Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ягодинската пещера крие тази огромна мистерия и до ден днешен
  • Новини

Ягодинската пещера крие тази огромна мистерия и до ден днешен

Иван Димитров Пешев юли 3, 2023
qggqetqwrwsanvbvbv.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

По време на османското робство в Ягодинската пещера са били погребвани живи хора

Ягодинската пещера крие огромна мистерия. По време на османското робство в Ягодинската пещера са били погребвани живи хора. Тази потресаваща история е разказана от уредника на туристическия обект, който сподели какви легенди се носят из района на селата Триград, Ягодина и околностите им.

Ягодинската пещера крие огромна мистерия

Разказът на Сергей Генчев започва с прииждането на турските орди към село Ягодина. Когато турците нападнали селото, част от неговото население се скрило в Ягодинската пещера. По-късно те й дават името Имаева дупка.

Повече от 400 българи са потърсили спасение в пещерата, но били предадени на ордите. Турците вбесени зазидали входа на Ягодинската пещера и обрекли на гибел българите там. Преди да зазидат входа, те запалили огън, който да изчерпи по-бързо кислорода от укритието и така сънародниците ни измрели по ужасяващо зловещ и мъчителен начин.
Демир бозан 6 билки за нерви, които ще ви избавят от страхове и паник атаки

Генчев споделя, че и днес могат да се открия кости на отстояние от 400 метра от входа на Ягодинската пещера. Когато първите са умирали, останалите ги погребвали с камъни. А останките от телата на последните са намерени из пещерата. Скелетите са откривани сплетени в последна прегръдка – деца в родителите си, влюбени един до друг, и така заедно са преминали към смъртта.

Сергей Ганчев разказа още, че в региона има десетки легенди, които разказват историята на Ягодинската пещера. Един от тези митове гласи, че при идването на турските орди по поречието на река Въча, българското население от Родопите било заплашено от смърт. Срещу сънародниците ни настъпвали ротите на Ибрахим паша. Първите кръвопролития станали край село Беден, до крепостта Деетас.

Българският войвода бил смелчагата Гордьо войвода. Той отблъсквал многократно турските нашественици. Но озверелите орди обградили крепостта и войводата трудно удържал свободата на сънародниците си. Когато вече нямало надежда Гордьо пристъпил към последната си възможност. Той отглеждал кучета, които наброявали над 300. Той насъскал животните срещу турските войски, за да проправят път и да могат българите да избягат от крепостта.

Всичко потръгнало добре, сънародниците ни достигнали до село Гьоврен, където битките с турските орди продължила две седмици. Именно там смъртта си намерил Ибрахим паша, а турците започнали настъпление към Ягодина и Триград.

Над селата, на връх Свети Илия е имало издигнат голям християнски манастир. Там, в подножието е имало една пещера, където Гордьо войвода е можел да се укрие. Когато монасите от манастира установяват, че няма да могат да окажат отпор на турските войски, те решават да скрият в пещерата безценните икони и Светите писания. Те ги укрили в пещерата Орлова дупка.

Монасите спуснали най-младия сред братята, който да скрие в пещерата ценностите. Но въжето се оказало твърде късо и затова монасите орязали косите си, за да изплетат от тях продължение на въжето. Младият монах се спуснал и скрил Светите реликви. Легендите и до днес разказват как орли летят и зорко бдят над пещерата и пазят иконите и писанията.

На много места из България има доказателства за турските зверства над беззащитния български народ.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вижте в кой град в България се купуват най-много имоти
Next: Тази красива и митична пещера крие несметни богатства и съкровища

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.