Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хиляди не могат да скрият сълзите си! Софийски университет потъна в скръб, отиде си Естер Бодурска-Денкова
  • Новини

Хиляди не могат да скрият сълзите си! Софийски университет потъна в скръб, отиде си Естер Бодурска-Денкова

Иван Димитров Пешев февруари 9, 2023
eestastasdastasdas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Софийският университет (СУ) „Св. Климент Охридски“ с дълбоко прискърбие съобщава, че на 8 февруари, след тежко боледуване почина Естер Бодурска-Денкова – дългогодишен преподавател във Факултета по класически и нови филологии на СУ. Това съобщи пресцентърът на висшето училище.

Поклонението ще се състои на 10 февруари от 11:00 часа в ритуалната зала на Централните софийски гробища.

Естер Бодурска-Денкова започва академичната си дейност като асистент по съвременен испански език в днешната Катедра по испанистика през 1984 г. и работи в областта на испанската литература от Средновековието и Златния век, на философията на езика и на други филологически дисциплини.

 

Автор е на редица научни статии, публицистични и учебни текстове. Естер Бодурска-Денкова е известен преводач на художествена и философска литература, обичан и уважаван преподавател, обучавал поколения български испанисти.

„Със смъртта на Естер Бодурска-Денкова българската академична испанистика губи ценен специалист, компетентен и отзивчив колега, добър и жизнерадостен приятел. Поклон пред светлата й памет!“, се казва в съболезнованието от академичната общност на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

 

Още една скръбна вест от днес:

 

Близки, приятели и почти цялата атомна централа дойде да изпрати бившия шеф на АЕЦ „Козлодуй“  Иван Иванов. Той е починал на 8 февруари и бе погребан днес, съобщиха от централата.

Иванов е роден на 21 септември 1949 година в Разград. През 1972 година завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Физика – производствен профил”.

Започва работа в АЕЦ „Козлодуй” на 15 септември 1972 г. като физик. От 1974 година заема длъжностите от началник-смяна на цех „Реакторен” до дежурен инженер на АЕЦ на първи – четвърти блок.

От 1984 до 1992 г. ръководи проекта, подготовката, пуска и експлоатацията на пети и шести енергоблок. Работи последователно на всички длъжности на висшия оперативен персонал.

Бил е директор на пети и шести блок. От 1992 до 1997 г. е заместник-управител на АЕЦ „Козлодуй”, а след това и първи заместник-генерален директор на НЕК, София.

От 2001 г. до юни 2005 г. е зам. изпълнителен директор на „АЕЦ Козлодуй” ЕАД. От 13 юли 2005 г. до 9 юни 2006 г. е изпълнителен директор на атомната централа.

През годините Иван Иванов постоянно повишава квалификацията си, като преминава редица допълнителни обучения – в Нововоронежката АЕЦ, в Ядрения център в гр. Карлсруе – Германия, в Запорожката АЕЦ, в Световния център за ядрени оператори в Атланта – САЩ, и др.

Активен член е на Българското ядрено дружество.
Дълги години е общински съветник в Общински съвет –  Козлодуй.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Йълдъз от Опасно изкушение пусна незабавен зов за помощ
Next: Деси пусна потресаващ запис! Нав предсказва по БТВ собственото си убийство и убиеца с име едно към едно! Още

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.