Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тъжна вест: Почина бивш министър на културата и голям философ
  • Новини

Тъжна вест: Почина бивш министър на културата и голям философ

Иван Димитров Пешев ноември 30, 2023
gldsglfdlgldflhfdhdf.png

На 29 ноември е починал проф. Ивайло Знеполски – философ, културолог, изкуствовед и университетски преподавател. За смъртта му съобщи във фейсбук синът му Боян Знеполски.

 

Ивайло Знеполски е роден през 1940 г. в София. Завършва философия в Софийския университет през 1964 г. Става доктор по изкуствознание с дисертацията си „Философски и естетически проблеми на съвременното европейско киноизкуство“. Преподавал е във ВИТИЗ, СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Бил е гост професор във Висшето училище по социални науки в Париж (1997-1999) и в Университета Монтескьо в Бордо (2001).

 

Членувал е в много научни съвети и академични органи и общности в Европа – Международната асоциация за семиотични изследвания, Комитета на тематичната мрежа за съвместни изследвания „Droit des entreprise culturelles“, програмата „Медии и междукултурни комуникации“ с Europa-Universitat Viadrina, ръководител е от българска страна на международен изследователски проект на тема „Всекидневната преса и европейската интеграция и разширяването – политически, културни и национални репрезентации“ и др.

 

 

 

Автор е на множество книги. През лятото на 2022 година беше издаден сборник в негова чест. Проф. Знеполски беше известен с приятелството си с италианския семиотик Умберто Еко, написа предговори към негови книги и също му посвети книга – „Умберто Еко и уханието на розата“.

 

 

Проф. Ивайло Знеполски: В София Умберто Еко ще очертае границите на европейската култура

 

 

Професорът доведе в София и известния френски философ Жак Дерида и посвети и на него книги – „Гласът на Жак Дерида“ и „Около Жак Дерида и чудовищният дискурс“.

 

Съучредител е с други европейски интелектуалци и политици през 1999 г. на Musee de l’Europe. Основател е на Института за изследване на близкото минало, който е изучава и оценява процесите през годините на социализма. „Дневник“ припомня интервюто му по този повод и изказва съболезнования на близките му.

 

Бил е министър на културата в правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Домашен компрес изтегля солните отлагания в шията при остеохондроза – край с изтръпването, главоболието и умората
Next: Би Ти Ви заплаши отпадналият от Гласът на България – Константин Кацаров

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.