Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си, увита в меко одеяло, а аз разсеяно превъртах телефона си, вдигайки поглед само когато напрежението в състезанието ескалираше. Това беше нашият ритуал, нашата малка котва в хаоса на ежедневието. Апартаментът беше нашата крепост, ипотекиран до последния квадратен сантиметър, но наш. Всеки лев, вложен в него, беше изстрадан, всяка мебел – избрана с внимание.
След епизода, когато финалните надписи се затъркаляха, Ани въздъхна и се изправи.
„Ставам“, промърмори тя, протягайки се. „Ще проверя само вратата.“
Това също беше част от ритуала. Нейната лека тревожност, която аз тайно намирах за мила. Тя отиде до антрето, чух ясното превъртане на ключалката – веднъж, два пъти. Успокоителният звук на сигурността.
„Заключено е“, провикна се тя.
„Знам, скъпа“, отвърнах аз, изправяйки се от дивана. Изключих телевизора и стаята потъна в полумрак, осветен само от уличните лампи навън. Последвах я към спалнята. Тя вече беше влязла в банята, за да си измие зъбите. Аз свалих тениската си и седнах на ръба на леглото, вслушан в тихото жужене на хладилника откъм другия край на жилището.
Не бяха минали и петнадесет секунди.
Точно тогава го чухме.
Ясно, остро тракане от кухнята.
Не беше глух удар, като от паднал предмет. Беше рязко, метално. Като нещо, което се блъска в мивката.
Замръзнахме. Ани излезе от банята, с четка за зъби в ръка, пяна по устните. Очите ѝ бяха широко отворени и срещнаха моите.
„Какво…“ започна тя, но аз вдигнах ръка, призовавайки я да мълчи.
Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Беше невъзможно. Ани току-що беше проверила вратата. Аз бях в хола. Балконската врата беше затворена. Всички прозорци бяха затворени, климатикът работеше.
Настъпи тишина. Толкова гъста, че можеше да се разреже с нож. Чувах собственото си дишане, плитко и учестено.
Това беше… това беше абсурдно. Сигурно беше котката на съседите, скочила върху външния перваз. Но звукът дойде отвътре.
После се чу отново. Този път по-тихо, плъзгащо се. Сякаш някой беше бутнал чаша по кухненския плот.
Страхът беше студен и внезапен. Той се плъзна по гръбнака ми и стегна гърлото ми. Ани пристъпи назад в спалнята, ръката ѝ трепереше.
„Мартине“, прошепна тя, „има някой в кухнята.“
„Невъзможно“, отвърнах аз, но гласът ми прозвуча неубедително дори за самия мен. Как беше възможно? Вратата. Заключена.
Стояхме като вкаменени още няколко секунди. Тишината отново се възцари, но вече не беше спокойна. Беше заредена, очакваща.
„Оставаш тук“, казах аз, опитвайки се да звуча по-смело, отколкото се чувствах. „Заключи вратата на спалнята след мен.“
„Не!“, изсъска тя. „Не отивай! Обади се на полицията!“
„И какво да им кажа? Че съм чул тракане?“, прошепнах ядосано. Трябваше да проверя. Може би просто си въобразявахме.
Бавно, на пръсти, аз излязох от спалнята. Коридорът беше тъмен. Всяка сянка изглеждаше заплашителна. Пристъпих към хола, сърцето ми биеше до пръсване. Най-близкото нещо, което можех да използвам като оръжие, беше тежка статуетка от масивно дърво, която Ани държеше на рафта. Грабнах я. Тежеше в ръката ми, студена и неудобна.
Коридорът към кухнята беше къс, но сега изглеждаше безкраен. Стигнах до ъгъла. От кухнята не се чуваше нищо, освен онова постоянно жужене на хладилника.
Надникнах.
Кухнята беше празна. Лунната светлина, филтрирана през тънките завеси, обливаше плотовете в призрачно сияние. Всичко си беше на мястото – кафемашината, тостерът, поставката с ножове.
Мивката беше празна.
Почти се засмях от облекчение. Казах си, че всичко е било плод на въображението ни, уморени нерви след дългата седмица.
Тъкмо се канех да се обърна и да успокоя Ани, когато погледът ми беше привлечен от нещо върху кухненската маса.
Масата беше чиста, Ани я беше избърсала след вечеря. Но сега, точно в центъра, лежеше нещо. Нещо малко и тъмно.
Приближих се, стиснал статуетката. Сърцето ми отново подскочи.
Не беше предмет от нашата къща.
Беше една-единствена черна шахматна фигура.
Цар.
Вдигнах я. Беше тежка, изработена от полиран абанос, студена на допир. Огледах кухнята отново, този път с нарастващ ужас.
И тогава го видях.
Прозорецът. Малкият прозорец над мивката, който винаги държахме затворен и заключен, защото гледаше към пожарната стълба.
Сега той беше открехнат. Съвсем леко, може би на сантиметър. Но беше открехнат.
Някой беше влизал. Не за да краде. Не за да ни нарани.
А за да остави съобщение.
Стиснах фигурата в ръката си толкова силно, че ръбовете ѝ се впиха в дланта ми. Това не беше случаен инцидент.
Това беше предупреждение.
И аз знаех точно от кого идва.
Глава 2
Нощта беше безсънна. Ани настоя да се обадим на полицията, но аз я разубедих. Какво щяхме да им кажем? Че сме намерили шахматна фигура? Че прозорецът е бил открехнат? Щяха да го отпишат като наша небрежност. Истината беше, че не исках полиция. Не исках официални доклади, не исках въпроси, на които не можех да отговоря.
Ани спа неспокойно до мен, свита на топка, сякаш очакваше удар. Аз лежах по гръб, втренчен в тавана, а студеният абаносов цар лежеше на нощното шкафче и сякаш ме наблюдаваше.
Петър.
Името отекваше в главата ми. Петър. Бизнесмен, филантроп, собственик на половината имоти в околността. Човек, чиято усмивка никога не достигаше до очите му. Човек, на когото дължах не просто пари. Дължах му всичко.
Всичко започна преди година. Аз работех в малка фирма за управление на имоти. Работата беше стабилна, но скучна, а заплатата едва покриваше вноските по ипотекaта за апартамента и сметките. Ани мечтаеше да отвори собствено малко ателие за керамика. Аз мечтаех да ѝ го дам.
Тогава се появи Димитър, мой стар приятел от университета, когото не бях виждал от години. Димитър изглеждаше променен – скъпи костюми, лъскав часовник, аура на успех. Той ми разказа за своя „ментор“ – Петър. Разказа ми за „уникална възможност за инвестиция“. Бърза, лесна печалба. Нещо свързано със строителни парцели, вратичка в закона, нещо, което само хора „вътре в нещата“ знаеха.
Бях глупак. Бях отчаян и алчен.
Петър ме прие в огромния си, стерилен офис, който гледаше към целия град отвисоко. Той беше любезен, почти бащински настроен. Говори ми за „поемане на рискове“ и „изграждане на бъдеще“.
Взех заем. Не от банка. От него. Подписах документи, които моят адвокат – ако изобщо си бях направил труда да наема такъв – би нарекъл самоубийство. Сумата беше огромна. Сума, която щях да „удвоя“ за три месеца.
Разбира се, „инвестицията“ се провали. Парцелът се оказа защитена зона. Вратичката в закона се затвори с трясък. Парите ми изчезнаха. А дългът ми към Петър остана, набъбвайки с лихви, които бяха по-скоро изнудване, отколкото финанси.
Опитах се да говоря с него. Той беше все така любезен. „Правилата са правила, Мартине. Играта е такава. Понякога печелиш, понякога губиш.“
Това беше преди шест месеца. Оттогава живеех в тих ужас, криейки истината от Ани, прехвърляйки пари от кредитна карта на кредитна карта, само за да покрия лихвите, затъвайки все по-дълбоко.
А сега. Шахматният цар.
Играта беше свършила. Той идваше за мен.
На сутринта Ани беше бледа и мълчалива. Тя направи кафе, ръцете ѝ трепереха леко.
„Мартине, трябва да сменим ключалките. Трябва да сложим решетки на прозореца в кухнята.“
„Да, скъпа, ще го направя. Ще се обадя на техник днес“, излъгах аз. Нямах пари за техник. Едва имах пари за кафето.
„Кой би направил такова нещо?“, попита тя, повече на себе си, отколкото на мен. „Да не би да е… онзи съсед от третия етаж, с когото се скарахме за паркирането?“
Кимнах, хващайки се за сламката. „Сигурно. Някакъв идиот. Не се притеснявай, ще се оправя.“
Тя ме погледна, очите ѝ търсеха истината. Ани беше интуитивна. Тя усещаше, че нещо не е наред от месеци. Моята раздразнителност, вечната ми умора, тайнствените телефонни разговори, които водех на балкона.
„Добре ли си?“, попита тя тихо. „Изглеждаш… далечен.“
„Просто съм уморен. Много работа.“
Целунах я по челото, но усещах вкуса на пепел в устата си. Лъжата беше станала моя втора природа.
Тръгнах за работа, но вместо към офиса, свих към едно малко, забутано кафене в странична уличка. Трябваше да видя Димитър. Той ме беше вкарал в това, той трябваше да ми помогне да изляза.
Намерих го на обичайната му маса в ъгъла, забил нос в лаптопа си. Изглеждаше все така преуспяващ, но когато вдигна поглед и ме видя, усмивката му замръзна. В очите му видях същия страх, който оглеждаше и моите.
„Мартине! Какво има?“, попита той, опитвайки се да звучи небрежно.
Седнах тежко срещу него, без да поръчвам нищо. Хвърлих шахматната фигура на масата. Тя изтрака силно върху дървения плот.
Димитър я зяпна, сякаш беше змия. Цялата кръв се оттече от лицето му.
„Снощи“, казах аз, гласът ми беше дрезгав. „В апартамента ми. Ани беше там.“
„О, не“, прошепна Димитър, затваряйки лаптопа. „Не, не, не. Той каза, че ще ти даде още време.“
„Той?“, сграбчих го аз. „Говорил си с Петър?“
„Мартине, трябва да се успокоиш. Нещата са… сложни.“
„Сложни ли?“, почти изкрещях аз, привличайки погледите на другите клиенти. Намалих гласа си до съскане. „Ти ме забърка в това, Димитре. Ти ми гарантира, че е сигурно. Сега той влиза в дома ми. Какво иска?“
Димитър се огледа нервно. „Парите, Мартине. Какво друго? Срокът ти изтече преди седмица. Той не обича да чака. Това е просто… неговият начин да напомни.“
„Нямам ги!“, ударих аз по масата. „Знаеш, че ги нямам! Инвестицията беше измама! Всичко изгоря!“
„Шшшт! Тихо!“, паникьоса се Димитър. „Не говори така. Не е било измама, беше просто лош късмет. Пазарът се срина.“
„Не ме лъжи повече!“, изправих се аз. „Ще отида при него. Ще му кажа, че ми трябва още време. Ще му обясня.“
Димитър ме хвана за ръката, очите му бяха пълни с ужас. „Недей. Не прави това. Не можеш просто да отидеш при него. Не и след като той е изпратил… това.“ Той кимна към черния цар. „Той не иска да говори с теб. Той иска това, което му дължиш. И ако не са пари… той ще си вземе нещо друго.“
„Какво друго?“, попитах аз, макар че стомахът ми вече се беше свил на топка.
„Апартаментът, Мартине. В договора. Онази клауза с дребен шрифт. Ако просрочиш плащането с повече от тридесет дни… апартаментът ти става негов. Като обезпечение.“
Светът се завъртя. Апартаментът. Крепостта. Домът на Ани.
„Не… не, това е ипотекиран апартамент. Банката…“
„Петър не се интересува от банката“, прекъсна ме Димитър. „Той ще плати ипотеката на банката и ще ви изхвърли на улицата. За него това са джобни пари. Той иска апартамента. Харесал е локацията.“
Почувствах, че ми прилошава. Бях заложил дома ни. Бях подписал смъртната присъда на нашия живот, без дори да осъзнавам.
„Трябва да има начин“, промълвих аз.
„Има“, каза Димитър, избягвайки погледа ми. „Винаги има начин с Петър. Но… няма да ти хареса.“
„Какъв?“
„Той има нужда от услуга. От теб. От твоята позиция във фирмата за имоти.“
„Каква услуга?“
Димитър се наведе напред. „Има един клиент. Конкурент на Петър. Търси да купи голям склад. Твоята фирма управлява няколко подходящи. Петър иска да знае кой е клиентът, каква е офертата му и… иска да се увериш, че сделката ще пропадне. Иска да саботираш собствената си фирма.“
Предателство. Искаше от мен да стана престъпник. Да предам колегите си, да рискувам работата си, за да се спася.
„Не мога“, поклатих глава аз. „Това е…“
„Можеш“, каза Димитър твърдо. „Или това, или губиш апартамента. И вярвай ми, Мартине, губенето на апартамента ще е най-малкият ти проблем. Не познаваш Петър. Не знаеш на какво е способен, когато не получи своето.“
Той остави няколко монети на масата и се изправи, оправяйки сакото си.
„Помисли. Но помисли бързо. Шахматният цар означава, че играта е в ендшпил. И ти си този, който е в мат.“
Глава 3
Върнах се вкъщи като в мъгла. Ани вече беше тръгнала за работа – тя работеше на непълен работен ден като администратор в зъболекарска клиника, докато се опитваше да спести за своето ателие. Къщата беше тиха, но тишината вече не носеше утеха. Усещах я като заплаха.
Шахматният цар стоеше на кухненската маса, където го бях оставил. Взех го и го стиснах в дланта си. Тежеше като камък, тежеше като вината ми.
Да саботирам фирмата си. Да предам шефа си, господин Влаев, който винаги беше бил справедлив с мен. Да рискувам да ме уволнят, да ме съдят. И всичко това, за да се измъкна от кашата, която сам бях забъркал.
Моралната дилема ме разкъсваше. От едната страна беше моят дом, моят брак, сигурността на Ани. От другата – моята почтеност, моята работа, остатъците от самоуважението ми.
Но думите на Димитър отекваха в ума ми: „Не познаваш Петър“.
Знаех, че е прав. Това не беше просто бизнес. Това беше игра на власт и аз бях пионката.
Отидох в офиса. Атмосферата беше обичайната – жужене на клавиатури, тихи разговори, мирис на кафе. Но за мен всичко изглеждаше различно. Чувствах се като шпионин, като предател.
Господин Влаев ме повика в кабинета си почти веднага. Той беше възрастен мъж, със сребърна коса и уморени, но добри очи.
„Мартине, влизай. Исках да говоря с теб. Имаме нов голям клиент. Много важен. Искам ти да поемеш сделката. Ти си най-добрият ми човек в преговорите.“
Стомахът ми се сви. Ето го. Това беше.
„Разбира се, господин Влаев. За какво става въпрос?“
„Компания, наречена „Иновативни Логистики“. Търсят огромен склад, над пет хиляди квадрата, с достъп до околовръстното. Готови са да платят висока цена. Това е огромен комисион за фирмата. И голям бонус за теб, синко. Знам, че ти трябват пари, с тази ипотека.“
Той ми се усмихна бащински, а аз се почувствах като най-долното същество на света. „Иновативни Логистики“. Това трябваше да е конкурентът, за когото говореше Димитър.
„Ще направя всичко възможно, господине“, казах аз, а гласът ми прозвуча кухо.
Прекарах остатъка от деня, ровейки в документите. Офертата беше наистина добра. Клиентът беше сериозен. Имаше два склада, които отговаряха перфектно на изискванията. Единият беше наш ексклузивен имот. Другият… другият се управляваше от фирма, която според слуховете беше фасада на империята на Петър.
Планът беше ясен. Трябваше да ги насоча към другия склад. Да омаловажа нашия имот, да „открия“ проблеми – течове, лоша инфраструктура, проблеми с разрешителните. Лесно за изпълнение, но катастрофално за фирмата ми.
Вечерта, когато се прибрах, Ани ме чакаше. Беше сложила резе на кухненския прозорец – просто, но ефективно. Изглеждаше малко по-спокойна.
„Говорих със сестра ми днес“, каза тя, докато вечеряхме.
Лилия. По-малката сестра на Ани. Гордостта на семейството. Учеше право в университета, беше блестящ студент. Ани я обожаваше и постоянно се тревожеше за нея.
„Как е тя?“, попитах аз, опитвайки се да се съсредоточа.
„Добре е, но… притеснена е. Семестриалната такса се е увеличила. Много. А и учебниците… знаеш, правото е скъпо. Казах ѝ, че ще ѝ помогнем.“
Погледнах я. Поредният разход. Поредното напомняне за моя провал.
„Ани, знаеш, че в момента сме малко…“
„Знам, знам, че сме затегнати с ипотеката“, прекъсна ме тя с леко раздразнение. „Но това е Лилия, Мартине. Тя няма на кого друг да разчита. Казах ѝ, че ще ѝ пратим парите следващата седмица.“
„Колко?“, попитах аз, страхувайки се от отговора.
Тя назова сума, която ме накара да ми прилошее. Беше почти колкото вноската ми по ипотеката.
„Ще намерим начин“, каза тя твърдо, виждайки изражението ми. „Аз мога да поема още часове в клиниката. Ти може би…“
„Да, аз ще го оправя“, казах аз рязко. „Не се притеснявай. Ще има парите.“
Решението беше взето. Вече не ставаше въпрос само за апартамента. Ставаше въпрос за Лилия, за бъдещето ѝ. Не можех да позволя на Ани да разбере, че съм провален.
Късно вечерта, когато Ани вече спеше, аз отворих служебния си лаптоп. Отворих досието на „Иновативни Логистики“. Ръцете ми трепереха, докато пишех имейл до Димитър от моя анонимен имейл акаунт.
„Имам достъп. Кажи на Петър, че сделката е моя. Какво точно иска да направя?“
Отговорът дойде почти веднага. Беше кратък и ясен.
„Насочи ги към склад „Запад“. Саботирай склад „Изток“ (нашия). Искаме копие от пълната им оферта и финансовото им състояние. Незабавно.“
Имаше и постскриптум.
„Той е доволен. Казва, че си умен играч. Царят е в безопасност… засега.“
Затворих лаптопа, усещайки студена пот по гърба си. Бях прекрачил линията. Вече нямаше връщане назад. Бях станал един от хората на Петър.
Глава 4
Следващите няколко дни бяха мъчение. Водех двойствен живот. През деня бях Мартин, съвестният служител, който подготвяше презентация за „Иновативни Логистики“. Усмихвах се на господин Влаев, уверявах го, че всичко върви по план, че склад „Изток“ е нашият фаворит и че имаме голям шанс да затворим сделката.
Вечер се превръщах в престъпник. Заключвах се в малкия си кабинет у дома, уж за да „работя до късно“. Там, в тъмнината, аз методично фалшифицирах доклади. „Открих“ сериозен структурен проблем в покрива на склад „Изток“. Изрових стар, отдавна решен спор за собственост, който представих като активен и рисков. В същото време излъсквах до блясък офертата за склад „Запад“ – имота на Петър.
Изпратих копие от финансовите документи на „Иновативни Логистики“ на Димитър. Чувствах се мръсен. Всяко натискане на клавиша беше като забиване на пирон в ковчега на моята съвест.
Напрежението у дома стана непоносимо. Ани усещаше моята потайност. Тя спря да ме пита как е минал денят ми, защото знаеше, че ще получи уклончив отговор. Спряхме да гледаме MasterChef. Вечер тя четеше книга в леглото, а аз стоях в кабинета си, втренчен в екрана, чакайки инструкции.
„Отдалечаваш се, Мартине“, каза ми тя една вечер, гласът ѝ беше тих и тъжен. „Каквото и да е, можеш да ми кажеш. Мислех, че сме екип.“
„Просто съм под огромен стрес, Ани. Тази сделка… тя е всичко. Ако я спечеля, ще имам огромен бонус. Ще платим таксата на Лилия, ще можем да дишаме малко.“
Още една лъжа, изградена върху основите на друга. Бонусът беше мираж. Единствената ми „награда“ щеше да бъде временното оттегляне на хищника.
„Липсваш ми“, прошепна тя, преди да се обърне и да загаси лампата.
Думите ѝ ме пронизаха по-дълбоко от страха от Петър. Губех я. В опита си да спася материалното, аз унищожавах безценното.
Междувременно, трябваше да се справя и с Лилия. Ани ѝ беше обещала парите. Аз ги нямах. Петър не ми плащаше за тази услуга; той просто ми „позволяваше“ да запазя дома си.
Използвах парите, които бях заделил за вноската по ипотеката. Беше рискован ход. Това означаваше, че следващия месец щях да съм в просрочие с банката. Но не можех да разочаровам Ани. Не и сега.
Преведох парите на Лилия. Тя ми се обади, щастлива и благодарна.
„Мартине, ти си спасител! Не знам какво щях да правя. Ани ми каза, че си под напрежение, но наистина ти благодаря. Ще ти се реванширам някой ден, като стана голям адвокат!“
„Няма проблем, Лили. Учи здраво“, казах аз, а гърлото ми се беше свило. Аз, който се нуждаех от адвокат повече от всеки друг.
В деня на презентацията пред „Иновативни Логистики“ се чувствах болен. Бях облечен в най-хубавия си костюм, но се чувствах като в чужда кожа. Представителите на компанията бяха двама – сериозни, интелигентни мъже, които задаваха точни въпроси.
Представих им склад „Изток“ (нашия) точно както Петър беше наредил. Наблегнах на „рисковете“. „Нестабилен покрив“, „възможни правни усложнения“, „логистични предизвикателства“. Видях как ентусиазмът им охладнява.
След това представих склад „Запад“ (на Петър). Картината беше розова. „Перфектна локация“, „наскоро реновиран“, „чиста документация“.
Те си тръгнаха, обещавайки да обмислят. Знаех какво ще изберат.
Господин Влаев беше в недоумение. „Мартине, бях сигурен, че „Изток“ е по-добрият вариант. Какво се обърка?“
„Просто… документите, господин Влаев. Като се задълбочих, излязоха тези проблеми. По-добре да сме честни с клиента, отколкото да загубим репутацията си.“
Той ме погледна продължително, с пронизващите си сини очи. За миг си помислих, че вижда през мен. Но после той кимна бавно.
„Прав си, синко. Честността е над всичко. Жалко. Беше добра сделка.“
Почувствах се като ударен. Той ми вярваше. А аз го бях предал.
Същата вечер получих съобщение от Димитър. „Чисто. Клиентът е избрал „Запад“. Петър е доволен. Спечели си малко време.“
Не почувствах облекчение. Чувствах само празнота.
Когато се прибрах, Ани не беше в хола. В спалнята също я нямаше. Чух я в банята. Тя плачеше. Не шумно, а с тихи, сподавени хлипания, които късаха сърцето ми.
Почуках. „Ани? Добре ли си?“
Тя излезе, лицето ѝ беше подпухнало, очите ѝ – червени. Държеше телефона си.
„Коя е Михаела?“, попита тя, а гласът ѝ трепереше.
Стомахът ми падна. Михаела. Това беше името, което използвах, за да запаметя анонимния имейл адрес, през който комуникирах с Димитър. Бях оставил лаптопа си отворен в кабинета.
„Какво? За какво говориш?“
„Видях имейлите, Мартине. В твоя лаптоп. Отидох да го взема, за да проверя нещо за Лилия, и… той беше отворен. „Петър е доволен“. „Саботирай склад Изток“. Какво си направил, Мартине? Какво, по дяволите, става?“
Тя ме гледаше с ужас и нещо друго… погнуса.
Маската ми падна. Нямаше смисъл да лъжа повече. Не и за това.
„Ани, аз… мога да обясня.“
„Обяснявай тогава!“, извика тя, гневът ѝ най-накрая избухна. „Защото в момента изглежда, че унищожаваш фирмата си! Че си забъркан с някакъв… Петър! Същият онзи Петър, за когото ми говореше Димитър преди години ли? Мафиотът?“
„Не е мафиот, той е бизнесмен…“
„Не ме лъжи!“, изкрещя тя. „Кой е той? И какво общо имаш с него?“
Нямах избор. Разказах ѝ. Разказах ѝ всичко. За глупавата „инвестиция“. За огромния дълг. За посещението в кухнята. За шахматния цар. За заплахата към апартамента. За саботажа.
Докато говорех, лицето ѝ премина от гняв към шок, а след това към леден ужас. Тя седна на леглото, сякаш краката ѝ не я държаха.
„Ти… ти си заложил дома ни?“, прошепна тя невярващо. „Без да ми кажеш?“
„Опитвах се да ни помогна! Исках да ти дам всичко…“
„Искал си да ми дадеш всичко?“, тя се изсмя, но смехът ѝ беше горчив. „Ти унищожи всичко, Мартине! Ти ни унищожи! Заради твоята алчност и твоята гордост! Не можа да дойдеш и да ми кажеш, че си сгрешил!“
„Страхувах се…“
„Страхувал си се? А аз? Аз как трябва да се чувствам сега? Живеем в апартамент, който не е наш! Всеки момент могат да дойдат и да ни изхвърлят! И ти си станал престъпник заради това!“
Тя стана и отиде до гардероба. Започна да вади дрехи и да ги хвърля в малък куфар.
„Какво правиш?“, попитах аз, обзет от паника.
„Отивам при сестра си. Не мога да стоя тук. Не мога да те гледам.“
„Ани, моля те! Не ме оставяй! Ще го оправя! Обещавам!“
Тя спря и се обърна към мен. В очите ѝ нямаше сълзи. Имаше само студена, мъртва празнота.
„Как, Мартине? Като предадеш още някого? Като вземеш още един заем, за да покриеш стария? Ти не разбираш. Не става въпрос за парите. Става въпрос за лъжата. Ти ме лъга месеци наред. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Спеше до мен и ме лъжеше. Нашият живот… всичко е било лъжа.“
Тя дръпна ципа на куфара.
„Не мога да ти вярвам повече. Не знам кой си.“
Тя мина покрай мен, без да ме погледне. Чух я да отваря входната врата. Чух я да я затваря.
И тогава останах сам. Сам в апартамента, който вече не беше мой, със съкрушителните последици от моите тайни. Шахматният цар все още беше в джоба ми, студен и тежък.
Бях спечелил битката с Петър. Но току-що бях загубил войната.
Глава 5
Изминаха три дни. Три дни на абсолютна, оглушителна тишина. Ани не се върна. Не отговаряше на обажданията ми, нито на безкрайните ми съобщения, пълни с извинения, молби и обещания. Апартаментът, нашата крепост, се беше превърнал в моя затвор. Всяка вещ ми напомняше за нея. Одеалото на дивана. Чашата ѝ за кафе до мивката.
Ходех на работа като автомат. Господин Влаев обяви, че „Иновативни Логистики“ са се оттеглили от преговорите за склад „Изток“ и са подписали с конкуренцията. Той беше разочарован, но ме потупа по рамото. „Направи каквото можа, Мартине. Поне бяхме честни.“
Думата „честни“ ме прободе като нож.
Димитър ми се обади веднъж. „Как си, човече? Всичко наред ли е?“
„Ани ме напусна“, казах аз глухо.
Настъпи мълчание от другата страна. „О… по дяволите, Мартине. Съжалявам. Тя… разбра ли?“
„Да. Разбра всичко.“
„Виж, просто ѝ дай време. Жените са така. Ще се върне. Важното е, че си в безопасност. Петър е доволен. Имаш покрив над главата си.“
„Нямам“, казах аз. „Тя беше моят покрив. Не апартаментът.“
Затворих телефона. Неговата прагматичност ме отвращаваше.
На четвъртия ден реших, че не мога повече. Трябваше да говоря с Ани. Трябваше да я видя. Лилия учеше в университет в друг град, но знаех, че двете имаха малка квартира там, която Ани беше наела преди години, за да има „нейно място“, когато посещава сестра си. Беше на два часа път с кола.
Качих се в колата и потеглих. През целия път репетирах какво ще ѝ кажа. Че ще продам колата. Че ще започна втора работа. Че ще отида при Петър и ще го моля за разсрочено плащане, каквото и да ми коства. Че ще направя всичко, за да си я върна.
Стигнах до адреса следобед. Беше стара, но поддържана кооперация близо до университетския кампус. Качих се до третия етаж. Сърцето ми биеше лудо. Почуках на вратата.
Отвори ми Лилия. Изглеждаше изненадана, а после лицето ѝ стана предпазливо.
„Мартине? Какво правиш тук?“
„Лили, моля те. Трябва да говоря с Ани. Тя тук ли е?“
Лилия се поколеба. „Тя… не иска да те вижда, Мартине.“
„Моля те“, гласът ми се пречупи. „Само пет минути. Трябва да ѝ обясня.“
Тя въздъхна, виждайки отчаянието ми. „Добре. Влез. Но тя е много разстроена.“
Влязох в малкия апартамент. Ани беше в кухнята, седнала на масата с чаша чай. Когато ме видя, цялото ѝ тяло се напрегна. Тя не стана.
„Какво искаш?“, попита тя, гласът ѝ беше студен.
Лилия дискретно се оттегли в другата стая.
„Ани, съжалявам. Знам, че сбърках. Сбърках ужасно. Бях уплашен и глупав. Моля те, ела си вкъщи. Ще намеря начин да оправя всичко.“
Тя ме гледаше, сякаш бях непознат. „Няма „вкъщи“, Мартине. Разбираш ли? Този апартамент не е наш. Той принадлежи на онзи… престъпник. А ти си му помогнал.“
„Направих го, за да ни спася!“
„Не!“, тя удари по масата. „Направи го, за да спасиш себе си от унижението да ми признаеш. Мислеше ли за мен, когато подписваше тези документи? Мислеше ли за мен, когато лъжеше шефа си? Мислеше ли за мен, когато оставяше онзи… онзи шахматен цар на масата, за да го видя?“
„Аз не съм го оставил!“
„Все тая! Ти си го докарал в дома ни! Ти докара този ужас в живота ни!“
„Ани… аз те обичам.“
„И аз те обичах, Мартине“, прошепна тя и това ме удари по-силно от шамар. „Но не знам какво е останало. Ти се превърна в някой, когото не познавам. Лъжец. Предател.“
„Мога да се променя! Ще се променя!“, пристъпих аз към нея, но тя вдигна ръка.
„Недей. Не се доближавай. Има и още нещо, нали?“
„Какво?“
„Петър. Този, за когото говориш. Аз го познавам.“
Кръвта ми замръзна. „Какво? Как го познаваш?“
„Той не ти ли каза?“, погледна ме тя с горчива ирония. „Разбира се, че не. Той обича игричките си. Петър беше… приятел на баща ми. Преди много години. Когато бях още тийнейджърка. Той беше обсебен от мен.“
Почувствах, че подът се люлее под краката ми.
„Обсебен?“, промълвих аз.
„Той беше много по-възрастен. Идваше у дома, носеше ми подаръци. Аз го мислех за мил чичо. Но после… той започна да става настоятелен. Искаше да ме извежда. Баща ми го отряза. Скараха се ужасно. Не го бях виждала от години. Мислех, че е изчезнал от живота ни. Докато Димитър не започна да говори за своя „ментор“ преди няколко години. Тогава те свързах с него.“
„Ти… ти си знаела? Знаела си, че съм взел пари от него?“
„Не!“, извика тя. „Не знаех, че си толкова глупав! Мислех, че е просто бизнес познанство. Не съм и сънувала, че ще вземеш пари от него! Димитър ми го спомена веднъж на един коктейл, че работите заедно, но аз… о, боже…“
Тя зарови лице в ръцете си. „Сега всичко има смисъл.“
„Какво има смисъл?“
Тя вдигна поглед, в очите ѝ имаше нов, студен ужас.
„Това не е за парите, Мартине. Не е и за апартамента. Това е за мен. Той те използва, за да стигне до мен. Той иска да те унищожи, за да може той да дойде като… спасител. Шахматният цар… това е той. А ти си просто пионка, която той жертва.“
Истината в думите ѝ ме удари с физическа сила. Това беше по-лошо от всичко, което си бях представял. Не бях просто длъжник. Бях оръжие в ръцете на един обсебен мъж, насочено срещу собствената ми съпруга.
„Ани… аз не знаех… кълна се…“
„Разбира се, че не си знаел!“, извика тя. „Ти беше твърде зает да спасяваш собствената си кожа! А сега какво? Какво ще правим сега? Той няма да спре. Дори да му върнеш парите, той няма да спре. Той иска мен.“
Страхът, който изпитах в кухнята онази нощ, беше нищо в сравнение с ледения ужас, който ме обзе сега. Това беше лична вендета.
„Трябва да избягаме“, казах аз. „Ще съберем багажа и ще заминем. Още сега.“
„И да отидем къде, Мартине?“, попита тя уморено. „Той е навсякъде. Той има пари, има власт. Ще ни намери, преди да сме стигнали до края на града. И ще съсипе и Лилия. Мислиш ли, че не знае за нея? Той знае всичко.“
Тя беше права. Бяхме в капан.
„Има само един начин“, каза Ани, изправяйки се. Решителността се върна в очите ѝ, но беше студена и плашеща.
„Какъв?“
„Аз ще отида да говоря с него.“
„Не!“, извиках аз. „Луда ли си? Няма да те пусна близо до него!“
„Няма да ме спреш, Мартине. Ти загуби това право, когато ми излъга. Това е моят живот, моето минало. Аз ще се оправя с него. Аз ще сложа край на това.“
„Какво ще му кажеш? Какво ще му предложиш?“
Тя ме погледна, а в погледа ѝ имаше смесица от съжаление и стомана.
„Ще му предложа това, което винаги е искал. Сделка. Но при моите условия.“
„Ани, недей… каквото и да си мислиш…“
„Върви си у дома, Мартине“, каза тя, отваряйки вратата на апартамента. „Чакай ме там. И не прави нищо. Абсолютно нищо. Ако се опиташ да се свържеш с него или с Димитър, ще влошиш нещата стократно. Разбра ли?“
Исках да споря. Исках да я заключа в стаята и да не я пусна. Но видях в очите ѝ, че беше взела решение. И видях, че в тази игра тя беше много по-силна от мен.
Аз бях този, който донесе страха. Тя беше тази, която щеше да се изправи срещу него.
Излязох от апартамента, чувствайки се по-малък и по-уплашен от всякога.
Глава 6
Пътуването обратно беше мъчително. Всеки километър увеличаваше паниката ми. Какво имаше предвид Ани под „сделка“? Какво можеше да предложи на мъж като Петър, освен… не, не смеех дори да си го помисля. Образът на Ани, принудена да се жертва заради моята глупост, ме караше да ми се повдига.
Стигнах до празния апартамент. Тишината беше оглушителна. Отидох в кухнята. Шахматният цар все още беше там, където го бях оставил. Грабнах го и го запратих в стената. Той се удари с трясък и падна на пода, оставяйки малка вдлъбнатина в мазилката. Не се счупи. Беше също толкова цял и арогантен.
Часовете се точеха. Ходех напред-назад из хола, телефонът стиснат в ръката ми. Ани беше казала да не правя нищо, но как можех да стоя безучастен?
Накрая не издържах. Трябваше да имам някакъв контрол. Трябваше да знам с какво се борим.
Обадих се на единствения човек, на когото можех да се доверя, макар и с нежелание. Ивайло. Той беше млад адвокат, с когото бях работил по няколко сделки с имоти. Беше умен, предпазлив и най-важното – не беше част от кръга на Петър.
Намерих го в кантората му, въпреки че беше късно вечерта.
„Мартине? Какво има?“, попита той, видимо изненадан от обаждането ми.
„Ивайло, в голяма беда съм. Трябва ми помощ. Не по телефона.“
„Добре. Ела.“
След двадесет минути бях в малкия му, затрупан с папки офис. Разказах му всичко. За Димитър, за „инвестицията“, за дълга, за саботажа в офиса, за шахматния цар. Разказах му и за Ани. За миналото ѝ с Петър и за факта, че тя в момента е отишла да се „договаря“ с него.
Ивайло слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Лицето му ставаше все по-сериозно. Когато свърших, той се облегна назад и сплете пръсти.
„Мартине, ти не си в голяма беда. Ти си в катастрофална ситуация.“
„Знам. Кажи ми, че имам някакъв изход. Тези документи… този договор за заем… той законен ли е?“
„Донеси ми го. Трябва да го видя. Но ако Петър е замесен, вероятно е железен. Тези хора не оставят нищо на случайността. Но не това е най-големият ти проблем.“
„А кой е?“
„Саботажът. Ти си извършил корпоративен шпионаж и си причинил сериозни финансови щети на работодателя си. Това е престъпление. Петър те държи не само с дълга. Той те държи и с това. Ако реши, може да те вкара в затвора утре. Един анонимен имейл до господин Влаев с доказателствата… и си дотам.“
Усетих как краката ми омекват. Той ме беше хванал в двойна примка.
„А Ани?“, попитах аз, гласът ми беше едва чут. „Той… той може ли да ѝ направи нещо?“
Ивайло се намръщи. „Петър е… сложен. Той не е уличен бандит. Той е бизнесмен. Но е безскрупулен. Не мисля, че ще я нарани физически. Но ще я притисне. Емоционално, психически. Ще използва твоя дълг и твоите престъпления като лост, за да получи каквото иска от нея. И ти няма да можеш да направиш нищо, за да я спреш, защото ако го направиш, той ще те унищожи.“
Това беше. Мат. Точно както беше казал Димитър.
„Какво да правя?“, попитах аз, отчаян.
„Първо, донеси ми веднага копие от този договор. Всяка хартийка, която си подписвал. Второ, спри всякакъв контакт с Димитър. Той не ти е приятел, той е просто куриер на Петър. Трето… моли се жена ти да е по-умен играч от теб.“
Той ме погледна строго. „И Мартине. Каквото и да ти струва, намери пари. Истински пари. Защото единственият начин да се бориш с човек като Петър е или да имаш по-силни компромати, каквито ти нямаш, или да му платиш. До стотинка.“
„Нямам ги!“, почти извиках аз.
„Тогава намери. Продай апартамента, преди той да ти го е взел. Продай колата. Вземи заем от банка, ако можеш. Направи нещо! Защото докато този дълг виси, ти си негов роб. А Ани е твоят залог.“
Тръгнах си от кантората му, чувствайки се още по-смазан. Той беше прав. Трябваха ми пари. И то бързо.
Когато се прибрах, апартаментът беше все така празен. Беше почти полунощ. Ани още я нямаше.
Паниката започна да прераства в ужас. Къде беше тя? Какво се случваше? Тъкмо посягах към телефона, за да ѝ звънна, въпреки забраната ѝ, когато входната врата се отвори.
Ани влезе. Изглеждаше като призрак. Беше бледа като платно, но очите ѝ горяха със странен, трескав огън. Тя не ме погледна. Мина покрай мен и влезе в кухнята. Наля си чаша вода и я изпи на един дъх. Ръцете ѝ трепереха силно.
„Ани?“, приближих се аз бавно. „Добре ли си? Какво стана? Говори с него?“
Тя се облегна на плота, сякаш краката ѝ щяха да се поддадат. После се обърна и ме погледна. В погледа ѝ нямаше гняв. Имаше само безкрайна, опустошителна умора.
„Да. Говорих с него.“
„И? Какво… какво поиска той?“
Тя се изсмя, сух, празен смях. „Какво поиска ли? Поиска всичко, разбира се. Поиска теб да те няма. Поиска да те види съсипан. Поиска… мен.“
Сърцето ми спря. „Какво… какво му даде, Ани? Моля те, кажи ми…“
Тя вдигна ръка. „Не става въпрос за това, което си мислиш. Той е по-извратен. Не искаше… тяло. Той искаше душа.“
„Не разбирам.“
„Сключихме сделка, Мартине. Нова сделка. Той ще анулира дълга ти. Ще забрави за саботажа. Ще ни остави апартамента.“
Зяпнах. Това беше невъзможно. „Как? Какво поиска в замяна?“
Ани затвори очи за момент, сякаш събираше сили.
„Той иска аз да започна работа за него.“
Объркването ми беше пълно. „Работа? Каква работа? В неговата фирма?“
„Не точно“, каза тя, а гласът ѝ беше едва доловим. „Той притежава фондация. Благотворителна. За изкуство. Подпомага млади артисти. Той иска аз да я управлявам.“
„Но… това е… това е добре, нали? Това е просто работа.“
Тогава тя отвори очи и ме погледна, и в тях видях истинския ужас.
„Не, Мартине. Не е просто работа. Това е каишка. Аз ще бъда негова служителка. Ще трябва да му се отчитам всеки ден. Ще трябва да присъствам на неговите вечери, на неговите събития. Ще бъда до него, усмихната, представяйки „благородното му лице“ пред света. Ще бъда неговата… кукла. Неговата награда, която той показва на всички. Той не ме иска в леглото си. Той ме иска в клетка. Златна клетка.“
Тя пое дълбоко дъх. „Той иска да те гледа как знаеш, че всеки ден съм с него, а ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Защото ако аз напусна… или ако ти кажеш и една дума… старата сделка влиза в сила. И ти отиваш в затвора, а ние губим всичко.“
Това беше. Гениално. Сатанинско. Той не просто ни беше победил. Той ни беше осъдил на доживотен затвор, заедно. Той ме беше принудил да гледам как съпругата ми бавно бива отнемана от мен, ден след ден, и всичко това с моето мълчаливо съгласие.
„Не“, поклатих глава аз. „Няма да го позволя. Ще продадем апартамента. Ще избягаме…“
„Късно е!“, прекъсна ме тя. „Вече се съгласих. Нямахме избор, Мартине. Ти нямаше избор. Аз го направих. За да те спася. За да спася Лилия от това да има зет в затвора. За да спася… нас. Каквото е останало от нас.“
Тя се приближи до мен и за първи път от дни ме докосна. Но докосването ѝ беше студено.
„Така че, честито, Мартине. Спасен си. Дългът ти е платен.“
Тя се отдръпна.
„Цената е, че от утре сутрин… аз принадлежа на него.“
Глава 7
Новият ни „живот“ започна на следващия ден. Беше сюрреалистично. Ани се събуди рано. Облече се в един от най-хубавите си костюми – този, който пазеше за специални поводи. Сложи си грим, косата ѝ беше перфектна. Изглеждаше като бизнес дама, отиваща на важна среща, а не като заложник.
Аз седях на кухненската маса, пиейки кафе, което имаше вкус на кал. Не бях спал. Гледах я как се движи из апартамента, като непозната.
„Трябва ли да те закарам?“, попитах аз глухо.
„Не. Той изпраща кола“, отвърна тя, без да ме поглежда.
Точно в осем и половина на вратата се позвъни. Не беше кола. Беше мъж. Висок, облечен в безупречен черен костюм, с дискретна слушалка в ухото. Охрана.
„Госпожо“, каза той с равен, безизразен глас. „Готова ли сте?“
Ани кимна. Взе чантата си. Тя спря на вратата и ме погледна. В очите ѝ прочетох хиляди неща – страх, омраза, съжаление. Но най-вече – студена решителност.
„Не ме чакай за вечеря“, каза тя. „Ще има събитие на фондацията.“
После излезе. Вратата се затвори след нея с тихо щракване, което прозвуча като затръшване на врата на килия.
Отидох на работа, но не можех да функционирам. Взирах се в екрана, но виждах само лицето на Ани. Виждах я в офиса на Петър, принудена да му се усмихва. Виждах го как я гледа – с онзи поглед на собственик.
Господин Влаев ме извика отново. Очаквах най-лошото. Може би Петър беше решил да ме довърши въпреки всичко.
„Мартине, седни. Изглеждаш ужасно, синко.“
„Не спах добре, господин Влаев.“
„Чух новината“, каза той.
Сърцето ми спря. „Новината?“
„Да. За жена ти. Ани. Страхотно назначение! Директор на фондацията „Прометей“! Това е… това е невероятно! Петър рядко допуска нови хора толкова високо. Тя трябва да е изключителна жена.“
Той се усмихваше. Не знаеше.
„Да“, успях да промълвя аз. „Тя е.“
„Това е чудесно за теб, Мартине! Връзки! Винаги е добре да имаш връзки на такова ниво. Е, честито! Казах ти, че нещата ще се наредят.“
Кимнах, чувствайки се физически болен. Играта на Петър беше още по-дяволска. Той не просто я беше взел. Той ме беше унизил, карайки света да ми завижда за собственото ми нещастие.
Вечерите бяха най-лоши. Ани се прибираше късно, изтощена до смърт. Не физически. Емоционално. Тя беше празна обвивка. Лягахме си в едно легло, но между нас имаше пропаст, широка колкото империята на Петър.
Тя не говореше за работата си. Аз не питах. Това беше негласното правило.
Една вечер, около две седмици след като беше започнала, тя се върна по-късно от обикновено. Миришеше на скъп парфюм и шампанско. Беше облечена в елегантна вечерна рокля, която не бях виждал.
„Подарък от фондацията“, каза тя, виждайки погледа ми. „Част от… униформата.“
Не издържах повече.
„Докосва ли те?“, попитах аз, гласът ми беше дрезгав.
Тя ме погледна, сякаш бях ударил шамар.
„Не“, отсече тя. „Не по начина, по който си мислиш. Той е по-гаден. Държи ме за ръката малко по-дълго, когато се ръкуваме пред фотографите. Слага ръка на кръста ми, когато ме представя на някого. Малки, почти невидими неща. Неща, за които не мога да се оплача, без да изглеждам като истеричка. Неща, които карат всички да мислят, че съм неговата… фаворитка. А мен ме карат да искам да сидера кожата.“
Тя влезе в банята и чух как водата в душа потича.
Знаех, че трябва да направя нещо. Не можех да живея така. Не можех да я оставя да живее така. Думите на Ивайло се върнаха при мен: „Трябва ти по-силен компромат. Или му плати.“
Пари. Трябваха ми пари. Огромна сума.
На следващия ден отидох при Димитър. Намерих го в същото кафене. Той изглеждаше изненадан да ме види.
„Мартине? Мислех, че…“
„Спести си го“, прекъснах го аз. „Знам, че си знаел. Знаел си за Ани и него.“
Лицето на Димитър пребледня. „Мартине, аз…“
„Колко?“, попитах аз.
„Колко какво?“
„Колко пари дължиш ти на Петър? Защото е очевидно, че и ти си в капана. Иначе нямаше да ми причиниш това. Ти ми беше приятел.“
Той сведе поглед. „Много. Повече от теб. Имам… проблеми с хазарта. Той покри няколко мои загуби. Аз съм негов до гроб.“
„Не, не си“, казах аз. „Аз ще ни измъкна. И двамата. Но ми трябваш.“
„Какво? Луд ли си? Той ще ни убие!“
„Не физически. Той е твърде умен за това. Но той ще ни съсипе. Аз вече съм съсипан. Нямам какво повече да губя. А ти?“
Той ме погледна, в очите му имаше отчаяние. „Жена ми иска да се местим. Иска да купим къща. А аз нямам пукнат лев. Всичко отива при него.“
„Добре. Значи сме двама. Имам нужда от достъп, Димитре. Достъп до истинските му дела. Не фондации, не имоти. До мръсните му тайни. Ти си вътре. Ти си неговият куриер. Трябва да знаеш нещо.“
Димитър се огледа панически. „Мартине, това е самоубийство. Той има очи и уши навсякъде.“
„Аз ще поема риска. Просто ми дай насока. Едно име. Една фирма. Нещо, което той крие.“
Той се поколеба. Виждах битката в очите му – страх срещу отчаяние. Накрая отчаянието надделя.
„Има… има една офшорна компания“, прошепна той. „“Арктур Инвест“. Никой не говори за нея. Но понякога той ме кара да нося документи в една много специфична адвокатска кантора. Не неговата официална. Малка, забутана кантора. Адвокатът се казва Станчев.“
„“Арктур Инвест“. Станчев“, повторих аз. „Това е достатъчно.“
„Мартине, каквото и да правиш… не ме замесвай. Моля те. Аз имам две деца.“
„Ти ме замеси, Димитре. Но ще направя каквото мога, за да те пазя. Сега изчезни. И ако той попита, не си ме виждал.“
Той кимна и изчезна, оставяйки ме сам с името, което можеше да е моето спасение или моята окончателна присъда.
Глава 8
Знаех, че не мога да се справя сам. Трябваше ми Ивайло.
Отидох в кантората му късно вечерта, този път с договора за заем в ръка. Той го прегледа бързо, веждите му се сключиха.
„Както си мислех“, каза той. „Железен е. Всяка клауза е в негова полза. А тази за конфискация на обезпечението… направо е хищническа. Но вероятно е законна. Той те е притежавал.“
„Вече не“, казах аз. „Имам нова сделка. Ани.“
Разказах му за „работата“ ѝ във фондацията. Ивайло изруга тихичко.
„Това е… извратено. Той я е взел за заложник пред очите на всички.“
„Трябва да го ударя, Ивайло. Имам нужда от твоята помощ. Имам име.“
„Какво име?“
„“Арктур Инвест“. И адвокат на име Станчев.“
Очите на Ивайло се разшириха леко. „Станчев? Познавам го. По-скоро знам за него. Той е… сянка. Занимава се с неща, до които никой почтен адвокат не би се докоснал. Ако Станчев е замесен, значи „Арктур Инвест“ е черната каса на Петър.“
„Можеш ли да провериш? В регистри, навсякъде?“
„Мога. Но ще е трудно. Тези неща са скрити зад десетки фиктивни собственици. Но… Станчев има слабост. Обича скъпите вина. И има асистентка, която не го харесва особено. Може би мога да науча нещо.“
„Направи го, Ивайло. Каквото струва.“
„Мартине, това е опасно. Ако Петър разбере, че ровим…“
„Той вече взе жена ми. Какво повече може да ми вземе?“
Ивайло кимна. „Добре. Дай ми 48 часа.“
През следващите два дни живеех на ръба. Ани продължаваше да ходи на „работа“. Напрежението между нас беше толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Бяхме двама съквартиранти, хванати в капан от общ враг, но твърде счупени, за да се обединим.
Тя забеляза промяната в мен. Вече не бях просто отчаян. Бях… фокусиран.
„Какво си намислил, Мартине?“, попита ме тя една вечер.
„Опитвам се да ни измъкна“, отвърнах аз.
„Казах ти да не правиш нищо! Ще влошиш нещата!“, в гласа ѝ се прокрадна паника.
„Не може да стане по-лошо, Ани. Не мога да стоя и да те гледам как гаснеш. Аз ни вкарах в това. Аз ще ни измъкна.“
Преди тя да успее да отговори, телефонът ми извибрира. Беше Ивайло.
„Ела. Веднага.“
Излетях от апартамента, оставяйки Ани сама и уплашена.
Кантората на Ивайло беше тъмна, светеше само настолната му лампа. Той държеше няколко листа.
„Прав беше. „Арктур Инвест“ е неговата пералня“, каза Ивайло без предисловия. „И Станчев е пазачът. Но асистентката му беше… разговорлива. Особено след като ѝ намекнах, че данъчните проявяват интерес към шефа ѝ.“
„Какво имаш?“
„Петър използва „Арктур Инвест“, за да купува имоти с пари с неясен произход. Той ги купува на безценица, през подставени лица, след това „фондацията“ – същата, в която работи Ани – обявява, че ще „инвестира“ в района, цените скачат, и Петър продава имотите на огромна печалба. Чиста, законна печалба. А мръсните пари са изпрани.“
„Но това… това е брилянтно“, промълвих аз. „И трудно за доказване.“
„Така е. Освен ако не знаеш кой е следващият имот. И ако не можеш да докажеш, че той е знаел предварително, че фондацията ще инвестира там. Което се нарича „вътрешна информация“ и е много незаконно.“
Ивайло ми подаде лист хартия. Беше адрес. Стар, изоставен фабричен комплекс.
„Това е следващата му цел. Станчев е подготвял документите. „Арктур“ ще го купи следващата седмица. А след месец фондацията на Ани ще обяви голям проект за „арт център“ на същото място.“
Погледнах адреса. Знаех го. Това беше склад „Изток“. Същият склад, който бях саботирал.
Светът се завъртя.
„Той… той ме е използвал. През цялото време.“
„Разбира се, че те е използвал“, каза Ивайло. „Той е искал „Иновативни Логистики“ да се откажат, за да може цената на имота да падне. Искал е да изглежда, че складът е проблемен. За да може „Арктур“ да го купи за жълти стотинки. Ти си свършил мръсната работа за него, Мартине. А той те е накарал да си мислиш, че става въпрос за дълг.“
Гневът, който ме заля, беше толкова силен, че едва дишах. Бях пионка. Бях най-големият глупак. Той беше дирижирал всичко от самото начало.
„Но сега… сега Ани е вътре“, прошепнах аз. „Тя е директор на фондацията. Тя ще бъде тази, която ще обяви проекта. Тя ще бъде лицето на измамата, без дори да знае.“
„Точно така“, каза Ивайло мрачно. „Той те е хванал за саботажа. А нея ще я хване за съучастие в пране на пари и вътрешна информация. В момента, в който тя подпише документите за този проект, тя става негов съучастник. И тогава той ще ви държи и двамата. Завинаги.“
Мат. Отново.
„Не“, казах аз, стискайки листа. „Не, ако го изпреварим. Не, ако ние купим склада преди него.“
Ивайло ме погледна, сякаш съм луд. „С какви пари, Мартине? Той струва милиони, дори и на ниска цена.“
„Нямам нужда да го купувам. Имам нужда някой друг да го купи. Някой, когото Петър мрази. Някой, който има парите да го направи.“
„Кой?“
„“Иновативни Логистики“.“
Глава 9
Ивайло ме гледаше невярващо. „Искаш да отидеш при хората, които си измамил, и да им кажеш: „Здравейте, аз ви саботирах, но сега имам нова сделка за вас“? Ще те изхвърлят през прозореца. И ще се обадят на господин Влаев.“
„Не, ако им предложа нещо по-добро. Не, ако им кажа истината. Е, не цялата истина.“
„Това е лудост, Мартине.“
„Това е единственият ни ход, Ивайло! Трябва да се свържа с тях. Но не мога аз. Ще ме познаят. Трябва ми посредник.“
„Аз няма да го направя“, поклати глава Ивайло. „Това нарушава десетки правила на етиката.“
„Знам. Не ти. Трябва ми… трябва ми някой, който не се страхува да си изцапа ръцете. Някой, който също мрази Петър.“
И тогава се сетих. Димитър.
Той беше уплашен, да. Но той беше и отчаян. И беше единственият, който можеше да се доближи до Петър, без да буди подозрение, и същевременно имаше мотивация да го предаде.
Намерих го отново. Този път не в кафенето, а го причаках пред лъскавата офис сграда, където се помещаваше неговата „консултантска“ фирма – вероятно купена с парите на Петър.
Когато ме видя, той почти побягна.
„Мартине, казах ти…“
„Знам какво си казал, Димитре. Сега млъкни и слушай. Имам план да се измъкнем. И двамата. Но трябва да ми се довериш.“
Дръпнах го в една странична уличка. Разказах му за склада, за „Арктур Инвест“, за плана на Петър да изпере пари през фондацията на Ани. Не му спестих детайла как Петър ни е използвал и двамата като най-долни пионки.
Докато говорех, страхът в очите на Димитър беше заменен от студен, тих гняв. Той може да беше страхливец, но имаше гордост. И Петър я беше стъпкал.
„Този… кучи син“, изсъска Димитър. „Той ми каза, че това е просто малка услуга. Че ти помага. А той… той ни е разигравал.“
„Точно така. И сега ще хване и Ани в капана. Но аз имам план. Искам ти да се свържеш с „Иновативни Логистики“.“
„Аз? Защо аз?“
„Защото ти си „консултант“. Ти си в бизнеса. Ще отидеш при тях и ще им кажеш, че имаш вътрешна информация. Ще им кажеш, че фирмата, която ги е победила за склад „Запад“ (фирмата на Петър), е направила грешка. Че склад „Изток“ всъщност е перфектен. Че „проблемите“, за които са чули, са били фалшиви, разпространени от конкуренцията, за да свалят цената. И че сега имат шанс да го купят на безценица, преди някой друг да го е грабнал.“
Димитър ме гледаше. „Те ще ми повярват ли?“
„Ще им дадеш доказателства. Ще им дадеш копие от истинския структурен доклад, който аз зарових. Ще им кажеш да направят собствена проверка. Ще им кажеш, че продавачът е отчаян и ще приеме ниска оферта. И най-важното… ще им кажеш, че знаеш от сигурен източник, че общината ще инвестира в инфраструктурата в този район много скоро.“
„Но това не е…“
„Не е лъжа! Фондацията ще инвестира! Те просто не знаят, че е фондацията на Петър. Те ще си мислят, че правят сделката на живота си.“
Димитър обмисли това. „И какво печеля аз?“
„Свободата си, идиот такъв! Когато Петър загуби склада, той ще загуби милиони. Ще загуби схемата си за пране на пари. Той ще бъде бесен, но няма да знае кой го е ударил. Ще мисли, че „Иновативни“ просто са го надцакали. А ти… ти ще си вземеш огромна комисионна от „Иновативни Логистики“ за тази „вътрешна информация“. Достатъчно, за да платиш на Петър и да изчезнеш.“
Очите на Димитър светнаха. Алчността се бореше със страха.
„Това е… рисковано.“
„По-рисковано ли е от това да бъдеш негово момче за всичко до края на живота си? Помисли си, Димитре. Това е твоят шанс. Или си с мен, или оставаш роб.“
Той преглътна. „Добре. Ще го направя. Но ако това се обърка, Мартине…“
„Няма. Защото нямаме друг избор.“
През следващите 24 часа аз и Ивайло работихме трескаво. Ивайло подготви анонимен пакет с „истинските“ документи за склада, който Димитър да „намери“ и да занесе на „Иновативни“. Аз се върнах вкъщи, за да се справя с най-трудната част: Ани.
Тя беше в хола, когато се прибрах. Изглеждаше изтощена.
„Къде беше?“, попита тя.
„Ани, седни. Трябва да ти кажа нещо. И трябва да ми повярваш. И да ми помогнеш.“
Разказах ѝ всичко. За Ивайло, за „Арктур Инвест“, за склада, за това как Петър я използва, за да я направи съучастник.
Тя слушаше, лицето ѝ беше безизразно. Когато свърших, тя не каза нищо за минута. Просто гледаше в стената.
„Значи…“, каза тя накрая, гласът ѝ беше тих. „Цялата тази фондация… цялата тази „благотворителност“… всичко е било просто схема, за да изпере парите си. А аз съм лицето ѝ.“
„Да“, казах аз. „И той ще те използва, за да подпишеш документите за склада.“
„Кога?“, попита тя.
„Скоро. Ивайло каза, че „Арктур“ ще купи имота следващата седмица. Това означава, че той ще те накара да представиш проекта на борда на фондацията може би… утре. Или вдругиден.“
Ани кимна бавно. „Утре. Утре имам извънредно заседание на борда. Каза, че е за „вълнуваща нова придобивка“.“
„Трябва да го спреш, Ани. Трябва да намериш начин да забавиш гласуването. Само за няколко дни. Трябва да дадем време на Димитър да говори с „Иновативни“ и те да направят оферта.“
Тя ме погледна. За първи път от седмици видях в очите ѝ нещо различно от умора. Видях гняв. Истински, чист гняв.
„Да го забавя?“, каза тя. „О, не, Мартине. Няма да го забавя. Ще го унищожа.“
„Какво?“
„Той ме превърна в своя кукла. Накара ме да се усмихвам пред камерите, докато той пере мръсните си пари зад гърба ми. Накара ме да се чувствам мръсна. Мислеше, че съм просто красиво лице, което той може да притежава.“
Тя се изправи. „Утре отивам на това заседание. И ще се уверя, че бордът ще отхвърли предложението му.“
„Но как? Той контролира борда, нали?“
„Контролира повечето от тях, да. Но не всички. Във фондацията има една жена, възрастна дама, вдовица на основателя. Тя е истински филантроп. И мрази Петър. Той я държи в борда само заради името ѝ, но тя няма реална власт. Досега.“
Ани отиде до бюрото си и извади купчина документи.
„Това са финансовите отчети на фондацията, които Петър ми даде. Изглеждат чисти. Но ако знам какво да търся… ако знам за „Арктур Инвест“… може би ще намеря връзката. Може би ще намеря нещо, което да покажа на старата дама. Нещо, което да я накара да се разбунтува.“
„Ани, това е опасно. Ако той разбере…“
„Нека разбира!“, извика тя. „Какво ще направи? Ще те вкара в затвора? Нека опита! Аз ще вляза заедно с теб, но ще го повлека с нас. Омръзна ми да се страхувам, Мартине. Омръзна ми той да печели.“
Тя ме погледна, очите ѝ блестяха.
„Ти задейства твоя план с Димитър. А аз ще задействам моя. Нека видим чий ход е по-силен.“
Глава 10
Нощта беше напрегната. Ани прекара часове, преглеждайки документите на фондацията, търсейки и най-малката пробойна, най-малката връзка с „Арктур“. Аз обикалях стаята, умирах от страх за нея.
„Намерих!“, възкликна тя към три сутринта.
Приближих се. Тя сочеше към една таблица.
„Виж. Ето тук. „Консултантски разходи“. Огромна сума, платена миналия месец на фирма, за която никой не е чувал. „Гео Проект“.“
„И?“, попитах аз.
„И тази фирма е регистрирана на същия адрес като адвокатската кантора на Станчев. Той дори не си е направил труда да го скрие добре. Мислел е, че никой няма да погледне.“
„Това… това е доказателство!“, прошепнах аз.
„Това е димящ пистолет. Това показва, Vе фондацията е платила на адвоката, който урежда сделката за „Арктур“. Парите на фондацията се използват за улесняване на тайната му схема. Това е злоупотреба със средства. Това е престъпление. И старата дама, госпожа Благоева, ще побеснее, като го види.“
Сутринта Ани тръгна за срещата на борда. Изглеждаше спокойна, но в очите ѝ имаше стоманена решителност. Целунах я на вратата.
„Внимавай“, прошепнах аз.
„Ти също“, отвърна тя.
Моята част от плана беше да чакам. Чаках обаждане от Димитър. Час. Два. Напрежението ме побъркваше.
Към обяд телефонът иззвъня. Беше Димитър. Гласът му трепереше от възбуда.
„Стана! Те клъвнаха! „Иновативни“ са в екстаз! Изпратиха веднага техен екип в склада. Потвърдиха, че покривът е наред, документите са чисти. Те мислят, че са ударили джакпота. Подготвят оферта. Ще я изпратят на собственика (който, разбира се, няма представа за нищо от това) до края на деня. Оферта, която е много по-висока от тази, която Петър е щял да даде през „Арктур“. Собственикът ще я приеме на момента!“
„Добре!“, въздъхнах аз с облекчение. „Добре, Димитре! Справи се!“
„Аз… аз май наистина се справих. Те ми дадоха чек, Мартине. Огромен чек. Аванс за „консултантските“ ми услуги. Аз… аз съм свободен. Мога да платя на Петър и да се махна.“
„Направи го. Още днес. Върни му парите и изчезни. Не се свързвай повече с мен.“
„Успех, Мартине. Наистина.“
Той затвори. Едната част от плана беше успешна. Сега оставаше Ани.
Часове се точеха. Следобедът се превърна в ранна вечер. Ани не се прибираше. Паниката започна да ме завладява отново. Дали Петър не беше разбрал? Дали не ѝ беше направил нещо?
Тъкмо посягах към палтото си, решен да отида в офиса на фондацията, когато вратата се отвори.
Ани стоеше на прага. Беше бледа, но се усмихваше. Усмивка, която не бях виждал от месеци. Истинска усмивка.
„Как мина?“, попитах аз, без да смея да дишам.
„Беше… епично“, каза тя, влизайки и хвърляйки чантата си на дивана. „Представих проекта. Петър се усмихваше като доволен котарак. Говореше за „ревитализация на района“, за „бъдещето на изкуството“.“
„И тогава?“, пристъпих аз към нея.
„И тогава дойде ред на госпожа Благоева. Аз ѝ бях дала документите преди срещата. Тя се изправи. Тя е малка, крехка жена, но гласът ѝ проряза стаята като лед.“
Ани си пое дъх, наслаждавайки се на момента.
„Тя го попита директно. „Господин Петров, можете ли да обясните защо фондацията плаща стотици хиляди на адвокатска кантора, която случайно е специализирана в офшорни регистрации?““
„О, не“, прошепнах аз.
„О, да. Лицето на Петър. Мартине, трябваше да го видиш. За първи път го видях… изненадан. Той се опита да я парира, каза, че това са рутинни правни въпроси. Но тя продължи. „Като например регистрацията на фирма, наречена „Арктур Инвест“?““
„Казала го е? Пред целия борд?“
„Да! Настъпи хаос. Другите членове на борда, които са негови марионетки, се опитаха да я накарат да млъкне. Но тя извади документите, които ѝ дадох. Показа плащането към „Гео Проект“. Показа връзката. Тя го обвини директно в злоупотреба със средствата на фондацията за лична облага.“
„И какво стана? Гласувахте ли?“
„Петър беше притиснат до стената. Той знаеше, че ако госпожа Благоева излезе от тази стая и говори пред пресата, цялата му „благотворителна“ империя ще се срине. Той не можеше да си позволи скандал. Беше принуден да „оттегли“ предложението за склада. „За допълнително проучване“, както се изрази.“
Ани се засмя. „Той загуби, Мартине. Той загуби склада.“
Прегърнах я. Прегърнах я силно, за първи път от месеци, и тя ми отвърна. Стояхме така, в средата на хола, просто дишайки.
„Свободни ли сме?“, попитах аз.
„Не знам“, прошепна тя в рамото ми. „Но го ударихме. Ударихме го там, където боли най-много – в парите и в егото му.“
Тъкмо тогава телефонът ми иззвъня. Беше непознат номер. Вдигнах.
„Мартине“, прозвуча гласът. Беше студен, равен и изпълнен с тиха ярост.
Беше Петър.
„Умен ход, Мартине. Ти и жена ти. Впечатлен съм. Наистина.“
Сърцето ми спря. Той знаеше.
„Не знам за какво говорите“, казах аз, опитвайки се да звуча спокойно. Ани ме гледаше, лицето ѝ отново беше пребледняло.
„О, знаеш. Складът. „Иновативни“. Беше красиво координирано. И Димитър… той си плати дълга днес. Цялата сума. Колко мило. Предполагам, че трябва да ти благодаря, че ми помогна да събера лошите си дългове.“
„Какво искаш, Петре?“
„Искам да се видим. Ти и аз. Сам. Утре сутрин. В моя офис. Мисля, че е време да приключим нашата… игра.“
„Няма да дойда. Няма какво да си кажем.“
„О, мисля, че има. Виждаш ли, ти може да си спечелил тази битка. Може да си ми струвал няколко милиона. Но забравяш нещо, Мартине. Аз все още държа документите. Аз все още държа доказателствата за твоя малък саботаж. И все още държа онзи прекрасен договор за заем.“
„Но Ани… сделката беше…“
„Сделката беше тя да работи за мен. И тя току-що взриви моята фондация отвътре. Така че, бих казал, че сделката е прекратена. Връщаме се на първоначалния договор. А ти, приятелю, си в огромно нарушение.“
Той се засмя, студен, неприятен смях. „Утре. Десет сутринта. Ако не дойдеш, до обяд господин Влаев ще знае какъв служител има. А до вечерта ще имаш призовка за конфискация на апартамента. Шах, Мартине.“
Той затвори.
Погледнах Ани. Усмивката ѝ беше изчезнала. Победата ни беше траяла точно пет минути. Бяхме го ядосали. И сега той идваше за нас. С всичко, което имаше.
Глава 11
Нощта беше по-лоша от първата. Тогава беше страх от неизвестното. Сега беше ужас от неизбежното. Петър беше ранен звяр и беше безсмислено да се преструваме, че имаме някакъв контрол.
„Не отивай“, каза Ани, докато седяхме на кухненската маса, а зората обагряше небето в болнаво сиво.
„Трябва. Ако не отида, той ще изпълни заплахата си. Ще загубя работата си. А ние ще загубим апартамента. Ивайло каза, че договорът е железен.“
„И какво ще направиш, като отидеш? Ще го молиш ли? Той ще те смаже, Мартине. Ще се наслади на всяка секунда.“
„Не знам“, признах аз. „Не знам какво ще правя. Но не мога да се крия. Аз започнах това. Аз трябва да го довърша.“
„Ние го започнахме“, поправи ме тя тихо. „И ние ще го довършим. Идвам с теб.“
„Не! Ани, той иска мен. Това е…“
„Това е и моя битка. Повече, отколкото твоя. Той беше обсебен от мен, преди дори да знае името ти. Аз бях тази, която го предизвика в борда. Няма да те оставя да отидеш сам в леговището на лъва. Отиваме заедно.“
В погледа ѝ имаше такава сила, че знаех, че е безсмислено да споря.
В десет без пет сутринта влязохме в стъкления небостъргач, където се помещаваше империята на Петър. Бяхме облечени в най-хубавите си дрехи, като хора, отиващи на погребение. Нашето собствено.
Секретарката му, жена с ледена усмивка, ни въведе в офиса му.
Беше точно както си го представях – огромен, на последния етаж, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към целия град. Беше стерилно, безлично и излъчваше власт.
Петър седеше зад масивно бюро от черно стъкло. Той не стана. Просто ни изгледа с лека, подигравателна усмивка.
„Ани. Каква приятна изненада. Винаги си била смела. Седнете.“
Седнахме на столовете срещу него. Чувствах се като подсъдим.
„Е“, започна той, сплитайки пръсти. „Браво. Наистина. Отдавна никой не ме е разигравал така. Да използвате конкуренцията ми срещу мен… и да настроите онази стара вещица Благоева… много, много находчиво.“
„Какво искаш, Петре?“, попита Ани, гласът ѝ беше студен.
„Какво искам ли?“, той се засмя. „Исках един склад. Исках една малка, ефективна схема за пране на пари. Исках ти“, той посочи към Ани, „да бъдеш красивото ми лице, докато го правя. А ти“, той посочи към мен, „исках да гледаш. Исках да страдаш. Просто, нали?“
„Ти си болен“, казах аз, стиснал юмруци.
„Аз съм прагматичен, Мартине. А ти си глупав. И алчен. Комбинация, която винаги води до проблеми. Ти дойде при мен. Ти подписа документите. Ти саботира шефа си. Всичко това беше твой избор.“
„Стига игри“, каза Ани. „Защо сме тук?“
„Тук сте, защото аз съм милостив“, каза Петър. „Можех просто да ви унищожа. Да пусна документите. Но това е… скучно. И вдига шум. Аз не обичам шума. Обичам реда.“
Той отвори едно чекмедже и извади две папки. Плъзна ги по масата към нас.
„Това“, каза той, потупвайки едната, „е оригиналният ти договор за заем, Мартине. С всичките му грозни клаузи. А това“, той потупа втората, „е пълно досие за твоя саботаж. Имейли, фалшиви доклади… всичко. Достатъчно, за да те вкарат в затвора за няколко години.“
Погледнахме папките. Това беше. Нашият живот, сведен до две купчини хартия на бюрото му.
„И сега ще ви предложа избор. Истински, последен избор.“
Той се наведе напред. „Вариант едно: Аз подавам тези документи. Вие губите всичко. Мартин отива в затвора. Ани, ти оставаш сама, разорена, и вероятно госпожа Благоева ще те разследва за съучастие. Неприятно.“
„Какъв е вариант две?“, попита Ани.
„Вариант две е… прост. Вие изчезвате. Още днес. Продавате апартамента – аз ще се погрижа банката да не прави проблеми. Продавате колата. Взимате парите и се махате от този град. Завинаги. Отивате някъде далеч, където никога повече няма да чуя за вас. И забравяте, че някога сте ме познавали. Забравяте за „Арктур“, за склада, за всичко.“
„А в замяна?“, попитах аз.
„В замяна“, каза Петър и вдигна двете папки. „Аз ги унищожавам. Дългът ти е опростен. Престъплението ти е забравено. Вие сте свободни.“
Погледнах Ани. Да избягаме. Да загубим дома си, работата си, живота, който бяхме изградили. Но да бъдем свободни. Свободни от него.
„Това не е избор“, каза Ани. „Това е изгнание.“
„Наричай го както искаш, скъпа“, усмихна се Петър. „Но това е най-добрата оферта, която ще получиш. Аз губя малко пари, но си спестявам скандал. Вие губите малко имот, но си спестявате затвор. Всички печелим.“
„А какво ти пречи да ни преследваш и там, където отидем?“, попитах аз. „Какво ти пречи да запазиш копия?“
„Нищо“, каза той честно. „Освен фактът, че ще ми бъдете безинтересни. Моята мания по теб, Ани… тя се изпари в момента, в който ти ме предаде в борда. Вече не си обект на желание. Ти си просто… досаден проблем. А аз обичам да решавам проблемите си чисто.“
Той се облегна назад. „И така? Какво ще бъде?“
Погледнах Ани. Видях в очите ѝ същата болка, която изпитвах и аз. Всичко, за което се бяхме борили. Апартаментът. Ипотеката. Нейното ателие. Работата ми. Животът на Лилия…
Лилия.
„Има още нещо“, казах аз, гласът ми беше едва чут.
Петър вдигна вежда.
„Сестрата на Ани. Лилия. Тя учи право. Тя няма нищо общо с това.“
„Ах, да. Умното момиче“, кимна Петър. „Какво за нея?“
„Искам да я оставиш на мира. Искам да гарантираш, че никога няма да я докоснеш. Че няма да попречиш на кариерата ѝ. Че ще я оставиш да живее живота си.“
Петър се замисли за момент. „Това е… сантиментално. Но добре. Нямам интерес към нея. Тя е в безопасност. Стига вие да спазвате вашата част от сделката. Сега… решете.“
Ани пое дълбоко дъх. „Съгласни сме.“
„Чудесно“, каза Петър. Той натисна един бутон на интеркома си. „Донесете шредера.“
Секретарката влезе с голям, тежък шредер. Петър вдигна папката с договора за заем.
„Насладете се на момента“, каза той.
Той пусна документите, лист по лист, в машината. Звукът на разкъсващата се хартия беше най-сладкият звук, който бях чувал. После вдигна втората папка. Тази с доказателствата срещу мен. Той се поколеба за миг, гледайки ме право в очите. А после пусна и нея.
Когато машината спря, в стаята настъпи тишина.
„Е“, каза Петър, изправяйки се. „Беше ми… неприятно да се запознаем. Имате една седмица да опразните апартамента. Мой човек ще се свърже с вас за продажбата. А сега… вън.“
Аз и Ани станахме. Без да кажем дума, се обърнахме и тръгнахме към вратата.
„О, и Мартине“, провикна се той, тъкмо когато излизахме.
Спрях и се обърнах.
Той държеше нещо в ръката си. Една-единствена черна шахматна фигура.
„Мисля, че това е твое“, каза той и я хвърли към мен.
Улових я във въздуха. Беше същият онзи цар от кухнята.
„Вече не играя“, казах аз и я хвърлих обратно на бюрото му.
После излязохме и затворихме вратата след себе си.
Глава 12
Излязохме от сградата, мигайки на ярката слънчева светлина. Чувствахме се едновременно празни и странно леки. Сякаш огромен тумор беше изрязан от живота ни, оставяйки голяма, болезнена празнота.
Не говорихме. Хванахме такси и се прибрахме в апартамента. Нашият дом. За още една седмица.
Влязохме вътре. Всичко изглеждаше същото, но вече не беше наше. Беше просто… място. Декор на една пиеса, която беше приключила.
Ани отиде в спалнята. Аз отидох в кухнята и си налях вода. На стената все още стоеше малката вдлъбнатина от мястото, където бях запратил шахматния цар.
„И сега какво?“, попитах аз, говорейки по-скоро на стаята.
Ани се появи на вратата. „Сега започваме да опаковаме.“
И го направихме. Следващите седем дни бяха сюрреалистичен танц на кашони и тиксо. Опаковахме живота си. Всяка чиния, всяка книга, всяка снимка беше спомен. Някои бяха болезнени, други – щастливи. MasterChef на дивана. Нейните опити за керамика на кухненската маса. Моите мечти за бързо забогатяване.
Говорих с господин Влаев. Казах му, че напускам. Че имаме „семейни причини“ и се местим в друг град. Той беше изненадан и разочарован, но ми пожела успех. Чувствах се ужасно, лъжейки го докрай.
Ани се обади на Лилия. Не ѝ каза всичко. Каза ѝ само, че се местим, че имаме нужда от ново начало. Лилия беше разстроена, но обеща да дойде да ни види веднага щом се установим.
Човекът на Петър дойде. Агент по недвижими имоти с мъртви очи. Той огледа апартамента, направи няколко снимки и ни накара да подпишем документите за продажба. Банката, както Петър беше обещал, не създаде никакви проблеми. Ипотеката беше покрита, а остатъкът от сумата беше преведен в нашата сметка. Не беше много, но беше достатъчно.
Продадохме колата. Продадохме повечето си мебели. Запазихме само най-необходимото.
В последния ден апартаментът беше празен. Ехото на стъпките ни отекваше в голите стени. Стояхме в средата на хола, само с два куфара до нас.
„Спомняш ли си, когато го купихме?“, прошепна Ани.
„Спомням си“, казах аз. „Ти плачеше от щастие.“
„Мислех, че това е всичко. Мислех, че сме успели.“
„Може би“, казах аз, хващайки ръката ѝ. „Това беше просто къща. Ние сме важните.“
Тя ме погледна. През последните седмици се беше случило нещо странно. След взрива в борда, след финалната битка в офиса на Петър, ледът между нас беше започнал да се топи. Бяхме видели най-лошото един в друг – моята слабост, нейната потисната ярост. Но бяхме видели и най-доброто – нейната смелост, моята… е, моята отчаяна решителност да оправя нещата.
Лъжите ги нямаше. Нямаше какво повече да крием. Бяхме само ние, сурови и изложени на показ.
„Обичам те, Ани“, казах аз. „И съжалявам. За всичко, в което те въвлякох.“
„Знам, Мартине“, каза тя и стисна ръката ми. „И аз те обичам. Но ще ми трябва време. Много време, за да ти простя напълно.“
„Имам време“, отвърнах аз.
Тя кимна. „Хайде да се махаме оттук.“
Затворихме вратата на апартамента за последен път. Не погледнахме назад.
Слязохме на улицата и се качихме в таксито, което щеше да ни отведе до автогарата. Нямахме конкретна дестинация. Просто… далеч. Някъде на юг, може би, близо до морето. Някъде, където въздухът е различен.
Докато таксито потегляше, аз погледнах през задния прозорец. Видях високия стъклен небостъргач на Петър да се извисява над града. Като черен, абаносов цар, който доминира над шахматната дъска.
Той беше спечелил. Беше ни прогонил от града.
Но докато гледах Ани, която седеше до мен, с лице, обърнато напред, към бъдещето, разбрах, че той не беше спечелил всичко.
Той беше взел апартамента, беше взел работата ни. Но не беше взел нас.
Играта беше приключила. И по някакъв странен, болезнен начин, мисля, че бяхме стигнали до пат. А в нашата ситуация патът се усещаше почти като победа.