: “Най-накрая трябва да се каже на самозабравилия се диктатор Путин, че трябва да спре войната”
  • Мокър сняг вали в района на проходите Превала, Рожен и Пампорово, съобщиха от Областното пътно управление (ОПУ) в Смолян.

RSS  Новини

  • Това са два начина, по които бихте могли да използвате лука ефективно.
  • Терминалът гъмжеше от живот – хаотична симфония от потракващи колелца на куфари, неразбираеми съобщения по високоговорителите и смесица от десетки езици, които се сливаха в един общ, монотонен шум
  • Излязох на среща с един мъж. Ресторантът беше от онези, в които цените в менюто изглеждаха като телефонни номера, а сервитьорите се движеха с безшумната грация на хищници, подушили плячка. Казваше се Виктор
  • Баща ми почина неочаквано, когато бях малък. Смъртта му беше като внезапна буря в ясно небе – един миг беше тук, смееше се и ме вдигаше на раменете си, а в следващия го нямаше. Остана само оглушителна тишина
  • Шофирахме със семейния ни комби през нощта, когато ни се спука гумата. Острият, пляскащ звук разцепи монотонния рев на двигателя и тихата мелодия от радиото. Беше звук, който всеки шофьор разпознава с неприятно свиване на стомаха
  • Живеем с моя приятел Александър вече пет години. Пет години, в които дните се нижеха като перли – някои бляскави и съвършени, други леко потъмнели от рутината, но всички нанизани на една обща нишка – нашата любов
  • Годините се бяха изнизали като пясък между пръстите – тихо, почти незабележимо, но оставяйки след себе си усещането за необратима промяна. Бяха се превърнали в абстрактно понятие, сбор от работни дни
  • В университета работех в библиотеката. Не беше бляскава работа, разбира се, но плащаше част от сметките и ми даваше достъп до тишината – стока, която ставаше все по-ценна в шумния свят на моето поколение
  • Споменът имаше метален вкус. Вкус на ръжда и евтин лак, на завист, която се събираше като слюнка в устата ми всеки път, щом училищният оркестър засвиреше. В онези години, когато детството се измерваше не в мечти, а в притежания, аз бях от бедните
  • Винаги съм вярвала, че най-добрата ми приятелка е човекът, на когото мога да се доверя безрезервно. Миа беше повече от приятелка, тя беше сестрата, която никога не съм имала. Деляхме всичко – от най-съкровените си тайни

RSS  Новини

  • Рожденият ден на Итън, седмият му, трябваше да бъде перфектен.
  • Съобщението дойде като камък в стомаха ми.
  • Подготвях този ден с месеци. Моята сватба със Софи. Обичах я дълбоко и искрено вярвах, че тя е жената, с която ще прекарам остатъка от живота си. Всичко изглеждаше перфектно: мястото, цветята, менюто. Всеки детайл беше внимателно изпипан.
  • „Мога ли да свиря за храна?“, каза бездомното момиче в луксозния ресторант, но те се подиграха с нея.
  • Преди двайсет години госпожа Мария ме спря пред целия клас, сякаш беше решила да сложи печат върху челото ми.
  • Фоайето на летището кънтеше от гласове, търкалящи се куфари и кратки обявления, които се разтваряха в шумната маса като пара над гореща чаша. Светлината беше бяла и безмилостна, климатикът бълваше студени струи, а миризмата на кафе и парфюм се смесваше с нервност.
  • Не съм наивна. Напуснах малкия си роден град, намерих добра работа и си купих сама апартамент.
  • Искам да споделя нещо, което ме смрази… и може би ще помогне и на вас да се предпазите.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Тази сутрин държах теста в треперещите си ръце и се молех линиите да се размият, да се окажат грешка, да се окаже поредната моя тревожна фантазия, родена от умората.

RSS  Новинарска емисия на България

  • От последните минути! Евакуираха Кауфланд в 64-хиляден български град 😲
  • Извънредно! 3 дрона взривиха търговски кораб на 15 мили от Бяла, има пострадали моряци 😰😡
  • От пресслужбата на Министерски съвет разпространиха съобщение за срещата на премиера Румен Радев с посланика на Русия у нас Елеонора Митрофанова
  • Само на 19 години! Благоевград изпраща Вики, която щеше да стане прекрасен доктор
  • Скръбна вест: Почина фаворитът в „Гласът на България“ Румен Колев
  • Дъщерята на убитата 45-годишна жена в Пловдив: Защо бе, дете, защо го направи? Как можа, как можа?
  • След Илиян Филипов ново убийство в Пловдив. Полиция отцепи нова кооперация, не дават пиле да прехвръкне
  • България се събуди в черно! Жестока катастрофа с много убити, все млади хора на 18 и 20 години
  • Масови съкращения на служители с ТЕЛК и работещи пенсионери в…
  • Cвъpзaxa Илиян Филипов с генерал Радев – ще се изyмuте от детайлите..
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
октомври 2026
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  
« фев.    
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.