Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази жена стои пред Кауфланд в инвалидната си количка, има нужда от помощ
  • Новини

Тази жена стои пред Кауфланд в инвалидната си количка, има нужда от помощ

Иван Димитров Пешев май 7, 2023
daskkkkksioo.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Млада жена има нужда от помощ – за това съобщи читателка на Plovdiv24.bg. Ето за какво по-точно става дума:

„Здравейте, приятели. Пиша Ви с една молба!

На входа на „Кауфланд“ на „Пещерско шосе“ 36 стои едно момиче, много хубаво и младо, но тя е в инвалидна количка и моли за милостиня хората, защото страда от рак на гръбначния стълб и се нуждае от спешна операция, за да се възстанови, но явно няма необходимите средства!

Моля за съдействие, да направим една кампания за набиране на средства! По принцип я виждам там през почивните дни. Благодаря Ви предварително“.

Нека всеки, който има възможност, да отдели част от личните си средства и лично да ги даде на нуждаещата се жена!

 

 

Друга жена също се нуждае от вашата помощ:

Зов за помощ за жена с рядко заболяване. Болестта ѝ е предизвикала тежки увреждания на крайниците, но има шанс за живот без болка. За необходимата операция трябват още средства. Тя е на 43 години и се казва Милена.

Промените в тялото ѝ започват още докато е дете: затруднения при ходене, умора, изкривяване на крайниците.

„И започнахме да ходим на лекари различни, за да уточним какво точно ми е. Имала съм всякакви диагнози“, каза Милена Иванова.

Лекарите установяват „неврална мускулна атрофия“. Милена живее с тази диагноза трийсет и пет години.

„И оттогава каквото и лечение да предприема, единствено води до усложняване на цялото физическо състояние“, добави тя.

При една от поредните рехабилитации и консултации, диагнозата се оказва друга: „Периневрални кисти на Тарлов“.

„И цялата рехабилитация като физиотерапия, като плуване, фитнес – изобщо се оказаха абсолютно забранени. Това води до по-бърза атрофия и болките са кошмарни“, каза Милена Иванова.

Намират вариант за спасение чрез операция на стойност почти 56 хиляди евро.

„Докторът ни дава голяма надежда, почти 100%“, каза майката на Милена – Първолетка Кръстева.

Събират част от парите с дарителска кампания, теглят и кредит. Молят за финансиране и здравната каса, но без резултат и все още нямат мотивите за отказ. Така не им достигат 30 хиляди лева.

„Полетът ни е след няколко часа. Нямам време, но се надявам, че с помощта на добри хора ще успея да събера сумата и лечението нищо, че ще е продължително – знам, че ще е успешно. Мисля, че заслужавам този шанс“, добави Милена Иванова.

Тя е на 43, казва се Милена и мечтае да ходи – сама и без болка.

Как да помогнете на Милена, можете да разберете от страницата „Живот за Мими“ във Фейсбук.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Григор Вачков и други известни актьори загиват на снимачната площадка, отдадени на професията
Next: Набират българи за работа! Работиш шест сезона, купуваш си две къщи и живееш спокойно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.