Съпругът ми и аз държим телефоните си на безшумен режим поне до 10 сутринта през уикендите. Така си поспиваме. Това беше нашият малък ритуал, свято време, в което светът с неговите изисквания и крайни срокове оставаше заключен извън стените на спалнята ни. Съботната сутрин беше прохладна, а през леко открехнатия прозорец нахлуваше мирис на окосена трева и влажна пръст от градината, за която Димитър се грижеше с такава гордост. Това беше неговото бягство от стреса, от безкрайните срещи и отговорностите на строителния му бизнес. Нашият дом, тази модерна крепост от стъкло и бетон, която бяхме изплатили с ипотечен кредит, чиито вноски понякога ме караха да се будя нощем, беше нашето убежище.
Изведнъж се събуждам от звука на съпруга ми, който си обува шорти и тениска. Не беше типичното му бавно, лениво събуждане. Движенията му бяха резки, насечени, сякаш изпълняваше команда. Слънцето едва се процеждаше през плътните завеси, но в стаята цареше неестествен полумрак, зареден с напрежение. Той не ме погледна, но усещах очите му, вперени в нещо отвъд стените на стаята, отвъд спокойствието на нашето предградие.
В този момент звънни домофонът. Звукът беше остър, пронизителен, като аларма, която разряза сутрешната тишина на две. Сърцето ми подскочи. Кой би дошъл толкова рано в събота? Родителите ни знаеха за нашето правило, а приятелите ни никога не биха ни обезпокоили преди обяд.
Питам го с дрезгав от съня глас: ‘Кой е?’
Димитър спря за миг, с ръка на дръжката на вратата. Раменете му бяха напрегнати, сякаш носеха невидима тежест. Той се обърна към мен и в очите му видях нещо, което не бях виждала никога досега – не страх, а някакво студено, примирено приемане на неизбежното.
Той отвръща с равен, лишен от емоция глас: ‘Полицията.’
Думата увисна във въздуха, тежка и зловеща. Полицията? В съзнанието ми нахлуха хиляди въпроси, всеки по-абсурден от предишния. Да не е станало нещо с родителите ни? Инцидент? Кражба в квартала? Но начинът, по който Димитър го каза, начинът, по който вече беше облечен, сякаш е очаквал този звън, говореше за нещо съвсем различно. Нещо лично. Нещо, свързано с него.
Той излезе от спалнята и затвори вратата след себе си, оставяйки ме сама в полумрака. Седях в леглото, вцепенена. Чух приглушените му стъпки по стълбите, щракването на входната врата. Последваха тихи, делови гласове. Мъжки гласове. Не можех да различа думите, но тонът им беше безпрекословен.
Изведнъж тишината се превърна в мой враг. Всяка секунда се разтягаше до безкрайност. Какво се случваше долу? Защо полицията е тук? Бизнесът на Димитър беше успешен, понякога дори прекалено. Той работеше с големи проекти, сключваше договори за милиони. Винаги казваше, че в тези среди има много завист, много недоброжелатели. Може би беше това? Опит да го злепоставят?
Минутите се нижеха. Облякох набързо един халат и тръгнах надолу по стълбите, всяко стъпало скърцаше предателски под краката ми. Когато стигнах до средата, спрях. Във фоайето стояха двама мъже в цивилни дрехи. Единият беше висок и слаб, с уморено лице, а другият – по-нисък и набит, оглеждаше скъпите картини по стените с нескрито любопитство, което граничеше с презрение. Димитър стоеше между тях, с ръце зад гърба. Не беше с белезници, но стойката му беше на човек, лишен от свобода.
Високият полицай ме забеляза. Погледът му беше професионално безизразен.
„Госпожо, съжалявам за безпокойството. Съпругът ви трябва да дойде с нас до управлението за справка. Стандартна процедура.“
„Справка? Каква справка? За какво става въпрос?“ – гласът ми трепереше.
Димитър вдигна глава. „Ася, всичко е наред. Не се притеснявай. Просто някакво недоразумение. Ще се върна до обяд. Обади се на адвокат Симеонов.“
Името на Симеонов прозвуча като код. Това не беше адвокатът, който се занимаваше с договорите на фирмата. Симеонов беше специалист по наказателно право, човек, за когото се носеха легенди, че може да измъкне и дявола от ада, стига да му се плати достатъчно. Защо ни беше нужен той за „недоразумение“?
Оказа се… Оказа се, че светът, който познавах, беше фасада. Крепостта, която бяхме построили, беше изградена върху пясъчни основи, а приливната вълна тъкмо заливаше прага ни. Докато го извеждаха, Димитър не погледна назад. А аз останах сама в огромната, внезапно притихнала къща, с ехото на една-единствена дума в главата си: „Полицията“. Това не беше краят на нашия спокоен уикенд. Беше краят на всичко, в което вярвах.
Глава 2: Първи пукнатини
След като вратата се затвори, къщата потъна в оглушителна тишина. Стоях в средата на фоайето, облечена само в тънък халат, и усещах как студеният мрамор под краката ми изсмуква и последната останала топлина от тялото ми. „Обади се на адвокат Симеонов.“ Думите на Димитър отекваха в съзнанието ми, повтаряха се отново и отново. Това не беше молба, а заповед. Първата стъпка в протокол за действие при кризи, който очевидно той беше репетирал в ума си, но никога не беше споделял с мен.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да набера номера. Симеонов вдигна на второто позвъняване, гласът му беше бодър и спокоен, сякаш приемаше обаждания от разтревожени съпруги в осем сутринта всяка събота.
„Ася, нали? Димитър ми е споменавал за вас. Слушам ви.“
Разказах му на пресекулки какво се беше случило. Очаквах изненада, притеснение, може би дори шок. Вместо това, от другата страна на линията чух само спокойно поемане на дъх.
„Ясно. Не се притеснявайте, госпожо. Това са стандартни методи за сплашване. Вероятно става въпрос за неговия съдружник, Кирил. Имаха някои разногласия напоследък. Ще отида веднага в управлението. Най-важното е вие да не правите нищо. Не говорете с никого. Не отговаряйте на въпроси. Разбрахте ли ме? Просто стойте вкъщи и ме чакайте да се обадя.“
Гласът му беше толкова уверен, толкова овладян, че за момент ми подейства успокояващо. Може би наистина беше просто недоразумение, грозна тактика на конкурент или на озлобен партньор. Кирил. Винаги съм го намирала за твърде хлъзгав, твърде амбициозен. Двамата с Димитър бяха като огън и лед. Моят съпруг беше стратегът, архитектът на големите планове, докато Кирил беше човекът на терен, който не се страхуваше да си изцапа ръцете. Може би ги беше изцапал твърде много.
Опитах се да се хвана за тази мисъл като удавник за сламка. Но нещо в мен не ми даваше мира. Хладнокръвието на Димитър. Името на Симеонов. Усещането, че съм зрител на пиеса, чийто сценарий всички знаят освен мен.
Часовете се нижеха мъчително бавно. Опитах се да работя по дисертацията си, но думите на екрана се сливаха в безсмислени петна. Аз, която изучавах устойчивостта на архитектурните конструкции, изведнъж осъзнах, че конструкцията на собствения ми живот се руши.
Телефонът иззвъня. Беше по-малкият ми брат, Деян. Той беше студент в първи курс, а Димитър го беше взел под крилото си. Плащаше таксите му, даваше му джобни, които надвишаваха заплатата на университетски преподавател. Винаги казваше: „Искам момчето да не се занимава с глупости, а да учи. Да има старт в живота, какъвто аз нямах.“
„Како, какво става? Звънях на Митко, но телефонът му е изключен. Имаме среща днес, трябва да ми даде едни документи.“
Сърцето ми се сви. Не исках да го тревожа. „Няма го, Деяне. Излезе рано.“
„Странно. Каза, че е много важно. Става въпрос за онази инвестиция, нали знаеш, за стартъпа. Трябваше да подпиша едни неща днес.“
Инвестиция? Стартъп? Димитър ми беше споменал нещо между другото – някаква технологична фирма, в която е решил да вложи пари и да направи Деян формален участник, „за да се учи момчето на бизнес“. Тогава ми се стори щедър жест. Сега, в контекста на сутрешните събития, звучеше зловещо.
„Какъв стартъп, Деяне? Разкажи ми повече.“
„Ами, не знам много. Митко се занимава с всичко. Каза, че е намерил ниша в разработването на софтуер. Аз съм просто… лице. Преведоха ми една доста голяма сума по сметка, която открихме специално за целта, и после аз я препратих на друга фирма. Митко каза, че такава е процедурата.“
Кръвта изстина във вените ми. Това не звучеше като инвестиция. Звучеше като схема. Схема, в която брат ми, едно осемнадесетгодишно момче, беше превърнат в бушон.
„Деяне, слушай ме внимателно. Не подписвай нищо повече. Не прави никакви преводи. Просто си стой вкъщи и не говори с никого за това. Ще ти се обадя по-късно.“
Затворих телефона и усетих как паниката ме залива. Трябваше да направя нещо. Не можех просто да чакам. „Не пипай нищо в кабинета му“, беше едно от неписаните ни правила. Това беше неговата територия, светилището, където се раждаха и умираха сделки за милиони. Никога не бях пристъпвала това правило. До днес.
Кабинетът беше огромен, с прозорци от пода до тавана, които гледаха към безупречно поддържаната градина. Всичко беше подредено с военна прецизност – книгите за бизнес стратегии, макетите на бъдещи сгради, скъпите писалки. Но аз не търсех това. Търсех пукнатините.
Започнах с бюрото. Заключено. Проверих саксиите, зад картините – нищо. Тогава погледът ми се спря на една книга на рафта, която беше леко издадена напред. „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ. Любимата книга на Димитър. Издърпах я. Зад нея имаше вграден в стената малък сейф. Електронен. Искаше код. Опитах рождената му дата, нашата годишнина, рождените дати на родителите му. Нищо. Бях на път да се откажа, когато се сетих за нещо, което ми беше казал веднъж на шега: „В бизнеса всичко е числа, Ася. Но единственото число, което има значение, е това, което те прави свободен.“
Пробвах датата, на която беше продал първата си фирма и беше спечелил първия си голям капитал. 08.05.2015. Сейфът изщрака и се отвори.
Вътре нямаше пари. Имаше само няколко папки и един външен твърд диск. Отворих първата папка. Беше озаглавена „Проект Феникс“. Вътре имаше документи за регистрация на офшорна компания на Каймановите острови. В графата „собственик“ стоеше име, което не познавах. Но подписът ми беше до болка познат. Беше имитация на подписа на Кирил.
Във втората папка имаше договори за заем. Не от банки, а от частни лица със съмнителна репутация. Лихвите бяха чудовищни. Димитър беше затънал до уши в дългове, за които дори не подозирах. Нашето богатство, нашата красива къща, луксозните почивки – всичко беше купено с пари назаем. Пари, които очевидно не можеше да върне.
Третата папка ме удари най-силно. Носеше името на брат ми – Деян. Вътре бяха всички документи за „стартъпа“. Фирмата беше куха. Регистрирана на адрес, който не съществуваше. Имаше банкови извлечения, които показваха движението на огромни суми. Парите влизаха в сметката на Деян и веднага след това се прехвърляха към офшорната компания от първата папка. Димитър беше използвал собствения ми брат като параван за пране на пари.
Стоях там, насред кабинета, който символизираше успеха на моя съпруг, и държах в ръцете си доказателства за неговия пълен морален и финансов банкрут. Не беше „недоразумение“. Не беше „сплашване“. Беше нещо много по-лошо. Беше предателство. Предателство към партньора му, към мен и най-вече – към наивното момче, което го боготвореше. Тишината в къщата вече не беше оглушителна. Беше изпълнена с шепота на всички лъжи, които бях преглъщала през годините.
Глава 3: Сенки от миналото
Димитър се прибра късно следобед. Не до обяд, както беше обещал. Беше блед, изтощен, но се опита да се усмихне, когато ме видя да го чакам във фоайето. Беше пуснат под гаранция – колосална сума, която адвокат Симеонов беше успял да плати за броени часове. Откъде бяха дошли тези пари, не смеех да попитам.
„Всичко е наред, любов моя. Казах ти, че е недоразумение“, каза той и се опита да ме прегърне.
Отдръпнах се. Тялото ми реагира инстинктивно, преди умът ми да успее да формулира отговор. Той ме погледна изненадано, после в очите му се прокрадна сянка на подозрение.
„Какво има, Ася?“
„Бях в кабинета ти.“
Казах го тихо, но думите прозвучаха като изстрел в тихата къща. Видях как мускулите на лицето му се стегнаха. Маската на спокойствие се пропука.
„Нямаше право да влизаш там.“
„Нямах право? А ти имаше ли право да превърнеш брат ми в перач на мръсните ти пари? Имаше ли право да фалшифицираш подписа на съдружника си? Да ни забъркаш в заеми, които могат да ни костват всичко?“ – гласът ми се извиси, трепереше от гняв и болка.
Той не отрече. Просто ме гледаше с празния си поглед. „Не разбираш. Беше сложно. Кирил искаше да ме измами, да открадне бизнеса, който аз изградих. Трябваше да се защитя. А парите… парите бяха нужни за голям проект. Щях да върна всичко. Всичко беше под контрол.“
„Под контрол ли? – изсмях се горчиво. – Полицията на вратата ни в осем сутринта не ми изглежда като нещо под контрол, Димитре!“
Скандалът беше грозен, изпълнен с обвинения и половинчати истини. Той ми даде своята версия на историята – версия, в която беше жертва, притиснат до стената герой, който е направил трудни избори в името на семейството си. Разказваше за коварството на Кирил, за алчността на инвеститорите, за системата, която мачка предприемчивите. Слушах го и част от мен отчаяно искаше да му повярва. Частта от мен, която го обичаше, която беше изградила живота си с него. Но образите на документите от сейфа бяха твърде ярки в съзнанието ми.
През следващите няколко дни живеехме като непознати под един покрив. Напрежението беше толкова гъсто, че можеше да се разреже с нож. Димитър имаше забрана да напуска страната и да се доближава до офиса на фирмата. Прекарваше дните си в безкрайни разговори със Симеонов, а нощите – затворен в кабинета си, откъдето се чуваше само тихото бръмчене на компютъра.
Не можех да се съсредоточа върху нищо. Дисертацията ми беше забравена. Единственият човек, с когото говорех, беше Деян. Успокоявах го, че всичко ще се оправи, че ще го защитя, докато самата аз се давех в несигурност. Чувствах се отговорна за него. Аз го бях запознала с Димитър. Аз му бях казала да се довери на зет си.
Една вечер, докато безцелно преглеждах пощата си, видях ново съобщение. Беше от анонимен адрес, без тема. Вътре имаше само една дума: „Ивайла“.
Името не ми говореше нищо. Проверих го в търсачките. Няколко професионални профила, нищо особено. Но когато добавих името на фирмата на Димитър, резултатите станаха по-конкретни. Ивайла. Бивш финансов директор. Напуснала внезапно преди около година. Официалната версия беше „по лични причини“. Неофициалните коментари в няколко бизнес форума намекваха за скандал.
Продължих да ровя. Намерих галерия със снимки от голяма строителна конференция в чужбина, състояла се преди година и половина. Екипът на фирмата беше там. На официалните снимки всички позираха сковано. Но имаше и няколко по-неформални кадъра от вечерята след събитието. На една от тях Димитър и жена с дълга, тъмна коса и пронизващи очи танцуваха. Ръката му беше на кръста ѝ, твърде ниско, за да е просто колегиално. Главите им бяха склонени една към друга, устните му бяха до ухото ѝ. И двамата се смееха, но смехът им беше интимен, таен, предназначен само за тях двамата. Под снимката имаше етикет: „Димитър и нашата неотразима Ивайла“.
Почувствах как ме облива вълна от леден гняв, последвана от гадене. Не беше само бизнес. Не беше само пари. Имаше и жена. Още една лъжа, още едно предателство, скрито зад фасадата на перфектния ни брак. Колко дълго е продължило? Дали все още продължаваше? Дали напускането ѝ е било свързано с финансовите проблеми?
Тази вечер не чаках той да се затвори в кабинета си. Причаках го в хола. Държах лаптопа си отворен на снимката. Не казах нищо, просто го обърнах към него.
Той погледна екрана и лицето му пребледня. За първи път от началото на този кошмар го видях да губи самообладание.
„Ася, не е това, което изглежда.“
„О, не е ли? А как изглежда, Димитре? Като приятелски танц? Като обсъждане на финансовия отчет? Колко време ме правиш на глупачка?“
„Беше грешка. Приключи отдавна. Няма нищо общо със сегашните проблеми.“
„Няма нищо общо ли? – гласът ми беше станал писклив. – Жена, която е била твой финансов директор, с която очевидно си имал връзка, напуска внезапно точно преди фирмата ти да започне да се разпада! И ти искаш да повярвам, че двете неща не са свързани? Кой изпрати името ѝ? Тя ли те изнудва? Това ли е? Затова ли си затънал в дългове, за да плащаш мълчанието ѝ?“
Той мълчеше. Мълчанието му беше по-красноречиво от всяко признание.
„Махни се“, прошепнах.
„Ася, моля те…“
„Махни се от къщата ми! Не искам да те виждам!“
Тази нощ той спа в хотела. А аз останах сама в огромната ни спалня, в леглото, което вече ми се струваше чуждо и студено. Сенките от миналото на моя съпруг бяха изпълзели на светло и аз осъзнах, че не познавам човека, за когото бях омъжена. И най-страшното беше, че тези сенки заплашваха да погълнат не само него, но и всичко, което ми беше скъпо.
Глава 4: Лабиринт от лъжи
Започна войната. Не само в съда, но и в дома ни. Димитър се върна на следващия ден, след като Симеонов ми се обади и с меден глас ми обясни колко е важно „да поддържаме единен фронт пред властите“. „Всяка проява на семеен раздор ще бъде използвана срещу съпруга ви, госпожо. Трябва да изглеждате сплотени.“ И така, аз се съгласих. Превърнах се в актриса в собствения си живот, играех ролята на подкрепящата съпруга, докато вътрешно се разпадах.
Срещите с адвокат Симеонов се превърнаха в мъчителен ритуал. Кабинетът му беше на последния етаж на лъскава стъклена сграда, с изглед към целия град. Всичко в него крещеше за пари и власт – махагоновото бюро, кожените кресла, оригиналните картини по стените. Симеонов говореше с нас с покровителствен тон, използвайке сложен юридически жаргон, който имаше за цел повече да ни обърка, отколкото да ни информира. Уверяваше ни, че делото е „сложно, но не и безнадеждно“, че прокуратурата блъфира, че Кирил е неблагодарник, който ще си плати. И след всяка такава успокоителна реч представяше фактура за хонорара си, която беше със стряскащо количество нули. Парите, които Димитър беше скрил, се топяха с бързината на пролетен сняг.
Вътрешният ми глас обаче крещеше, че нещо не е наред. Усещах, че Симеонов не ни казва всичко. Че неговата лоялност е към парите на Димитър, а не към истината. Нуждаех се от друг поглед, от някой, на когото можех да вярвам.
Спомних си за Стефан. Бяхме приятели от университета, той беше завършил журналистика и сега работеше като разследващ репортер в голям икономически вестник. Не се бяхме виждали от години, но знаех, че той е човек с принципи, един от малкото, които не се продаваха. Намерих номера му и му се обадих.
Срещнахме се в малко, невзрачно кафене, далеч от центъра. Стефан беше остарял, със сребърни нишки в косата, но погледът му беше същият – остър и проницателен. Разказах му всичко. Или почти всичко. Спестих му частта за брат ми и ролята на Ивайла. Все още не можех да изрека тези предателства на глас.
Той ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва. Когато свърших, помълча известно време, въртейки лъжичката в чашата си с кафе.
„Ася, съжалявам, че трябва да го кажа, но това е много по-голямо, отколкото си мислиш. Слуховете за фирмата на съпруга ти и Кирил се носят от месеци в нашите среди. Не става въпрос за обикновен бизнес спор или укриване на данъци.“
„А за какво става въпрос?“ – попитах с пресъхнало гърло.
„Говори се за схема за пране на пари в особено големи размери. За използване на кухи фирми, регистрирани на името на социално слаби или млади хора без опит. За източване на пари от европейски фондове чрез завишени фактури за строителни материали. Кирил може и да е бил изпълнителят, но твоят съпруг е бил мозъкът. И най-лошото е, че не са били сами. Зад тях стоят много по-сериозни играчи, хора, чиито имена не се споменават на глас. Хора, които сега ще направят всичко възможно да се отърват от Димитър и Кирил, за да прикрият собствените си следи.“
Думите му бяха като физически удари. Схемата, която описваше, съвпадаше идеално с документите, които бях намерила. А частта за „млади хора без опит“ ме прободе в сърцето. Деян. Моят малък брат.
Стефан ме погледна съчувствено. „Адвокатът ви, Симеонов… той е известен като „чистач“. Специалист по това да замита следите на големите риби, като оставя дребните да поемат вината. Бъди много внимателна, Ася. Възможно е стратегията му да е да пожертва съпруга ти, за да защити някой по-важен в йерархията.“
Върнах се у дома като в транс. Лабиринтът от лъжи ставаше все по-дълбок и по-сложен. Вече не знаех на кого да вярвам. На съпруга си, който се кълнеше, че е жертва? На скъпоплатения адвокат, който обещаваше чудеса? Или на стария си приятел, чиито думи звучаха плашещо правдоподобно?
През нощта не можах да заспя. Станах и отидох в стаята на Деян в апартамента му под наем. Той спеше дълбоко, с учебник по право, отворен на гърдите му. Изглеждаше толкова млад, толкова невинен. Димитър не просто го беше използвал, той беше откраднал бъдещето му, беше поставил петно върху името му още преди животът му да е започнал истински.
На следващата сутрин се обадих на Деян. Трябваше да знам всичко. Той дойде вкъщи, притеснен и уплашен. Разказа ми подробностите, които беше спестил преди. Как Димитър го е накарал да подпише празни бланки. Как му е дал инструкции да не задава въпроси. Как му е дал пари в брой – огромни суми – които Деян е трябвало да внесе на малки вноски в различни банки, за да не привлича внимание.
„Како, аз… аз не знаех. Кълна се. Мислех, че му помагам. Той беше моят идол. Исках да бъда като него.“ – очите му се напълниха със сълзи.
Прегърнах го силно. В този момент омразата ми към Димитър достигна своя връх. Той не беше просто престъпник. Той беше хищник, който се хранеше с доверието на най-близките си.
Знаех, че трябва да действам. Не можех повече да стоя отстрани и да гледам как животът на брат ми се унищожава. Вече не ставаше въпрос за спасяването на брака ми или на луксозния ни начин на живот. Ставаше въпрос за справедливост. И за защита на единствения невинен човек в тази мръсна история.
Върнах се в кабинета на Димитър. Този път знаех какво търся. Външният твърд диск от сейфа. Включих го в лаптопа си. Беше криптиран. Но аз познавах Димитър. Познавах начина му на мислене. Паролата му нямаше да е нещо сантиментално. Щеше да е нещо, свързано с егото му. Пробвах името на първия му голям проект. „Орион“. Дискът се отвори.
Вътре имаше всичко. Истинското счетоводство на фирмата. Имейли. Записи на разговори. Имената на „по-сериозните играчи“, за които говореше Стефан. И най-вече, имаше папка, озаглавена „Застраховка“. В нея имаше подробни инструкции как Димитър е манипулирал Кирил и как е подготвял почвата да го натопи, ако нещата се объркат. Имаше и файлове, свързани с Ивайла – доказателства, че тя е била принудена да участва в схемата под заплаха, че ще бъде обвинена в злоупотреби, които не е извършила.
Той не беше жертва. Той беше кукловодът. И държеше всички конци. А аз държах в ръцете си ножицата, която можеше да ги среже.
Глава 5: Точка на кипене
Новината избухна като бомба. Прокуратурата официално повдигна обвинения срещу Димитър и Кирил. Вече не ставаше въпрос за „проверка“ или „недоразумение“. Термините бяха тежки и плашещи: „организирана престъпна група“, „пране на пари“, „документна измама в особено големи размери“. Имената им бяха по всички новинарски емисии, лицата им – на първите страници на вестниците.
Звездният свидетел на обвинението, както се очакваше, беше Ивайла. Нейните показания бяха унищожителни. Тя разказа в детайли за схемата с офшорните компании, за фалшивите фактури, за начина, по който Димитър е манипулирал всички около себе си. Тя не го представи като притиснат до стената бизнесмен, а като хладнокръвен и пресметлив измамник.
Срамът беше неописуем. Не смеех да изляза от къщи. Чувствах погледите на съседите върху себе си, усещах шепота им зад гърба си. Приятелите ни спряха да се обаждат. Бяхме прокажени. Университетските ми колеги ме избягваха, сякаш престъплението на съпруга ми можеше да се предаде по въздуха. Един ден, докато пазарувах в близкия супермаркет, една жена се приближи до мен и ми изсъска: „Мръсни крадци! Заради такива като вас няма пари за пенсиите ни!“ Искаше ми се земята да се отвори и да ме погълне.
Най-тежкият удар тепърва предстоеше. Един следобед на вратата се позвъни. Не беше полиция, а съдебен изпълнител. Връчи ми официално уведомление. Къщата. Нашият дом, нашата крепост, беше запориран. Всичките ни банкови сметки бяха блокирани. Оказа се, че ипотечният кредит, който изплащахме, е бил само малка част от задълженията, тегнещи над имота. Димитър го беше презаложил няколко пъти, теглейки огромни кредити срещу него, за да финансира рискованите си операции. Къщата, която смятах за наша, всъщност принадлежеше на кредиторите. Имахме тридесет дни да я напуснем.
Светът ми се срина окончателно. Вече нямах нищо. Нито съпруг, когото да обичам, нито дом, нито репутация, нито бъдеще. Всичко беше изпепелено в огъня на неговите лъжи.
Същата вечер го изчаках. Вече не изпитвах гняв. Само празнота. Поставих запорното съобщение на масата пред него. Той го погледна и въздъхна.
„Знаех, че ще се стигне дотук. Симеонов ме предупреди.“
„Предупредил те е? – гласът ми беше спокоен, почти мъртвешки. – Значи си знаел, че ще ни изхвърлят на улицата, и не ми каза нищо?“
„Какво искаше да ти кажа, Ася? Че всичко е загубено? Опитвах се да те предпазя.“
„Да ме предпазиш? – този път в гласа ми прозвуча истерия. – Ти не ме предпази! Ти ме унищожи! Ти унищожи мен, унищожи брат ми, унищожи всичко, до което се докосна! И знаеш ли кое е най-лошото? Че продължаваш да лъжеш!“
Извадих външния диск и го поставих на масата до запорното съобщение. „Намерих това. Твоята „застраховка“. Прочетох всичко, Димитре. Видях как си планирал да натопиш Кирил. Видях как си заплашвал Ивайла. Видях имената на истинските ти шефове. Няма повече лъжи. Няма повече половинчати истини. Всичко свърши.“
Той ме гледаше така, сякаш виждаше призрак. За първи път от началото на целия този ад видях истински, неподправен страх в очите му. Не страх от затвора. А страх от мен.
И тогава той се срина. Маската падна. Кукловодът остана без конци. Той започна да плаче. Не тихо и мъжествено, а с грозни, разтърсващи хлипове. Разказа ми всичко. Призна за връзката си с Ивайла. Не била просто мимолетна авантюра. Бил е влюбен в нея. Искал е да ме напусне. Но тя го е заплашила, че ще разкрие всичко, ако го направи. И тогава той я е впримчил в схемите си, за да я държи в шах. Призна, че Кирил е бил просто алчна пионка, която той е манипулирал с лекота. Призна, че е използвал Деян без никакви угризения.
„Бях на върха, Ася. Всички искаха парче от мен. Парите, властта… пристрастих се. Исках още и още. И когато нещата започнаха да се объркват, не знаех как да спра. Просто продължих да копая дупката, надявайки се, че ще намеря изход от другата страна.“
Той се опита да се представи като трагичен герой, жертва на собствените си амбиции. Но аз вече не виждах това. Виждах само един слаб, жалък човек, който беше повлякъл всички ни надолу със себе си. Любовта ми, която доскоро беше просто ранена, сега беше мъртва. Убита от твърде много предателства.
Той вдигна поглед към мен, с очи, подпухнали от сълзи. „Какво ще правиш, Ася? Ще им дадеш ли диска?“
Въпросът увисна във въздуха. Това беше точката на кипене. Моментът, в който трябваше да реша на чия страна съм. Дали да се опитам да спася останките от миналия си живот, като застана до този мъж, или да избера единствения правилен, макар и много по-труден път.
Глава 6: Изборът
През следващите няколко дни живеех в някаква странна, паралелна реалност. Опаковах живота си в кашони. Всеки предмет, който докосвах, носеше спомен – снимка от сватбата ни, сувенир от пътуване, книга, която ми беше подарил. Всичко това вече изглеждаше като артефакт от чужд живот, живот на една жена, която вече не съществуваше. Димитър се опитваше да ми помага, но движенията му бяха бавни, механични. Той беше просто сянка на мъжа, за когото се бях омъжила.
Външният твърд диск лежеше в чантата ми като бомба със закъснител. Тежеше ми не само физически. Тежеше на съвестта ми. Знаех какво трябва да направя, но се страхувах. Страхувах се от последствията, от неизвестността. Да предам съпруга си, бащата на неродените ми деца, човека, с когото бях споделяла леглото и мечтите си в продължение на десет години… изглеждаше немислимо. Но да позволя брат ми да бъде въвлечен в това, да стане изкупителна жертва за престъпленията на Димитър, беше още по-немислимо.
Един ден, докато ровех из старите документи в търсене на удостоверението си за раждане, попаднах на нещо, което бях забравила. Малка, заключена метална кутия. Беше подарък от Димитър за една от годишнините ни. Вътре пазехме нашите „капсули на времето“ – писма, които си пишехме един на друг и които трябваше да отворим на десетата си годишнина. Бяхме я пропуснали покрай целия хаос. Намерих ключа и я отворих.
Вътре имаше две писма. Отворих неговото първо. Беше написано преди пет години. В него той говореше за мечтите си, за бъдещето ни. Пишеше, че иска да построи империя, за да ми осигури всичко, за да не ми липсва нищо. „Ти си моят компас, Ася. Ти си единственото чисто и истинско нещо в мръсния свят, в който трябва да се боря всеки ден. Обещавам ти, че никога няма да те предам.“
Четях думите и сълзите се стичаха по лицето ми. Това беше мъжът, в когото се бях влюбила. Къде беше отишъл той? Как се беше превърнал в чудовището, което живееше в къщата ми сега?
После отворих своето писмо. Бях написала: „Скъпи Дими, не искам империя. Не искам диаманти и луксозни коли. Искам теб. Искам спокойните ни съботни сутрини, искам смеха ти, искам да остареем заедно на верандата на малка къща край морето. Обещай ми, че никога няма да позволиш на бизнеса да те промени, че винаги ще помниш кое е най-важното.“
Това писмо беше моят катарзис. То ми припомни коя съм аз. Какво ценя. И какво бях загубила. Не къщата, не парите. Бях загубила себе си в опита си да бъда съпругата на един амбициозен мъж.
Реших, че има още едно нещо, което трябва да направя, преди да взема окончателното си решение. Трябваше да говоря с Ивайла. Намерих адреса ѝ чрез Стефан. Живееше в малък, скромен апартамент в краен квартал. Нищо общо с лукса, който я заобикаляше, докато работеше за Димитър.
Тя отвори вратата и ме погледна без изненада, сякаш ме е очаквала. Покани ме вътре. Седнахме една срещу друга в малката ѝ, спретната кухня.
„Не съм чудовището, за което ме мислиш“, каза тя тихо.
„Тогава каква си?“
Тя ми разказа своята история. Да, имали са връзка. Да, тя е била влюбена. Но когато е разбрала докъде стигат финансовите му машинации, е опитала да се отдръпне. И тогава той ѝ е показал истинското си лице. Заплашил я е, че е подготвил фалшиви доказателства, които я уличават като основен виновник за всичко. Държал я е в капан. „Да свидетелствам беше единственият ми изход. Не за да му отмъстя. А за да се спася. Той е като пясъчна яма, Ася. Колкото повече се бориш, толкова по-дълбоко те завлича. Бягай, докато още можеш.“
Думите ѝ потвърдиха всичко, което вече знаех. Върнах се вкъщи и намерих Димитър да седи в празния хол, заобиколен от кашони.
„Реших какво ще направя“, казах му.
Той ме погледна с надежда в очите. „Ще ми помогнеш ли?“
„Ще помогна на брат си. Ще помогна на себе си. Ще помогна на всички хора, които си измамил. Ще дам диска на прокуратурата.“
Надеждата в очите му угасна и беше заменена от ледена ярост. „Ще ме унищожиш!“
„Не. Ти сам се унищожи. Аз просто ще запаля лампата, за да могат всички да видят руините.“
Не останах, за да чуя отговора му. Взех чантата си, в която беше твърдият диск, и излязох от къщата за последен път. Не погледнах назад.
Не отидох при адвокат Симеонов. Отидох в офиса на Стефан. Той ме посрещна с мълчаливо разбиране. Поставих диска на бюрото му.
„Тук е всичко. Искам да го предадеш на когото трябва. Но при едно условие. Искам пълна защита за брат ми, Деян. Той е просто дете, което е било манипулирано.“
Стефан взе диска и кимна. „Ще направя каквото е необходимо. Ти какво ще правиш сега?“
Погледнах през прозореца към града. Градът, който някога ми се струваше пълен с възможности, а сега изглеждаше просто като лабиринт от бетон и стъкло.
„Ще започна отначало. Ще довърша дисертацията си. Ще си намеря малък апартамент под наем. Може би някой ден ще си купя онази малка къща край морето. Сама.“
Когато излязох от сградата, за първи път от месеци почувствах лекота. Бурята не беше приключила. Предстояха съдебни дела, разпити, развод. Но най-тежката част беше зад гърба ми. Бях направила своя избор. Бях избрала истината пред лъжата. Бях избрала себе си. И макар да бях изгубила всичко, което имах, за първи път от много време се чувствах свободна.