Старият, ръмжащ автобус навлезе в малкото село с мъка, сякаш изкачваше невидим баир. Спирачките изскърцаха пронизително, нарушавайки следобедната тишина, нарушавана единствено от ленивото жужене на пчелите и далечния лай на куче. Вратите се отвориха с въздишка и на прашния път слезе млад човек с износен кожен куфар в ръка. Беше облечен семпло – тъмни дънки и риза, която някога е била бяла. Косата му беше тъмна и рошава, а в погледа му се четеше смесица от умора от пътя и тихо очакване.
Никой не го познаваше. Няколко старци, приседнали на пейката под вековния дъб на мегдана, вдигнаха глави, присвиха очи срещу слънцето и го изгледаха с онова бавно, непроницаемо любопитство, присъщо на хора, за които всяко ново лице е събитие. Той не им обърна внимание. Огледа се, сякаш търсеше нещо познато в непознатия пейзаж – каменните зидове, обрасли с бръшлян, старите къщи с керемидени покриви, накацали по склона, и самотната камбанария на църквата, която се извисяваше над тях.
След кратко колебание, младият мъж тръгна бавно към центъра на площада. Стъпките му отекваха в тишината. Куфарът леко се удряше в крака му в такт с походката. Точно когато стигна до старата каменна чешма, от чийто чучур се стичаше тънка струйка вода, една възрастна жена се отдели от сянката на дъба и тръгна към него. Вървеше прегърбена, подпирайки се на бастун, но в движенията ѝ имаше неочаквана решителност.
Тя спря точно пред него, на сантиметри от износените му обувки. Беше дребна, с лице, набраздено от дълбоки бръчки като карта на дълъг и труден живот. Но очите ѝ, макар и премрежени от годините, бяха ясни и пронизващи. Тя вдигна глава, погледна го право в лицето, сякаш не виждаше него, а някой друг, призрачна фигура от миналото. Мълчанието се проточи, натежало от неизказани думи. Слънцето припичаше, а въздухът трептеше.
Накрая тя проговори. Гласът ѝ беше дрезгав, но силен, пропит с десетилетия на чакане.
– Толкова години чаках да видя това лице отново.
Думите увиснаха във въздуха, тежки и неразбираеми. Младият мъж, чието име беше Виктор, примигна. Не знаеше какво да отговори. Беше дошъл тук, воден от стара, пожълтяла снимка и няколко неясни изречения от предсмъртното писмо на баба си. Беше очаквал да търси, да разпитва, да се сблъска с безразличие или забрава. Но не и това. Не и това мигновено, плашещо разпознаване от напълно непозната жена.
– Аз… аз не ви познавам – успя да промълви той, а гласът му прозвуча неуверено.
Жената не отмести поглед. В очите ѝ се появи искра на болка, примесена с триумф.
– Ти може и да не ме познаваш, момче. Но аз познавам кръвта ти. Познавам очите ти. Те са същите като неговите. Очите на Ангел.
Глава 2: Сенките на миналото
Името „Ангел“ проехтя в съзнанието на Виктор като далечен камбанен звън. Това беше името, изписано на гърба на старата снимка – млад мъж с дръзка усмивка и същите тъмни, проницателни очи, които го гледаха всяка сутрин от огледалото. Мъжът, който според писмото на баба му, е бил неин брат, изчезнал безследно преди повече от петдесет години.
– Казвам се Рада – продължи възрастната жена, сякаш прочела мислите му. – И познавах Ангел по-добре от всеки друг. Ела. Не можем да говорим тук. Очите на това село виждат всичко, а ушите му чуват дори шепота на вятъра.
Без да чака отговор, тя се обърна и бавно закрачи по една от тесните калдъръмени улички, които се виеха нагоре по хълма. Виктор се поколеба само за миг. Всичко в него крещеше, че това е лудост, че трябва да се обърне и да си тръгне, да забрави за тази нелепа мисия. Но нещо по-силно, някакъв дълбок, вроден инстинкт, го накара да вдигне куфара си и да я последва.
Къщата на Рада беше малка, сгушена в края на селото, с двор, пълен с диви цветя и билки, чийто аромат се носеше във въздуха. Вътре беше сумрачно и хладно. Миришеше на сушени билки, на старо дърво и на спомени. Тя го настани на ниско дървено столче до огнището, което зееше студено и тъмно в летния следобед, и му наля чаша студена вода от глинена стомна.
– Баба ти… жива ли е? – попита Рада, докато сядаше срещу него.
– Почина преди три месеца – отвърна Виктор. – Преди да си отиде, ми даде снимката и писмо. Каза, че трябва да дойда тук. Да намеря истината за брат ѝ.
Рада кимна бавно, а очите ѝ се замъглиха.
– Истината… – прошепна тя. – Истината в това село е заровена дълбоко, момче. Покрита с лъжи, страх и алчност. Ангел не просто изчезна. Отнеха го. Отнеха всичко, което беше негово.
Тя разказа история, която звучеше като излязла от стара книга. История за двама млади, Ангел и тя, влюбени и мечтаещи за бъдеще. История за плодородна земя, наследство на рода на Ангел, земя, която била най-хубавата в цялата околност. И история за завист. За друг човек, тогава млад и амбициозен, който също желаел тази земя.
– Казваше се Илия – продължи Рада, а в гласа ѝ пропълзя горчивина. – Бащата на днешния господар на селото. На Стоян.
При споменаването на това име, Виктор усети как в стаята нахлува студенина. Беше чул за Стоян още в автобуса. Местният бизнесмен, собственик на голямата винарна изба в подножието на хълмовете, на хотела, на половината обработваема земя. Човек, чиято дума била закон.
– Илия искаше земята на Ангел. Предлагаше пари, заплашваше, но Ангел отказваше да продаде. Това беше земята на дедите му. Една нощ… една нощ Ангел просто изчезна. Казаха, че е избягал в града, че е зарязал всичко и всички. Но аз знам, че не беше така. Той никога нямаше да ме остави. Никога. Малко след това Илия, с помощта на фалшиви документи и подкупен съдия, присвои земята. Построи върху нея основите на своята империя. Империя, която сега синът му Стоян управлява.
Виктор слушаше, погълнат от разказа. Историята беше по-мрачна и по-сложна, отколкото си бе представял. Не ставаше въпрос просто за изчезнал роднина, а за кражба, за предателство, може би дори за убийство.
– И никой нищо не каза? Никой не се възпротиви? – попита той.
Рада се изсмя горчиво.
– Страхът е по-силен от справедливостта, момче. Илия беше безскрупулен, а синът му е още по-лош. Купил е мълчанието на хората с работа, с пари, със заплахи. Държи ги в ръцете си.
Тя се наведе напред, а очите ѝ заблестяха с трескав пламък.
– Но твоето идване променя всичко. Ти носиш лицето на Ангел. Носиш неговата кръв. Ти си доказателството, че тази история не е забравена. Ти си призракът, който се завръща, за да търси възмездие. Но трябва да бъдеш много, много внимателен. Стоян е опасен. Той ще направи всичко, за да запази тайните на баща си заровени. Всичко.
Глава 3: Първи сблъсък
Виктор намери стая под наем в единствената къща за гости в селото – стара, реставрирана сграда, която, по ирония на съдбата, също беше собственост на Стоян. Управляваше я мълчалива жена на средна възраст, която го записа, без да задава въпроси, но погледът ѝ беше изпълнен с нескрито любопитство.
В следващите няколко дни Виктор се опита да бъде незабележим. Обикаляше из селото, преструваше се на турист, на студент по история, който изучава местния фолклор. Разговаряше с хората в кръчмата, опитваше се да ги предразположи, но се сблъскваше със стена от мълчание. Щом разговорът се насочеше към миналото, към старите родове или към семейството на Стоян, хората свеждаха погледи, измърморваха нещо неясно и бързо сменяха темата. Страхът, за който говореше Рада, беше почти осезаем, като гъста, невидима мъгла, която тегнеше над селото.
Един следобед, докато се разхождаше по пътя, който водеше към винарната, покрай него с рев на мотора профуча луксозен черен джип. Колата спря рязко на няколко метра пред него и от нея слезе висок, добре облечен мъж на около петдесет години. Косата му беше прошарена, но стойката му беше изправена и властна. Очите му бяха студени и пресметливи. Виктор веднага разбра, че това е Стоян.
– Ти трябва да си новодошлият – каза Стоян, без предисловия. Гласът му беше плътен и авторитетен, свикнал да заповядва. – Какво търсиш в моето село?
– Просто се разхождам. Разглеждам – отговори Виктор, стараейки се гласът му да звучи спокойно. Сърцето му биеше до пръсване.
Стоян се усмихна, но усмивката не достигна до очите му.
– Няма какво толкова да се разглежда тук. Освен ако не търсиш нещо конкретно. Чух, че си задавал въпроси. За миналото.
Напрежението между тях се сгъсти. Беше като сблъсък на две невидими сили.
– Интересувам се от история – отвърна уклончиво Виктор.
– Историята е за историците. Тук ние гледаме към бъдещето. Строим, работим. Миналото е мъртво и заровено. И е по-добре да си остане така. Разбираш ли ме?
Заплахата беше явна, облечена в привидно учтиви думи.
– Не съм сигурен какво точно имате предвид – каза Виктор, решил да не отстъпва.
Погледът на Стоян стана леден.
– Имам предвид, че някои стари истории е по-добре да не се разравят. Защото калта, която излиза, може да опръска всички. Включително и любопитните външни хора. Наслади се на престоя си, младежо. Но не се задържай твърде дълго. Това не е твоето място.
С тези думи Стоян се качи обратно в джипа и потегли с мръсна газ, оставяйки Виктор в облак прах и с неприятното усещане, че е разбутал кошер със стършели. Предупреждението на Рада вече не беше просто разказ, а реална, осезаема заплаха. Той разбра, че няма връщане назад. Беше обявил война, без дори да го осъзнава.
В същия този момент, от другата страна на пътя, скрита зад гъстите лозови насаждения, една млада жена беше станала неволен свидетел на разговора. Това беше Александра, дъщерята на Стоян. Тя беше дошла да нагледа новата реколта, но срещата между баща ѝ и непознатия я прикова на място. Не чу думите им, но видя напрежението в стойките им, студения гняв в очите на баща си и тихата, но непоколебима решителност в погледа на младия мъж. И за първи път от много време насам, тя се запита какви точно тайни пази баща ѝ и защо пристигането на този непознат го кара да изглежда толкова… уплашен.
Глава 4: Пукнатини в империята
Империята на Стоян, изградена върху основите на открадната земя, изглеждаше непоклатима отвън. Лъскавата фасада на винарната, модерният хотел, луксозната му къща на хълма над селото – всичко говореше за успех, богатство и власт. Но зад тази фасада се криеха дълбоки пукнатини, които заплашваха да срутят цялата конструкция.
Стоян беше затънал до гуша в дългове. Амбициозен проект за разширяване на винарната и излизане на международни пазари беше погълнал огромни средства. Беше взел голям заем от банка, ипотекирайки почти всичко, което притежаваше. Сега падежът наближаваше, а печалбите не бяха такива, каквито очакваше. Всяка вечер той прекарваше часове в кабинета си, заобиколен от купчини документи, счетоводни баланси и бутилка скъпо уиски, което вече не му носеше утеха. Напрежението го разяждаше отвътре.
Съпругата му, Маргарита, отдавна се беше превърнала в част от интериора на луксозната къща. Красива, елегантна, но с празен и тъжен поглед, тя прекарваше дните си в пазаруване, срещи с приятелки и организиране на безсмислени благотворителни събития. Бракът им беше бизнес сделка, сключена преди години, за да обедини парите на нейното семейство с амбицията на неговото. Любовта, ако изобщо я е имало, беше изсъхнала и умряла. Маргарита знаеше, че Стоян има любовница – млада и амбициозна жена от града, но не я интересуваше. Отдавна беше намерила утеха на друго място. Тя също водеше таен живот, изпълнен с кратки, анонимни срещи в хотели, които ѝ даваха илюзията, че все още е желана, че все още е жива.
Дъщеря им, Александра, беше единственият светъл лъч в тази прогнила от лъжи семейна среда. Умна, чувствителна и с вродено чувство за справедливост, тя учеше право в университета и се прибираше в селото само през ваканциите. Обичаше баща си, но все по-често се чувстваше отчуждена от неговия свят на сделки, компромиси и морална неяснота. Тя виждаше студенината между родителите си, усещаше фалша, който пропиваше дома им. Сблъсъкът, на който стана свидетел между баща си и непознатия, събуди у нея дълбоко безпокойство. Имаше нещо в този млад мъж, в неговата тиха смелост, което я привлече и я накара да се усъмни във всичко, което знаеше за семейството си.
Една вечер, по време на вечеря, напрежението в къщата на Стоян можеше да се реже с нож.
– Видях те днес да говориш с онзи, новодошлия – подхвърли Александра, опитвайки се да звучи нехайно.
Стоян вдигна рязко глава от чинията си.
– И какво от това?
– Изглеждаше ядосан, татко. Кой е той?
– Никой. Един любопитен хлапак, който си вре носа, където не му е работа – отсече Стоян.
– А къде не му е работа? – настоя тя.
– Александра, не започвай! – намеси се Маргарита с уморен глас. – Баща ти е напрегнат, не го товари с глупости.
– Не са глупости! – повиши тон Александра. – Цялото село говори за него. Казват, че прилича на някой от миналото. Казват, че задава въпроси за земята, върху която е построена винарната.
При тези думи Стоян блъсна с юмрук по масата. Чашите и чиниите подскочиха.
– Достатъчно! – изрева той, а лицето му беше тъмночервено от гняв. – Забранявам ти да говориш за това! Забранявам ти дори да се доближаваш до този човек! Това е моя работа и не те засяга! Разбра ли ме?
Александра го гледаше с разширени от шок и обида очи. Никога не го беше виждала толкова яростен, толкова извън контрол. В този момент тя разбра, че не става въпрос просто за бизнес. Ставаше въпрос за нещо много по-дълбоко и по-мрачно. И разбра, че непознатият, Виктор, е докоснал нерв, който заплашваше да взриви целия им свят.
Глава 5: Писмо от миналото
Воден от разказа на Рада, Виктор започна своето собствено разследване. Първата му спирка беше кметството – стара двуетажна сграда, в чийто архив се пазеха пожълтели от времето регистри и документи. Прекара часове, прелиствайки прашни папки, вдишвайки миризмата на стара хартия и мастило. С помощта на възрастен архивар, който изглеждаше по-заинтересован от кръстословицата си, отколкото от посетителя, Виктор успя да намери това, което търсеше.
В имотния регистър отпреди петдесет години, със ситен, избледнял почерк, беше записано името на Ангел като собственик на голям парцел земя – точно там, където сега се издигаше винарната на Стоян. Няколко страници по-нататък, с дата само месеци след изчезването на Ангел, беше вписана и промяната в собствеността. Като купувач фигурираше името на Илия. Причината за прехвърлянето беше договор за покупко-продажба, чието копие беше прикрепено към папката.
Виктор внимателно разгледа документа. Подписът под името на Ангел изглеждаше треперещ, неуверен, някак си различен от този на гърба на снимката, която носеше със себе си. Сърцето му подскочи. Това беше първото реално, осезаемо доказателство, че в историята на Рада има истина. Фалшификацията беше груба, направена от човек, който е бил сигурен, че никой никога няма да посмее да я оспори.
Вечерта той отново отиде при Рада и ѝ показа копието на документа, което беше успял да направи с телефона си. Тя го погледна дълго, после извади от едно старо дървено сандъче снопче писма, вързани с избеляла панделка.
– Това са писмата на Ангел до мен – каза тя с треперещ глас. – Пишеше ми, докато беше в казармата, малко преди да се случи всичко. Виж почерка му. Сравни го.
Виктор постави телефона до едно от писмата. Разликата беше очевидна. Почеркът на Ангел в писмата беше силен, уверен, с характерни извивки. Подписът в договора беше нескопосна имитация.
– Знаех си – прошепна Рада. – Знаех си, че никога не би продал.
Тя се замисли за момент, сякаш се бореше с някакво вътрешно решение. После се наведе и от двойното дъно на сандъчето извади стар, пожълтял плик.
– Това… това го намерих в неговата стая, ден след като изчезна. Беше пъхнато под дюшека. Страхувах се да го покажа на когото и да било. Илия и хората му претърсиха всичко, но не го намериха. Пазя го през всичките тези години. Чаках подходящия момент. Чаках теб.
Виктор пое плика с разтуптяно сърце. Беше адресиран до „Скъпа моя Рада“, но така и не беше изпратен. Вътре имаше един-единствен лист. Това не беше любовно писмо. Беше написано набързо, с разкривен почерк, сякаш авторът му е бил в паника.
„Рада, ако четеш това, значи най-лошото се е случило. Илия ме заплашва. Иска земята на всяка цена. Тази вечер ми каза, че ако не се съглася да му я продам до утре, ще „изчезна“. Каза, че има начини. Смееше се, докато го казваше. Не му вярвам. Той е способен на всичко. Опитах се да говоря с кмета, но той ме отпрати. Каза да не се занимавам с Илия. Всички ги е страх. Ако нещо се случи с мен, знай, че не съм избягал. Знай, че те обичам и че никога не бих те оставил. И знай, че Илия е виновен. Не оставяй нещата така. Потърси справедливост. Ангел.“
Докато четеше последните думи, дъхът на Виктор спря. Това беше всичко. Признание. Доказателство. Предсмъртно писмо. Фалшивият договор и това писмо бяха оръжията, от които се нуждаеше. Но те бяха и смъртна присъда, ако попаднеха в грешните ръце. Сега той държеше в ръцете си не просто история за миналото, а ключ към бъдещето. Ключ, който можеше да отключи вратите на затвора за Стоян, но и ключ, който можеше да го погребе завинаги.
Глава 6: Съюзници и врагове
Новината, че Виктор рови в архивите и се среща със старата Рада, се разнесе из селото като горски пожар. Хората го гледаха с нова смесица от страх и прикрито уважение. Той вече не беше просто любопитен турист, а заплаха за крехкия мир, купен с мълчанието на няколко поколения.
Стоян също научи за действията му и побесня. Веднага извика в кабинета си Пламен, неговата дясна ръка и управител на винарната. Пламен беше местен, израснал в селото, и дължеше всичко на Стоян. Беше лоялен, но не и сляп. През годините беше виждал и чувал достатъчно, за да знае, че богатството на шефа му е изградено върху тъмни тайни.
– Искам да следиш всяка негова стъпка – нареди Стоян със студен, заплашителен тон. – Искам да знам с кого говори, къде ходи, какво яде. Искам да го накараш да се почувства неудобно. Да разбере, че не е добре дошъл тук. Ясен ли съм?
Пламен кимна, но в сърцето му се надигна неприятно усещане. Той също имаше семейство, малка дъщеря. Беше взел голям кредит за жилище, за който Стоян беше гарантирал. Беше в капан, зависим от човека, който сега искаше от него да върши мръсната му работа.
Междувременно, Александра не можеше да избие от ума си образа на непознатия и яростта на баща си. Въпреки изричната му забрана, тя реши да намери Виктор. Откри го привечер, седнал сам на една пейка край реката, замислен и вглъбен.
– Здравей – каза тя плахо, приближавайки се.
Виктор вдигна поглед, изненадан. Разпозна я веднага.
– Ти си дъщерята на Стоян.
– Казвам се Александра – представи се тя. – Чух… чух разговора ви с баща ми онзи ден. Искам да знам какво става. Защо той е толкова враждебен към теб?
Виктор се поколеба. Можеше ли да се довери на дъщерята на своя враг? Но в очите ѝ видя искрено объркване и желание за истина, а не лукавство. Реши да рискува. Разказа ѝ всичко – за баба си, за прачичо си Ангел, за писмото, за фалшивия договор. Докато говореше, видя как лицето на Александра пребледнява, а в очите ѝ се изписва ужас и неверие.
– Не… не е възможно – прошепна тя. – Баща ми… той не би…
– Може би не той, а дядо ти – каза Виктор по-меко. – Но баща ти знае. Яростта му е доказателство, че знае и пази тази тайна с цената на всичко.
Александра мълчеше дълго, разтърсена до основи. Целият ѝ свят, всичко, в което вярваше, се разпадаше. Богатството, с което беше израснала, статутът на семейството ѝ – всичко беше построено върху лъжа и престъпление.
– Аз… аз трябва да помисля – каза тя накрая и си тръгна бързо, оставяйки Виктор сам с надеждата, че е намерил неочакван съюзник, и със страха, че може би е направил огромна грешка, разкривайки картите си.
Срещата им обаче не остана незабелязана. От разстояние, скрит зад дърветата, Пламен беше видял всичко. Той не чу разговора им, но видя как дъщерята на шефа му говори тайно с човека, когото трябваше да следи. Разбра, че нещата стават много по-сложни и опасни, отколкото си е представял. За пръв път в живота си, лоялността на Пламен към Стоян се пропука. Той се замисли за собственото си бъдеще, за кредита си, за дъщеря си. Какво щеше да стане с тях, ако империята на Стоян рухнеше? И какво щеше да стане с него, ако останеше на потъващия кораб? Моралната дилема го разкъсваше.
Глава 7: Буря в рая
Разкритията на Виктор предизвикаха верижна реакция, която разтърси не само къщата на Стоян, но и целия му живот. Александра се прибра у дома същата вечер като буреносен облак. Тя се изправи срещу баща си в кабинета му, където той отново се беше усамотил с документите и уискито си.
– Искам да ми кажеш истината! – заяви тя без предисловия. – Истината за дядо и за земята на винарната!
Стоян я погледна с ледени очи.
– Вече ти казах да не се месиш в това.
– Виктор ми разказа всичко. За Ангел, за фалшивия договор, за писмото! Вярно ли е, татко? Кажи ми, че не е вярно! – в гласа ѝ се четеше отчаяние.
При споменаването на писмото, цялата кръв се оттегли от лицето на Стоян. Той не знаеше за съществуването на такова писмо. Мислеше, че единственият проблем е приликата на момчето с Ангел и евентуални съмнения около стария договор. Но писмо… това променяше всичко. Това беше пряко доказателство.
– Махай се оттук – процеди той през зъби.
– Няма да се махна, докато не ми кажеш! Ти си построил целия ни живот върху престъпление! Как можеш да живееш със себе си?
– Как мога ли? – избухна Стоян, скачайки на крака. – Аз ти осигурих живот, за който другите могат само да мечтаят! Платих образованието ти, колите ти, дрехите ти! Всичко това идва от тази „престъпна“ земя! Или може би предпочиташе да си останем бедни и онеправдани като всички останали в това проклето село?
В този момент в кабинета влезе Маргарита, привлечена от виковете.
– Какво става тук? Защо крещите?
– Дъщеря ти е решила да става съдник на семейството си! – извика Стоян. – Обвинява ме, че съм крадец и престъпник!
– А ти не си ли? – попита тихо Александра.
Ударът попадна право в целта. За миг маската на властния бизнесмен падна и на нейно място се появи уплашен човек, притиснат в ъгъла.
– Вън! И двете вън! – изрева той, по-скоро от безсилие, отколкото от гняв.
Александра избяга от къщата, обляна в сълзи. Не можеше да остане под един покрив с човек, който не само беше скрил ужасна истина, но и се гордееше с плодовете на тази лъжа. Маргарита остана за момент, гледайки съпруга си с непроницаемо изражение.
– Значи е вярно – каза тя безизразно. – През всичките тези години съм се чудила каква е тази тъмнина, която носиш в себе си. Сега разбирам.
Тя се обърна, за да си тръгне, но Стоян я сграбчи за ръката.
– И къде си мислиш, че отиваш?
– Далеч от теб. Далеч от тази къща, построена върху костите на невинен човек.
– Няма да ходиш никъде! – изсъска той. – Ти си моя съпруга. Твоят комфорт и лукс зависят от мен. Ако аз падна, и ти падаш с мен. Не го забравяй.
Той я пусна грубо. Маргарита го погледна с презрение, което не беше изпитвала досега. В този момент тя взе окончателно решение. Вече не я интересуваха парите, нито статутът. Искаше само едно – да се махне. Още на следващия ден тя се свърза със свой адвокат в града, за да задвижи процедура по развод. Пукнатините в империята на Стоян се превръщаха в пропаст.
Глава 8: Пътят към съда
След като избяга от дома си, Александра потърси единствения човек, на когото чувстваше, че може да се довери – Виктор. Намери го в стаята му в къщата за гости. Разплакана и разтърсена, тя му разказа за ужасния скандал с баща си.
– Ти беше прав за всичко – каза тя. – Той не отрече нищо. Дори се опита да го оправдае. Не мога повече. Искам да ти помогна. Искам справедливостта да възтържествува, независимо от цената.
Думите ѝ вдъхнаха на Виктор нова сила. Подкрепата на Александра беше повече, отколкото се беше надявал. Тя не беше просто съюзник, тя беше вътрешен човек, свидетел на паниката и вината на баща си.
– Трябва ни адвокат – каза той. – Добър адвокат, който не се страхува от хора като баща ти.
Александра се замисли.
– Познавам такъв. Един от моите преподаватели в университета. Казва се доцент Марков. Той е един от най-добрите по вещно право, но също така поема и наказателни дела, когато вярва в каузата. Той не може да бъде купен или уплашен.
Още на следващия ден двамата заминаха за града. Срещнаха се с доцент Марков в неговата кантора – скромно помещение, отрупано с книги. Той беше възрастен мъж със строг вид, но с живи, интелигентни очи. Изслушаха историята на Виктор внимателно, прегледаха копията на фалшивия договор и писмото на Ангел.
– Това е сериозно – каза Марков, след като приключиха. – Много сериозно. Имаме фалшификация на документ и косвени доказателства за евентуално отвличане или убийство. Делото ще бъде трудно. Ще мине много време. Баща ти, Александра, ще хвърли всичките си пари и връзки, за да ни спре.
– Ще свидетелствам – каза твърдо Александра. – Ще разкажа за реакцията му, за думите му.
Марков я погледна с уважение.
– Това ще помогне. Но ни трябва още нещо. Свидетел от онова време, който може да потвърди историята.
– Има такъв свидетел – каза Виктор. – Жената, която пази писмото през всичките тези години. Казва се Рада.
Адвокатът кимна.
– Добре. Ще подготвя документите за завеждане на дело. Ще искаме възстановяване на собствеността върху земята на наследниците на Ангел, което си ти, Виктор, и ще подадем сигнал до прокуратурата за преразглеждане на случая с изчезването му. Бъдете готови. Оттук нататък започва истинската война.
Новината за заведеното дело се стовари върху Стоян като гръм от ясно небе. Банката, от която беше взел заем, веднага беше уведомена. Кредиторите му започнаха да стават нервни. Слуховете плъзнаха из бизнес средите. Телефонът му не спираше да звъни. Той нае най-скъпата адвокатска кантора в столицата, за да го защитава.
– Ще ги смачкам! – крещеше той на адвокатите си. – Ще докажа, че това момче е измамник, който иска да ми открадне бизнеса! Ще го съсипя!
Но зад арогантните думи се криеше паника. Делото за земята беше заплаха, но разследването за изчезването на Ангел беше екзистенциална опасност. Ако прокуратурата започнеше да разравя миналото, можеше да излязат наяве и други грозни тайни, свързани с бизнеса и методите на баща му, а и с неговите собствени. Той усещаше как примката около врата му бавно, но сигурно се затяга.
Глава 9: Предателство и отмъщение
Докато Стоян се опитваше да овладее юридическата буря, която се задаваше, той не подозираше, че най-голямата заплаха идва отвътре. Пламен, неговият лоялен управител, беше разкъсван от съмнения. Той виждаше паниката на шефа си, чуваше гневните му телефонни разговори, стана свидетел на бруталните скандали със съпругата и дъщеря му. Видя как Александра напусна дома си и застана на страната на непознатия.
Една вечер, докато работеше до късно в офиса на винарната, Пламен случайно се натъкна на папка, оставена на бюрото на Стоян. Вътре имаше документи, които разкриваха втора, паралелна счетоводна система. Тя показваше как години наред Стоян е укривал данъци, изпирал е пари чрез офшорни фирми и е подкупвал местни длъжностни лица, за да си осигури разрешителни и да избегне екологични инспекции.
Това беше моментът на пречупване за Пламен. Той разбра, че не работи просто за човек с тъмно минало, а за системен престъпник. Разбра, че ако остане лоялен, рискува един ден да се озове в затвора заедно с него. Страхът за бъдещето на семейството му надделя над страха от Стоян.
С треперещи ръце, Пламен засне с телефона си най-компрометиращите документи. На следващия ден, под претекст, че отива на зъболекар в града, той се свърза с Виктор и Александра. Срещнаха се тайно в едно малко кафене.
– Не мога повече – каза им Пламен, а гласът му трепереше. – Този човек е чудовище. Знам, че рискувам всичко, но искам да ви помогна.
Той им показа снимките на документите.
– Това ще го довърши – каза Виктор, осъзнавайки тежестта на информацията. – Това е повече от семейна история. Това е организирана престъпност.
Информацията веднага беше предадена на доцент Марков, който я внесе в прокуратурата като допълнение към сигнала. Вече не ставаше въпрос само за стар имотен спор. Започна мащабно разследване за данъчни измами и корупция. Сметките на Стоян бяха запорирани.
Стоян бързо разбра, че има теч на информация. Нямаше много хора с достъп до тези документи. Гневът му се фокусира върху единствения възможен заподозрян – Пламен. Една вечер той го причака пред дома му. Не каза нищо. Просто го изгледа с поглед, в който се четеше ледена ярост и обещание за отмъщение. На следващата сутрин Пламен намери колата си със срязани гуми и надпис „ПРЕДАТЕЛ“, издраскан с пирон върху боята. Това беше само началото. Започнаха анонимни заплашителни обаждания. Децата му бяха тормозени в училище. Той живееше в постоянен страх, но знаеше, че е преминал точката, от която няма връщане.
Притиснат до стената, без пари и с разклатена репутация, Стоян ставаше все по-отчаян и по-опасен. Той знаеше, че ключов свидетел срещу него в първоначалното дело е старата Рада. Тя беше живата памет на селото, човекът, който свързваше миналото с настоящето. Той реши, че трябва да я накара да замълчи. Завинаги.
Глава 10: Огънят
В една безлунна нощ, докато селото спеше, гъст, задушлив дим се издигна от малката къща на Рада в края на селото. Пламъците бързо обхванаха старата дървена конструкция, осветявайки нощното небе със зловеща оранжева светлина. Първи ги видяха Виктор и Александра, които се разхождаха край реката, неспособни да заспят от напрежението на последните дни.
– Боже мой, това е къщата на Рада! – извика Виктор и двамата хукнаха натам.
Когато пристигнаха, къщата вече беше огнен ад. Няколко съседи се опитваха да гасят с кофи вода, но беше безсмислено.
– Къде е тя? Къде е Рада? – крещеше Виктор, опитвайки се да надвика пращенето на горящите греди.
– Не е излязла! – проплака една от съседките. – Сигурно е била вътре!
Без да мисли за собствената си безопасност, Виктор намокри ризата си на близката чешма, уви я около лицето си и се втурна в горящата къща. Вътре беше като в пещ. Димът пареше в дробовете му, а горещината беше непоносима. Той я намери на пода в малката стаичка, паднала до леглото, в безсъзнание от дима. С нечовешко усилие я вдигна на ръце и я изнесе навън, секунди преди покривът да се срути с оглушителен трясък.
Рада беше жива, макар и обгоряла и натровена от дима. Линейката дойде и я откара в болницата в града. Докато я качваха, тя дойде в съзнание за миг, сграбчи ръката на Виктор и прошепна:
– Не беше случайност… Вратата… беше подпряна отвън…
Тези думи смразиха кръвта на Виктор. Това не беше инцидент. Беше опит за убийство. Опит да бъде заглушен единственият пряк свидетел от миналото. Всички в селото знаеха кой е способен на такова нещо, но никой не смееше да го изрече на глас. Страхът отново беше сковал душите им.
Но този път Стоян беше отишъл твърде далеч. Жестокостта на деянието му пречупи стената от мълчание. Хората бяха уплашени, но и възмутени. Да посегнеш на стара, беззащитна жена беше грях, който дори техният купен страх не можеше да оправдае.
Пожарът се превърна в повратна точка. Полицията започна разследване за умишлен палеж. Разследващите откриха следи от бензин около основите на къщата и потвърдиха,
че вратата е била блокирана. Въпреки че нямаше преки доказателства, които да сочат към Стоян, всички знаеха истината. Неговата социална изолация беше пълна. Дори и най-верните му поддръжници започнаха да го избягват. Той се превърна в призрак в собственото си село, мразен и презрян от всички.
Глава 11: Разплатата
Съдебните дела срещу Стоян се задвижиха с пълна сила. Медиите надушиха историята и я превърнаха в сензация – „Сагата на откраднатата земя“, „Бизнесмен подпалвач“, „Семейна война за милиони“. Репортери окупираха селото, а лицето на Стоян беше на първите страници на вестниците.
Първо падна имотното дело. Комбинацията от фалшивия договор, писмото на Ангел и показанията на възстановилата се Рада, която даде показания от болничното си легло, бяха неопровержими. Съдът отмени сделката отпреди петдесет години и възстанови собствеността на земята на Виктор като единствен жив наследник на Ангел. Империята на Стоян загуби своя фундамент.
След това дойде икономическото дело. Документите, предоставени от Пламен, се оказаха съкрушителни. Данъчните власти и прокуратурата разплетоха сложна схема за финансови измами. Стоян беше осъден на дълги години затвор за укриване на данъци, пране на пари и корупция.
Най-тежкото дело, това за палежа и опита за убийство на Рада, се оказа и най-трудно за доказване. Липсваха преки свидетели. Но прокуратурата приложи нов подход. По време на процеса, адвокатът на Стоян се опита да представи Пламен като ненадежден свидетел, отмъстителен бивш служител. Тогава прокурорът призова неочакван свидетел – любовницата на Стоян от града. Оказа се, че в нощта на пожара, в пристъп на пиянска откровеност, Стоян ѝ се беше похвалил, че „ще реши проблема със старата вещица веднъж завинаги“. Изоставена и неосигурена след финансовия му крах, жената нямаше какво да губи и разказа всичко пред съда.
Това бяха последният пирон в ковчега на Стоян. Той беше признат за виновен и осъден на максимална присъда. Когато чу присъдата, той не показа никаква емоция. Просто седеше там, сломен и победен мъж, сянка на някогашния властен господар на селото.
Маргарита финализира развода си и получи малка част от това, което беше останало от състоянието им. Тя напусна страната, искайки да започне нов живот далеч от скандала и срама.
Глава 12: Ново начало
Месеци по-късно, тишината отново се беше възцарила в малкото село. Но това беше различна тишина. Не беше тишината на страха, а тишината на спокойствието.
Виктор, вече законен собственик на земята и винарната, беше изправен пред трудно решение. Можеше да продаде всичко и да се върне в града, към своя анонимен студентски живот, богат и свободен от миналото. Но нещо го задържаше. Чувстваше отговорност към тази земя, напоена с толкова много история и болка. Чувстваше отговорност към хората от селото, които бяха живели десетилетия под сянката на един тиранин.
С помощта на Александра, която беше прекъснала следването си по право, за да му помага, и на Пламен, когото назначи за управител, Виктор реши да възроди винарната. Но по нов начин. Той създаде кооператив, в който работниците станаха акционери. Разпредели част от печалбата за подобряване на инфраструктурата на селото. Новият модел беше основан не на експлоатация, а на сътрудничество.
Старата къща на Рада беше построена наново, по-хубава от преди, със средства, събрани от цялото село. Тя се върна да живее там, заобиколена от уважението и грижата на своите съседи.
Един топъл следобед, Виктор и Александра стояха на хълма, гледайки към лозята, които се къпеха в златната светлина на залязващото слънце.
– Мислиш ли, че той би се гордял? – попита Виктор, имайки предвид Ангел.
Александра взе ръката му.
– Той не би искал отмъщение. Би искал справедливост и мир. А ти донесе и двете. Превърна една история за омраза в история за надежда.
Виктор погледна към нея. В очите ѝ видя не само любов, но и бъдеще. Бъдеще, което никога не беше търсил, но което го беше намерило. Той беше дошъл в това село като непознат, търсещ призраците на миналото. А сега беше намерил дом, семейство и смисъл.
Старият автобус продължаваше да спира на прашния площад всеки ден. Понякога от него слизаха туристи, привлечени от историята на малкото село, което се беше опълчило на своя господар. Те виждаха едно спокойно, красиво място. Не знаеха за битките, които бяха водени тук, за сълзите, които бяха пролети, и за тайните, които бяха разкрити. Но усещаха нещо във въздуха – дух на свобода и на ново, трудно извоювано начало. А на хълма, лицето, което Рада беше чакала толкова дълго, вече не беше просто спомен за миналото, а обещание за бъдещето.