Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Стюардеса оцеля при падане от 10 километра без парашут, след като в самолета избухва бомба
  • Новини

Стюардеса оцеля при падане от 10 километра без парашут, след като в самолета избухва бомба

Иван Димитров Пешев януари 27, 2023
steterwqdas.png

Стюардеса, която държи рекорда на Гинес за оцеляване при падане от най-висока височина без парашут, извършва ужасяващото си постижение в трагедия преди 51 години, след като оцелява при експлозия на бомба в самолет.

Стюардесата Весна Вулович е единствената оцеляла, когато заподозрян терорист залага бомба на борда на полет 357 на JAT Yugoslav Airlines, при което загиват всички останали 27 пътници и екипаж.

Докато самолетът летял над Хермсдорф в Източна Германия, той внезапно изчезнал от екраните на радарите и всички комуникации били преустановени.

На този ден през януари 1972 г. самолетът се взривява във въздуха над бивша Чехословакия и се разбива в планина.

Не изпускай тези оферти:

Весна е вписана в Книгата на рекордите на Гинес за най-високото падане без парашут – ужасяващите 10.15 километра. Според сведенията са ѝ били необходими три минути, за да се удари в земята.

През 2009 г. обаче група германски и чешки журналисти публикува доклад, в който се посочва, че е „изключително вероятно“ самолетът да е бил объркан с вражески самолет и свален от чехословашките военновъздушни сили.
Чешките военни експерти обаче отхвърлят доклада като теория на конспирацията.

Самата Весна разказва, че е имало един мъж, който изглеждал „ужасно раздразнен“ и който „е чекирал багаж в Стокхолм, слязъл е в Копенхаген и никога не се е качил отново на борда на самолета“.

Полетът е бил от Стокхолм, Швеция, до Белград, Сърбия, с междинни кацания в Копенхаген, Дания, и Загреб, Хърватия.

Независимо от това откъде е дошъл взривът, Весна успява да оцелее, след като по време на падането е затисната от количка за храна.
Тя остава в кома с наранявания, включващи счупен череп, три счупени прешлена и два счупени крака.

Германецът Бруно Хенке я открива да лежи наполовина извън част от самолета, с тялото на друг член на екипажа върху нея и количка за сервиране, притисната към гръбнака ѝ.

Хенке е бил лекар в германската армия по време на Втората световна война и използва медицинските си умения, за да я стабилизира, докато пристигне помощ.
Не се смятало, че тя ще оцелее, но няколко дни по-късно по чудо се събудила от комата и поискала цигара.

Смята се, че е оцеляла, защото е попаднала в конуса на опашката на самолета и това е попречило да бъде изсмукана.

След това фюзелажът на самолета преминал през борови клони и попаднал в дебела снежна покривка, която омекотила удара и смекчила спускането му по хълма.
Първоначално парализирана от кръста надолу, Весна в крайна сметка се възстановява почти напълно.

Продължава да работи за JAT и дори моли компанията да ѝ позволи да лети отново. JAT обаче отказва и ѝ дава работа на бюро в централата на авиокомпанията.
Тя никога не си спомня за инцидента или за спасяването си.

Въпреки ужасяващото преживяване, по-късно Весва казва, че не изпитва страх от летене. Тя казва: „И до днес обичам да пътувам и не се страхувам от летене.“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Домакиня разтърси с писмото си до всички жени: Чистете само колкото да стига!
Next: Като видях какво си отглежда съседката у тях, загубих дума направо. Веднага си посадих и аз и вече имам даже плод

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.