Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тъжната история на бай Иван за бедните пенсионери, които изградиха България, а сега ровят по кофите
  • Новини

Тъжната история на бай Иван за бедните пенсионери, които изградиха България, а сега ровят по кофите

Иван Димитров Пешев март 5, 2023
asdaskdaskdoasdiasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Това е изповедта на един възрастен бургазлия, който разказва няколко истории, с които илюстрира ужасяващата съдба на бедните в града, а и в цялата държава.

Възрастният мъж Иван Цветков е изпратил сърцераздирателно писмо до кмета на Бургас Димитър Николов, в което разказва нелеката съдба на пенсионерите в града и страната, и с което предлага да влезе идеята за безплатни карти за 1 линия на градския транспорт за хора над 80 години, видя ТРГ.

Ето какво пише той в писмото:

„Уважаеми г-н Кмете, във връзка с нерадостната съдба на пенсионерите желая да ви споделя няколко истории. Най-тежко е положението на хората, работили в периода 1950-1990 година.

Те преобразиха България и от изостанала страна я превърнаха в съвременна държава, а с труда си създадоха днешното национално богатство”, заявява Иван. Днес голяма част от тези хора се чудят какви планове да си направят, за да „вържат двата края”.

Иван разказва и за няколко негови приятели, които са починали, поради липсата на средства и лекарства.

“Мой познат – Христо, си направи такъв план – той и жена му спряха да си купуват лекарството за кръвно налягане. На 7-мия ден Христо получава мозъчен кръвоизлив. Жена му го последва на 10-ия. Двамата прекараха месеци на легло, а в момента моят познат се движи само с бастун, паметта му намалява. Жена му може да се движи само и единствено в стаята си и вече не излиза”, пише Иван.

“Друг мой познат – Николай, също от немотия, остави лекарствата си за кръвно. 14 дни по-късно разбрах, че е починал прикован на легло.”

“Всичко това, г-н Кмете се случва в Бургас – градът, за който най-много се говори, че бил най-добрият град за живеене в България и до известна степен това е вярно. Вярно за богатите, но не и за бедните. Затова Ви моля, г-н кмете, както и господа общински съветници. Проявете разбиране и загриженост по гореизложените проблеми. Нека пенсионерите на възраст от 80 години и повече да имат право на безплатно пътуване с автобусни превози по една линия”.

Иван Мичев Цветков, жител на град Бургас, живущ в ж.к. „Славейков”

Това е трогателната история на Иван Цветков. За бедността и доброто, което все още живее в хората. За малкото внимание, което властимащите трябва да обърнат.

Това са хората, изградили България!

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 6-годишно момиченце на име Елена, знаещо, че ще умре, скрило писма до семейството из целия дом!
Next: Животът такъв, какъвто е: Пожертвах младостта и здравето си за децата ми, а сега за тях съм ненужен товар

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.