Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Стана ясно от какво си е отишъл съпругът на Деси Стоянова и къде е бил
  • Новини

Стана ясно от какво си е отишъл съпругът на Деси Стоянова и къде е бил

Иван Димитров Пешев декември 5, 2023
desisistoqnsanfskdfsd.png

Деси Стоянова остана вдовица само на 48 години, след като внезапно загуби съпруга си – популярния журналист Велислав Русев, който си отиде от този свят едва на 57-годишна възраст. Стана ясно, че причината за смъртта му е тежък инсулт.

 

Журналистката и тв водеща не се появи в „Преди обед“ миналия вторник, а на сутринта от предаването не дадоха обяснения за отсъствието й. Часове по-късно обаче новината, че съпругът й Велислав си е отишъл без време, обиколи медиите. Сломената Деси очаквано не дойде на работа и в следващите дни.

 

Велислав Русев е бил сам в момента на трагедията. Бил е в семейната къща във великотърновско село, където прекарвал по-голямата част от времето си в последните години, пише „Уикенд“.

Двамата с Деси Стоянова се запознават във вестник „Сега“, където работят. Вельо, както го знаят приятелите, е работил още и в „24 часа“, „Монитор“, „Експрес“ като съдебен репортер. В редакцията на „Сега“ първи я забелязва Русев, докато тя пуши цигари в коридора на редакцията. Младата репортерка от международния отдел обаче е доста резервирана и в началото двамата са само на „здравей-здрасти“. По-късно Деси откликва на ухажването на Русев и започват да излизат. Това се случва преди 24 години.

Двойката вдигна сватба през 2006 г., а 3 години по-късно се раждат близнаците Красимир и Стефан, които майката упорито крие от публичното пространство, за да имат спокойно детство. Днес те са само на 14 години и оттук нататък ще трябва да растат без баща.

През лятото се появиха слухове, че Деси е в развод със съпруга си, а причината бе, че вече не носи брачната си халка. Тогава близки до двойката категорично отрекоха това да е истина и заявиха, че красивата журналистка просто не носи пръстена си, но двамата все още са семейство. „Вельо е единствената любов на Деси“, казват близките й.

 

„Днес Деси Стоянова няма бъде с нас. Тя загуби любимия си човек, съпруга си – уважаваният журналист Велислав Русев. Семейството моли за разбиране и време, което да им позволи да бъдат заедно в скръбта и преодоляването на тази огромна лична загуба. Ние, екипът на „Преди обед“, я обичаме, до нея сме в този труден момент и я чакаме да се върне“, така екранният партньор на водещата Петър Дочев съобщи за кончината на мъжа й.

Не става ясно кога Деси Стоянова ще се върне на екран, но екипът не я притиска и ще й даде времето, от което има нужда, за да преодолее този изключително тежък момент, пише още изданието.

Наскоро тв водещата се сбогува с мъжа си в социалните мрежи с трогателно съобщение, което разплака мнозина.

„Вельо. Отиде си. Мъжът, в когото се влюбих преди 24 години в коридорите на в. „Сега“. За когото избрах да се омъжа. Бащата на децата ми. Пораснах с него. Разчитала съм на него. Смяли сме се и сме плакали. Мълчали сме заедно. Хиляди нишки, които са ни свързвали през годините. Никой никога не е подготвен за моменти като този“, пише тя в поста си.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Победителят от Игри на волята Иван Рълев призна за Денислава: С нея вече…
Next: Ново предложение: деца до 18 години навън след 22:00 часа само ако родител се разпише

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.