Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Тя роди четиризнаци на 65 г., не е за вярване как изглежда днес
  • Без категория

Тя роди четиризнаци на 65 г., не е за вярване как изглежда днес

Иван Димитров Пешев ноември 25, 2024
Screenshot_31

Какво е да станеш майка на четиризнаци на 65 години? Анегрет Раунек, бивша преподавателка по английски и руски, посветила живота си на децата, има какво да разкаже.

С 14 бременности зад гърба си, 17 деца от пет различни съпрузи и анонимен донор, тя решава да се впусне в последно майчинско приключение на възраст, която мнозина смятат за неподходяща за раждане.

Историята започва в Берлин, когато на 65 години Анегрет предприема изкуствено оплождане, тъй като иска да осигури компания на най-малката си дъщеря, родена десетилетие по-рано, когато тя е била на 55.

Въпреки че немските лекари отказват да извършат процедурата, поради високия риск за здравето ѝ и за бебетата, тя намира решение в друга страна, където инвитро оплождането е по-достъпно.

Бременността ѝ предизвиква бурни реакции от страна на обществото и медиите. Журналистите я обвиняват в егоизъм, като подчертават високия риск майка на тази възраст да не доживее до зрелостта на децата си. Но Анегрет остава спокойна: „Никой не знае какво го очаква. Нещастие може да сполети всяка майка, независимо от възрастта ѝ.“

Четиризнаците се раждат в 26-та седмица чрез цезарово сечение, тежащи между 655 и 980 грама. След седмици в болница, те се прибират у дома, за да започнат живота си с майка си.

Към днешна дата, когато Анегрет е на 72, а четиризнаците на седем години, ежедневието е изпълнено с предизвикателства. Според репортаж на RTL, децата не играят на площадки и не се социализират със своите връстници, защото майка им не може да се справи сама с грижите.

Здравословните проблеми на някои от тях допълнително утежняват ситуацията: една от дъщерите има нужда от очен лекар, а един от синовете се нуждае от рехабилитация след мозъчен кръвоизлив, за да се научи да ходи. Посещението при специалисти обаче е почти невъзможно без помощ.

Анегрет твърди, че се справя сама и че децата ѝ дават сили. Но по-големите ѝ деца, с изключение на 17-годишната ѝ дъщеря, почти не ѝ помагат. Някои от тях са дистанцирани от майка си, а връзката им с нея и новите братя и сестри е ограничена.

Историята на Анегрет Раунек е едновременно вдъхновяваща и тъжна – тя показва какво означава да следваш мечтите си, независимо от обстоятелствата, но също и трудностите, които късното родителство носи./jenata.blitz.bg

Continue Reading

Previous: Извънреден брифинг на вътрешния министър за Шенген: Последни новини
Next: Момиче се подиграва на момче, което не носи коледен подарък в клас, посещава го, докато чете писмото му до Дядо Коледа

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.