Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Споделете с всички!-Писмото от лекар емигрант, което взриви интернет и срина управниците
  • Новини

Споделете с всички!-Писмото от лекар емигрант, което взриви интернет и срина управниците

Иван Димитров Пешев януари 6, 2023
eeemamsgasga.png

Това е писмото, което всеки българин трябва да прочете. Публикувмае целия текст без редкторска намеса.

Колеги,

Пише Ви един български ортопед-травматолог в емиграция.

Преди седемнайсет години моят тогавашен шеф, доцент (по онова време), Тивчев, отделяше всяка сутрин от времето за сутришен рапорт, за да обяснява на всички млади лекари колко претоварена с лекари е здравната система на България и колко ненужни сме всички ние – младите лекари на тази система.

Не изпускай тези оферти:

 

Тогава се вслушах в думите на по-възрастния от мен уважаван лекар – д-р Тивчев и емигрирах със семейството си в САЩ.

Тук се оказа, че лекари са крайно необходими, както на здравната система, така и на страната. Държавата САЩ приветства млади образовани хора със семейства, които да работят за много пари и съответно да плащат големи данъци.

Откакто съм пристигнал тук, Америка отделя по малко време всеки ден, за да ми каже колко съм й необходим, чрез усмивките на пациентите ми, уважението на администраторите и защитата, която ми дава американската полиция и американският закон, от бандитски посегателства върху ми.

Пиша Ви, защото разбрах от българските медии, че въвеждате закон, според който българските емигранти, завръщащи се в България, трябва да заплащат здравни вноски за пет години назад, за да имат съмнителното щастие да се лекуват в една разпадаща се, корумпирана здравна система.

Разбирам, че днес системата има голям недостиг на медицински сестри и лекари, а базата, в която се работи, е същата в някои болници, както преди седемнайсет години, когато заминавах.

Пиша Ви, колега, с едно предложение. Какво ще кажете да не ви плащам пет години здравни осигуровки за мен и семейството ми, а да си дойда и да започна да лекувам български граждани?

Тук в града, в който емигрирах, сме шест лекаря. Ще взимаме по два месеца на годината за мисионерска дейност и ще работим в България без заплащане, като лекари мисионери. А Вие ще ни опростите здравните вноски, ако се наложи да се лекуваме в България.

Какво ще кажете, а?

д-р Виктор Хинов

Continue Reading

Previous: Момиченце постоянно накланяше глава наляво и майка му реши да го заведе на лекар-Истината беше ужасяваща
Next: Биляна Гавазова възмути мрежата с касова бележка от последния си пазар – истината боли!

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.