Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Кой български цар се преструва на умрял, за да не бъде пленен?
  • Новини

Урок по история: Кой български цар се преструва на умрял, за да не бъде пленен?

Иван Димитров Пешев декември 4, 2023
samuillkfdskhlgfhfg.png

Днес ще ви разкажа една малко известна история. Тя е за един от нашите най-големите царе, който води дълги години неравна битка срещу Византия. След загубата на голяма битка, на него му се налага да се престори на умрял, за да не бъде пленен от ромеите. Научете повече по темата в следващите редове, пише Poznanieto.bg.

Кой български цар се преструва на умрял след загубена битка

Става въпрос за цар Самуил и неговата първа загуба от Византия в битката при река Сперхей през 996 година. По това време, Самуил е на върха на славата си като български ръководител. Той успява в поредица от сражения да победи различни византийски пълководци. В предишните 2 години той се справя със двама различни солунски управители, като успява да убие и двамата в последвалите битки. Още през 990 година, той успява да освободи българската столица Преслав и да я върне в рамките на България.

Как се стига до загубата на Самуил

По това време, Василий II е зает във войната си с фатамидите и не може да се справи сам с непокорния български владетел. Поради тази причина през 996 година, Самуил успява да постигне нова победа около Солун. Този път той решава да продължи движението си към сърцето на империята и да нападне Пелопонес.

Тези му успехи очевидно оказват негативно въздействие върху трезвата му преценка и по този начин той попада в много уязвима ситуация. Василий II веднага изпраща най-силният си пълководец Никифор Уран, който се опитва да приклещи Самуил в капана на Пелопонес и да не му позволи да се измъкне от там. Така се стига до струпването на двете войски от двете страни на река Сперхей.

Битката при река Сперхей

По това време реката е много придошла и Самуил преценява, че няма нужда да взема по-сериозни мерки за защита от ромеите. Но тази му грешка едва не му коства главата. Никифор Уран умело изследва реката и открива брод на няколко километра нагоре по течението. Той успява да го премина със своята войска и така се оказва лице в лице с българския стан. Тогава извършва нощна атака върху неподозиращите български защитници и успява да постигне сериозна победа срещу българите.

Как Самуил оцелява след тази загуба

Според Скилица-Кедрин, Самуил и неговият син Гавраил-Радомир се преструват на умрели между загиналите български войски. По този начин, когато започва плячкосването на убитите, те успяват да се измъкнат и да се доберат до българската територия.

Какво е значението на тази загуба

Има огромно значение за конфликта между България и Византия. Смята се, че българиге губят около 8000 души, които са голяма част от българската армия. Това връзка ръцете на Самуил, за да може да предприеме адекватни действия следващите години срещу Василий II.

Това е и причината да иска примирие след тази загуба. Освен това, това разбива мита за неговата непобедимост, тъй като до момента той има няколко “скалпа” на византийски военначалници. Резултатът се вижда през следващите години, когато Василий II успява да се концентрира изцяло срещу българите и в рамките на около 10-15 години се справя със съпротивата им.

Тогава Самуил се принуждава да води партизанска война и да не иска генерално сражение срещу императора, защото няма достатъчно ресурси, за да се противопостави. Тази загуба на толково много български войници оказва пагубен ефект върху намалелите ресурси на Българската държава.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най накрая вижте жената до Емо Чолаков, която той крие в сянка от 2 години
Next: Тези 3 зодии удрят джакпота през декември

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.