Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чували ли сте легендата за този български мост: Такова нещо няма никъде по света
  • Новини

Чували ли сте легендата за този български мост: Такова нещо няма никъде по света

Иван Димитров Пешев юни 8, 2023
starrirsiqriqskrasirasd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Мостът на Мустафа паша (наричан също Старият мост) е пътен мост, пресичащ река Марица при Свиленград, България. Той има зидана каменна конструкция, съставена от 20 свода с най-голям отвор 18 м. Мостът има ширина 6 м и обща дължина 300 м.

Той е построен през 1529 година от известния османски архитект Мимар Синан и е част от вакъфскикомплекс, включващ още кервансарай, джамия, чаршия и хамам. Финансиран е от султанския везир Дамад Мустафа паша. По-късно около комплекса възниква град Мустафа паша, днес Свиленград.

В средата на моста е поставена мраморна барелефна плоча с османски надпис на, който в превод гласи:

„Този мост построи, когато бе халиф най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на Селим хан, да бъде продължител на безопасността и сигурността му техния везир Мустафа паша – Бог да го покровителства за това, което създава. И то [построяването на моста] бе най-дълготрайното негово добро дело през годината, на дата на която стана едно вечно добро дело.“

Легендата за Стария мост е изключително любопитна и по ориенталски драматично-красива.

Тя разказва как везирът Мустафа паша, чието име по-късно започва да носи градът, решил да построи моста за севап (добро дело) на хората. Възхитен от изграденото, тогавашният султан Сюлейман поискал веднага да го откупи, но везирът се опитал да разубеди своя господар, ала, уви – неуспешно.

Хитрият владетел искал да печели пари от преминаването през моста. Цяла вечер Мустафа паша мислил как да успее да запази моста за хората и да излезе от заплетената ситуация. На сутринта той взел съдбоносното решение да се самоубие. Още същата вечер везирът изпил смъртоносна отрова. Когато на следващата сутрин султанът разбрал за случилото се, гневът му бил неописуем. В яда си султан Сюлейман изрекъл жестока клетва: „Който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има!“. Дълго време никой не смеел да премине през моста, за да не го застигне проклятието.

Покрусеният от мъка баща на Мустафа паша, който не само изгубил най-милото си, но и не видял осъществяването на неговата мечта за хаир на хората сбъдната, решил да премине през моста и да развали клетвата.

Старият мост се превръща в един от символите на Свиленград, около който се разраства града. Появява се комплекс с кервансарай, джамия, стара турска баня и чаршия.
В някои източници се твърди, че той е построен по инициатива на легендарната съпруга на Сюлейман Великолепни – Роксолана.

От 2003 г. старият каменен мост е паметник с национално значение. Според мнозина той може да се сравни с моста на Дрина, вишеградският мост в Босна, увековечен от носителя на нобелова награда за литература – Иво Андрич.

Построеното през 1529 г. съоръжение буди удивлението и възхищението на много пътешественици, преминали по тези земи. Още през 1553 г. Антон Вранчич описва моста, а по-късно, през 1554 година, друг пътешественик се опитва да премери каква е големината на моста в крачки.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скръбна вест: Отиде си любим на всички български актьор
Next: Това е абитуриентската рокля, която разбуни социалната мрежа от коментари

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.