Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • София потъна в скръб! Почина млад уважаван доцент от Софийския университет
  • Новини

София потъна в скръб! Почина млад уважаван доцент от Софийския университет

Иван Димитров Пешев юни 10, 2022
sofufnivieirist.jpg

Софийският университет „Св. Климент Охридски“ с дълбоко прискърбие съобщава, че на 6 юни 2022 г. почина доц. д-р Христо Петков Стоев от Философския факултет.

Със своите ерудирани и задълбочени публикации доц. Христо Стоев бързо получи признанието на философската общност в България за един от най-проникновените познавачи на трансценденталната философия на Имануел Кант.

Христо Стоев е роден на 24 юли 1973 г. в град Бургас. Средно образование получава във Френската езикова гимназия в същия град. През 1997 г. завършва специалност Философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От 1999 г. до 2003 г. е докторант по Философия на Новото време в Софийския университет, където през 2003 г. защитава дисертация на тема Проблемът за вътрешното сетиво в теоретичната философия на Кант.

През 2003 г. е на специализация в Университета в Хайделберг със стипендия на Германската служба за академичен обмен (DAAD). В периода 2003-2005 г. е хоноруван асистент по Немска класическа философия и Философия на Новото време в катедра История на философията във Философски факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От 2004 г. е асистент по философия в Хуманитарния департамент на МГУ „Свети Иван Рилски“, където през 2010 г. е избран за доцент. От 2016 г. е доцент в катедра Философия на Софийския университет.

Доц. Христо Стоев е член и съосновател на Института за българска философска култура (ИБФК), участва в редакционната колегия на списание Български философски преглед и в редакционната колегия на електронното списание за философия и култура Philosophia.bg.

Автор е на четири монографии: Кант и проблемът за вътрешното сетиво (2005), Понятията в „Критика на чистия разум“ на Кант (2010), Евдемонии (2015), Откъм невъзможността на една трансцендентална антропология (2017) и над двадесет статии и студии. Съавтор е в четири учебника по философия.

Като личност доц. Христо Стоев изпъкваше със своята духовност, доброта, деликатност, богата култура, владеене на няколко езика (френски, немски, английски, руски), прецизен и изящен стил на писане. Широтата на неговите духовни интереси и забележителната му феноменологична чувствителност са добре видими в неговия блог, който се радва на популярност и признание сред неговите колеги и студенти.

Поклон пред светлата му памет!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Генчовска с нова бомба как Петков иска да заобиколи ветото за Скопие
Next: Мистерията със самолета фантом се заплита! Пилотът го няма! Появиха се нови кадри

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.