Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тази пещера е една от най-големите подземни мистерии в България
  • Новини

Тази пещера е една от най-големите подземни мистерии в България

Иван Димитров Пешев юни 21, 2023
dqdqdisiiuquuqweqwew.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Дяволското гърло е една от най-вълнуващите и интересни пещери в България. Тя
привлича посетители си с тайните, мистериите и загадките, които крие дълбоко в
себе си.

Пещерата е част от величественото и отчасти страховито Триградско ждрело. До
нея се стига по основния път Девин – Доспат, като пътят минава през Широка лъка.

В нея се влиза на групи, придружавани от екскурзовод. Най-хубавото е, че тук може
да правите снимки на воля, дори и със светкавица, което в много пещери е забранено.

Легендата разказва, че именно Дяволското гърло е мястото, от където Орфей след
смъртта на жена си Евридика слиза в подземното царство на Хадес. Омагьосан от
мелодиите, които Орфей сътворявал с арфата си, Хадес се съгласил да върне Евридика
в света на живите, като единственото условие било, изкачвайки се към горния свят,
Орфей да не обръща глава назад.

Малко преди да достигнат земята Орфей се обърнал,
за да види дали Евридика го следва и точно това е моментът, в който той губи своята
любима завинаги.

След повторната загуба Орфей плакал толкова много, че от сълзите
му бликнал извор, който може да се види в пещерата и до днес.

Входът на пещерата представлява изкуствено прокопан 150-метров тунел след който
попадате в Бучащата зала. Наречена „бучаща“ заради силния грохот с който водата
на реката пада от 42 метра височина.

Това прави и водопада най-високия подземен
водопад на Балканите. След Бучащата зала ще влезнете в малка подземна галерия.

След галерията идва и най-голямото предизвикателство – 301 стъпала, по които
изкачвайки се ще имате възможността да се насладите отблизо на подземния водопад.

Тъй като стъпалата са хлъзгави, по-добре не снимайте, а се дръжте здраво за парапетите.
Ще видите и малко изворче в което посетителите хвърлят монети и си намислят желания.

Най-голямата мистерия в тази пещера се оказва подземната река. През 1968 година
придошлата река помита над 350 кубика дървен материал, от който не излиза нито
треска на изхода на реката.

Опити с оцветители вкарани във водата показват, че
са необходими час и половина, за да може водата да измине пътя от входа на пещерата
до изходът на реката от нея.

През далечната 1970-та година двама водолази се гмуркат,
за да изследват пещерния феномен, но за жалост телата им остават завинаги в подземния
лабиринт на Дяволското гърло.

Мястото през което ще напуснете пещерата е всъщност нейният естествен вход.
От там, след кратко слизане ще стигнете отново до сегашния вход на пещерата.

Мненията относно произхода на името на пещерата са различни. Според едни се
нарича „Дяволско гърло“, поради формата на естествения й вход, която наподобява
гърло, което поглъща водите на реката.

Други пък смятат, че се нарича така, защото
нищо попаднало в подземния лабиринт на пещерата не е излезнало от там.

Дяволското гърло фигурира под номер 88 в Списъка със 100-те национални туристически
обекта на Българския туристически съюз.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Проход към огромен подземен град e имало в Родопите
Next: Това са най-големите тайни на Родопите: Тази пътека определено ще ви предизвика

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.