Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Умре ли бабичката, умира и къщата
  • Новини

Умре ли бабичката, умира и къщата

Иван Димитров Пешев февруари 23, 2022
kushtaaababa.jpg

Често идвахме в тази къща. Внасяхме глъч, детски смях, игри.

Нелината баба ни гощаваше със храна, прясно откъсната от градината и ласкаво ни се усмихваше…

Нелито бе красива девойка с кестеняви коси, хванати отзад на конска опашка, синеока и с устица, червени като черешка.

Носеше светли басмени рокли на цветя и бе по-красива от мен, за което тайно и завиждах.

Живееше нейде в Плевен ,в квартал ,,Сторогозия,,.

Сега Нелито я няма.

Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха….

През две къщи е къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.

Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, някога гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата…

А сега? Сега е една стара и грохнала бабичка, която очаква своя естествен край, заедно с последния си мъж, който е на 94 години…

Умре ли бабичката, умира и къщата.

Тая къща е отгледала няколко поколения Бърлатовци.

Има няколко версии за името на фамилията ни, но нито една не е доказана.

На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало голяма крепост и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват умело и успешно, но не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат отбраната, докато през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком. Няколко фамилии, водени от основателя на Бърлатовци, около 9 на брой, по- късно основават съвременното село Мокреш са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е основана от римски легионер на Марк Лициний Крас, установил се в поселището, известно сега като с. Мокреш/ .

Други Бърлатовци по време на турското робство отиват да си търсят късмета в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби – руската дума за тази професия е “ Бурлаки“, откъдето се смята и че идва името на нашата фамилия.

Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал баща ми е доживял до 100 години. Преселници са от нейде извън границите на сегашна България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са онези, които са забегнали по руските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили основно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците сега….

Лежа на железния креват в дюкяна на хлад и гледам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.

Красив и достолепен преселник, с впечатляващо палто, което сам си е ушил и филцова капела ми се усмихва от стената…

Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-

-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе… почивайте сега….

И изведнъж ни в клин, ни в ръкав изтърсва, сочейки към голямата маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-

– Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш…

Замръзвам. Нищо, че е август.

Стените тихо пукат в тишината, сякаш охкат, а в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и старост дразни ноздрите ми.

И тавана, и стените са се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма поминък, няма завод, няма работа.

Тая пуста паплач ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще запалят, за да се стоплят тия лешояди…

Прадядо ми Цветан с филцовата капела настойчиво ме следи от стената…

Знаеш ли, че е ходил едно време на аудиенция при Царя, за да иска разрешение да направят училище в селото. Бил е виден шивач и търговец, участвал е в построяването на училището. Какви хора са били, ей…какви сме сега…

Училището си е на мястото, само дето почти няма деца. А тези, които учат в него слабо говорят български…

Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена ,,дюкян,, . Стаята за изпращане от единия в другия свят.

Тъмно и безшумно е в старата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.

Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е страх, има толкова много умрели души покрай мен. Сякаш ни наблюдават отгоре всичките покойници с моята фамилия….

Викам мъжа ми и го придърпвам към мен. Неистово искам да се любим, да се роди от нас живот, живот , който да надвие толкова многото мъртви около нас.

Сетне се успокоявам, че съм направила най-правилната постъпка и заспивам…а в главата ми се ражда следната мисъл.

Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото богатство на една държава са природните и богатства. Залежи от златна и желязна руда, нефт, гори, плодородната земя, а едва сега разбрах, че най-големия капитал на България всъщност са хората.

източник: desilosha.blog.bg

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Идват 2 снежни дни, навсякъде ще вали много, ще натрупа сняг
Next: Откриха книга на 3500 години, а това, което пише вътре, буквално променя живота ни

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.