Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е най-голямата тайна за златото в България
  • Новини

Това е най-голямата тайна за златото в България

Иван Димитров Пешев юли 1, 2023
tastastayasyksyk.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Стефан Пройнов: Златото е металът, който движи светът от векове. Ще оставим на страна теорията за появата на човекът. Ще оставим на страна и теориите за извънземните, които получават злато добивано в света като има такива догадки във всички континенти. Ще оставим на страна и всички исторически извори за златни залежи по нашите земи и тракийските царе и нашите съкровища. Златото извадено от недрата на земята започва да циркулира до моментът, в който се превръща в съкровище.

 

То винаги носи след себе си прокоба и нещастие, то носи войни и се превръща в плячка, а плячката често скривана и се превръща в по-голямо съкровище. Има огромни съкровища по нашите земи – злато, което не може да бъде похарчено, но може да бъде откраднато. От древни времена до днес се говори за съкровища на траките и за римските банки.

За несметни богатства натрупани от Вълчан Войвода и други хайдути. За турски хазни, за заровени от турски пълководци за да не попаднат в ръцете на поборниците за свобода. Но свободата е немислима, ако имаш злато. Стефан Пройнов: „Ако другите знаят какво имаш, ще искат да го вземат”. Знаете ли, че една от най-добре пазените тайни е, че по времето на Комунизма е направен анализ на залежите на злато по нашите земи от комунистите и резултатите са главозамайващи .

Тогава се взема решение тази информация да се засекрети и да се пусне дезинформация за да не се разбере истината от великите сили. Думите на Тодор Живков са: България е прекалено малка за да се пребори с тях. Да предположим обаче, че тази тайна достига до великите сили и някой шофьор и охранител е предал тази тайна на Американците.

И така на практика в България идва Демокрацията на едни е отнела много, на други всичко обаче. Започва добиване на злато у нас от други чужди фирми, но колко злато и къде отива златото ни остава тайна за всички нас, но едно е сигурно, че населението, което населява най-богатите на злато земи живее в голяма бедност.

Аз Стефан Пройнов бих добавил, че там където има нефт, има войни и смърт, а там където има злато има бедност и нищета. Златото носи нещастие ви казвам. Живеем в най-красивата страна – богата на природа с прекрасен климат, с природни дадености наричана парче от раят, но сме я превърнали в парче от адът. Закриват се геодезични служби като ние сме първата страна в света, която няма геоложко дружество! Защо ли някой не иска тайната да излезе наяве, може би?

Всички велики империи са взимали от нашето злато, само ние не го използвахме да изградим империя. Да изградим поне силна и независима държава. Може би, защото в страната ни няма държавници или хора, които да мислят за утрешният ден, за идните поколения, за бъдещето на нацията.

Има злато в България не само по чекмеджета има го в недрата на земята в съкровища, но хора достойни няма и именно затова е укривано и винаги ще бъде укривано. Златото има способност да блести, но блясъкът му може да подлуди съзнанието на много хора. Със злато можеш да си купиш почти всичко, но свобода и разум не се продават.

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Даже на 10 години да е, всяко мушкато ще разцъфти като майска роза, ако направите това
Next: Вижте къде има най-много злато у нас и къде се крият залежите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.