Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек
  • Новини

Това е единственото село в България, от което не се изселва нито един човек

Иван Димитров Пешев май 2, 2024
vsdfbfgdbdfngfnfgmhj.png

Жителите му го определят като „Малката Швейцария на Родопите“ заради невероятната природа, която го заобикаля и добрите условия за живот. Бабяк не е типичното затънтено и пустеещо българско селце, а пример за подражание. Затова местните не желаят да го напускат. Напротив, те искат там да живеят и да отглеждат децата си. „Елате да видите! Даже в София нямат такава канализация и такава инфраструктура, като при нас!“ – не сдържа гордостта си Шемедин Бъсков, който е втори мандат кмет на селото, отстоящо на около 15 км от общинския център Белица.

Пред Биляна Славчева от БНР той разказва: „Това е единственото село в Република България, от което не се изселва нито един човек. Селото ни е много хубаво, направи се инфраструктурата, благодарение на общинския кмет. Къде го има това – да живееш между Пирин, Рила и Родопите? Хората избират спокойствието и ни е на късмет, че сме родени в това китно селце. Просто няма как да го опиша!“

Над 730 са жителите в Бабяк. Селото си има детска градина и дори нещо все по-рядко за малките населени места у нас – училище пълно с ученици. А децата в Бабяк непрекъснато се увеличават:

„Детската ни градина в момента се посещава от около 25 деца. Тя е смесена градина. Но леглата са едва 14, не стигат. Групата ни е от 3 до 6-годишни. И децата я посещават до обяд, защото няма къде да спят. А в селото ни имаме вече 10-12 новородени. Затова сега кандидатстваме с проект за нова градина и ако имаме късмет, ще се сдобием с такава. В нашето основно училище „Св.св. Кирил и Методий“ се обучават към 100 деца. Някои от тях се извозват с автобус от съседните села“ – казва Шемедин Бъсков.

Част от жителите на Бабяк са сезонни работници, които заминават на гурбет в чужбина през зимата, а дойде ли топлото време, се завръщат обратно в родното място. „Нашите хора са работливи, живеем си задружно, помагаме си един на друг“, казва Шемедин Бъсков.

Преди две години в селото отваря врати малък цех за 15-16 шивачки, който тепърва ще се развива. „Искаме и селски туризъм да развиваме, както в съседното село Орцево, където имат къщи за гости. Но хората ни се нуждаят от подкрепа на държавата“ – казва кметът на Бабяк.

Определено туризмът може да се окаже „златна мина“ за Бабяк. В близост лежат останките от тракийски светилища, надгробна могила от късния период на желязната епоха, както и средновековен некропол. И още нещо любопитно – твърди се, че под връх Бабяшка чука има златни залежи и че тук е било добивано злато преди 2500-3000 г. от племето беси.

Дали Бабяк няма да се превърне в новия Клондайк? Едно е сигурно – красивата природа и местната кухня са важен коз за привличане на туристи. Както и наличието на предприемчиви млади хора, отворени към нови идеи. „Имаме млади хора, които създават семейства, но имаме и ергени, които все още не са се задомили и дори си мисля да им наложим ергенски данък, че да ги накараме семейства да създадат най-сетне!“ – шегува се кметът и добавя:

„Вечер, когато е хубаво времето, ще видите колко майки с колички има! А центъра ни сме го кръстили „Малката Швейцария в Родопите“. Защото такъв голям и хубав център няма дори по градовете! Читалището и всичко е разположено на много хубаво място, просто свети!“, заключва кметът Шемедин Бъсков.

Деца има все повече и повече, нужда от детска градина също има, каза за БТА общинският кмет Радослав Ревански. Той добави, че е родом от Бабяк, израснал е в селото и още той като дете е бил в тази детска градина, „в бараките“. В момента общината кандидатства по програма на Министерството на образованието и науката за изграждане на нова детска градина, която да е и по европейски стандарти.

„Село Бабяк е развиващо се село, хората са там, задомяват се и най-хубавото е, че не напускат селото. И аз навремето, и други мои съселяни ходят по чужбина сезонно, работят, връщат се и инвестират си парите в селото, каквото всъщност се прави в цялата община Белица и това от своя страна съвсем естествено води до по-висока раждаемост и повече нужди. И аз като кмет и с кмета на селото сме си говорили редовно, това е една наша амбиция, която наистина да ни затвори този цикъл от цялостно реновиране на селото“, каза кметът на Белица.

Проектът на новата детска градина предвижда тя да е двуетажна, с достатъчно помещения за децата, посочи още Ревански.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Синя мистерия в небето шокира столичани, какво се случва?
Next: От депресията до най-известния султан в света: житейската история на Халит Ергенч е урок, който всеки трябва да знае

Последни публикации

  • Студът имаше свой глас. Не виеше като вятър, а шепнеше право в костите, сякаш всяка вечер разказваше една и съща история и чакаше някой да я довърши.
  • „Колежката ми ме помоли за 300 евро за болния си син.“
  • Пребледнях още в мига, в който затвориха капака.
  • На погребението въздухът тежеше, сякаш всяка дума можеше да счупи нещо невидимо. Стоях до пръстта, която още не беше докоснала ковчега, и стисках в шепата си носна кърпа, мокра не само от сълзи, а от онова странно усещане, че плачеш за човек, който те е наранил, но пак е останал част от теб.
  • Когато татко започна да оставя котлона включен, да излиза по пантофи в тъмното и да се кара на сенки, аз още се опитвах да вярвам, че всичко е временно. Че е умора. Че е стрес. Че е някакво странно разсеяно настроение, което ще мине.
  • Жената ми искаше да отиде на среща на випуска. Стоеше пред огледалото и си прибираше косата, сякаш се готвеше за празник, който не смеех да призна́я, че ме плаши.
  • Телефонът звънна в най-неподходящия миг, сякаш нарочно беше изчакал да остана сама в кухнята, между две чаши недопито кафе и две несказани тревоги.
  • Забременях на осемнайсет и родителите ми ме изгониха. Събирах си багажа тихо, докато сестра ми плачеше до вратата. Прекъснах всякакъв контакт и години наред не чух нищо от тях. Един следобед сестра ми изведнъж се появи на прага ми. Разплака се и, за моя шок, каза: „Мама и татко са…“ 😢
  • Вечерта започна като всяка друга. Светлината на лампите в магазина беше студена, подът лъскав, а въздухът миришеше на прах и евтин препарат. Чуваше се равномерното писукане на скенера и тихото мърморене на хора, които бързаха да се приберат.
  • Когато отворих очи, светлината беше твърде бяла, твърде чиста, сякаш някой беше измил света с белина и беше забравил да го изплакне.
  • Баща ми си тръгна, когато бях на осем. Не го помня като трясък на врата. Помня го като празно място на масата. Като половин чаша вода, оставена и забравена. Като палто, което стоя седмици на закачалката, докато майка ми не го прибра в гардероба и не затвори тихо, сякаш се страхуваше, че шумът ще го върне.
  • Вратата се затвори тихо, сякаш се страхуваше да не ме разбуди. А аз не спях отдавна.
  • Телефонът иззвъня така, сякаш някой блъсна с юмрук по вратата ми.
  • Две години след като баба Вера си отиде, домът ѝ още миришеше на билки и на неизречени думи. Миришеше на търпение. На онова старо търпение, което не се хвали, не се оплаква, само стои и чака някой да го забележи.
  • След смъртта на баща ми в дома се настани особена тишина. Не беше просто липса на гласове. Беше тежест, която се промъкваше в стените, в дръжките на вратите, в килима под стъпките. Тишина, която кара чашата да звучи по-силно, когато я оставиш на масата. Тишина, която кара спомена да е по-остър от нож.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Студът имаше свой глас. Не виеше като вятър, а шепнеше право в костите, сякаш всяка вечер разказваше една и съща история и чакаше някой да я довърши.
  • „Колежката ми ме помоли за 300 евро за болния си син.“
  • Пребледнях още в мига, в който затвориха капака.
  • На погребението въздухът тежеше, сякаш всяка дума можеше да счупи нещо невидимо. Стоях до пръстта, която още не беше докоснала ковчега, и стисках в шепата си носна кърпа, мокра не само от сълзи, а от онова странно усещане, че плачеш за човек, който те е наранил, но пак е останал част от теб.
  • Когато татко започна да оставя котлона включен, да излиза по пантофи в тъмното и да се кара на сенки, аз още се опитвах да вярвам, че всичко е временно. Че е умора. Че е стрес. Че е някакво странно разсеяно настроение, което ще мине.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.