Утрото на сватбения ден на сина ми Димитър се разтвори като пъпка на рядко цвете – изпълнено с обещание, с деликатен аромат на бъдеще и с онази лека, почти незабележима тръпка на несигурност, която съпътства всяко голямо начало. Стоях до прозореца в официалната си рокля в цвят на лавандула и гледах как първите слънчеви лъчи позлатяват покривите на притихналия град. В гърдите ми се бореха две стихии – безкрайната, всепоглъщаща обич към първородното ми дете и едно глухо, подмолно безпокойство, което от месеци гризеше душата ми като зъл червей.
Името на това безпокойство беше Радостина.
Тя влетя в живота на Димитър като лятна буря – ослепителна, шумна и на пръв поглед освежаваща. Дълга коса с цвят на мед, очи като две парченца тъмен шоколад, смях, който звънтеше като кристални камбанки. Синът ми, моят разумен, спокоен и винаги стъпил на земята Димитър, беше пометен. Той, който анализираше всяка своя стъпка и претегляше всяка дума, сега гледаше Радостина с онзи поглед, който бях виждала само у най-отчаяните поети – поглед, който прощава всичко и не вижда нищо друго.
Аз виждах. Зад бляскавата фасада, зад грижливо подбраните думи и чаровната усмивка, аз долавях студенина. Долавях пресметливост в начина, по който погледът ѝ се плъзгаше по скъпите вещи в дома ни. Долавях фалш в прекалено сладникавите обръщения, с които ме наричаше „майче“ още от втората ни среща. Бяха дребни неща, почти невидими за другите – леко присвиване на устните, когато не получаваше своето, мимолетен леден проблясък в очите, когато си мислеше, че никой не я гледа. Опитвах се да говоря с Димитър, но думите ми се разбиваха в стената на неговата влюбеност.
„Мамо, прекаляваш“, казваше ми той с онази мека умора в гласа, която ме болеше повече от яростен крясък. „Просто си свикнала да сме само двамата с теб и Петър. Дай ѝ шанс. Радостина е прекрасна.“
Петър, по-малкият ми син, мълчеше. Той, студентът по право, винаги беше по-проницателен. Не я харесваше, знаех го, но виждаше колко е щастлив брат му и не искаше да налива масло в огъня. Така оставах сама в моята тиха война, обявена за ревнива свекърва още преди да е получила титлата.
Днес трябваше да сложа оръжие. Днес беше денят на сина ми. Заради неговото щастие бях готова да преглътна всичко, да се усмихвам, да прегърна жената, която инстинктът ми крещеше да отблъсна, и да ѝ пожелая всичко най-добро.
Телефонът ми иззвъня. Беше Димитър.
– Мамо, добре ли си? Готова ли си? Фризьорката дойде ли?
– Всичко е наред, миличък. Прекрасна съм – излъгах аз, докато се опитвах да скрия треперенето на ръцете си. – Ти как си? Притеснен ли си?
– Малко. Всичко е толкова… голямо. Искам просто всичко да мине перфектно. Заради Радостина. Тя заслужава най-доброто.
Сърцето ми се сви. А ти, сине мой? Ти какво заслужаваш?
След час къщата се изпълни с онази трескава суматоха, която предшества всяка сватба. Фотографи, гримьори, шаферки, приятели. Аз се движех сред тях като призрак, усмихвах се, предлагах кафе, получавах комплименти за роклята си, но се чувствах напълно невидима.
Радостина беше центърът на вселената. Седнала пред голямото огледало в булчинската си рокля, тя изглеждаше като видение. Косата ѝ беше вдигната в сложен кок, от който се спускаха няколко игриви къдрици. Гримът подчертаваше големите ѝ очи и я правеше да изглежда едновременно невинна и съблазнителна. Когато ме видя в огледалото, тя се усмихна широко. Твърде широко.
– Майче, изглеждаш зашеметяващо! Цветът на лавандулата ти отива толкова много.
– Благодаря, Радост. И ти си като принцеса.
Тя стана и ме прегърна. Беше студена прегръдка, чисто формална. Усетих скъпия ѝ парфюм и нещо друго – лек, почти недоловим мирис на метал и лед.
– Искам да те помоля за нещо – прошепна тя в ухото ми, докато останалите не гледаха. – Преди да тръгнем, би ли слязла в мазето? Има един стар куфар на баба, в който държим едни дантелени кърпички. Искам да ги сложим в кошниците на шаферките. За късмет. Димитър ще се зарадва, сантиментален спомен е.
Нещо в мен потрепна. Защо сега? В последния момент?
– Разбира се – отговорих, проклинайки се за своята мекушавост. – Веднага ще ги донеса.
– О, благодаря ти! Спасяваш ме! – изчурулика тя и се обърна към гримьорката за последен щрих.
Мазето беше старата част на къщата – хладно, леко влажно, с мирис на пръст и отлежало вино. Дървените стъпала скърцаха под краката ми. Потърсих с поглед стария кожен куфар, за който говореше. Беше затънтен в най-далечния ъгъл, зад купчина стари вестници и един счупен стол. Докато се провирах натам, чух стъпки по стълбите зад мен. Помислих, че идва да ми помогне.
– Намери ли го? – попита тя отгоре.
– Почти. Ето го.
Наведох се да го издърпам. Беше тежък и прашен. В този момент чух звука. Онзи ужасен, метален, окончателен звук.
Щрак.
Изправих се рязко. Вратата на мазето беше затворена. Сърцето ми подскочи в гърлото.
– Радост? – извиках, а гласът ми прозвуча тънко и несигурно. – Какво правиш? Вратата се затвори.
Отвън се чу нейният смях. Не онзи звънливият, кристалният. Този беше плътен, гърлен, изпълнен със задоволство.
– Вратата не се е затворила, скъпа моя свекърво. Аз я заключих. Мисля, че е време да си починеш малко. Денят ще е дълъг и изморителен, а ти няма да присъстваш на него.
За миг светът спря. Въздухът в дробовете ми свърши. Стоях в полумрака на мазето, заобиколена от призраците на миналото, и слушах как бъдещето на сина ми се решава без мен.
– Радостина, отвори веднага! Това не е смешно! – изкрещях, блъскайки с юмруци по дебелата дървена врата.
– О, смешно е. Дори е забавно. Ще кажа на всички, че внезапно ти е прилошало. Нерви покрай сватбата, знаеш как е. Ще изпратя някой да те провери… утре. Приятно прекарване.
Чух отдалечаващите се стъпки на високите ѝ токчета по дървения под. После стана тихо. Ужасяващо тихо. Само туптенето на собственото ми сърце отекваше в ушите ми, като барабан, който отмерваше последните минути от щастието на моя син.
Глава 2: Бягството
Първите няколко минути преминаха в мъгла от неверие и паника. Блъсках по вратата, докато кокалчетата на пръстите ми не се ожулиха и не потече кръв. Виках името на Димитър, на Петър, на когото и да е, докато гърлото ми не пресъхна и гласът ми не се превърна в дрезгаво хриптене. Единственият отговор беше ехото на собствената ми безнадеждност, което се връщаше от каменните стени.
Тъмнината в мазето не беше пълна. През едно малко, високо разположено прозорче, затрупано с паяжини и мръсотия, се процеждаше слаба ивица дневна светлина. Тя осветяваше танцуващите във въздуха прашинки и хвърляше зловещи сенки върху натрупаните вещи – спомени от един цял живот, които сега приличаха на надгробни паметници. Старото колело на Димитър, кутията с коледни играчки, сватбеният костюм на покойния ми съпруг, грижливо увит в найлон.
Отчаянието заплашваше да ме погълне. Свлякох се на студения циментов под и сълзите, които сдържах от месеци, най-накрая бликнаха – горещи, гневни, безпомощни. Плачех за сина си, за неговата наивност. Плачех за себе си, за унижението. Плачех за провала си като майка, която не успя да предпази детето си от очевидна заплаха. Тази жена, тази усойница, сега щеше да застане до него пред олтара, да му се закълне във вярност, докато неговата майка гниеше в мазето като престъпник.
Но докато сълзите се стичаха по лицето ми, нещо друго започна да ври в мен. Гняв. Студен, чист, всепомитащ гняв. Той изгори сълзите и избистри ума ми. Нямаше да ѝ доставя това удоволствие. Нямаше да стоя тук и да чакам да ме „спасят“ утре. Аз не бях жертва. Аз бях майка, която ще се бори за детето си, дори когато то самото не осъзнава, че е в опасност.
Изправих се. Краката ми трепереха, но гръбнакът ми беше изправен. Започнах да оглеждам мазето не като затвор, а като пъзел, който трябва да реша. Вратата беше от масивно дърво, с тежка желязна ключалка отвън. Нямаше как да я разбия. Трябваше ми друг изход.
Погледът ми отново се спря на малкото прозорче. Беше високо, почти до тавана. Под него имаше стара дървена ракла. Ако се покатерех върху нея, може би щях да го достигна. Избутах раклата с огромно усилие. Дървото простена, но издържа. Качих се отгоре, балансирайки внимателно. Прозорчето беше покрито с дебел слой мръсотия и имаше метална решетка, ръждясала от времето.
Издърпах ръкава на роклята си и избърсах стъклото. Отвън се виждаше задната част на двора, храстите с рози, които бях засадила преди години. Свободата беше тол-ко-ва близо.
Решетката. Това беше проблемът. Захваната беше с четири големи винта, забити директно в каменната рамка. Главите им бяха покрити с дебел слой ръжда. Опитах да ги разклатя с ръце, но те не помръднаха. Нуждаех се от инструмент.
Слязох от раклата и започнах трескаво да претърсвам мазето. Очите ми постепенно свикваха с мрака. Отварях стари кутии, ровех из кашони, пълни с непотребни вещи. Пръстите ми напипаха нещо студено и метално. Беше старият комплект с инструменти на съпруга ми. Сърцето ми подскочи. Отворих ръждясалата кутия. Повечето инструменти бяха неизползваеми, но там, на дъното, лежеше голяма плоска отвертка. Беше тежка и солидна в ръката ми. Беше моето оръжие. Моят ключ.
Отново се покатерих на раклата. Пъхнах върха на отвертката в главата на първия винт и напънах с цялата си тежест. В началото нищо не се случи. Ръждата го държеше здраво. Напънах отново, този път завъртайки китката си с всичка сила. Чу се пронизително скърцане и винтът помръдна. Съвсем леко, но помръдна.
Това ми даде надежда. Работих трескаво, без да усещам как потта се стича по челото ми и се смесва с прахта. Мускулите на ръцете ми горяха. Кожата на дланите ми се протри до кръв. Един по един, с неимоверни усилия, успях да развия и четирите винта. Те паднаха на циментовия под с глух звън.
Хванах решетката и я дръпнах към себе си. Тя се отдели от рамката с оглушителен стон на протест. Сега оставаше само стъклото. Увих ръката си с парче плат, което намерих в един от кашоните, стиснах зъби и ударих. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, които се посипаха навън и вътре.
Отворът беше тесен. Роклята ми беше от скъпа, деликатна материя и знаех, че ще я съсипя, но това беше последната ми грижа. С огромно усилие се набрах, промуших първо главата и раменете си. Острите ръбове на счупеното стъкло се врязаха в плата и одраскаха кожата ми. За миг се заклещих. Паниката отново се опита да ме сграбчи, но я потиснах с ярост. Напънах се с крака в стената и се измъкнах навън.
Паднах в розите. Бодлите им се забиха в ръцете и краката ми, но аз не усещах болка. Лежах за секунда в тревата, дишайки тежко, усещайки слънцето по лицето си. Бях свободна.
Изправих се. Погледнах се. Роклята ми беше разкъсана и изцапана с пръст и кръв. Косата ми беше разрошена, а по лицето ми имаше черни ивици от прах и засъхнали сълзи. Приличах на луда. Но в очите ми гореше огън.
Нямах време. Церемонията сигурно вече беше започнала. Трябваше да стигна до хотела, където щеше да се проведе тържеството. Не знаех какво точно ще направя, но знаех, че няма да позволя този фарс да продължи. Изтичах през задния двор, излязох на улицата и без да се оглеждам, махнах на първото такси, което видях. Шофьорът ме погледна стреснато, но аз просто отворих вратата и казах с глас, който не трепна:
– В големия хотел в центъра. И карайте бързо. Закъснявам за сватба.
Глава 3: Разкритието
Таксито летеше по улиците, а аз седях на задната седалка и се опитвах да въведа ред в мислите си и във външния си вид. С треперещи пръсти пригладих косата си, избърсах лицето си с крайчеца на роклята. Изглеждах ужасно, но вече не ми пукаше. Адреналинът пулсираше във вените ми.
Какво ще кажа? Как ще го направя? Да нахълтам по средата на церемонията и да изкрещя истината? „Тази жена ме заключи в мазето! Тя е чудовище!“ Щяха да ме помислят за луда. Димитър, заслепен от любов, щеше да защити Радостина. Щях да стана за смях, а тя щеше да излезе жертва на истерична свекърва. Не, трябваше да бъда умна. Трябваше ми нещо повече от моята дума срещу нейната. Трябваше ми доказателство, причина, мотив. Защо го направи? Само от злоба? Изглеждаше твърде крайно, твърде рисковано. Трябваше да има нещо друго.
Когато пристигнахме пред хотела, платих на шофьора и изскочих от колата. Величествената сграда се издигаше пред мен, а отвътре се чуваше приглушена музика. Сватбата беше в разгара си. Вместо да вляза през централния вход, където щях да привлека вниманието на всички, аз се шмугнах през един страничен вход за персонала. Познавах хотела добре, тук бяхме организирали няколко семейни тържества през годините.
Движех се тихо по служебните коридори, търсейки тоалетна, където да се приведа в що-годе приличен вид. Сърцето ми биеше до пръсване. Всеки шум ме караше да подскачам. Коридорът беше тесен и слабо осветен. Докато минавах покрай една леко открехната врата, от която се виждаше малък склад за бельо, дочух гласове. Женски гласове.
Единият беше кристално ясен и познат. Радостина.
Спрях като закована. Затаих дъх и се притиснах до стената.
– …напълно сигурна ли си, че няма как да излезе? – говореше друг глас, по-нисък и леко разтревожен. Разпознах го – беше Десислава, кумата и най-добрата приятелка на Радостина.
– Абсолютно – отвърна Радостина. Гласът ѝ беше студен и остър, лишен от всякаква сладост. – Вратата е масивна, а прозорчето е с решетка. Онази дърта вещица ще си седи там, докато не реша да я пусна. До утре сутринта ще е омекнала като презряла круша.
– Не знам, Радост, това е прекалено. Ако Димитър разбере…
– Димитър няма да разбере нищо! – прекъсна я Радостина с раздразнение. – Той е опиянен. Вярва на всяка моя дума. Казах му, че майка му е получила паник атака и е решила да се прибере вкъщи, за да си почине. Дори ѝ изпрати съобщение, на което, разбира се, тя няма как да отговори. Той е в кърпа вързан. Важното е, че подписът е положен. Вече официално съм госпожа съпруга.
Настъпи мълчание. Чух как Радостина изпусна дълга струя цигарен дим.
– Сега остава само втората част от плана – продължи тя, а в гласа ѝ се появи алчна нотка. – Щом бракът е факт, клаузата в завещанието на баща му се активира. Димитър получава достъп до доверителния фонд. А аз, като негова съпруга, получавам половината.
– Ами Асен? – попита Десислава. – Нали знаеш, че бившият ѝ мъж е звяр. Той е уредил нещата така, че да я защити. Ако надуши нещо…
– Асен е бизнесмен. Него го интересуват парите, не сантиментите. Стефка отдавна е изтрита от живота му. Освен това, той не знае за Ивайло. Никой не знае.
Името прозвуча като изстрел в тишината. Ивайло.
Кръвта замръзна в жилите ми. Значи имаше и друг. Не беше само заради парите. Беше и предателство.
– Ивайло ще трябва да потърпи още малко – продължи Радостина, сякаш говореше на себе си. – Още шест месеца, може би година. Трябва да изиграя ролята на перфектната съпруга. Ще убедя Димитър да инвестираме парите в „наш общ проект“ – фирмата на Ивайло. След като парите са прехвърлени и узаконени, ще подам молба за развод. Ще го съсипя. Ще го оставя с разбит живот, един огромен кредит за апартамент, който той изтегли заради мен, и празни банкови сметки. А аз и Ивайло ще бъдем на някой остров, ще пием коктейли и ще се смеем на глупака, който си мислеше, че принцесите съществуват.
Десислава въздъхна. – Жестоко е, Радост. Той е добър човек.
– Добрите хора свършват последни – изсмя се Радостина. – И бедни. Аз избрах да не бъда нито едно от двете. А сега хайде, трябва да се връщаме, преди младоженецът да е забелязал липсата на булката си. Изхвърли този фас.
Чух стъпки. Отстъпих назад в сянката на един висок шкаф. Двете жени излязоха от склада. Радостина беше оправила грима си и отново беше сложила сияйната си усмивка. Все едно току-що не беше изрекла най-чудовищните думи, които бях чувала през живота си. Те минаха покрай мен, без да ме забележат, и се отправиха обратно към балната зала.
Аз останах в коридора, облегната на студената стена. Краката ми едва ме държаха. Вече не бях ядосана. Бях опустошена. Картината беше много по-грозна, много по-сложна и много по-жестока, отколкото можех да си представя. Синът ми не беше просто сляп, той беше жертва в един перфектно скроен план за унищожение.
Думите им отекваха в главата ми: доверителен фонд, клауза, Асен, Ивайло, кредит за жилище, развод… Всичко беше една огромна, мръсна лъжа. И аз бях единствената, която знаеше истината.
Стоях в този сумрачен коридор, разкъсана, изцапана, с кървящи ръце и разбито сърце. Но в този момент на пълно крушение, в мен се роди нещо ново. Решителност. Ледена, стоманена решителност. Думите, които чух, не ме сломиха. Те ми дадоха сила. Те ми дадоха оръжие.
Разбрах, че не мога просто да спра сватбата. Трябваше да спра Радостина. Трябваше да обърна нейната игра срещу самата нея. Щом тя искаше война, щеше да я получи. Но нямаше да я водя с крясъци и обвинения. Щях да я водя с нейните собствени оръжия – търпение, хитрост и безпощадна пресметливост.
Тя мислеше, че ме е победила, като ме е заключила в мазето. Но всъщност, тя ми беше дала най-големия подарък. Беше ми разкрила целия си план. И сега аз държах картите.
Глава 4: Сблъсъкът
Изчаках няколко минути, докато сърцето ми се успокои и влезе в равномерен, леден ритъм. Влязох в най-близката тоалетна. Отражението в огледалото беше на непозната жена. Очите ѝ горяха трескаво в изпитото ѝ лице. Имаше драскотини по бузите и врата, роклята ѝ висеше на парцали на едното рамо. Измих лицето и ръцете си със студена вода. Опитах се да закрепя разкъсаната рокля с една фиба от косата си. Не беше перфектно, но поне не изглеждах като току-що избягала от бойно поле.
Първата ми мисъл беше да намеря Димитър. Да го дръпна настрана и да му разкажа всичко. Но веднага отхвърлих тази идея. Той нямаше да повярва. Не и сега, в деня на сватбата си, няколко часа след като е казал „да“. Щеше да е моята дума срещу тази на неговата „любяща“ съпруга. Тя щеше да отрече всичко, щеше да плаче, да го манипулира. Може би дори щеше да обърне нещата така, че аз да съм тази, която крои планове, за да ги раздели. Не, трябваше ми съюзник. Някой, който ще ми повярва безрезервно.
Петър.
По-малкият ми син беше моята единствена надежда. Той беше умен, наблюдателен и никога не се поддаваше на фалшиви емоции. Огледах се и го видях близо до оркестъра, да разговаря с един от братовчедите ни. Изглеждаше му досадно, сякаш се намираше на грешното място.
Приближих се към него откъм гърба му и го докоснах леко по рамото.
– Петър, трябва да говоря с теб. Веднага.
Той се обърна. Когато ме видя, очите му се разшириха от шок. Той огледа разкъсаната ми рокля, лицето ми, изражението ми. Не попита какво се е случило. Умното му момче веднага разбра, че не е нещо обикновено.
– Мамо? Какво има? Къде беше? Радостина каза, че…
– Това, което Радостина е казала, е лъжа. Ела с мен. Някъде, където никой няма да ни чуе.
Той кимна сериозно, извини се на събеседника си и ме последва без въпроси. Намерихме една празна конферентна зала в края на коридора. Щом затворих вратата, се свлякох на най-близкия стол. Цялото напрежение от последните часове ме връхлетя.
– Тя ме заключи – изрекох думите на един дъх. – Радостина ме заключи в мазето, за да не дойда на сватбата.
Петър стоеше пред мен, лицето му пребледня.
– Какво? Сигурна ли си? Да не е станало някакво недоразумение?
Разказах му всичко. За молбата ѝ, за щракването на ключалката, за бягството през прозореца. Той слушаше, без да ме прекъсва, а на лицето му гневът бавно изместваше недоумението. Но когато стигнах до разговора, който чух между нея и Десислава, той стисна юмруци.
– Доверителен фонд? Ивайло? – прошепна той. – Значи затова е всичко.
– Ти знаеш ли нещо? – погледнах го с надежда.
– Не, не и това. Но винаги ми е била съмнителна. Прекалено е перфектна. Веднъж я видях да разговаря по телефона в градината. Когато ме видя, пребледня и бързо затвори. Каза, че е била приятелка от детинство. Но начинът, по който го каза… беше гузна. А и винаги разпитваше за финансовото състояние на татко, за наследството. Уж от любопитство.
Всичко се свързваше. Парченцата от пъзела се подреждаха в грозна картина.
– Какво ще правим, мамо? Трябва да кажем на Димитър. Веднага!
– Не. – Гласът ми беше твърд. – Не още. Той е заслепен. Радостина ще го убеди, че си измисляме, че ревнуваме. Ще ни настрои един срещу друг. Трябва да подходим по друг начин. Тя е изиграла своята игра, сега е наш ред да изиграем нашата.
Петър ме погледна, в очите му имаше възхищение и тревога.
– Каква игра?
– Игра на търпение. Ще се върна там. Ще се държа така, сякаш нищо не се е случило. Ти също. Ще се усмихваме, ще танцуваме, ще вдигаме наздравици. Това ще я извади от равновесие. Тя очаква скандал, сълзи, обвинения. Няма да ѝ го доставим. Ще я накараме да се чуди какво става. Ще я накараме да се страхува.
Планът се оформяше в главата ми, ясен и остър.
– Трябва ни информация, Петър. Трябва ни доказателство, което Димитър не може да отрече. Ти учиш право, разбираш от тези неща. Трябва да разберем всичко за този доверителен фонд. Трябва да открия начин да се свържа с баща ти.
При споменаването на Асен, Петър се намръщи.
– Той няма да помогне. Не го е грижа за нас.
– Ще го е грижа, ако някой се опитва да открадне парите му, като използва сина му за примамка. Асен може да е всякакъв, но е хищник. И не обича някой да ловува в неговата територия. Освен това, трябва да разберем кой е този Ивайло. Трябва да ги хванем.
Петър кимна бавно, обмисляйки думите ми.
– Добре. Добре, мамо. Ще го направим. Аз ще се заема с фонда. Мога да попитам един от професорите си, дискретно. За Ивайло… ще трябва да бъдем по-креативни. Може би социални мрежи, стари приятели на Радостина.
– Точно така. А аз… аз ще се погрижа за Радостина. Ще бъда най-милата, най-добрата, най-подкрепящата свекърва, която някога е съществувала. Ще я държа близо до себе си. Толкова близо, че да усеща дъха ми във врата си.
Изправих се. Поех си дълбоко дъх. Маската беше готова.
– А сега, сине, нека се върнем на сватбата. И помни – усмихвай се. Все едно това е най-щастливият ден в живота ти.
Върнахме се в балната зала. Музиката гърмеше, хората танцуваха и се смееха. Никой не забелязваше драмата, която се разиграваше в сенките.
Първият човек, когото видяхме, беше Радостина. Тя стоеше до Димитър и му говореше нещо с лъчезарна усмивка. Когато погледът ѝ срещна моя, усмивката ѝ замръзна за части от секундата. Видях паниката в очите ѝ, шока, неверието. Как съм тук? Как съм излязла?
Аз ѝ се усмихнах. Широко, топло, истински. Приближих се към тях, куцукайки леко, сякаш от умора.
– Ето ме и мен! – казах весело. – Извинете ме, милички. Получих ужасен световъртеж преди церемонията, сигурно от вълнение. Наложи се да полегна за малко в една от стаите. Но вече съм по-добре. Нямаше да пропусна първия танц на младото семейство за нищо на света!
Димитър се втурна към мен, прегърна ме разтревожено.
– Мамо, добре ли си? Притесних се толкова много!
– Разбира се, че съм добре, съкровище. Просто старата ти майка се вълнува прекалено. – Погледнах над рамото му към Радостина. Тя все още стоеше като вкаменена, опитвайки се да проумее какво се случва.
Приближих се до нея и я хванах за ръцете. Нейните бяха леденостудени.
– Радост, извинявай, че те притесних. Надявам се да не съм развалила момента.
Тя се опомни и успя да се усмихне.
– Разбира се, че не, майче. Важното е, че си добре.
Но аз видях страха в очите ѝ. Играта беше започнала.
Глава 5: Новият фронт
Тържеството продължи с пълна сила, но под повърхността на наздравиците и веселите танци се водеше безмълвна война. Всяка моя усмивка към Радостина беше изстрел, всяка топла дума – заплаха. Тя не знаеше какво знам аз. Не знаеше дали съм чула нещо, дали подозирам, или просто съм успяла да се измъкна по чиста случайност. Тази несигурност я изяждаше отвътре. Виждах го в начина, по който ме наблюдаваше крадешком, в лекото трепване на ръката ѝ, когато пълнеше чашата си с шампанско за пореден път.
Аз, от своя страна, играех ролята на живота си. Прегръщах я, наричах я „дъще“, разказвах на гостите колко съм щастлива, че синът ми е намерил такава прекрасна жена. Димитър сияеше. Той виждаше това, което искаше да види – двете най-важни жени в живота му най-накрая се разбират. Беше толкова далеч от истината.
Кулминацията на моето представление настъпи, когато дойде време за речите. Взех микрофона, а в залата настана тишина. Всички погледи бяха насочени към мен. Погледът на Радостина беше най-напрегнат от всички.
– Скъпи Димитър, скъпа Радостина, скъпи гости – започнах с топъл, спокоен глас. – Казват, че когато синът ти се жени, губиш син, но печелиш дъщеря. Тази вечер аз се чувствам безкрайно богата. Не само защото спечелих една прекрасна дъщеря в лицето на Радостина, но и защото виждам в очите на сина си щастие, каквото не съм виждала досега. – Направих пауза, поглеждайки към Димитър, който ме гледаше с насълзени очи.
– Един брак е като здрава къща. Нуждае се от стабилни основи. И най-важната, най-здравата основа, мили мои, е доверието. Искреността. Умението да знаеш, че човекът до теб никога, при никакви обстоятелства, няма да те предаде. – Думите ми увиснаха във въздуха. Погледнах право в очите на Радостина. Усмихвах се, но тя видя посланието. Лицето ѝ беше станало с цвят на тебешир.
– Понякога в живота строим стени около себе си или заключваме някои неща дълбоко, в тъмни мазета, с надеждата, че никога няма да излязат на светло. Но истината, също като любовта, винаги намира начин да си проправи път. Тя намира пролука, малко прозорче, и се показва на слънцето, по-силна и по-сияйна от всякога. – Продължих, наслаждавайки се на ефекта, който думите ми имаха върху нея. – Затова моят съвет към вас, деца, е никога да не криете нищо един от друг. Защото тайните имат способността да рушат и най-здравите основи. А една семейна империя, едно семейно богатство, не се гради върху лъжи.
В залата се чуха одобрителни възгласи и ръкопляскания. Всички мислеха, че говоря за общочовешки ценности. Само една жена знаеше, че всяка дума е насочена право в сърцето ѝ.
– Затова нека вдигнем чаши! За Димитър и Радостина! За новия им живот, изпълнен с честност, вярност и много, много любов! И за тайните, които, надявам се, никога няма да помрачат щастието им! Наздраве!
Докато всички отпиваха, аз не откъсвах поглед от Радостина. Тя вдигна чашата си с трепереща ръка и я пресуши на един дъх, сякаш беше отрова, а не шампанско. Играта на котка и мишка беше започнала, но ролите се бяха разменили. Сега тя беше мишката, затворена в капана на собствената си лъжа, а аз бях котката, която щеше да реши кога да нанесе последния удар.
По-късно същата вечер, докато младоженците разрязваха тортата, аз се оттеглих в едно по-тихо кътче. Имах нужда от въздух. Имах нужда да се свържа с призрака от миналото си. Извадих телефона си и намерих номер, който не бях набирала от повече от десет години. Номерът на Асен.
Пръстът ми застина над екрана. Всичко в мен крещеше да не го правя. Той беше мъжът, който ме беше наранил дълбоко. Беше ме изоставил заради по-млада жена, беше построил империята си върху руините на нашето семейство. Да го моля за помощ беше последното нещо, което исках. Но не ставаше въпрос за мен. Ставаше въпрос за Димитър. Асен, с цялата си безскрупулност, беше единственият човек с ресурсите и манталитета да се изправи срещу жена като Радостина. Трябваше да преглътна гордостта си.
Натиснах зелената слушалка. Сигналът звучеше безкрайно дълго. Тъкмо когато мислех да затворя, отсреща се чу плътен, властен глас, който не се беше променил никак.
– Асен слуша.
– Асен, аз съм. Стефка.
От другата страна на линията настана тишина. Толкова дълга, че помислих, че е затворил.
– Стефка – каза той най-накрая. Гласът му беше предпазлив, леко озадачен. – Какво има? Да не е станало нещо с момчетата?
– Момчетата са добре. Димитър се ожени днес.
– А. Да. Спомням си, че спомена нещо. Честито. Защо ми се обаждаш?
Поех си дълбоко дъх.
– Обаждам се, защото синът ти е на път да бъде унищожен. А ти си единственият, който може да ми помогне да го спра. Става въпрос за пари, Асен. За много пари. Твоите пари.
Отново настана тишина. Но този път усетих как интересът му се изостри. Думата „пари“ беше единствената магия, на която той реагираше.
– Къде си? – попита той кратко.
– В големия хотел. Сватбата е тук.
– Не мърдай оттам. Идвам след двайсет минути. Намери ми тиха стая. И не казвай на никого.
Връзката прекъсна. Стиснах телефона в ръката си. Съюзът беше сключен. Бях призовала звяра, за да се бие с чудовището. И нямах представа кой ще излезе победител от тази битка.
Глава 6: Семейни тайни
Асен пристигна точно след деветнадесет минути, безупречен както винаги. Сребреещите му коси бяха грижливо сресани назад, скъпият му костюм стоеше перфектно на атлетичната му, въпреки годините, фигура. В очите му имаше същата хищна енергия, която ме беше привлякла и отблъснала преди толкова много време. Той не беше остарял. Беше узрял като скъпо вино – по-силен, по-концентриран, по-опасен.
Настаних го в същата конферентна зала, където бях говорила с Петър. Той не седна. Застана до прозореца, загледан в светлините на нощния град, с ръце в джобовете. Излъчваше нетърпение и власт.
– Говори – каза той, без да се обръща.
Разказах му всичко. Започнах от самото начало – от съмненията си към Радостина, от нейната пресметливост, от начина, по който опипваше почвата за финансовото ни състояние. Разказах му за заключването в мазето, за бягството. Когато стигнах до разговора, който чух, той бавно се обърна към мен. На лицето му нямаше и следа от емоция, но очите му се бяха свили в две ледени цепки.
– Доверителен фонд – повтори той думите ми. – Значи е научила.
– Какво да е научила, Асен? Какъв е този фонд? Димитър никога не ми е споменавал за него.
Той се изсмя сухо, без грам веселие.
– Разбира се, че не ти е споменал. Защото и той не знаеше за него допреди няколко месеца. А и тогава му беше представена само една малка част от истината.
Той се приближи и седна на стола срещу мен. Наведе се напред, а аз усетих скъпия му парфюм, смесен с мирис на власт.
– Когато се разведохме, Стефка, аз не ви оставих без нищо. Да, ти получи къщата и издръжката. Но аз се погрижих и за бъдещето на момчетата. Създадох два отделни доверителни фонда – един за Димитър и един за Петър. Те са неприкосновени докато не навършат тридесет години или докато не сключат брак. Условието ми беше да им се каже за съществуването на фонда едва когато му дойде времето. Това е предпазна мярка. Исках да се научат да работят и да се справят сами, а не да чакат наготово. Парите в тези фондове са значителни. Достатъчно, за да започнат бизнес, да си купят няколко имота, да живеят комфортно до края на живота си.
Слушах го като замаяна. Значи Радостина не е преследвала скромните ни семейни спестявания. Тя се е целила в джакпота.
– Как е разбрала? – попитах.
– Адвокатите ми са се свързали с Димитър преди около половин година, за да го уведомят за клаузата, свързана с брака. Той е трябвало да подпише някои документи. Вероятно ѝ е споделил. Твоят син винаги е бил твърде доверчив. – В гласа му се прокрадна нотка на презрение.
– Има и още нещо – продължи Асен, а погледът му стана още по-студен. – Фондът е структуриран така, че ако бракът му се разпадне преди да са минали пет години, и то по негова вина, съпругата получава една трета. Но ако разводът е по нейна вина – доказана изневяра, например – тя не получава абсолютно нищо. Губи всичко.
Всичко си дойде на мястото. Планът на Радостина. Да се омъжи, да прехвърли парите в „общ бизнес“, а след това да провокира развод, оставяйки Димитър без нищо. Беше дяволски хитро.
– Има и любовник. Казва се Ивайло. – добавих аз.
– Това е добре – каза Асен, а по устните му пробяга нещо като усмивка. – Това е чудесно. Това е нашата коз.
Той стана и започна да крачи из стаята. Умът му работеше на пълни обороти. Виждах как колелцата се въртят, как планира, как изчислява.
– Трябва да намерим този Ивайло. Трябва да ги снимаме заедно. Трябва ни неопровержимо доказателство. Трябва да съберем и финансови документи, които показват намеренията ѝ. Ще накарам моите хора да я проверят. Ще разровят миналото ѝ, настоящето ѝ, всичко. Ще разберем коя е тя в действителност.
За първи път от години се почувствахме като отбор. Двама души, разделени от миналото, но обединени от общата заплаха за детето им.
– А Димитър? – попитах аз. – Какво ще правим с него? Той ще бъде съсипан.
Асен спря и ме погледна. В очите му за миг видях нещо различно от леда. Може би съжаление.
– Ще се оправи. Той е мой син. Силен е, дори и да не го знае. Болката ще го направи по-мъдър. По-добре да научи този урок сега, отколкото след години, когато ще е загубил всичко.
Той извади телефона си.
– Ще ти изпратя номера на един частен детектив. Казва се Симеон. Работи за мен от години. Дискретен е и е най-добрият. Обади му се утре сутрин. Кажи му, че аз съм те пратил. Разкажи му всичко. Аз ще задействам адвокатите си. Ще държим връзка.
Той се обърна да си тръгва. На вратата спря и се обърна към мен.
– Добре се справи, Стефка. Като те заключи в онова мазе, тази кучка е направила най-голямата грешка в живота си. Тя не те е затворила. Пуснала е на свобода нещо, от което трябва много да се страхува.
След тези думи той излезе, оставяйки ме сама с мислите ми. Думите му отекваха в главата ми. Може би беше прав. Може би годините на тиха болка и самота ме бяха направили по-силна. Радостина беше събудила у мен звяр, за чието съществуване дори аз не подозирах. И този звяр нямаше да се спре пред нищо, за да защити малките си.
Глава 7: Адвокатска битка
На следващата сутрин сватбената еуфория беше заменена от тежко, напрегнато мълчание. Димитър и Радостина трябваше да заминат на меден месец, но пътуването беше отложено с няколко дни под претекст, че Радостина не се чувства добре. Истинската причина беше, че тя не смееше да ме изпусне от поглед. Страхът ѝ беше почти осезаем. Тя подскачаше при всеки телефонен звън, оглеждаше се нервно и се опитваше да разчете всяко мое изражение.
Аз продължавах да играя ролята си. Приготвих им закуска, попитах я как е, предложих ѝ чай. Бях самото олицетворение на загрижеността. Но докато разбърквах яйцата, в ума си планирах следващия ход.
Както Асен ме беше посъветвал, свързах се с частния детектив Симеон. Гласът му беше нисък и спокоен, не задаваше излишни въпроси. Уговорихме си среща за по-късно същия ден в едно закътано кафене.
Междувременно, Петър вече беше задействал своите канали. Беше се консултирал с един от преподавателите си по търговско право под предлог, че пише курсова работа на тема „Доверителна собственост и защита на семеен капитал“. Професорът, без да подозира нищо, му беше дал ценни насоки за възможните правни вратички и капани в подобни договори. Информацията потвърждаваше думите на Асен – изневярата беше ключът към анулиране на всякакви нейни претенции.
Срещата със Симеон беше кратка и делова. Той беше мъж на средна възраст, с проницателни очи и вид, който не привличаше внимание. Разказах му всичко, което знаех, дадох му името „Ивайло“ и снимка на Радостина, която бях свалила от профила на сина ми.
– Ще започна веднага – каза той. – Проследяване, проверка на телефонни разговори, финансови транзакции. Ако този Ивайло съществува и тя се среща с него, ще ги намеря.
– Колко време ще отнеме?
– Зависи колко са предпазливи. Може да е ден, може и седмица. Ще ви държа в течение.
Докато Симеон започваше своята невидима работа, Радостина предприе контраатака. Тя започна фина, но упорита кампания да настройва Димитър срещу мен.
– Миличък, знам, че майка ти е малко обсебваща, но не мислиш ли, че напоследък прекалява? – чух я да му казва една вечер в хола, мислейки си, че спя. – Начинът, по който ме гледа… все едно съм направила нещо лошо. И онази реч на сватбата, за тайните и мазетата… беше толкова странно. Да не би пак да има някой от нейните нервни сривове?
Сърцето ме заболя, като слушах как отровата се излива в ушите на сина ми. Димитър, разбира се, се опита да ме защити.
– Радост, тя просто се вълнува. И е преживяла много. Бъди по-търпелива с нея.
– Аз съм търпелива! – Гласът ѝ стана тънък и обиден. – Но се страхувам, че нейното поведение ще се отрази на нашия брак. Ние трябва да сме семейство, а тя постоянно се опитва да се намесва. Ти си взел този огромен кредит за нашия апартамент, трябва да мислим за бъдещето си, а не да се занимаваме с нейните настроения.
Заемът за жилището. Още един лост за натиск, който тя използваше умело. Димитър се чувстваше отговорен, притиснат. Беше поел огромен финансов ангажимент, за да ѝ осигури мечтания дом. Това го правеше уязвим. Той беше разкъсван между любовта си към мен и желанието да запази мира с новата си съпруга. Виждах как съмнението бавно пуска корени в душата му.
Една сутрин, няколко дни по-късно, получих обаждане от Асен.
– Включи компютъра си. Изпратих ти имейл.
Отворих пощата си. Имейлът беше от неговата адвокатска кантора. Съдържаше прикачен файл. Когато го отворих, дъхът ми спря. Беше кратко досие за Радостина. Моите хора, както се беше изразил Асен, бяха работили бързо.
Истинското ѝ име не беше точно Радостина. Била го е променила легално преди три години. Преди това се е казвала по друг начин. Произхождаше от много бедно семейство. Нямаше висше образование, както твърдеше. Беше работила като сервитьорка в няколко съмнителни нощни заведения. И най-важното – имаше две висящи дела срещу нея за измама в малки размери, които обаче са били прекратени поради липса на доказателства.
Тя беше професионалистка. Беше изградила изцяло нова самоличност, за да се вмъкне в света на богатите. Димитър не беше първият ѝ опит. Преди него е имала връзка с по-възрастен, заможен бизнесмен, който мистериозно се е разорил.
Но черешката на тортата беше на последната страница. Беше фирмена регистрация. Фирма на име „Бъдещи хоризонти“ ООД. Управител и собственик на капитала – някой си Ивайло. А предметът на дейност беше „инвестиционно консултиране“. Фирмата беше регистрирана само преди месец.
Планът им беше ясен като бял ден. Радостина щеше да убеди Димитър да „инвестира“ парите от фонда в тази куха фирма, а Ивайло щеше да ги „консултира“ директно към собствения си джоб.
В същото време, битката вкъщи се изостряше. Радостина ставаше все по-дръзка. Един ден я сварих в кабинета на покойния ми съпруг, ровейки из документите му.
– Какво правиш? – попитах я с леден глас.
Тя подскочи и се обърна, виновна като хванато в крачка дете.
– О, майче! Търсех една стара готварска книга. Димитър каза, че баба му имала страхотна рецепта за сладкиш.
– Готварските книги са в кухнята – отвърнах аз, без да откъсвам поглед от нея. – А това е шкаф с финансови документи. Мисля, че е по-добре да не пипаш нищо тук.
Тя пребледня, но бързо се окопити.
– Разбира се. Просто се обърках. Извинявай.
Тя излезе от стаята, но аз знаех, че търси документи, свързани със завещанието, с фонда, с каквото и да е, което може да ѝ даде предимство.
Напрежението в къщата стана толкова гъсто, че можеше да се реже с нож. Димитър усещаше, че нещо не е наред, но не можеше да определи какво. Разкъсваше се между двете ни, опитваше се да бъде буфер, но бавно се изтощаваше.
Една вечер телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Симеон. Съдържаше само един адрес и един час. „Утре. 15:00 ч.“ И прикачен файл. Отворих го. Беше снимка, направена отдалеч, с лошо качество, но достатъчно ясна.
Радостина седеше на пейка в отдалечен парк. А до нея, прегърнал я през рамо, седеше мъж. Не виждах лицето му ясно, но жестът беше недвусмислен.
Симеон ги беше намерил.
Глава 8: Двойствен живот
На следващия ден в 15:00 часа бях на уреченото място. Беше малко, невзрачно кафене срещу парка, посочен в съобщението на Симеон. Седнах на маса до прозореца, откъдето имах перфектна гледка към алеята. Симеон вече беше там, на съседната маса, преструваше се, че чете вестник. Носеше фотоапарат с огромен обектив, скрит в спортна чанта до него.
Радостина беше казала на Димитър, че отива на фризьор и на пазар с приятелки. Излезе от къщи усмихната и спокойна, целуна го за довиждане и му обеща да не се бави. Гледах я от прозореца и усещах как в мен се надига вълна от погнуса. Как можеше да бъде толкова добра актриса?
Тя пристигна в парка точно в три и пет. Огледа се предпазливо, преди да седне на една усамотена пейка. Не след дълго към нея се приближи мъж. Беше висок, добре сложен, с модерна прическа и самодоволна усмивка. Беше облечен със скъпи, но леко крещящи дрехи. Това трябваше да е Ивайло.
Той седна до нея и без да се оглежда, я целуна. Не беше бърза, приятелска целувка. Беше дълга, страстна, притежателска. Ръката му се плъзна по гърба ѝ, а тя се притисна към него. В този момент светкавицата на апарата на Симеон проблесна няколко пъти, почти безшумно. Имахме ги.
Те разговаряха около час. Не можех да чуя думите им, но езикът на тялото им казваше всичко. Те бяха любовници, партньори. Смееха се, шепнеха си, докосваха се. В един момент той ѝ подаде някакви документи, а тя ги подписа, без дори да ги чете. Вероятно пълномощно или фирмен документ, свързан с тяхната схема.
Гледах тази сцена и се опитвах да си представя какво е в главата на Радостина. Дали изпитваше някакво угризение? Дали поне за миг се сещаше за моя син, който в същия този момент вероятно планираше бъдещето им, мислеше за децата, които ще имат, за дома, който ще градят? Или за нея той беше просто средство, стъпало към богатството и живота, който желаеше с този друг мъж?
В нейно лице не видях и капка съмнение. Видях само триумф и нетърпение. Тя живееше двоен живот с лекотата на професионален шпионин. Едната Радостина беше любящата, грижовна съпруга, която се възхищава на мъжа си. Другата беше хищна, безскрупулна жена, която го презира заради наивността му и планира неговото унищожение.
Когато срещата им приключи, те се целунаха отново и се разделиха, тръгвайки в различни посоки. Симеон изчака няколко минути, след което се приближи до моята маса.
– Мисля, че имаме достатъчно – каза той тихо, поставяйки карта с памет на масата. – Снимките са ясни. Имам и видеозапис на разговора им. Бях поставил микрофон наблизо. Качеството не е перфектно, но ще свърши работа.
Платих му, взех картата с памет и си тръгнах. В ръцете си държах доказателството. Оръжието, което щеше да сложи край на този фарс. Но докато вървях към вкъщи, не изпитвах радост. Изпитвах само тежест. Защото знаех, че тази малка пластинка ще взриви живота на сина ми. Истината беше необходима, но щеше да бъде брутална.
Радостина се прибра около два часа по-късно, натоварена с покупки. Носеше подарък за Димитър – скъп часовник.
– Видях го и веднага се сетих за теб, любов моя – каза тя, докато му го слагаше на китката.
Димитър я прегърна щастливо.
– Не трябваше, Радост. Прекрасен е! Благодаря ти!
Стоях встрани и ги гледах. Часовникът вероятно беше купен с неговите пари, с парите от кредитната карта, която ѝ беше дал. Тя го купуваше, за да приспи съвестта си, ако изобщо имаше такава. Или по-скоро, за да затвърди образа си на перфектната съпруга.
Вечерта, докато всички спяха, качих файловете от картата на компютъра си. Сложих слушалки и пуснах видеото. Чух гласовете им.
– …още малко търпение, любов моя – казваше Ивайло. – Щом преведе парите, ще изчезнем.
– Не мога повече. Този живот ме побърква. Да се преструвам по цял ден, да гледам влюбения му поглед… повръща ми се. А майка му… онази стара лисица. Сигурна съм, че нещо подозира. Наблюдава ме постоянно.
– Успокой се. Какво може да направи тя? Дори и да подозира, няма доказателства. А Димитър е в ръцете ти. Само не прави грешки. Бъди перфектна. Още малко.
– Кога? Кога ще говорим с него за инвестицията?
– Скоро. Следващата седмица. Ще му представя бизнес плана. Изглежда перфектно, адвокатите го изпипаха. Няма как да откаже. Ще му обещая двойна печалба за шест месеца. Глупакът ще се хване.
Спрях записа. Беше ми достатъчно. Имах всичко, от което се нуждаех. Досието от Асен. Снимките и видеото от Симеон. Адвокатските съвети от професора на Петър. Всички фигури бяха на дъската. Оставаше само да направя последния, решаващ ход.
Глава 9: Пропукването
Реших да не действам веднага. Да хвърля бомбата сега щеше да предизвика хаос, но можеше и да даде възможност на Радостина да се измъкне, да изиграе ролята на жертва. Трябваше да я подготвя. Трябваше да я накарам сама да направи грешната стъпка.
Започнах да прилагам нова тактика – тактиката на малките убождания. Пусках фини, двусмислени намеци, които само тя можеше да разбере.
Една сутрин на закуска, докато Димитър четеше новините на телефона си, аз казах съвсем небрежно:
– Снощи сънувах един много странен сън. Бях в един непознат парк, с много пейки. А на една от пейките се целуваха двама души, които не трябваше да бъдат заедно. Толкова беше реалистично.
Погледнах към Радостина. Чашата с кафе замръзна на половината път до устните ѝ. Тя ме погледна с широко отворени очи, а цветът бавно се оттече от лицето ѝ.
– Глупав сън – добавих с усмивка и отхапах от филийката си. – Просто безсмислици.
Димитър дори не вдигна поглед. Но Радостина не можа да яде повече. Цял ден беше нервна и разсеяна.
Няколко дни по-късно, докато гледахме телевизия, даваха филм за измама с инвестиции.
– Ужасно е какви хора има – казах аз, въздишайки. – Да обещаеш на някого „бъдещи хоризонти“, а всъщност да го водиш към пропаст. Трябва много да се внимава на кого се доверява човек с парите си.
Този път реакцията ѝ беше още по-силна. Тя скочи от дивана.
– Не ми се гледа това! – каза остро. – Сменям канала.
Пропукването беше започнало. Тя вече не беше сигурна. Параноята я завладяваше. Дали знам нещо? Откъде мога да знам? Дали Десислава не се е изпуснала? Дали някой не я е видял?
Тя започна да прави грешки. Стана по-припряна, по-избухлива. Започна да спори с Димитър за дреболии, да го обвинява, че не я разбира, че е на страната на майка си. Моят син, който доскоро я боготвореше, започна да вижда и другата ѝ страна. Онази, която аз виждах от самото начало.
– Мамо, не знам какво ѝ става напоследък – каза ми той една вечер, когато тя беше излязла, тръшвайки вратата след поредния скандал. – Толкова е нервна, толкова напрегната. Нищо не мога да ѝ кажа.
– Може би нещо я притеснява, сине – отвърнах меко. – Може би има тайни, които я измъчват.
Не настоявах. Просто посях семето на съмнението. Точно както Радостина беше направила с мен. Сега беше мой ред.
Кулминацията настъпи около седмица след като получих доказателствата. Радостина и Ивайло явно бяха решили да ускорят плана си. Една вечер тя седна до Димитър на дивана, прегърна го и с най-сладкия си глас започна:
– Любов моя, искам да поговорим за нещо важно. За нашето бъдеще.
Аз седях в креслото в ъгъла и се преструвах, че плета. Но всяка моя клетка беше слух.
– Един мой много добър приятел, Ивайло, страхотен финансов анализатор, има невероятна бизнес идея. Става въпрос за инвестиционен проект с гарантирана, много висока доходност. Мислех си… онзи доверителен фонд… вместо парите просто да стоят в банката, може да ги инвестираме. Да ги удвоим, дори утроим. Да си осигурим бъдещето, да изплатим кредита по-бързо.
Димитър я слушаше с интерес. Идеята звучеше примамливо.
– Звучи добре. Но не е ли рисковано?
– Никакъв риск! Ивайло е гений. Подготвил е всички документи, бизнес план. Може да се срещнем с него утре, да ти обясни всичко.
В този момент аз се намесих.
– Ивайло… – казах замислено, сякаш се опитвах да си спомня нещо. – Това име ми е познато. Не беше ли това името на управителя на онази фирма, „Бъдещи хоризонти“, за която четох, че е разследвана за измама?
Радостина замръзна. Погледна ме с чиста, неподправена омраза.
– Глупости! Не знам за какво говориш! Това е съвпадение на имената! – почти изкрещя тя.
– Възможно е – свих рамене аз. – Но все пак, Дими, преди да даваш парите на семейството на непознати, може би трябва да направим една малка проверка. Петър има приятели, които се занимават с такива неща. За всеки случай.
Това беше краят. Радостина разбра, че знам. Разбра, че капанът е щракнал.
– Ти! – изсъска тя към мен, забравяйки напълно за Димитър. – Ти през цялото време си знаела! Нарочно го правиш, за да ни разделиш! Ти си злобна, стара вещица!
– Радост, какво ти става! – скочи Димитър, шокиран от изблика ѝ. – Как говориш на майка ми!
Но тя вече не можеше да се спре. Маската падна.
– Тя ме мрази от първия ден! Винаги се е опитвала да те настрои срещу мен! Не виждаш ли?
– Единственото, което виждам, е, че майка ми предложи нещо съвсем разумно, а ти изпадна в истерия – каза Димитър, а в гласа му за първи път чух студенина, насочена към нея. – Може би наистина има нещо, което криеш.
В този момент знаех, че съм спечелила. Не аз бях тази, която трябваше да го убеждава. Тя сама се издаде. Съмнението в очите на сина ми беше по-силно от всяко доказателство, което можех да му покажа.
Глава 10: Истината
На следващия ден атмосферата в къщата беше ледена. Радостина се беше затворила в спалнята и отказваше да излезе. Димитър ходеше из стаите като сянка, объркан и нещастен. Той не искаше да повярва, че нещо не е наред, но избликът на жена му го беше разтърсил дълбоко.
Реших, че е време да сложа край на агонията. Не можехме да живеем така повече. Помолих Петър да се прибере от университета и казах на Димитър, че вечерта ще проведем семеен разговор. Важен разговор.
Когато Радостина чу това, тя излезе от стаята си, облечена и гримирана, готова за битка. Вероятно си мислеше, че ще я обвиня в нещо, което не мога да докажа, и че ще успее да обърне нещата в своя полза.
Събрахме се в хола. Аз, Димитър, Петър и тя. Седнах срещу нея и я погледнах право в очите.
– Радостина – започнах спокойно. – Мисля, че е време да спрем с игрите. Искам да говоря открито.
– Нямам какво да крия – отвърна тя предизвикателно, но ръцете ѝ, сключени в скута, трепереха.
– Сигурна ли си? – попитах. – Тогава може би ще ни обясниш какво правеше в парка миналия вторник в три следобед? С мъж на име Ивайло.
Тя пребледня. Димитър ме погледна объркано.
– Мамо, за какво говориш? Тя беше с Десислава.
– Не, не беше – казах тихо. – Беше с любовника си. И партньор в престъпление.
Без да казвам повече, свързах лаптопа си с големия телевизор на стената. На екрана се появи папка с файлове. Първо отворих досието, изпратено от Асен. Прелистих страниците бавно, показвайки на Димитър истинското ѝ име, висящите дела, липсата на образование. Той гледаше с невярващи очи. Радостина се опита да каже нещо, но думите засядаха в гърлото ѝ.
След това отворих папката със снимките. На екрана се появиха кадрите от парка. Ясни, неопровержими. Радостина и Ивайло, прегърнати. Радостина и Ивайло се целуват.
Димитър издаде задавен звук, сякаш го удариха в стомаха. Той погледна от екрана към жена си, а в очите му имаше свят от болка и неверие.
– Радост… какво е това? Кажи ми, че не е истина…
Тя започна да плаче. Но това не бяха сълзите на разкаянието. Бяха сълзи на ярост и провал.
– Това е монтаж! Майка ти го е направила! Тя иска да ни раздели!
– А това монтаж ли е? – попитах и пуснах видеото.
Гласовете на Радостина и Ивайло изпълниха стаята. Думите им за плана, за парите, за презрението към „глупака“ Димитър отекваха в тишината.
„…да гледам влюбения му поглед… повръща ми се.“
„Глупакът ще се хване.“
При тези думи Димитър се срина. Той се отпусна на дивана, скрил лице в ръцете си, а раменете му се тресяха от безмълвни ридания. Светът му, построен върху лъжа, се разпадаше пред очите му.
Аз спрях видеото. В стаята настана тишина, прекъсвана само от плача на сина ми. Радостина стоеше в средата, разобличена, победена. Цялата ѝ арогантност се беше изпарила. На нейно място беше останала само една уплашена, жалка жена.
Петър, който досега мълчеше, се изправи.
– Мисля, че е време да си вървиш – каза той с леден глас, сочейки към вратата. – Събери си нещата и се махай от тази къща. Веднага.
Тя го погледна, после мен, после съсипания мъж на дивана. Разбра, че всичко е свършило. Нямаше какво повече да каже. Нямаше повече лъжи, с които да се прикрие.
Без да каже дума, тя се обърна и се качи в спалнята. След десет минути слезе с един куфар. На вратата спря и се обърна към мен. В очите ѝ нямаше разкаяние, само чиста, неподправена омраза.
– Проклинам деня, в който те срещнах – изсъска тя.
– Аз пък го благославям – отвърнах спокойно. – Защото ако не беше ти, синът ми никога нямаше да разбере колко е силен всъщност.
Тя излезе и затвори вратата след себе си. Щракването на ключалката прозвуча като край на една епоха. Отидох до сина си и го прегърнах. Той плачеше като малко дете, облегнал глава на рамото ми. Аз го държах здраво, без да казвам нищо. Думите бяха излишни. Просто бях там, до него, както винаги. Майка, която току-що беше спасила детето си, но не изпитваше триумф, а само безкрайната болка от неговите рани.
Глава 11: Последиците
Следващите седмици бяха тежки. Къщата, която доскоро беше изпълнена с фалшиво сватбено щастие, сега беше притихнала и пълна с призраци. Димитър беше съсипан. Прекарваше дните си затворен в стаята си, отказваше да се храни, да говори. Болката от предателството беше толкова дълбока, че го беше парализирала. Той не скърбеше за Радостина. Той скърбеше за илюзията, за мечтата, за бъдещето, което си беше представял.
Аз и Петър правехме всичко възможно, за да му помогнем. Говорехме му, носехме му храна, просто седяхме до него в мълчание. Знаех, че времето е единственото лекарство.
Междувременно, правната машина се беше задействала с пълна сила. Адвокатите на Асен подадоха молба за анулиране на брака на основание измама, представяйки всички събрани доказателства. Делото беше кратко и категорично в наша полза. Бракът беше обявен за невалиден от самото си начало, сякаш никога не се беше случвал. Това анулира всякакви финансови претенции, които Радостина би могла да има.
Тя и Ивайло се опитаха да изчезнат, но Асен не беше човек, който оставя нещата недовършени. Той подаде и съдебен иск срещу тях за опит за измама и заговор. Бяха заведени дела, запорирани бяха сметките им. „Бъдещи хоризонти“ беше закрита, преди дори да е започнала да работи. Те нямаше да отидат на тропически остров. Щяха да прекарат следващите няколко години, обяснявайки се пред съда.
Най-големият проблем се оказа кредитът за апартамента. Той беше на името на Димитър, но Радостина беше съдлъжник. С анулирането на брака тя се освобождаваше от отговорност, оставяйки цялата тежест върху сина ми. Това беше последният ѝ, отровен подарък. Димитър беше напът да загуби не само вярата си в хората, но и жилището, за което се беше трудил толкова много.
Тук отново се намеси Асен. Една вечер той дойде вкъщи без предупреждение. Завари ни на вечеря, или по-скоро опит за такава. Седна на масата, погледна Димитър, който не беше вдигнал поглед от чинията си, и каза:
– Проблемът с кредита е решен. Погасих го. Целия.
Димитър вдигна глава. В очите му имаше шок.
– Защо? Не съм искал помощта ти.
– Не е помощ. Инвестиция е – отвърна Асен. – Инвестирам в сина си. Апартаментът е твой. Прави с него каквото искаш – живей в него, продай го, дай го под наем. Но не позволявай на тази жена да ти отнеме и това. Не ѝ доставяй това удоволствие.
Това беше първият път от седмици, в който видях искра живот в очите на Димитър. Жестът на баща му, колкото и делови да изглеждаше, беше протегната ръка. Беше знак, че не е сам.
Асен започна да идва по-често. Не говореха много. Понякога просто гледаха футбол по телевизията. Друг път Асен му разказваше за бизнеса си, не като баща на син, а като по-опитен играч на по-млад. Той не се опитваше да бъде бащата, който никога не е бил. Той се опитваше да покаже на Димитър как да се изправи отново на крака, използвайки единствения език, който познаваше – езика на силата и оцеляването. Връзката им, крехка и несигурна, започна бавно да се възстановява.
С мен отношенията му останаха дистанцирани, но изпълнени с ново, мълчаливо уважение. Ние бяхме съюзници, ветерани от една и съща война. Това ни свързваше по-силно от всеки брак.
Глава 12: Ново начало
Минаха шест месеца. Есента дойде, обагряйки листата в цветовете на огън и злато. Животът бавно се връщаше в нормалния си ритъм.
Димитър реши да продаде апартамента. Носеше му твърде много лоши спомени. С парите, след като върна „инвестицията“ на баща си, той реши да започне малък собствен бизнес. Нещо, свързано със старата му страст – реставриране на стари мебели. Работата с ръцете му, връщането на красотата на стари, изхвърлени неща, му действаше терапевтично. Той бавно се преоткриваше, намирайки сила в собствените си умения, а не в чужди обещания.
Петър завърши семестъра с отличие и започна стаж в адвокатската кантора на Асен. Беше впечатлил баща си със своя остър ум и прецизност. Двамата откриха, че имат много общи теми за разговор.
Една съботна вечер седяхме тримата в хола. Димитър беше донесъл едно малко, старинно столче, което беше реставрирал. Беше го изтъркал, лакирал и беше претапицирал седалката с красив плат в цвят на лавандула – моят любим цвят.
– За теб е, мамо – каза той и ми го подаде.
Взех го в ръце. Беше красиво, солидно, направено с любов. В този малък жест видях целия път, който бяхме извървели.
– Благодаря ти, сине. Прекрасно е.
Погледнах към двамата си сина. Раните все още бяха там, скрити под повърхността. Но те не ги бяха унищожили. Бяха ги направили по-силни, по-мъдри. Бяха ни направили по-сплотено семейство.
Радостина беше изчезнала от живота ни, превърнала се в горчив урок. Понякога се питах какво ли се беше случило с нея. Но всъщност не ме интересуваше. Нейната история беше приключила. Нашата тепърва започваше.
В онзи ден, затворена в тъмното мазе, аз мислех, че губя всичко. Оказа се, че всъщност печеля. Спечелих сина си обратно. Спечелих уважението на бившия си съпруг. И най-важното, открих сила в себе си, за която не подозирах. Силата да се боря, силата да защитавам, силата да променям играта.
Погледнах през прозореца. Слънцето залязваше, но аз знаех, че утре ще изгрее отново. И ние щяхме да сме готови да го посрещнем. Заедно.