Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Абсурдно! Как закон принуждава близки на починали хора да плащат хиляди левове, за да получат смъртен акт и да изпратят за последно любимите си хора
  • Новини

Абсурдно! Как закон принуждава близки на починали хора да плащат хиляди левове, за да получат смъртен акт и да изпратят за последно любимите си хора

Иван Димитров Пешев юли 22, 2023
asbasrarwrw.png

Законовият абсурд забавя погребенията с месеци. Близките на починали хора сигнализират, че трябва да плащат значителни суми, преди да получат смъртните актове.

За последните две години има 27 случая, в които хора не могат да погребат своите близки поради липса на смъртни актове.

Това се дължи на закона за гражданската регистрация, който изисква близките на починалите да уведомят общината в рамките на 48 часа след настъпването на смъртта. Ако не го направят, те попадат в съдебен абсурд, като трябва да докажат смъртта на роднините си. Едно такова дело обикновено продължава между 5 и 6 месеца.

Очакването на смъртни актове принуждава близките да плащат за съхранението на телата в камера. Предоставеният пример показва, че разходите могат да достигнат до 11 700 лева.

Преди две седмици Гергина Банкова загуби сестра си, но все още не може да я погребе. Забавянето се дължи на това, че общината не работи през почивните дни, а тя подава съобщението за смъртта в понеделник, когато вече са изтекли тези 48 часа. От общината се позовават на закона и отказват да издадат документа.

Гергина трябва да плаща по 65 лева на ден, за да може тялото на сестра ѝ да бъде съхранявано в камера, докато успее да получи документ и да я изпрати подобаващо.

За да решат проблема, близките са принудени да се обръщат към съдебна инстанция, което забавя още повече процеса.

Очевидно е, че настоящият закон е причина за сериозни затруднения и несправедливости за тези, които преживяват загубата на близък. По този повод, председателят на Софийския районен съд предложи промени в закона още преди три години.

Той настояваше, че не е логично да се прилага същият срок, когато става въпрос за лица, починали в болница. Но за съжаление, Правосъдното министерство не е представило достатъчно аргументи за промяна на закона.

Гергина Банкова се чувства виновна, че не може да отпрати своята сестра по подобаващ начин към своя последен път. Независимо от това, тя трябва да чака съдебното заседание на 24 август, което със сигурност само удължава болезненото очакване и пречи на спокойния прощален процес, пишат от 24 часа.бг.

Вижте тези специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изумена жена намира много рядък диамант в градината и получава невероятни резултати от теста
Next: Съдът окончателно реши: Ето колко години дадоха на убиеца на Милен Цветков! Няма право на обжалване

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
  • Имам едно непоклатимо правило, гравирано в основите на съществуването ми: никога не давам и не заемам пари на семейството. Това е принцип, изкован от болка и разочарование, които видях като дете; стена, която издигнах, за да защитя собствения си
  • Докато снаха ми посягаше за второ парче пай, се пошегувах: Внимавай, мила! С това темпо следващия път ще ти трябва по-голям стол!
  • Сестра ми и аз сме двуяйчни близнаци. Поне така ни бяха казали. Аз, Лилия, винаги бях по-организираната, може би малко по-скучната. Студентка по право, трети курс, с вече изтеглен ипотечен кредит за малка гарсониера
  • Всяка година прекарваме ваканцията си на море — традиция, която много ценя. Това беше моята котва, моят малък остров на спокойствие в бурния живот, който водехме. Семейството, събрано на едно място, далеч от шума на големия град, далеч от напрежението в офиса на Кирил и моите собствени тихи тревоги.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.