Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ще закриваме държавата ли? Професори предлагат България да няма национален празник
  • Новини

Ще закриваме държавата ли? Професори предлагат България да няма национален празник

Иван Димитров Пешев октомври 24, 2022
pfeofofoasofas.jpeg

Трима историци искат да честваме и битки от Средновековието, а обесването на Левски да се отбелязва не на 19 февруари, а на 18

България да няма национален празник през следващите десет години, а само официални дати в календара.

По този начин ще се разбере коя дата се почита най-сърцато.

Предложението е на известните учени от Историческия факултет на Великотърновския университет проф. Петко Петков, проф. Милко Паландурски и проф. Пламен Павлов, пише в. „Минаха години“.

Не изпускай тези оферти:

Тримата обявиха идеята си на специална пресконференция. Те ще обсъдят темата на конференция във великотърновския ВУЗ, която ще обедини водещи историци от цялата страна.

По време на форума ще бъде дискутиран българският празничен календар и възможностите за създаване на единна система за отбелязване на важните дати от българската история.

България има национален празник едва от 32 години, обясни проф. Петко Петков. Той е един от радетелите националният празник на България да бъде 24 май, а не 3 март.

По думите му обаче изобщо не е необходимо страната ни да има национален празник, както е било през повечето време след създаването на Третата българска държава.

От 1878 до 1990 г. българската държава няма национален празник. Има няколко официални, а в различните времена се прехвърля тежестта на някои от тях.

Такъв беше 9 септември, а преди това 19 февруари. Така че не е голяма беда, ако се намери куражлия държавник да направи така, че да стане както е било някога.

Да останат само официалните празници и за 10 г. да видим народът кой почита най-сърцато. И ако след 10 г. има стремеж да има национален празник, защото аз не мисля, че е задължително, аз съм сигурен, че това ще бъде 24 май. Но нека да видим, сподели проф. Петков.

Според проф. Милко Палангурски в момента има тюрлюгювеч на стар и нов стил (но думите му). Той е прав в това, че част от празниците на този етап по-скоро разединяват, отколкото обединяват хората.

В крайна сметка историците предлагат датите в календара да бъдат запазени, както са познати до този момент, независимо че 6 септември и 22 септември се честват по стар стил. Те обаче настояват календарът да бъде допълнен и поясняват, че не бива да се бърка с църковния. А и липсват важни дати от времето на Средновековието, с които страната ни може да се гордее.

В този национален календар няма нито една средновековна дата. Могат да влязат няколко такива дати в паметта на нацията. Това ще покаже и древността на българския народ.

Едната е 2 май 907 г. – успението на Борис Михаил. Знаем и 20 август – Битката при Ахелой, 17 август – Битката при Траянови врата. За този хаос, който съществува сега, най-малко сме виновни ние, историците, уточни проф. Пламен Павлов и поясни, че е крайно време всички да отбелязват кончината на Васил Левски на 18 февруари, а не на 19.

В конференцията ще вземат участие представители на всички университети в страната, при които има исторически звена. Очаква се да бъде създаден официален документ с решенията на научния форум, който да бъде изпратен до основните държавни институции в лицето на Президентството, Министерски съвет и Народното събрание.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Фучат линейки и патрулки! Пожарна реже ламарини. Петима са пострадали край Благоевград
Next: Чудо в България! Кмет, който не краде, превърна едно село в истински рай

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.