Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Ясновидецът Стефан от Айтос вижда бъдещето след смъртта на децата си
  • Новини

Ясновидецът Стефан от Айтос вижда бъдещето след смъртта на децата си

Иван Димитров Пешев септември 5, 2022
aatiaistoast.jpg

Стефан Чакъров е роден на 27 февруари 1964 г. в с. Рудник, недалеч от Варна. Скоро след това семейството му се премества в с. Попович, където той прекарва цялото си детство, намира първите си приятели.

Завършва VIII клас и продължава образованието си във варненския техникум по обществено хранене, а след това и в бургаския техникум по индустриална химия.

 

Животът на Стефан във Варна тече нормално, като на всички останали, до нощта, когато в пророчески сън глас му споменава неясната фраза: „Много ще преживееш, но накрая ще победиш. Помагай на хората!“. Той нямал нищо против да помага на хората, но не знаел как.

Не изпускай тези оферти:

 

Същият глас му предсказва, че през следващите тринадесет години низ от страдания ще се стовари на плещите му, но ако ги преодолее, мнозина ще потърсят помощта му. Така и става – първо умира детето на Стефан, а после и майка му. От черни магии сестра му изпада в тежка кома.

Семейството му се разпада, а с новата си съпруга загубват още едно дете. Ден след като навършва 30 години, обезверен и твърдо решен да се раздели с живота, Стефан Чакъров пристига в Айтос, напускайки Попович завинаги.

Пророчеството в съня обаче се сбъдва. Тринадесет години по-късно гласът свише отново проговаря: „Победата е твоя! Ти изтърпя онова, което трябваше, и вече знаеш какво да правиш. Следвай Божия път!“.

Денят, в който узрява решението за самоубийство, се оказва първият ден от новия живот на Стефан Чакъров. Той среща хора, които му подават ръка, и започва работа на бургаското пристанище.

Прибирайки се с автобус за Айтос, усеща прилив на някаква вълна и изпада в несвяст. Първото нещо, което вижда след осъзнаването си, е непозната жена. Прочита в миналото ѝ различни събития, предсказва ѝ бъдещето.

 

И така, без да знае защо именно той, Стефан Чакъров получава възможността да се вглежда в миналото, да забелязва основните пътеки от бъдещето, да открива и лекува болести, да разваля черни магии и да прави бели магии.

 

Все повече и повече хора научават за неговите способности, благодарности се сипят от цялата страна, а и извън нея. Стефан пътува и в много други държави, за да помага. Общуването за него не е проблем, защото това е част от дарбата му – умее да разговаря с всеки на родния му език.

 

Чакъров никога не приема индивидуално хора при себе си. Всички, дошли за помощ, събира в общо помещение. Това се случило, след като заможен господин поискал от него черна магия за смърт. „Той настоя да проведа с него индивидуален сеанс – нещо, което никога не правя и точно сега ще стане ясно защо.

 

Този човек ми пробутваше някакъв огромен златен пръстен и ми обясняваше, че той ще бъде мой, ако му отговоря чии са двете деца, живеещи при сина му. Аз разкрих пред него, че всъщност именно той е биологичният баща на двете дечица – тоест той е преспал със съпругата на сина си. Това обаче не е всичко.

Интересното беше, че видимо доволният от това, че съм му отговорил правилно, господин остави пръстена в моите ръце, но тогава той ме попита в прав текст:

 

„Как да унищожим тази гад?“. Коя гад ли? Собствения му син! Тоест аз да съм бил направел черна магия, за да може синът му да умре, а той да си остане с въпросната снаха – майка на децата му.

Колкото и да беше по възрастен от мен, го хванах за яката и го изхвърлих навън като мръсно коте. Отвън имаше чакаща възрастна женичка, която, без да разбира за какво става въпрос, започна да го удря и гони. Оттогава провеждам сесиите си групово“, разказва Стефан.

Чакъров разкрива, че в неговата сфера има много шарлатани, и съветва хората никога да не се доверяват на „ясновидци“, които им искат фиксирана сума пари или ги търсят по домовете им.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Мириам Търновска, снаха на цар Симеон, стана принцеса на Йордания
Next: Рoди жeнa, кoятo тeжи 272 кг.! Лeкapи шoкиpaни oт paзмepa нa бeбeтo: Тoвa paждaнe щe гo пoмня дoкaтo cъм жив

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.