Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съпругът й изчезна шест седмици след сватбата, а тя го чака 68 години: Накрая научи болезнената истина
  • Новини

Съпругът й изчезна шест седмици след сватбата, а тя го чака 68 години: Накрая научи болезнената истина

Иван Димитров Пешев август 15, 2023
sarqwgasbbds.png

Пеги Харис от Тексас се жени за приятеля си Били през 1944 г. Те се радваха на щастлив брак в продължение на шест седмици, а след това Били беше призован в армията като пилот, за да се бие в Нормандия.

Пеги изпрати съпруга си, очаквайки неговото завръщане. Тя обаче така и не получи телеграма, докато от любимия й нямаше нито знак, нито глас. Никой дори не я информира какво се случва с него. И чакането й продължило цели 68 години.

– С Били бяхме женени само шест седмици, но реших да го направя цял живот – казва Пеги.

Съпругът й така и не се върна. Първо го нямаше, след това беше жив и се прибираше, а след това Пеги получи писмо, че е убит и погребан. След това последва писмо, че е погребан в ново гробище, а след това, че може изобщо да не са тленните му останки.

– Писах на всички и поисках всякаква информация за съпруга ми. Последният път, когато писах на конгресмена, беше през 2005 г. Получих отговор, че още го няма – спомня си Пеги.

Техният братовчед имаше достъп до военните архиви и най-накрая го намери. Няколко изчезнали войници бяха погребани във Франция, в Нормандия. Точно тук се криеше мистерията през всичките 68 години. От този момент нататък Пеги изпраща цветя на гроба му 10 пъти в годината.

– За неговия рожден ден, годишнина от сватбата, Коледа и някои други дати, които са важни за нас. Когато хората си помислят за края, осъзнават, че не са минали през нещо подобно – казва Пеги, която е последната вдовица, посетила това войнишко гробище.

Времето, което прекарва на гроба му, е ценно за нея, въпреки факта, че са прекарали само 6 седмици заедно, а разликата им е 60 години. Истинската изненада обаче не дойде, когато разбра, че той е починал, тя очакваше това, но не и това, което разбра по-късно…

В малко нормандско селце Ла Вент има улица на Били Харис, където през последните 60 години три пъти годишно се организира разходка в негова чест!

Причината за това е падането на неговия самолет, който се разби точно до това място, докато той успя да запази достатъчно контрол, за да не удари селото и по този начин да избегне цивилни жертви.

Тялото му е пренесено в американското гробище, а хората го смятат за герой и постоянно му носят цветя.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Слави Трифонов има 18 милиона лева
Next: Без милост: Бивш футболист на Пирин ще гние в затвора!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.