Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Кой български град е основан от персийци?
  • Новини

Урок по история: Кой български град е основан от персийци?

Иван Димитров Пешев февруари 9, 2024
ovdosvpfbgfkbkfgbkgfb.png

Днес ще ви представим историята на един от най-новите градове в нашата страна. Въпреки че само от 20 години има този статут, това селище има сериозна история и се смята, че е основано от персийци. Научете повече за интересната история на град Аксаково.

Историята на град Аксаково

 

1. Крепостта Мъглиж

Историята на това селище започва още по тракийско време като има запазени различни артефакти, които подсказват, че тук е съществувало населено място. Но вече познатата ни история се свързва Аксаково със селището, което се намира под крепостта Мъглиж.

Това укрепително съоражение е изградено в рамките на Първата Българска държава и играе роля по защита на земите подхождащи към столицата Плиска и по-късно Преслав от североизток. В рамките на Второто Българско царство, Мъглиж очевидно продължава да играе своята роля, тъй като има запазени остански от стрели и копия на поредица български владетели.

Първият запазен писмен източник е от османското нахлуване в края на XIV век – 1388 година Али паша превзема Шумен и Нови пазар. Обсажда Варна неуспешно, като се приема, че е спрян още при крепостта Мъглиж. Въпреки това, през 1391 година Варна и Мъглиж са превземи от османците.

Битката, която решава съдбата на региона е от 1444 година – загубата на Владислав Варненчик при Варна е последната точка върху съдбата на българите по тези земи.

В следващите години започва силен процес по обезбългаряване на региона, като в рамките на около 100 години се появавт поредица от населени места, които само с чисто турски произход. Така се появава и следващото населено място – село Аджемлер.

2. Село Аджемлер – основано от перси

Интересно е, че има един кратък период, в който село Мъглиш и село Аджемлер съществуват паралелно – това поне показват османските данъчни регистри през средата на XVII век. Но вече в края на века, село Мъглиш бива претопено в рамките на село Аджемлер.

Причината да посоча, че град Аксаково се смята основан от перси е, че той е продължение на село Аджемлер. Самат дума Аджеми на турски означава перси и има такава легенда от страна на местните жители за основаването на селището. Знаем, че след турско-перските войни от този период, като се смята, че са разселени по тези земи.

Доказателство за това е писмен документ още от 1620 година, в който се съобщава за наличието на перси търговци във Варна. Дали тези перси са основали селото или просто то е било последна спирка по пътя към Варна – няма как да знаем, но така или иначе неговата история има персийска връзка.

3. Аксаково

Аджемлер постепенно променя облика си след Освободителната война. Много от турците продават имотите си и се връщат в Османската империя, а на тяхно място идват българи бежанци от неосвободените български земи.

Постепенно това води и до желание на промяна на името на селото. Проектът за това е още от 1910 година и се предлага да бъде кръстено на един от руснаците, които имат най-голяма роля за Освобождението на България – Иван Аксаков.

Това се случва официално чак през 1934 година и така делото на Аксаков по популяризирането на българския въпрос в рамките на Руската империя получава заслужено признание.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 50 см сняг ще затрупат България до дни, проф. Рачев издаде къде
Next: Ето кога се пада голяма Задушница 2024 дата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.