Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е българската пещера, в която има най-много скъпоценни камъни, привлича търсачи на богатства
  • Новини

Това е българската пещера, в която има най-много скъпоценни камъни, привлича търсачи на богатства

Иван Димитров Пешев май 20, 2023
madmdasmdmasjdaskrasras.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Едно от вълшебните места в България е село Горно поле в района на Маджарово.

Намира се на трийсетина километра от Хасково в Източните Родопи.

Наоколо са поляни с камъни, протрити от времето, а местните твърдят, че там се чуват шепотът на хора от паралелни светове.

Не е за вярване, но камъните и плочките, оцветени в различно зелено и охра, които се виждат в дворовете на къщите в село Горно поле, са истински полускъпоценни камъни.

Просто това е място, откъдето можеш сам да отидеш и да си ги събереш.

Нищо чудно е, че дори може да си стъпил върху такъв и да не знаеш.

Местните ги вземат от пещерата на Аладин, която е близо до селото.

Тя е на открито и е в окото на угаснал преди хиляди години вулкан, а навсякъде в нея има изобилие от лилави аметисти и ахати.

Планински кристали, благородни ясписи, лилави аметисти и още десетки скъпоценни камъни лежат погребани в недрата на Родопа планина. Стотици търсачи на несметни богатства се стичат в горите край град Маджарово. Последните години това се е превърнало в най-новия хит в туризма.

„Това е уникално и същевременно типично за Източни Родопи занимание. Свързано е с подземните богатства на Маджарово и има потенциал да се превърне в златна мина за развитието на местната туристическа индустрия“, споделя геологът Васил Бачев.

Градът се намира буквално в центъра на кратера на вулкан, изригнал преди повече от 35 милиона години. Вследствие на активната вулканична дейност скалите наоколо крият над 16 вида ценни минерали, скъпоценни камъни и злато.

През 1987 г. младото семейство Надежда и Васил Бачеви свързва завинаги професия и хоби в едно. Двамата участват в геоложките проучвания на района – той като геолог, а тя като геоморфолог.

„През 1996 г. се отдадохме изцяло на страстта си да преоткриваме отново и отново безценните недра на Родопите. През пролетта и есента кръстосваме горите и подготвяме новата си колекция, която след това показваме на хората“, допълва Бачев.

Всичко, което е нужно, за да намерите скъпоценностите, е да се разходите в района на старата мина или покрай река Арда и да се въоръжите с чук и длето. Все повече туристически фирми са започнали да предлагат специални турове с водачи, които показват точните местоположения на находищата. Една обиколка струва 250 лв., като екскурзоводите ви гарантират, че всичко, което намерите, си остава за вас.

Повечето от феновете на това приключение са дами. Най-много са идващите от Пловдив и София. От остарялата мина най-често туристите си тръгват с аметист. Неговата енергия е доста мощна и пречистваща. Счита се, че носи мъдрост и помага при главоболие. Намират се и смайващи с цветовете си ахати и благородни ясписи.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Това са изчезналите български имена. Кога за последно сте чували да наричат някого с тях
Next: Той реши да направи дом в пещера на 250 милиона години! Няма да повярваш как изглежда пещерата сега

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.