Телефонът иззвъня точно в четири следобед. Беше вторник, ден, в който обикновено приключвах по-рано, за да избегна кошмарния трафик по околовръстното. Стоях до прозореца на офиса си на двадесетия етаж, гледах как мравките на колите се нижат по артериите на града и отпивах от кафето си. Беше горчиво, точно както го харесвах. Точно както се чувствах отвътре през последните няколко години.
На екрана светна името „Лилия“. Сърцето ми направи болезнен пирует в гърдите. Тя почти никога не ми звънеше. Всъщност, не можех да си спомня последния път, когато го беше правила по своя инициатива. Вдигнах с леко трепереща ръка.
– Ало? – Гласът ми прозвуча по-дрезгаво, отколкото очаквах.
– Аз съм – отвърна тя от другата страна. Гласът ѝ беше студен, делови, сякаш се обаждаше на непознат, за да потвърди доставка. – Просто искам да ти кажа, че дипломирането ми е след две седмици.
Тишина. Чаках да каже нещо повече. Поканата. Часът. Мястото. Но тя мълчеше.
– Това е чудесна новина, Лилия – успях да кажа. – Много се радвам за теб. Наистина.
– Да. Е, просто да знаеш. И още нещо.
– Кажи? – В гърлото ми беше заседнала буца.
– Мама може и да те покани. Сигурно ще го направи. Но аз не искам да идваш. Ясно ли е? Не си добре дошъл. Дори не се опитвай да се появяваш.
И затвори. Просто така. Сигналът „свободно“ прониза ухото ми като свредел. Стоях с телефона в ръка, вцепенен. Думите ѝ отекваха в черепната ми кутия, рикошираха от стените ѝ и се забиваха като отровни стрели в съзнанието ми. „Стой далеч, не те искам.“ „Не си добре дошъл.“
Преди четири години, когато я приеха в университета, тя ми каза същото. Седеше на масата в кухнята, с писмото от университета в ръка, а лицето ѝ беше каменно. Истинският ѝ баща, Симеон, току-що си беше тръгнал. Винаги се появяваше в такива ключови моменти, шепнеше ѝ нещо на ухо и изчезваше, оставяйки след себе си отрова и смут.
– Няма да взема и стотинка от теб за това – беше заявила тя, гледайки ме с презрение. – Баща ми ще се погрижи.
– Лилия, не ставай глупава – намеси се жена ми, Мая. – Знаеш, че Симеон няма такива възможности. Александър ще плати. Нали, скъпи?
Погледнах Мая. В очите ѝ имаше онази молба, онази смесица от вина и настоятелност, която ме обезоръжаваше всеки път. Тя беше моята слабост. Заради нея бях готов на всичко. Дори да търпя студенината на детето, което бях отгледал като свое от десетгодишно.
– Разбира се, че ще платя – казах тихо, избягвайки погледа на Лилия.
– Не искам парите му! – извика тя и скочи от стола. – Не го разбирате ли? Искам да стои далеч от мен! Той не ми е баща!
След това избяга в стаята си и затръшна вратата. Чух риданията ѝ. През следващите няколко дни Мая не спря да ми се моли.
– Моля те, Александър. Направи го заради мен. Тя е объркана. Симеон ѝ пълни главата с глупости. Ще ѝ мине. Но не можем да провалим бъдещето ѝ заради един детски инат.
И аз се съгласих. Платих първата вноска. После втората. Плащах наема ѝ, сметките ѝ, купувах ѝ учебници и дрехи. Всичко минаваше през Мая. Лилия отказваше да говори с мен за пари, отказваше да ми благодари. През всичките четири години се държахме като непознати, които живеят в една къща. Аз бях просто банката. Банкоматът, от който майка ѝ теглеше средства за нейния живот. И го търпях. Търпях го, защото обичах Мая и се надявах. Наивно се надявах, че един ден Лилия ще порасне, ще погледне назад и ще разбере.
Но този ден така и не дойде. Телефонното обаждане беше последният пирон в ковчега на моята надежда. Тя не просто не ме искаше в живота си. Тя активно ме изтласкваше от него, с жестокост, която не можех да проумея.
Върнах се до бюрото си и седнах тежко. Градът отвън вече блестеше в хиляди светлини. Чувствах се празен. Десет години от живота ми, посветени на това семейство. Десет години, в които бях дал всичко от себе си – време, любов, търпение и разбира се, пари. Моят бизнес процъфтяваше. Можех да им осигуря всичко, за което можеха да мечтаят. И го правех. Но очевидно това не беше достатъчно.
Мая се прибра късно вечерта. Лицето ѝ беше уморено, но се усмихна, когато ме видя.
– Здравей, скъпи. Тежък ден?
– Лилия ми се обади – казах направо.
Усмивката ѝ трепна и изчезна.
– О. За дипломирането?
– Да. Каза ми, че не съм добре дошъл.
Мая въздъхна и седна до мен. Хвана ръката ми. Кожата ѝ беше студена.
– Не ѝ обръщай внимание. Знаеш каква е. Просто емоции. Разбира се, че ще дойдеш. Ти плати за всичко това. Ти си неин баща, независимо какво казва тя.
Думите ѝ трябваше да ме успокоят, но вместо това предизвикаха в мен вълна от леден гняв. „Ти си неин баща.“ Колко лесно го казваше. Но дали вярваше в това? Дали изобщо някой в тази къща, освен мен, вярваше в това?
– Не, Мая. Този път е различно. Този път приключих.
Тя ме погледна уплашено.
– Какво искаш да кажеш?
Погледнах я право в очите. Очите, в които се бях влюбил преди толкова години. Сега ми изглеждаха чужди. Непроницаеми.
– Искам да кажа, че уважих желанието ѝ. Няма да отида на дипломирането. Но ще направя нещо друго.
Вдигнах телефона си и набрах номер, който бях запаметил преди месеци, но все не смеех да използвам. Номер на частен детектив. Един от най-добрите в града.
– Какво правиш? – попита Мая, а гласът ѝ пресекна.
Затова, без предупреждение, аз наех човек, който да проследи всеки един разход, който бях направил за Лилия през последните четири години. И не само това. Наех го да проследи жена ми. Исках да знам истината. Цялата истина. Имах ужасяващото предчувствие, че сметката за университета е само върхът на айсберга. А аз бях на път да се гмурна в ледените води под него.
Глава 2: Първите пукнатини
Детективът се казваше Петър. Беше мъж на средна възраст, с проницателни сиви очи и вид на човек, който е видял твърде много от мръсната страна на живота, за да се изненадва от каквото и да било. Срещнахме се в едно невзрачно кафене в покрайнините на града.
– Искате пълен отчет на разходите по дъщеря ви и наблюдение на съпругата ви – каза той, след като му обясних ситуацията. Не зададе излишни въпроси. Не ме погледна със съжаление. Беше професионалист. – Ще ви струва скъпо.
– Парите не са проблем – отвърнах. – Искам бързина и дискретност. Никой не трябва да разбира за това. Особено жена ми.
Той кимна.
– Ще получите първия доклад до края на седмицата.
Следващите няколко дни бяха мъчение. Вкъщи се държах нормално. Целувах Мая за добро утро, питах я как е минал денят ѝ, вечеряхме заедно. Но всичко беше театър. Наблюдавах я. Всяка нейна дума, всеки жест, всяко закъснение. Телефонът, който винаги беше с екрана надолу. Уж случайните срещи с „приятелки“, след които се връщаше с една особена, гузна светлина в очите. Живеех в параноя, но знаех, че не си въобразявам. Нещо не беше наред.
В петък следобед получих имейл от Петър. Беше криптиран. Отворих го със свито сърце. Вътре имаше прикачен файл. Доклад. И снимки.
Започнах с доклада за разходите. Беше дълъг и подробен. Такси за обучение, наем, сметки, учебници, лаптоп, дрехи, дори пари за почивки. Сумата беше астрономическа. Много по-голяма, отколкото предполагах. Но не това ме шокира. Шокираха ме детайлите. Някои от преводите, които бях правил към сметката на Мая, уж за „неотложни разходи на Лилия“, никога не бяха стигали до Лилия. Бяха прехвърлени към трета сметка. Сметка на името на Симеон.
Побиха ме тръпки. Превъртях надолу към снимките. Първите няколко бяха на Мая. Влиза в банка. Говори по телефона пред един ресторант. Нищо особено. Но след това… Снимка на Мая и Симеон. Седнали на пейка в отдалечен парк. Той я държи за ръка. Тя се смее. Смехът, който някога беше предназначен само за мен. Следваща снимка. Прегръщат се. Не като стари приятели, свързани от общо дете. Прегръдката беше интимна, дълга. Следваща. Целуват се.
Светът около мен се разпадна. Въздухът в стаята се сгъсти, не можех да дишам. Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми. Това не беше просто лъжа. Това беше тотално, абсолютно предателство. Години наред. Тя не просто ми е изневерявала. Тя е използвала парите ми, за да финансира живота на любовника си. Използвала е собствената си дъщеря като параван.
Лилия. Мисълта за нея ме прониза. Дали знаеше? Дали беше част от тази схема? Омразата ѝ към мен изведнъж придоби нов, много по-зловещ смисъл. Може би не беше просто тийнейджърски бунт. Може би беше съучастник.
Трябваше ми време да се съвзема. Налях си уиски. Едно. Второ. Трето. Огън изгаряше гърдите ми, но не можеше да заглуши леда в душата ми. Гледах снимката на целувката и се опитвах да си спомня кога за последно Мая ме беше целунала така. С такава страст. С такава отдаденост. Не можех. От години бракът ни беше по-скоро партньорство, удобно съжителство. Аз осигурявах сигурността, тя – илюзията за семейство. А през цялото време е водела двоен живот.
В този момент разбрах, че връщане назад няма. Не можех да се изправя срещу нея просто така. Това нямаше да реши нищо. Тя щеше да отрича, да плаче, да ме манипулира, както винаги го е правила. Трябваха ми повече доказателства. Трябваше ми цялата картина. Трябваше да разбера мащаба на лъжата, преди да предприема каквото и да било.
Обадих се на Петър.
– Искам да продължиш – казах с глас, който едва разпознах като свой. – Рови по-дълбоко. Искам да знам всичко. Имоти, сметки, дългове. Всичко, свързано със Симеон. Искам да знам къде отива всяка стотинка.
Нямаше да има скандали. Нямаше да има крясъци. Щях да изиграя тази игра по моите правила. Бях бизнесмен. През целия си живот бях сключвал сделки, бях преценявал рискове и бях унищожавал конкуренти. Сега Мая и Симеон бяха моите конкуренти. И те щяха да загубят всичко.
Глава 3: Мрежата на измамата
Следващите две седмици, до дипломирането на Лилия, бяха най-дългите в живота ми. Живеех в някаква странна, раздвоена реалност. През деня бях Александър, успелият бизнесмен – провеждах срещи, подписвах договори, управлявах стотици служители. Вечер се прибирах у дома и влизах в ролята на Александър, любящият съпруг. А през цялото време, в тъмните кътчета на съзнанието ми, бях Александър, отмъстителят.
Докладите от Петър пристигаха всяка вечер. Всеки нов имейл разкриваше нов пласт от измамата, по-долен и по-заплетен от предишния. Мрежата, която Мая и Симеон бяха изплели, беше впечатляваща.
Оказа се, че Симеон официално е безработен от години. Живееше в малък апартамент под наем, но преди две години се беше сдобил със собствен. Луксозен апартамент в затворен комплекс в другия край на града. Комплекс, който моята строителна компания беше построила. Иронията беше жестока. Петър беше изровил документите. Апартаментът беше закупен в брой. Без ипотека. Сумата съвпадаше до стотинка с голям бонус, който бях получил и бях прехвърлил на Мая, за да го инвестира в един „много изгоден имот за Лилия, за нейното бъдеще“.
Лъжа след лъжа. Парите за образованието на Лилия бяха само прикритие. Мая беше изтеглила огромен потребителски кредит на свое име преди три години. Твърдеше, че е за ремонт на вилата на родителите ѝ. Оказа се, че парите са отишли за погасяване на огромните дългове от хазарт на Симеон. Той не просто беше безработен, той беше затънал до уши. А аз, без да знам, съм го спасявал.
Най-болезненото откритие беше свързано със самата Лилия. Петър беше успял да се сдобие с разпечатки от разговорите между нея и майка ѝ. Мая систематично и целенасочено я беше настройвала срещу мен. „Александър не те обича истински, той просто иска да ме контролира чрез теб.“ „Той се дразни, че трябва да плаща за теб, постоянно ми натяква.“ „Истинският ти баща те обожава, но Александър го съсипа, отне му бизнеса, затова сега е в това положение.“
Последното беше върхът на наглостта. Симеон никога не е имал бизнес. Беше обикновен служител във фирма, която фалира заради собствената му некадърност, много преди аз изобщо да се появя в живота на Мая.
Лилия беше жертва. Промиха мозъка, манипулирана и използвана като оръжие срещу мен. Омразата ѝ не беше нейна. Беше имплантирана. Това не омаловажаваше болката, която ми причиняваше, но променяше гледната ми точка. Гневът ми към нея започна да се смесва със съжаление.
В деня преди дипломирането Мая отново повдигна темата.
– Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? – попита тя с възможно най-невинния си тон. – Лилия ще съжалява един ден.
– Сигурен съм – отвърнах студено. – Тя ясно изрази желанието си. Ще го уважа.
– Както искаш. Но аз и Симеон ще бъдем там. Нали разбираш, той все пак ѝ е баща. Не искам да стават сцени.
Кимнах, преглъщайки жлъчта, която се надигна в гърлото ми. „Той все пак ѝ е баща.“ Тази фраза. Сякаш забиваше нож в раната и го въртеше.
В деня на дипломирането не отидох в офиса. Отидох на среща. С Анелия, най-добрият бракоразводен адвокат в страната. Жена, известна с прякора си „Акулата“. Разстлах всички документи на масата пред нея – докладите на Петър, банковите извлечения, снимките, нотариалния акт за апартамента на Симеон.
Тя разглеждаше всичко мълчаливо, с безизразно лице. Когато приключи, вдигна поглед към мен.
– Това е кална работа, Александър. Една от най-калните, които съм виждала. Тя не просто ти е изневерявала. Тя те е ограбвала систематично в продължение на години. Това е измама в особено големи размери.
– Знам – отвърнах. – Какво можем да направим?
– Можем да я унищожим – каза Анелия без грам емоция. – Можем да заведем не само бракоразводно дело, но и наказателно. Можем да докажем, че апартаментът на любовника ѝ е закупен с твои пари чрез измама. Можем да поискаме запор на сметките ѝ. Можем да я оставим без нищо.
– А дъщеря ѝ? Лилия?
Анелия се поколеба за миг.
– Тя е пълнолетна. Била е наясно откъде идват парите за образованието ѝ. Може да бъде подведена под отговорност като съучастник, макар и да е трудно за доказване. Но в гражданското дело ще бъде замесена.
Това беше моята морална дилема. Исках Мая да си плати. Исках Симеон да бъде изхвърлен на улицата. Но Лилия? Можех ли да съсипя бъдещето на момичето, което някога бях люлял на коленете си, дори и след всичко, което ми беше причинила?
Докато седях в кабинета на Анелия, телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Мая. Снимка. Лилия, облечена в тога и шапка, усмихната и щастлива. До нея, прегърнали я от двете страни, бяха Мая и Симеон. Идеалното семейство. Под снимката имаше текст: „Липсваш ни!“.
Това беше капка, която преля чашата. Лицемерието, наглостта, безсрамието им. Те празнуваха своя триумф, платен с моите пари, с моя живот, с моето достойнство. И ми се подиграваха в лицето.
Погледнах Анелия.
– Започвай – казах с леден глас. – Искам всичко. Без компромиси. Без милост.
Глава 4: Бурята се надига
Започнахме подготовката за война. Анелия и нейният екип работеха денонощно, събирайки всяко възможно доказателство, подготвяйки исковите молби, планирайки всеки ход. Планът беше да нанесем удара изневиделица. Първо, да се заведе делото за измама и да се поиска незабавен запор на всички сметки и имоти на Мая и Симеон, които можехме да свържем с моите пари. Едва след това щях да връча документите за развод. Исках да я лиша от всякакви финансови ресурси, преди да е осъзнала какво се случва.
През това време Лилия се прибра у дома. Беше завършила, беше дипломиран специалист, готова да завладее света. Или поне така си мислеше. В къщата се усещаше ново напрежение. Тя почти не излизаше от стаята си. Когато се засичахме, ме гледаше с нова, различна емоция. Вече не беше само омраза. Имаше и нотка на триумф, на презрително задоволство. Сякаш казваше: „Видя ли? Успях въпреки теб. Вече не ми трябваш.“
Една вечер, докато вечеряхме – или по-скоро се преструвахме, че вечеряме – тя обяви:
– Намерих си стаж. В една от големите маркетингови агенции. Започвам от следващия месец.
– Това е страхотно, мила – каза Мая и ме погледна предизвикателно.
– Да, страхотно е – съгласих се аз с равен тон. – А къде ще живееш?
Лилия се намръщи.
– Как така къде? Тук, разбира се.
– Не мисля – отвърнах спокойно, оставяйки вилицата си. – Тази къща е моя. И ти вече си голяма, дипломирана жена. Време е да поемеш по своя път. Имаш една седмица да си събереш багажа.
Мая зяпна. Лилия пребледня.
– Какво?! Не можеш да направиш това!
– О, мога. И го правя. Не ме искаш в живота си, спомняш ли си? Е, получаваш желанието си. Аз също не те искам в моя.
– Александър! – извика Мая. – Престани! Как може да си такъв жесток!
– Жесток ли? – засмях се аз, но смехът ми беше кух и горчив. – Аз ли съм жестокият, Мая? Наистина ли?
Погледнах я в очите и за пръв път от седмици ѝ позволих да види част от ледената ярост, която бушуваше в мен. Тя потрепери и сведе поглед. Разбра, че нещо се е променило. Че старият, търпелив и всеопрощаващ Александър вече го няма.
Лилия избяга от масата с плач. През следващите няколко дни къщата се превърна в бойно поле от тишина и ледени погледи. Лилия започна да си събира багажа. Чувах я как говори по телефона с баща си, как му се оплаква от мен. Представях си как Симеон я успокоява, как ѝ обещава, че ще се погрижи за нея. Горкият глупак. Нямаше представа какво го чака.
Точно седмица след ултиматума ми, денят на страшния съд настъпи.
Сутринта съдебен призовкар връчи на Мая документите от съда. Запор на сметките ѝ. Запор на апартамента на Симеон. Искова молба за измама и присвояване на средства в особено големи размери.
Тя стоеше насред хола, с листовете в ръка, а лицето ѝ беше пепелявосиво. Не можеше да повярва на очите си.
– Какво е това? – прошепна тя. – Това е някаква грешка…
– Няма никаква грешка, Мая – казах аз, влизайки в стаята. В ръцете си държах втора папка. – А това е молбата за развод. По взаимно съгласие, разбира се. Ще се съгласиш с всичките ми условия, ще се откажеш от всякакви претенции и ще ми върнеш всеки откраднат лев. В замяна, може би, ще обмисля да оттегля наказателния иск.
Тя ме гледаше с ужас. Очите ѝ се пълнеха със сълзи на ярост и безсилие.
– Не можеш… Нямаш доказателства…
– О, имам. Имам всичко. Снимки. Банкови извлечения. Документи. Свидетели. Имам цялата ви мръсна схема, документирана до най-малката подробност. Имам апартамента, който си купила на любовника си с моите пари. Имам доказателства за дълговете му, които си платила с моите пари. Имам всичко, Мая.
В този момент Лилия слезе по стълбите. Носеше един куфар. Спря и се взря в нас. Видя документите в ръцете на майка си, видя изражението на лицето ѝ, видя моята ледена решителност.
– Мамо? Какво става?
Мая се срина. Падна на колене и започна да ридае.
– Той знае! Той знае всичко!
Лилия гледаше от нея към мен, напълно объркана.
– Какво знае? За какво говорите?
Време беше за истината. Цялата истина. Без филтри. Без смекчаващи вината обстоятелства. Време беше Лилия да разбере върху каква огромна лъжа е бил изграден целият ѝ живот.
Глава 5: Истината боли
Разказах всичко. Спокойно и методично, сякаш представях бизнес план. Разказах за двойния живот на майка ѝ. За парите, които систематично са били отклонявани от мен. За апартамента на Симеон. За хазартните му дългове. За лъжите, с които са я хранили през всичките тези години.
С всяка моя дума лицето на Лилия се променяше. Недоумението премина в неверие, неверието в ужас, а ужасът – в пълно отчаяние. Тя гледаше към ридаещата си майка на пода, сякаш я виждаше за първи път.
– Мамо? Вярно ли е? – Гласът ѝ беше едва доловим шепот.
Мая не можеше да отговори. Само хлипаше конвулсивно.
– Мамо, кажи ми, че не е вярно! – извика Лилия, а в гласа ѝ се появи истерична нотка. – Кажи ми, че той лъже!
Мълчанието на майка ѝ беше най-красноречивият отговор.
Лилия се отпусна на стъпалата, сякаш краката ѝ не можеха повече да я държат. Куфарът се изтърколи до нея с глух звук. Тя зарови лице в ръцете си. Раменете ѝ се тресяха. Светът ѝ се сриваше пред очите ѝ. Мъжът, когото беше мразила, се оказа единственият, който е бил искрен с нея. Хората, на които беше вярвала безрезервно – майка ѝ и биологичният ѝ баща – се оказаха измамници, които са я използвали като пионка в долната си игра.
– Аз… аз не знаех – промълви тя през сълзи. – Кълна се, не знаех… Мислех, че…
– Знам какво си мислела – прекъснах я аз, но в гласа ми вече нямаше гняв. Само безкрайна умора. – Те се постараха да мислиш точно това.
Обърнах се към Мая.
– Имаш двадесет и четири часа. Да подпишеш документите и да се изнесеш. Ти и дъщеря ти.
– Но ние нямаме къде да отидем! – изхлипа тя. – Сметките ми са блокирани! Нямам никакви пари!
– Може би Симеон ще ви приюти. В апартамента, който му купих – отвърнах саркастично. – Това вече не е мой проблем.
През следващия ден къщата беше тиха и напрегната. Мая се обади на Симеон. Чувах я как му крещи по телефона. После той ѝ крещя. Очевидно, когато парите спряха, любовта бързо се изпари. Той отказа да ги прибере при себе си. Страхуваше се да не загуби апартамента. Беше ги оставил да се оправят сами.
Късно вечерта Мая влезе в кабинета ми. Беше остаряла с десет години само за един ден. Очите ѝ бяха подпухнали и червени. В ръцете си държеше подписаните документи за развод.
– Ето – каза тя и ги сложи на бюрото. – Доволен ли си? Съсипа ни.
– Не, Мая. Вие сами се съсипахте. Аз просто запалих лампата.
Тя не каза нищо повече. Обърна се и излезе.
На следващата сутрин, когато слязох долу, тях ги нямаше. Къщата беше празна. И неестествено тиха. На масата в кухнята имаше оставен ключ и малка бележка. Беше от Лилия. Ръкописът ѝ беше разкривен от сълзи.
„Не знам дали някога ще можеш да ми простиш. Но искам да знаеш, че съжалявам. За всичко.“
Сгънах бележката и я прибрах в джоба си. Не изпитвах удовлетворение. Не изпитвах радост от победата. Чувствах само празнота. Бях спечелил войната, но бях загубил всичко, което някога бях смятал за свое семейство.
Глава 6: Ново начало, стари сенки
Минаха месеци. Разводът приключи бързо и безшумно. Анелия беше свършила перфектна работа. Мая се съгласи на всичко, само и само да избегне наказателното дело. Върна ми значителна част от парите под формата на активи, които беше придобила. Апартаментът на Симеон беше продаден и сумата също ми беше възстановена. Той изчезна от живота им, веднага щом кранчето пресъхна.
Мая и Лилия бяха наели малка квартира в краен квартал. Научих го от Петър, когото бях помолил да ги държи под око от разстояние, просто за да знам, че са добре. Мая си беше намерила работа като продавачка в магазин. Лилия също работеше – в едно кафене, докато си търсеше нещо по специалността. Гордостта ѝ не ѝ позволяваше да се възползва от дипломата, платена с „мръсните пари“.
Аз се потопих в работа. Работех от сутрин до вечер, запълвах празнотата в къщата и в живота си с нови проекти, нови сделки, нови предизвикателства. Бях свободен. Бях богат. И бях ужасно самотен.
Един ден, около половин година по-късно, секретарката ми влезе в кабинета.
– Господин Александров, едно момиче иска да ви види. Казва се Лилия. Няма записан час, но настоява.
Сърцето ми прескочи един удар.
– Нека влезе.
Лилия влезе бавно, несигурно. Беше отслабнала. Изглеждаше уморена, но в очите ѝ имаше нова решителност. Не беше наглото, разглезено момиче, което познавах. Беше млада жена, която животът беше ударил жестоко.
– Здравей – каза тя тихо.
– Здравей, Лилия. Седни.
Тя седна на стола срещу бюрото ми. Мълчахме няколко секунди.
– Дойдох да ти се извиня отново – започна тя. – И да ти върна нещо.
Тя извади от чантата си плик и го плъзна по бюрото към мен.
– Какво е това?
– Първата вноска.
Отворих плика. Вътре имаше пачка банкноти. Не беше голяма сума, вероятно всичко, което беше успяла да спести от работата си в кафенето.
– Искам да ти върна всичко – каза тя, гледайки ме право в очите. – Всеки лев, който си похарчил за моето образование. Ще ми отнеме години, може би цял живот, но ще го направя. Не искам да ти дължа нищо.
Погледнах парите, после погледнах нея. И за първи път от много време насам видях в нея не сянката на Мая или оръжието на Симеон, а едно объркано дете, което се опитваше да намери правилния път.
– Не искам парите ти, Лилия – казах и плъзнах плика обратно към нея.
– Но аз настоявам! Това е единственият начин…
– Единственият начин за какво? Да изкупиш вината си? Да успокоиш съвестта си? Няма да стане така.
Тя сведе поглед.
– Тогава какво да направя?
Въздъхнах. Станах и отидох до прозореца. Градът отново кипеше от живот под мен.
– Живей. Работи. Учи се от грешките си. Бъди по-добър човек от тях. Това е всичко, което можеш да направиш. Парите не могат да върнат времето, нито да излекуват раните.
Тя не каза нищо. Просто стоеше и ме гледаше със сълзи в очите.
– Защо? – попита накрая. – Защо правиш това? След всичко…
– Защото някога, много отдавна, едно малко момиченце заспиваше в прегръдките ми, докато му четях приказки. И аз все още вярвам, че това момиченце е някъде там, под всички пластове на болка и гняв. Не го прави заради мен. Направи го заради нея.
Тя кимна, без да може да проговори. Взе плика, обърна се и тръгна към вратата. Точно преди да излезе, спря и се обърна.
– Благодаря ти – прошепна. – Татко.
И излезе. А аз останах сам до прозореца, гледах града и за първи път от много, много време, се почувствах така, сякаш бурята най-накрая е отминала. Пътят напред беше неясен, но за първи път от години виждах слънце в края му.